Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.05.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен
състав, в
публичното заседание на деветнадесети
февруари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3918 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение от 21.12.2015 г., постановено по гр. д. № 50064/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответниците Л.Т.Д. и З.К.Н. дължат солидарно на ищеца „Т.С.“ ЕАД следните суми: 3 339,42 лeвa – стойността на потребена от ответниците топлинна енергия за периода м. 04.2012 г. – м. 04.2014 г., 587,55 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 339,42 лева за периода 31.05.2012 г. – 27.04.2015 г. Със същото решение са отхвърлени исковете в следните части: в частта за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сума в размер над 3 339,42 лева до пълния предявен размер от 3 954,99 лева – цена за ползвана топлоенергия, както и в частта за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сума в размер над 587,55 лева до пълния предявен размер от 695,86 лева – лихва за забава върху главницата.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени, са подадени въззивни жалби лично от ответниците Л.Т.Д. и З.К.Н., както и е подадена въззивна жалба от назначения им по делото служебен защитник, в които се излагат доводи за неговата недопустимост, неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че ищцовото дружество е претендирало процесните суми от ответниците в качеството им на собственици на топлоснабдения имот, каквото качество от доказателствата по делото не се установява, поради което липсва възникнала облигационна връзка между страните. Намира се, че неправилно отговорността на въззивниците е ангажирана солидарно. Твърди се, че с оглед уговореното между Л.Т.Д. и З.К.Н. в чл. 2, т. 1 от следбрачен договор, З.К.Н. е освободена от отговорност за заплащане на суми за доставена топлинна енергия и същата никога не е получава фактури, издадени на нейно име. Оспорва се размерът на приетите за установени дължими суми, като се акцентира върху разминаването в заключенията на изслушаните по делото ССЕ и СТЕ. По изложеното се отправя искане за прекратяване на производството по отношение на З.К.Н. като процесуално недопустимо с оглед липсата на пасивна процесуална легитимация на последната да участва в същото, респ. за отмяна на решението в обжалваната му част и за двамата ответници.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на вззивните жалби от ищеца, както и от третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
По делото е постъпило писмено становище от Държавата, представлявана чрез Министъра на финансите /конституирана с определение № 18217/29.08.2018 г., постановено по настоящото дело, на мястото на починалия в хода на процеса Л.Т.Д./, в което се сочи, че същата неправилно е била конституирана като страна в производството, доколкото 10 години преди предявяване на исковата претенция процесният недвижим е имал четири физически лица негови собственици, които следва да отговарят за процените задължения и това изключва отговорността на държавата. Релевират се общи възражения по същество на спора, включително за изтекла погасителна давност.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивните жалби са подадени от
легитимирани страни, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Разгледани
по същество, въззивните жалби са неоснователни.
Въззивният
съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
първоинстанционното решение в обжалваната част за валидно, но недопустимо по
отношение на приетото за установено от съда, че отговорността на ответниците е
солидарна. Това е така, тъй като искът по чл. 422 от ГПК, предявен в настоящото дело, е с
предмет да се установи със сила на пресъдено нещо
„вземането по конкретен титул”, в случая заповед за изпълнение. Със заповедта
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 21.05.2015 г.,
издадена по ч. гр. дело № 26693.2015 г. по описа на СРС, последният е
разпоредил длъжниците Л.Т.Д. и З.К.Н. да
заплатят разделно при квоти по ½ за всеки на кредитора „Т.С.“
ЕАД сумата от 3 594,99 лева –
доставена топлинна енергия, заедно с лихва в размер на сумата от 695,86 лева за
периода 31.05.2012 г. – 27.04.2015 г. и законна лихва от 18.05.2015 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 465,99 лева – разноски по делото. С
исковата молба ищецът /кредитор по заповедта/, отново е претендирал
признаването за установено на дължимостта на тези суми от ответниците – длъжници по заповедта, при условията на разделна отговорност.
Въпреки това, в първоинстанционното решение, в обжалваната му част, районната
съдебна инстанция е установила по отношение на ответниците солидарна
отговорност за признатите за дължими суми, което по своята същност представлява
произнасяне на съда по непредявено искане, довело до присъждане на повече от
поисканото. Поради което, в посочената част атакуваното решение подлежи на
обезсилване.
Що се касае до наведеното от
процесуалния представител на въззивницата Н. възражение за недопустимост на
решението в обжалваната му част по отношение на нея с оглед липсата
на пасивна процесуално легитимация на последната да участва в същото, следва да
бъде посочено, че процесуалната легитимация в процеса следва не от някакви
обективни факти, които трябва да се издирват и докажат, а единствено от
правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е
индивидуализирано от основанието и петитума на
исковата молба, т.е заявеното от ищеца спорно право предопределя кои са
надлежните страни в процеса. Процесуалната легитимация не следва да се смесва с
материалноправната такава. Процесуалната легитимация
обуславя допустимостта на иска, докато материалноправната
- неговата основателност. Съдът е длъжен да прекрати делото, ако липсва право
на иск в полза на ищеца. Липсата на пасивна материалноправна легитимация на
ответника обаче не прави иска недопустим, а води до отхвърлянето му като
неоснователен. В случая атакуваното решение е постановено при наличие на всички
положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото
на иск и неговото надлежно упражняване, поради което коментираното възражение
се явява неоснователно.
Решението на СРС в обжалваната му част е правилно,
като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите на жалбоподателите
е необходимо да се добави и следното:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал.
4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата
на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал.
1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде
всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
По делото е установено обстоятелството, че по силата на нотариален акт за
дарение на недвижим имот от 1994 г., Л.Т.Д. е подарил на
дъщерите си К.Л. Д.и В.Л.Б., както и на сина си Р.Л.Д., процесния
топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ул. „******, първи надпартерен етаж,
като е запазил за себе си и за съпругата си З.К.Н. правото на безвъзмездно
ползване на имота докато са живи. По този начин правото на собственост върху
жилището на приобретателите е ограничено от вещното
право на ползване на имота. Собственикът притежава т. нар. „гола собственост“ и
докато съществува правото на ползване за трети лица, той не би могъл да
упражнява правомощието да ползва вещта. С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1
от ЗС, задължени за разноските за ползването на имота са
ползвателите. Тук е мястото да бъде посочено, че чл. 149, ал.
1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно
обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато
се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост,
то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия,
т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал.
1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право
на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството
дали и кога е открита партида при ищцовото дружество,
както и това дали същата се води само на името на единия от
съсобствениците/вещните ползватели, е ирелевантно,
съответно издаването на фактури на името само на един от
съсобствениците/вещните ползватели има единствено счетоводно значение и не може
да дерогира законовата разпоредба на чл. 153, ал.
1 от ЗЕ, респ. в конкретния случай не освобождава ответницата З.К.Н.
от задължението й за заплащане на доставена и използвана топлинна енергия, в
каквато насока са наведени в жалбата възражения. Законът по императивен ред
приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота
с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател/ползватели на същия. С
императивни правни норми са установени страните по договорите за доставка на
топлинна енергия в хипотеза на договор, сключен при Общи условия, като
купувачите са само собствениците и ползвателите на имота въз основа на
учредено вещно право на ползване, респективно лицата, които изрично са изявили
воля за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. Затова е и ирелевантно за отговорността на З.К.Н. уговореното между
нея и Л.Т.Д. в чл. 2, т. 1 от представения по делото следбрачен
договор, доколкото същото има значение само с оглед вътрешните отношения между
страните, но не може да дерогира горепосочените
императивни правни норми. Предвид изложеното, възраженията на ответницата относно
пасивната й материална легитимация, са неоснователни.
Отговорността на
собственика на топлофицирания имот възниква от момента на прекратяване на
вещното право на ползване чрез някой от способите, регламентирани в чл. 59 от ЗС -
със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с
прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е
установен по-кратък срок; с погиването на вещта, а също и ако не се упражнява в
продължение на 5 години.
В разглеждания
случай в хода на въззивното съдебно производство вещният ползвател Л.Т.Д. е
починал на 20.04.2017 г., а вещният ползвател З.К.Н. е починала на 28.06.2020
г., като от момента на смъртта на всеки един от тях занапред се е погасило
вещното им право на ползване, учредено пожизнено. Доколкото през исковия период
м. 04.2012 г. – м. 04.2014 г. същите са имали качеството на вещни ползватели,
то в тяхна тежест са разноските за ползването на имота. С определение №
18217/29.08.2018 г., постановено по настоящото дело, на мястото на Л.Т.Д. е
конституирана като страна Държавата, чрез министъра на финансите /с оглед
постъпилите по делото доказателства за отказ от наследството на този починал
наследодател от неговите законови наследници/, а с определение № 13064/12.08.2020
г., постановено по настоящото дело, на основание чл. 227 от ГПК са
конституирани на мястото на З.К.Н. нейните наследници по закон – Б.Б.Х. – син, и Р.Л.Д. – син. Така конституираните нови
страни в процеса отговарят за непогасените от ответниците задължения съобразно
дяловете им.
По довода на въззивника – Държавата, чрез министъра на
финансите, във връзка с легитимацията му като ответник по иска, СГС намира, че
същият е неоснователен. Съгласно чл. 11 от Закона за наследството, когато няма лица, които да
наследяват съгласно предходните разпоредби на ЗН, откажат се от наследство
или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата,
с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на
парцелите и имотите, предназначени за жилищно строителство, които стават
собственост на общината, на чиято територия се намират. В процесния случай е
установено, че наследниците по закон на Л.Т.Д. са се отказали
от оставеното им от последния наследство, а и липсват данни за наличието на
наследници по завещание, поради което наследник на този ответник се явява
държавата. По делото е представено определение № 299492/12.12.2019
г., постановено по ч. гр. дело № 78544/2018 г. на СРС, с което е допуснато
приемането по опис на наследството, оставено от Л.Т.Д., от Областния управител
на Област София. Следва да се посочи, че предвиденото в чл. 11 от ЗН изключение касае само описаните вещи и имоти, които
стават собственост на общината. Следователно, макар по делото да са налице
данни процесното жилище да има собственици, различни
от ответниците, то предмет на спора по настоящото дело не е правото на
собственост върху имота, а задължение на ответниците, което е облигационно по
своя характер. Касае се за имуществено задължение, което е лично и наследимо като част от имуществото на ответника Д., поради което въпреки изключението
на чл. 11 от ЗН по отношение на правото на собственост върху жилищния
имот, то цялото останало имущество, което като пасиви и активи включва другите
права и задължения на починалия, е преминало върху Държавата. Това имущество
включва процесното облигационно задължение, което не
е вещно и не съставлява тежест, следваща имота. Предвид горното, доводите на
процесуалния представител на конституирания правоприемник – Държавата, са
неоснователни и не следва да бъдат уважени.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на
етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“
ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици.
Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част
от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
Пред районната съдебна инстанция са били допуснати и
изслушани заключенията на два броя експертизи – съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертиза. Според настоящия съдебен състав, противно на
поддържаното от жалбоподателите, за установяване стойността на доставената до
имота топлинна енергия правилно СРС е кредитирал данните, съдържащи се в
заключението на съдебно-техническата експертиза, а не тези на
съдебно-счетоводна експертиза. Това е така, тъй като вещото лице по съдебно-техническата
експертиза е изготвило крайното си заключение именно съобразявайки данните във
връзка с реално потребеното от ответниците за
процесния период количество топлинна енергия, а не тези, отразени единствено в
счетоводството на ищцовото дружество.
Експертното заключение е изготвено въз основа на
приложените по делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно
документи, въз основа на които е дадено
заключение относно реално потребената топлинна
енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на ЗЕ. Съдът
изцяло възприема експертното заключение, тъй като е компетентно дадено,
обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират
с ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да
разколебават доказателствената им стойност. Съгласно
заключението на съдебно-техническа експертиза, в топлоснабдения
имот през
процесния период има начислявана топлинна енергия за отопление на имот за 4
броя работещи радиатори /един затапен/, а БГВ се е отчитало с един брой
водомер, като за процесния период абонатът е осигурил достъп за отчет и документите
за главен отчет са подписани. Начисляваната топлинна енергия за отдадена от сградната инсталация е в съответствие с нормативната база.
Изчисленията, извършени от ФДР, са в съответствие с действащата нормативна
уредба. Размерът на сумата за реално потребена
топлинна енергия за процесния период за отопление на сградна
инсталация, за имот и за БГВ, изчислени от „Т.с.“ ЕООД, е в размер на 3 339,42
лева, до която сума правилно районната съдебна инстанция е приела искът за
основателен и го е уважила, доколкото липсват данни
за извършени плащания на топлинна енергия, относими
за процесния период. Предвид наведените от жалбоподателите възражения
относно липсата на представени по делото данъчни фактури следва да бъде
отбелязано, че след като назначаването на вещо лице е предпоставено
от липса на специални знания у съда, експертът по правило не може да бъде
ограничаван в източниците, въз основа на които изготвя специализираното си
заключение, независимо дали са били приобщени по делото или не - наличието на
специални знания по въпроса, предмет на изследване, логически включва
притежаването на такива и за използваните от експерта източници и методи.
Във въззивните жалби не са
изложени оплаквания относно определения от СРС размер на дължимата лихва за забава
и нейния период, поради което и на основание чл. 269 ГПК този
въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
По отношение наведеното за първи път пред настоящата
инстанция възражение от страна на процесуалния представител на Държавата за
изтекла погасителна давност на процесните вземания
следва да бъде посочено, че същото е преклудирано, доколкото такова възражение
не е било правено от ответника Л.Д. в срока по чл. 131 от ГПК, а по същество е
и неоснователно.
Така, поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на
предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му
част.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр.
чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ищеца - въззиваем се дължи юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, като всеки от
ответниците следва да бъде осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в
размер на 50 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение
от 21.12.2015 г., постановено по гр. д. № 50064/2015 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 78-ми състав, в частта, в която е признато са установено, че ответниците Л.Т.Д., с ЕГН **********, и З.К.Н., с ЕГН **********, дължат на „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК *******, установените в решението за дължими суми за потребена
топлинна енергия и обезщетение за забава
върху нея в условията на солидарна отговорност.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 21.12.2015 г., постановено по гр. д. № 50064/2015 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав, в частта, в която е признато за
установено, че ответниците Л.Т.Д., с ЕГН ********** /починал
в хода на процеса и на негово място по делото е конституирана Държавата,
представлява чрез Министъра на финансите/ и З.К.Н., с ЕГН ********** /починала
в хода на процеса и на нейно място по делото са конституирани Б.Б.Х. и Р.Л.Д./ дължат на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, следните суми: 3 339,42 лeвa – стойността
на потребена от ответниците топлинна енергия за периода
м. 04.2012 г. –
м. 04.2014
г., 587,55 лева
– обезщетение за забавено плащане на главницата от 3 339,42 лева за
периода 31.05.2012 г. – 27.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на сумата, като така посочените суми се дължат разделно /по 1/2 от сумите за всеки от ответниците Л.Т.Д.
и З.К.Н./.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
Държавата,
чрез Министъра на финансите, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от
50,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА
Б.Б.Х., с ЕГН **********, и Р.Л.Д., с ЕГН **********, да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50,00 лева, представляваща разноски
за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.