Р Е Ш Е Н И Е № 52
гр.
Пловдив, 11.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в публичното заседание на петнадесети
януари през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ
ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ
при участието на
секретаря Нели Богданова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова въззивно търг. дело № 716 по описа за 2019 год. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно - по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 98 от 01.08.2019 година, постановено по т.
дело № 188/2018 година по описа на Окръжен съд – Хасково, е признато
съществуването на вземането на „Ю.Б.“
АД, ЕИК.., със съдебен адрес ***, бизнес сграда „И.“, спрямо ответниците К.М.К., ЕГН ********** и М.К.К.,
ЕГН **********, като солидарни длъжници, двамата от с.К., ул. „Л.“ №8, Х.
област по договор от 02.07.2012 г. за
банков кредит, продукт „Б. к.“ №…, както
и анекси №… г. към договора за банков кредит, относно дължима главница от 13 320.19 евро, договорни
лихви за периода 21.11.2016 г. - 19.12.2017 г. от 18 515.51 евро, 540.30 евро - договорна лихва за просрочен
кредит за времето 21.12.2016 г. до 20.03.2018 г., дължими такси от 1 202.18
евро и дължими застраховки – 33.56 евро, както и 348 лв. разноски по кредита,
за които вземания е издадена заповед по
чл. 417 от ГПК №510/17.04.2018 г. по
ч.гр.дело №851/2018 г. на Районен съд-Шумен, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението 21.03.2018 г. до изплащането на главницата.
Отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявеният
иск с правно основание чл.422 от ГПК за главницата за разликата от 13 320.19 евро до пълния
предявен размер от 14020.48 евро; за договорните лихви за периода 21.11.2016
г.-19.12.2017 г. за разликата от 18
515.51 евро до пълния предявен размер от 22 433.66 евро, за горницата над
540.30 евро до предявения размер от 614.51 евро договорна лихва за просрочен
кредит от 21.12.2016 г. до 20.03.2018 г. и за разноските по този кредит в
размера над 348 лв. до пълния им
предявен размер от 408 лева.
Осъдени са К.М.К. и М.К.К., да заплатят на „Ю.Б.“ АД сумата от 1 811.08 лева разноски по
делото.
Осъдени са К.М.К. и М.К.К., да заплатят на Ю.Б.“ АД сумата
от 3 089.77 лева разноски по заповедно производство по ч.гр.дело №851/2018 г. на Районен съд-Шумен.
По делото е
постановено и решение № 109 от 26.09.2019 година в производство по чл. 247 от ГПК. С него е отхвърлено искане вх. № 8320 от 05.09.2019 година, подадено от „Ю.Б.“
АД за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решение
№ 98 от 01.08.2019 година.
Срещу решение № 98
от 01.08.2019 година, постановено по т. дело № 188/2018 година на ОС –
Хасково са подадени две въззивни жалби.
Ищецът в
първоинстанционното производство „Ю.Б.“ АД е обжалвал решението в частта, с
която е отхвърлен предявения иск за главницата за разликата над 13320,19 лева
до предявения размер от 14020,48 лева, както и в частта, с която на
жалбоподателя са присъдени само 1811,08 лева разноски в исковото производство и
3089,77 лева разноски в заповедното производство при съобразяване на
отхвърлителната част от исковете. Оплакванията са за незаконосъобразност на
решението в обжалваните части. Твърди се, че при постановяването му съдът
неправилно е възприел представеното по делото заключение досежно размера на
дължимата главница, тъй като в заключението било отразено, че общият размер на
главницата е 131320,19 евро. Съдът не съобразил обстоятелството, че става дума за
предявени частични претенции, което било заявено какво в производството по чл.
417 от ГПК, така и в хода на исковото производство по чл. 422 от ГПК. Искането
е да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново по същество,
с което да се присъди главница в пълния претендиран размер от 14020,48 лева,
както и разноски за първата инстанция в размер на 1991,18 лева и за заповедното
производство в размер на 3397,04 лева.
Срещу въззивната
жалба на „Ю.Б.“ АД е подаден писмен отговор от ответниците в
първоинстанционното производство К.М.К. и М.К.К. с изразено становище за нейната
неоснователност. В отговора се твърди, че нито в заповедното, нито в исковото
производство пред първата инстанция ищецът е посочил, че предявява частичен иск
от общо дължим размер на главницата от 131320,19 евро. Искането е за потвърждаване на решението в обжалваната
част.
Въззивна жалба е
подадена и от ответниците в първоинстанционното производство К.М.К. и М.К.К. .
В нея е посочено, че решението се обжалва изцяло, но съобразявайки наличието на
правен интерес и изложените във въззивната жалба оплаквания, както и
формулираното искане за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на
предявения иск по чл. 422 от ГПК, съдът приема, че въззивната жалба е срещу
първоинстанционното решение в частта, с която
е уважен предявеният иск по чл. 422 от ГПК, а е не и срещу
отхвърлителната му част. Във въззивната жалба на К. и М. К. се поддържа, че
първоинстанционното решение в обжалваната част е незаконосъобразно. Доводите се
свеждат до неправилност на изводите на съда, че двамата жалбоподатели имат
качеството на съдлъжници по процесния договор за кредит и анексите към него и
следва да отговарят като такива съгласно чл. 122 ал. 1 от ЗЗД. Поддържа се, че
те са поръчители по договора, отговарящи за чужд дълг, доколкото нито са
получили суми по него, нито са имали възможност да оперират с такива суми.
Оспорен е и извода на съда, че двамата ответници нямат качеството на
потребители по смисъла на § 13 от ЗЗП и не се ползват с потребителска защита.
Поддържа се, че М.К. при сключването на договора е действал изцяло извън рамките
на своята търговска и професионална дейност, поради което има качеството на
потребител. В това си качество той се
позовава на нищожност на следните клаузи от договора и анексите: чл. 4 ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4,
чл. 6а ал. 1 и ал. 2, чл. 22 от договора
от 02.07.2012 година и чл. 2 ал. 7 и чл. 8 от анекс № 1 от 20.07.2012
година. Твърди се освен това, че след обявената от банката предсрочна изискуемост на
кредита на 19.12.2017 година не се дължат лихви, такси и разноски в полза
на банката, респ. че такива неправилно са присъдени от първоинстанционния съд.
Следващата група доводи касаят начисляването на лихви върху лихви / анатоцизъм/
по договорите, сключени между ЕТ „ К. –
Д. Г.“ и банката, задълженията по които са погасени със сумите, отпуснати по
процесния договор. Твърди се, че решението, с което жалбоподателите са осъдени
да заплатят договорни лихви в размер на 18515,51 евро е незаконосъобразно, тъй
като начисляването им от банката спрямо физическите лица е нищожно. Искането е
за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на
ново по същество, с което да се отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан.
Срещу въззивната
жалба на К.К. и М.К. е подаден писмен
отговор от „Ю.Б.“ АД с изразено становище за нейната неоснователност, като са
оспорени изложените в нея доводи за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение.
Пред въззивната
инстанция не са направени нови доказателствени искания от страните.
Апелативният съд
намира, че въззивните жалби са процесуално допустими, подадени са от лица,
имащи право на въззивно обжалване в предвидения за това в чл. 259 ал. 1 от ГПК
преклузивен срок.
Произнасянето по основателността на въззивните жалби от
въззивния съд е съобразно правомощията
му по чл. 269 от ГПК. При извършената проверка съдът намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Що се отнася до
неговата правилност, съдът е ограничен от посоченото във въззивните жалби, като с решението си ще се произнесе по всеки един
от доводите за незаконосъобразност, посочени по- горе.
Първият спорен
момент между страните е свързан с това дали искът по чл. 422 от ГПК е предявен
като частичен или не. Настоящият съдебен състав намира, че доколкото исковото
производство е продължение на заповедното производство, достатъчно е със заявлението по чл. 417 от ГПК да е
посочено, че се иска издаване на заповед за изпълнение за част от вземане в
по-голям общ размер, за да се приеме, че искът по чл. 422 от ГПК
също има за предмет установяване на част от вземане.
Видно от
приложеното към настоящото дело като доказателство заповедно производство –
ч.гр. дело № 851/2018 година по описа на Районен съд – Шумен, искането по чл.
417 от ГПК, с което е сезиран след оставяне на първоначалното заявление без
движение, формулирано с молба вх. № 6309
от 17.04.2018 година, е да се издадат на банката заповед за
изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечението от счетоводни
книги по договор за банков кредит ,
продукт „Б. к.“ … от 02.07.2012 година солидарно срещу
кредитополучателя „Т..“ ЕООД и двамата
съдлъжници К.М. К. и М.К.К. за сума в
общ размер на 36941,27 евро, включваща
главница от 14020,48 евро, договорна
лихва за редовен кредит за периода от 21.11.2016 година до 20.03.2018 година в
размер на 21144,75 евро; договорна лихва
за просрочен кредит за периода от 21.12.2016 година до 20.03.2018 година в
размер на 540,30 евро; такси в размер на
1202,18 евро; застраховки в размер на 33,56 евро и 408 лева разноски по
кредита. Изрично в тази молба е посочено, че става дума за претенция за част от сумите, чиито общ дължим размер е
посочен в приложеното към заявлението извлечение от счетоводните книги. Към
заявлението по чл. 417 от ГПК е приложено извлечение от счетоводни книги, от
което е видно, че общият дълг по процесния договор за кредит към 20.03.2018
година включително, след обявяване на предсрочната изискуемост, е 155604,10
евро и включва главница в общ размер от
131320,19 евро, договорна лихва за редовен кредит за периода от 21.11.2016
година до 19.12.2017 година в размер на 18515,51 евро, договорна лихва за
просрочен кредит за периода от
21.12.2016 година до 20.03.2018 година в
размер на 4532,66 евро, такси за периода от 21.11.2016 година до 20.03.2018
година в размер на 1202,18 евро, разноски по кредита за периода от 13.12.2016
година до 20.03.2018 година в размер на 408 евро и застраховки в размер на
33,56 евро. При тези доказателства,
съобразявайки заявлението и изричното уточнение, че искането е за издаване на
заповед за изпълнение за част от дължимите суми, посочени в извлечението,
следва да се приеме, че претенцията за
главницата и за договорна лихва за просрочен кредит, чиито размери са под посочените в извлечението от
счетоводната сметка, са частични. Това важи и за предявения установителен иск
по чл. 422 от ГПК, с който се установява съществуването на вземанията, които са
предявени в заповедното производство и за които има издадени заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист.
Вторият спорен
въпрос между страните по делото е качеството на ответниците К.К. и М.К. по
договора за кредит – дали на съдлъжници или на поръчители.
Видно от
представения пред първата инстанция договор за банков кредит продукт „Б.к.“
№ .. от 02.07.2012 година, страни по него са „Ю..И Е. Д.Б..“ АД като
кредитор, „Т..“ ЕООД като кредитополучател и двете физически лица К.М.К. и М.К.К.,
посочени като съдлъжници. В това си качество – на съдлъжници, те са подписали и
приложението към договора за банков кредит от 19.07.2012 година, както и двата
анекса към него – анекс № … година и анекс № ….година. Освен самото посочване в
договора и анексите обаче, за качеството
на ответниците като съдлъжници по
договора може да се съди от неговото съдържание, по-конкретно от поетите от тях
задължения. В чл. 9а ал. 1 от договора изрично е посочено, че К.К. и М.К. встъпват при условията на чл. 101
от ЗЗД като съдлъжници изцяло и във всички задължения на кредитополучателя „Т..“
ЕООД, произтичащи от договора за кредит. В ал. 2 е отразено тяхното съгласие с
всички условия на договора за банков кредит, от които произтичат задълженията,
в които встъпват. В чл. 9б е посочено, че кредитополучателят и съдлъжниците
отговарят към банката като солидарни длъжници.
В договора волята на страните за
участието на физическите лица като съдлъжници е ясно изразена. Това е посочено
и в чл. 4 ал. 5 от анекс № 1 от 20.07.2012 година. Между страните е постигната уговорка за поемане на солидарната отговорност
съгласно чл. 121 от ЗЗД на двете физически лица наред с кредитополучателя към
банката като съдлъжници, а не като
поръчители. На кого е предадена фактически сумата, е без значение. В
отношенията с банката ответниците са се съгласили и са солидарно задължени да
отговарят именно като съдлъжници по
смисъла на чл. 101 от ЗЗД. Изразената в договора за кредит воля на страните е
физическите лица да отговарят пред банката заедно с кредитополучателя за едно
общо задължение, т.е. като съдлъжници, а не да отговарят за чужд дълг – този на
кредитополучателя, за да се приеме, че те имат качеството на поръчители.
Следващият спорен
въпрос е дали жалбоподателите имат
качеството на потребители по смисъла на § 13 от Закона за защита на
потребителите, респ. дали се ползват с потребителската защита.
В § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са
въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1З/ЕИО
на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка
с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Разпоредбата дефинира
понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При
транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото
сходно определение на същото понятие в § 13 от ДР на ЗЗП. Според него,
потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
В т. 39 на решение
по дело С-348/14 на СЕС е прието, че в
определението „потребител“ по чл. 2 б. „б“ от Директива 93/13 попада и
физическо лице – съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл
качеството на потребители съгласно § 13 т. 1 от ДР на ЗЗП могат да имат както физическите лица - поръчители, така и съдлъжниците по договори за кредит. С решение № 38 от 23.06.2017 година на ВКС по т. дело №
2754/2015 година на първо т.о. на ВКС, постановено след обсъждане на решения на
СЕС по тълкуването и прилагането на отделни разпоредби на Директива 93/13 ЕИО
на Съюза от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори е прието, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит
или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има
качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на
неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. Посочено е също, че обезпечението на дълг на търговско дружество
от физическо лице, включително когато
последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и
независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има
тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството, като например неговото
управление или мажоритарно участие в същото.
При обсъдената
по-горе нормативна уредба и съдебната практика, съдът, съобразявайки
конкретните обстоятелства по делото и събраните доказателства, намира следното:
Безспорно е
установено по делото от представените доказателства и от справката в ТРРЮЛНЦ,
че съдлъжникът К.М.К. е подписал договора за банков кредит продукт „б.к.“ от 02.07.2012 година като едноличен собственик
на капитала и управител на търговското дружество кредитополучател „Т..“ ЕООД към този момент, както и към
подписването на последващите анекси от 20.07.2012 година и от 24.03.2014
година. К.К. е заличен като едноличен собственик на
капитала и управител на дружеството едва от 02.12.2017 година, когато като управител и едноличен собственик е
вписан С.. А. А.. При тези факти съдът
приема, че К.М.К. е станал съдлъжник по
договора за кредит с банката с оглед
тесните му функционални връзки с
дружество-кредитополучател – едноличен собственик и управител. Поради това той няма качеството на потребител по § 13 от ЗЗП и
не може да се ползва със защитата,
установената в глава Шеста от ЗЗП.
От доказателствата
по делото не може да се направи такъв извод за М.К.К.. По делото няма данни той да има тесни професионални или функционални връзки с търговското дружество - кредитополучател, като
притежаване на дялове от капитала му или участие в управлението му към датата на подписване на
договора. Самият ищец твърди само, че М.К. е бил косвен участник в търговската
дейност на „Т..“ ЕООД, без да излага конкретни обстоятелства и да представя
доказателства в какво се изразява косвеното участие. Наличието на тясна
професионална или функционална връзка на физическото лице – съдлъжник или
поръчител следва да бъде установена по безспорен начин, за да се отрече
качеството му на потребител по смисъла на § 13 т. 1 от ДР на ЗЗП. При липсата
на такива данни следва да се приеме, че М.К.К.
е сключил договора като съдлъжник
в качеството си на физическо лице – баща на управителя на
дружеството кредитополучател, т.е. той е потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП и
се ползва със защитата, установено по Глава Шеста от ЗЗП. Твърденията на банката, че са съществували тесни връзки
между М.К. и едноличния търговец „К.. – Д.. Г..“, чието предприятие е придобито
от „Т..“ ЕООД и за погасяването на чиито задължения е изтеглен процесния кредит
не са установени по делото, но дори и при наличието на такива доказателства, те
не биха обосновали друг извод, различен
от изложения по-горе.
Признавайки
качеството на потребител на М.К. по
изложените по-горе съображения, респ. възможността му да се ползва със защитата
по глава шеста от ЗЗП, съдът следва да се произнесе по поддържаните от него
възражения за неравноправност на клаузи от договора за кредит и анексите към
него.
Чл. 4 от процесния
договор за кредит от 02.07.2012 година е свързан с размера на дължимата възнаградителна лихва,
която е сред основния предмет на договора. В чл. 4 ал. 1 от договора е предвидено, че годишната лихва за
предоставения кредит включва сбора от
действащия базов лихвен процент – малки фирми / БЛПМФ/ за евро, обявен от
банката и договорна лихвена надбавка в размер на 1 пункт. Предвидено е, че
БЛПМФ не поделжи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни
за страните, като е установена и долна
граница на лихвата – не по-малко от 8%. Изрично в чл. 4 ал. 2 от договора е
посочено, че към момента на сключването му БЛПМФ е 11,15 %. Чл. 4 ал. 3
предвижда, че действащия БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него
стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната. В ал. 4
на чл. 4 е отразено, че в случай, че в резултат на промяна на БЛПМФ сборът от
действащия БЛПМФ за евро, обявен от
банката и договорната лихвена надбавка е по-нисък от долната граница на
дължимата лихва, то дължимата годишна лихва по кредита ще бъде равна на долната
граница на дължимата лихва, за което с подписването на договора страните дават
своето неотменимо и безусловно съгласие. Клауза за едностранна промяна на БЛПМФ
от страна на банката и автоматичното задължаване на страните с нея има и в анекс
№ 1 от 20.07.2012 година, чл. 2, ал. 7 и ал. 8. В чл. 22 от договора е
предвидена възможност на банката да променя едностранно Тарифата си за такси и комисионни, които
прилага по кредитните си операции, като измененията на Тарифата влизат в сила от деня на
приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по
договора.
Императивната
разпоредба на чл. 143 от Закона за защита на потребителите урежда общата клауза
за неравноправност на уговорките в потребителските договори. Неравноправна е
всяка неиндивидуално уговорена клауза,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл. 143 от ЗЗП са посочени отделни хипотези на неравноправни
клаузи, сред които и правото на търговеца едностранно и без наличието на
обективни предпоставки да изменя сключения договор, при което значително се
накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите
за защита на потребителя.
Изброените по-горе клаузи
в договора за кредит и анекс № 1 към
него са неравноправни. Те предвиждат възможност за банката едностранно да променя договора,
по-конкретно лихвените проценти чрез промяна на единия от компонентите, а
именно БЛПМФ в евро и размера на таксите и комисионните, като е уговорено те да
са задължителни за длъжниците по договора
автоматично. Акцентирано е на задължението за заплащане на лихви, определени
съобразно базовия лихвен процент на банката, без да е ясно как точно се
определя той и при какви условия се променя. Въведен е и долен праг на лихвите,
под който те не могат да бъдат намалявани. По делото не се твърди и не е установено от
банката –ищец да става дума за индивидуално уговорени клаузи. С оглед на това
съдът приема, че посочените клаузи са
неравноправни. Във връзка с тези неравноправни клаузи са и клаузите на чл. 6 а
ал. 1 и ал. 2 от договора, според които
банката изготвя служебно нов погасителен
план при промяна на размерите на погасителните вноски по кредита, за което
длъжниците са изразили съгласие, като погасителният план се оставя на
разположение на длъжниците във финансовия център на банката, а кредитополучателят
се задължава да го подпише и да продължи погасяването на кредита в съответствие
с новия погасителен план. Според клаузите на договора неполучаването и
неподписването на новия погасителен план не освобождава длъжника от
задължението да заплаща погасителните вноски в размерите и сроковете, посочени
в него.
Описаните по-горе
клаузи на договора за кредит и анекс № 1 към него по начало са неравноправни и
биха имали значение за изхода на спора по настоящото дело, ако и доколкото са
се отразили на съществуването и размера на вземането на банката, т.е. доколкото
са довели до едностранна промяна на
първоначално договорените условия от страна на банката.
В случая обаче е
установено, че през целия период на
действието на процесния договор до обявяването на предсрочната изискуемост на
кредита на 19.12.2017 година / което обстоятелство е безспорно между страните и
се установява от събраните доказателства/, банката не е извършвала такива едностранни промени в размерите на уговорените лихви и такси. От
приетата пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза е видно, че е
начислявана договорна лихва в първоначално посочения размер в чл. 4 ал. 2, а
именно 11,15 %, а при действието на анекс № 1 – за периода от 20.07.2012 година
до 21.07.2014 година уговореният в него облекчен лихвен процент от 8,75
съгласно чл. 2 ал. 7. Според тази клауза на анекса лихвеният процент по
договора се намалява с 2,4. В заключението на вещото лице е отразено, че по
процесния договор от сключването му до обявяване на предсрочната изискуемост на
19.12.2017 година е настъпвала промяна в дължимите погасителни вноски само с
оглед на постигнатите уговорки в анекси 1 и 2, свързани с облекчено погасяване
на кредита за определен период, а не и
поради промяна на лихвените проценти. С
анекс № 1 от 20.07.2012 година е уговорено погасяване на кредита на 240 месечни
вноски при 24 месечен гратисен период, през който са дължими част от месечните
възнаградителни лихви в размер на 864,06 евро, като разликата до пълното
лихвено плащане в размер на 288,02 евро се натрупва за 24 месеца и общият му размер от
6994,64 евро се дължи на 21.07.2014 година. След изтичане на гратисния период
месечната погасителна вноска по кредита е 1824,18 евро всяка. С анекс №
2 от 24.03.2014 година дължимото лихвено плащане лева не е променяно,
което е установено от вещото лице. Видно
от погасителния план към анекс № 2 и от заключението на вещото лице, дължимата
след изтичането на гратисния период /
считано от 21.08.2014 година/ месечна вноска, включваща главница и договорни
лихви, е 1782,45 лева, но към нея се е прибавила е уговорената в чл. 6 ал. 3 от
договора комисионна за управление на кредита, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната
погасителна вноска, в размер на 0,05%
върху размера на непогасената главница от кредита, която не се е дължала през
уговорения с анекс № 1 гратисен период. От заключението на вещото лице е видно,
че липсва едностранна промяна от банката
и на дължимите такси и комисионни по договора, уговорени в чл. 6 ал. 3.
С оглед на
обсъдените по-горе доказателства следва
да се направи извод, че наличието на неравноправни клаузи в процесния договор
сами по себе си не са се отразили на ползващия се от потребителска защита
ответник М.К., доколкото не се е стигнало до едностранна промяна на дължимите
лихвени проценти, такси и комисионна от
страна на банката. Т.е. отговорността на М.К. като съдлъжник е в размерите, до които отговарят и
кредитополучателя „Т.“ ЕООД и другия
съдлъжник К.М.К., подписал договора и
анексите в качеството си на едноличен собственик и управител на това дружество.
При определяне на
тези размери съдът съобразява заключението на вещото лице Д. К.. в частта, с
която са определени дължимите суми към датата на предсрочната изискуемост на
кредита – 19.12.2017 година, а не към датата на подаване на заявлението по чл.
417 от ГПК. Със заявлението по чл. 417
от ГПК и с исковата молба по чл. 422 от
ГПК „Ю.Б.“ АД е поискала присъждане на дължимите суми в
размерите към дата 21.03.2018 година съобразно приложеното към заявлението по
чл. 417 от ГПК извлечение, като само възнаградителната лихва по договора за
кредит е претендирана до датата на
предсрочната изискуемост – 19.12.2017 година. За периода след обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита банката не ми могла да претендира никакви други суми освен
дължимия непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. Това е разрешението, дадено по задължителен
за съдилищата начин с т. 2 от ТР 3 от 27.03.2019 година по т.д. 3/2017 година
на ОСГТК на ВКС.
Вещото лице, при
съобразяване на извършени плащания от длъжниците и уговорките между страните с договора и двата анекса към него, е посочило в
заключението си, че към датата на предсрочната изискуемост 19.12.2017 година
размерът на задълженията е: дължима главница по падежирали вноски за периода от
21.11.2016 година до 19.12.2017 година – 3216,46 евро, начислени договорни
лихви по падежирали вноски за периода от 21.11.2016 година до 19.12.2017 година
– 18515,51 евро, начислени наказателни лихви по падежирали вноски за същия
период – 347,52 евро, начислени такси за този период – 946,78 евро и дължими
застрахователни премии – 33,56 евро. Застрахователните премии се дължат на
банката на основание чл. 23 от договора. Към падежиралата към 19.12.2017 година
главница следва да се прибави и целия непогасен остатък от предоставената по
договора парична сума, дължим след обявената на основание чл. 27 б. „в“ от
договора и т. 5 от анекс № 2 от 24.03.2914 година предсрочна изискуемост.
Общият размер на неиздължената главница по кредита е 131320,19 евро. В чл. 11
от договора е установено задължение за кредитополучателя и съдлъжниците да
заплащат всички разноски по организирането и провеждането на принудително
изпълнение върху обезпечението или друго имущество на длъжниците. С
представените по делото писмени доказателства - платежни нареждания, е
установено от банката заплащането на сумата от 348 лева като разноски във
връзка с изпращането на нотариални покани за обявяване на предсрочната
изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК / стр. 294 – 301 от
първоинстанционното дело/. Изброените
до тук суми по размери и периоди са тези,
наред със законната лихва върху главницата, считано от 26.03.2018 година
/ датата на заявлението по чл. 417 от ГПК/,
за които предявеният иск по чл. 422 от ГПК е основателен. Доколкото
обаче искането със заявлението по чл.
417 от ГПК е частично, при съпоставката
между него и установените в хода на
настоящия процес дължими размери, съдът намира, че искът е основателен за
дължима главница от 14020,48 лева ведно със законната лихва от 26.03.2018
година до окончателното й изплащане, начислени договорни лихви по падежирали
вноски за периода от 21.11.2016 година до 19.12.2017 година – 18515,51 евро,
начислени наказателни лихви по падежирали вноски за същия период – 347,52 евро,
начислени такси за този период – 946,78 евро и дължими застрахователни премии –
33,56 евро, както и 348 лева разноски за изпращането на нотариалните покани.
Това са сумите, за които двамата ответници по иска са солидарно отговорни наред
с кредитополучателя „ Т.“ ЕООД. Първоинстанционното решение в следните
части: с която са присъдени лихви за
просрочен кредит над размера от 347,52 лева до 540,30 лева и за периода от
19.12.2017 година до 20.03.2018 година; с която са присъдени такси в размера
над 946,18 евро до 1202,18 евро и за периода от 19.12.2017 година до 20.03.2018
година; с която е присъдена законната лихва върху главницата за периода от
21.03.2018 година до 26.03.2018 година, следва да бъде отменено и следва да се
постанови ново по същество, с което в посочените части предявените искове следва
да се отхвърлят.
Следва да се отмени
първоинстанционното решение и в частта, с която искът за главницата е отхвърлен
за разликата от 13320,19 евро до 14020,48 евро.
В останалите
обжалвани части решението по предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК е правилно и следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на
спора следва да бъде изменено първоинстанционното решение и в осъдителните му
части, касаещи разноските на ищеца за първоинстанционното производство и за
заповедното производство.
От изложените
по-горе мотиви е видно, че от претендирания размер от 36941,27 евро / с левова равностойност 72250,84
лева/ и 408 лева, или общо 72658,84 лева, искът по чл. 422 от ГПК е основателен
за общо 66578,76 лева / 33863,25 евро с левова равностойност 66230,76 лева/ и
348 лева.
Общият размер на
направените в заповедното производство разноски е 3397,04 лева / включващи
1453,18 лева държавна такса и 1943,86 лева адвокатско възнаграждение/. От тях с
оглед изхода на спора двамата ответници дължат на банката ищец сумата от
3112,78 лева. С първоинстанционното решение са присъдени 3089,77 лева.
Разликата от 3089,77 лева до 3112,78 лева / или 23,01 лева/ дължими от ответниците
разноски за заповедното производство
следва да бъде присъдена с настоящото решение.
За първоинстанционното
производство ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на
1811,08 лева. Общият размер на направените и претендирани разноски е 1991,18
лева / 1453,18 лева ДТ и 538 лева разноски за експертиза/. От тях с оглед
изхода на спора отвениците дължат на ищеца разноски в общ размер на 1824,56
лева. Разликата от 1811,08 лева до 1824,56 лева/ или 13,48 лева/ следва да бъде
присъдена допълнително с решението на въззивната инстанция.
Пред въззивната
инстанция искане за присъждане на разноските е направено само от жалбоподателя
– ищец „Ю.Б.“ АД. Установено е, че са направени разноски за заплащане на
дължимата държавна такса от 27,37 лева. От тях с оглед изхода на спора ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на банката 25,08
лева разноски за въззивната инстанция.
Във въззивната
жалба на ответниците в първоинстанционното производство има и доводи за нищожност на договора за заем поради анатоцизъм, доколкото се уговаряни лихви върху
сума, образувана както от главниците по предходните договори, така и от
дължимите по тях лихви.
Тези доводи също са
неоснователни. Процесният договор е нов,
а не анекс към предходни договори. Двамата ответници са участвали при
сключването му и са го подписали като съдлъжници. До сключването на договора се
е стигнало след нарочна молба - искане за кредит от „Т.“ ЕООД с фиксиран размер на кредита
158 000 евро, подадена на
25.01.2012 година. Договорът е сключен едва
на 02.07.2012 година, като съдържа ясни и точни клаузи за съществените условия
– размер на кредита / чл. 1/ , размер на възнаградителните лихви / чл. 4/,
размер на лихвите при просрочие / чл. 5/, както и размер на дължимите
комисионни за управлението му / чл. 6,
ал. 3/. Тези клаузи са индивидуално уговорени с кредитополучателя и
съдлъжниците, поради което не може да се приеме техния неравноправен характер.
Обстоятелството, че сумата по договора е отпусната за погасяване на текущи
кредити на ЕТ „К. - Д. Г.“, ЕИК .., по договор за банков кредит Продукт „Б. п.“ № ..,
по договор за банков кредит Продукт „Б. п.“
№ . и по договор за банков
кредит продукт „Б.р.л. – п.“ № .., включително редовни и просрочени главници,
редовни, просрочени и текущи лихви и такси, не променя горния извод и не дава основание да се направи извод за
анатоцизъм. Обстоятелството, че получената по новия договор сума е използвана
за погасяване на задълженията по предходните договори не променя тези изводи,
тъй като новият договор е самостоятелен, сключен след проведени между страните
преговори, при уговорени помежду им условия, а не е анекс към предходните
договори за заем, респ. не преурежда отношения по предходните договори. Точните размери на задълженията по предходните
договори са посочени от вещото лице в
приетата по делото съдебно-икономическа експертиза и е установено, че с
отпуснатите суми по процесния договор са погасени задълженията съобразно
клаузите на сключените от ЕТ „К. – Д. Г.“ договори и анексите към тях.
Отделен е въпросът,
че в случая нито кредитополучателят по
процесния договор „Т.“ ЕООД, нито ЕТ „К.
– Д. Г.“ – кредитополучател по посочените по-горе три договора, чието
предприятие е придобито от „Т.“ ЕООД, могат да се позоват
на анатоцизъм. Става дума за отпускани кредити на кредитополучатели -
търговци за осъществяване на търговската им дейност. В тази хипотеза уговарянето на лихви върху лихви е допустимо
при постигнато съгласие между страните, каквото е налице, съгласно изричната
разпоредба на чл. 294 ал. 2 от ТЗ.
По изложените
съображения Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
№ 98 от 01.08.2019 година, постановено по т. дело № 188/2018 година по
описа на Окръжен съд – Хасково, В
ЧАСТИТЕ, С КОИТО е прието за
установено съществуването на
вземането на „Ю.Б.“ АД, ЕИК .., спрямо
ответниците К.М.К., ЕГН **********, и М.К.К., ЕГН **********, като солидарни
длъжници, по договор от 02.07.2012 г. за банков кредит, продукт „Б. к.“ №.., както и анекси №.. г. към договора за банков
кредит, относно: договорна лихва за просрочен кредит за
разликата от 347,52 евро до 540,30 евро и за периода от 19.12.2017
година до 20.03.2018 година; дължими
такси за разликата от 946,18 евро до
1202,18 евро и за периода от 19.12.2017 година до 20.03.2018 година; законната лихва върху главницата за периода от 21.03.2018година до
26.03.2018 година, за които вземания е издадена заповед по чл. 417 от ГПК №510/17.04.2018 г. по ч.гр.дело №851/2018 г.
на Районен съд-Шумен, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска в посочените
части, с които е признато съществуването на вземането на „Ю.Б.“ АД, ЕИК .., спрямо ответниците К.М.К.,
ЕГН **********, и М.К.К., ЕГН **********, като солидарни длъжници, по договор
от 02.07.2012 г. за банков кредит, продукт „Б. к.“ №.., както и анекси №.. г. към договора за банков
кредит, относно: договорна лихва за просрочен кредит за
разликата от 347,52 евро до 540,30 евро и за периода от 19.12.2017
година до 20.03.2018 година; дължими
такси за разликата от 946,18 евро до
1202,18 евро и за периода от 19.12.2017 година до 20.03.2018 година; законната лихва върху главницата за периода от 21.03.2018година до
26.03.2018 година.
ОТМЕНЯ решение № 98 от
01.08.2019 година, постановено по т. дело № 188/2018 година по описа на Окръжен
съд – Хасково, В ЧАСТТА, С КОЯТО е
отхвърлен като неоснователен иска по чл.
422 от ГПК, предявен от „Ю.Б.“ АД, ЕИК.., против ответниците К.М.К., ЕГН **********, и М.К.К.,
ЕГН **********, за главницата за разликата от 13 320.19 евро до 14020.48
евро, ведно със законната лихва от 26.03.2018 година до окончателното й
изплащане, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземането на „Ю.Б.“ АД, ЕИК .., спрямо ответниците К.М.К.,
ЕГН **********, и М.К.К., ЕГН **********, като солидарни длъжници, по договор
от 02.07.2012 г. за банков кредит, продукт „Б. к.“ №.., както и анекси №.. г. към договора за банков
кредит, за главницата за разликата от 13 320.19 евро до от 14020.48
евро, ведно със законната лихва от 26.03.2018 година до окончателното
изплащане на сумата, по заповед
по чл. 417 от ГПК №510/17.04.2018
г., издадена по ч.гр.дело №851/2018 г.
на Районен съд-Шумен
ПОТВЪРЖДАВА решение № 98 от
01.08.2019 година, постановено по т. дело № 188/2018 година по описа на Окръжен
съд – Хасково В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА К.М.К., ЕГН **********, и М.К.К., ЕГН **********, да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ..,
допълнително следните суми, наред с
присъдените такива с първоинстанционното решение: сумата от 13,48 лева разноски
за първоинстанционното производство и сумата от 23,01 лева за заповедното
производство.
ОСЪЖДА К.М.К., ЕГН **********, и М.К.К., ЕГН **********, да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК .., разноски за
въззивното производство в размер на 25,08 лева.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.