МОТИВИ :
Срещу подсъдимия Д.П.Д., роден на *** *** е повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, предл. първо и второ във
вр. с ал. 1 от НК. Същият е предаден на съд за това, че в
периода от началото на 2008 год. до месец април 2014 год. в гр. Габрово, без
съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква
такова разрешение – отпускал на различни граждани от гр. Габрово и гр. Велико
Търново парични заеми (кредити) срещу определена от него лихва, както следва:
На лицето Й.М.Б. *** в началото на 2008 год. отпуснал заем в размер на 2000
лева при определена 5 % месечна лихва;
На лицето Р.К.К. ***:
-
в началото на 2008 год. отпуснал заем
в размер на 3000 лева при 5 % месечна лихва;
-
м. юли 2008 год. отпуснал заем в
размер на 3000 лева при 5 % месечна лихва;
На лицето М.С.И. *** през м. декември 2009 год. отпуснал заем 1000 лева при
500 лева лихва;
На лицето В.Р.Р. *** през пролетта на 2011 год. отпуснал заем в размер на 2000
лева при 10 % месечна лихва;
На лицето В.Д.Ч. *** през м. април 2012 год. отпуснал заем в размер на 3000
лева при 100 лева месечна лихва,
като с тази си дейност им причинил значителни имуществени вреди – на Р.К. в
размер на 10 800 лева от платени лихви, на М.И. в
размер на 6 551,89 лева от платени лихви и удръжки от трудовото й
възнаграждение, на Й.Б. в размер на 100 лева от платени лихви, на В.Р. 800 лева
от платени лихви и на В.Ч. 2 300 лева от платени лихви, всички вреди на обща
стойност 21 080,78 лева, и е получил значителни неправомерни доходи в общ
размер на 15 028,32 лева от платени лихви и от продажбата на магазина на Р.К.
Подсъдимият Д.П.Д. заявява, че е получил препис от
обвинителния акт на Габровска окръжна прокуратура. Разбира повдигнатото
обвинение. Явява се с упълномощен защитник – адв. С.Т. ***. Дава обяснения по
фактическата обстановка на инкриминираното деяние. Не признава вината си. Не
отрича, че е давал пари на лицата, посочени в обвинителния акт, както и на
други лица, но това представлявали заеми с цел подпомагане на изпаднали в
парична нужда негови познати, при което лихва не била уговаряна. Претендира
съдът да го признае за невинен и да го оправдае по така повдигнатото обвинение.
В съдебно заседание прокурорът от Окръжна прокуратура
Габрово поддържа обвинението, като го намира за доказано.
Не са предявени граждански искове за съвместно
разглеждане в наказателното производство. Не са направени искания за
конституиране на частни обвинители.
Чрез комплексна
преценка на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, ценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа страна :
Подсъдимият Д.П.Д. живее в гр. ***. Работел като Директор на *** в града.
Имал свободни пари. Предлагал кредити на граждани срещу лихва. Не е имал
разрешение да извършва такава дейност. Тя обаче започнала да става достояние на
хора в града. Тези, които знаели, насочвали нуждаещи се към него. Започнали да
го търсят граждани и да получават заеми от него при условията на определена от
него лихва.
Свидетелката Р.К. *** в началото на 2008 год. имала остра нужда от пари.
Искала да вземе отнякъде в заем. Неиният познат Г.Р., я насочил към подс. Д.Д. Свързал
ги и си устроили среща. Тя се състояла в района на стоковата борса до гарата в
гр. Габрово. Свид. К. казала, че й трябвали 3 000 лева. Подсъдимият Д.Д. казал,
че може да и ги даде при месечна лихва 5 %. Р.К. се съгласила. Подс. Д. носел
парите в себе си и ги предал на К. Подписала Запис на заповед в негова полза за
главницата. Уговорили се всеки месец тя да му плаща лихвата. Срещали се шест
месеца на различни места и тя му предавала на ръка по 150 лева. На неустановена
дата през м. юли 2008 год. тя му казала, че й трябват още 3 000 лева. Уговорили
се при същите условия. К. получила парите. Подписала нов Запис на заповед за
сумата 3 000 лева. Продължила след това до м. април 2011 год. да изплаща на Д.Д.
на ръка при срещи на различни места по 300 лева за лихвата. След плащането
тогава К. казала на Д., че не може да продължи, тъй като нямала финансова
възможност да се издължава. Тогава подс. Д.Д. я накарал да подпише нов запис на
заповед за сумата 13 000 лева /л. 233 от ДП/, в която сума било включено и
задължение от 3 000 лв. на свид. С.С.К. от гр. В. Търново, както и дължими
лихви. По-късно Д. инициирал публична продан на апартамента на свид. К. в гр.
Велико Търново и на неин магазин в гр. Горна Оряховица, към които имало и други
присъединени кредитори. Преди продажбата на магазина, с цел да се опита да я
спре, свидетелката К. превела по банков път на подсъдимия Д.Д. сумата от 100
лева. Продажбата обаче се състояла. За целия период на взаимоотношенията им
свидетелката К. заплатила на подс. Д. лихви общо за 10 800 лева. Извън тях, от
продажбата на магазина й той получил сумата 528,32 лева.
Свидетелката Й.Б. през 2008 год. имала финансови затруднения. Търсела да
вземе пари в заем. Неин познат я насочил към подсъдимия Д.Д. На неустановена
дата тримата се срещнали в гр. Габрово на площад „Първи май“. Там свид. Б.
казала на подсъдимия Д., че йи трябват 2000 лева. Той казал, че ще се съгласи
при месечна лихва от 5 %. Й.Б. приела. Определил й среща на другия ден пред
сградата на клона на ОББ в града. Там подс. Д. предал парите на Б. Свидетелката
Б. подписала в негова полза Запис на заповед за главницата. Д.Д. й казал, че
иска да му върне всичко наведнъж – и главница и натрупани лихви. Не уговорили
падеж. Една година Й.Б. не платила нищо на Д. Той я потърсил и поискал да му се
издължи. Б. му казала, че неможе да върне парите. Тогава подс. Д. извадил нов
Запис на заповед в своя полза за сумата 3 600 лева. Накарал Б. да го подпише и
тя положила подпис. Д.Д. извадил и скъсал предходния неин Запис на заповед. Й.Б.
продължила да не му плаща. Д. й се обаждал 2 – 3 пъти. В края на 2009 год. и
определил среща пред църквата до стария ГУМ в града. Извадил бланка със следващ
Запис на заповед за сумата 6 300 лева. Й.Б. в началото се възпротивила, като му
казала, че не може 2 000 лева да му върне, а откъде да събере тази голяма сума.
После подписала документа. За целия период на тези взаимоотношения Б. заплатила
два пъти на ръка, след подписването на втория Запис на заповед, по 50 лева.
Общата стойност на платените от свидетелката Б. лихви на подсъдимия били горните
100 лева.
През месец декември 2009 год. свидетелката М.И. имала финансови
затруднения. Искала да вземе пари в заем. Неин познат с неустановена
самоличност, който работел в Регионалния инспекторат на образованието, я
насочил към подсъдимия Д., за който знаел, че дава заеми. Свид. И. открила
телефона му и се свързала. Той предпазливо я разпитал откъде знае за него, къде
работи. Тя му казала, че го търси за заем на сумата от 1 000 лева. Той
отговорил, че е съгласен, но срещу лихва. Щял да й я каже като се видят.
Уговорили се и се видели след няколко дни, през същия месец. Срещата станала на
нейното работно място в НОИ в града. Подс. Д. извадил и й показал Запис на
заповед за сумата 1 500 лева, като в тях били 1 000 лева главница и останалото
лихва върху цялата сума. Не уговорили падеж. М.И. се съгласила и подписала
документа. През м. февруари 2010 год. свид. И. намерила Д.Д. на неговото
работно място в сградата на *** в града. Там му издължила сумата от 1 500
лева. Платената лихва по кредита била 500 лева.
На неустановена дата през пролетта на 2011 год. свидетелят В.Р. имал
финансови затруднения. Искал да вземе пари в заем. Чул от своя познат П.Б., че
майка му, свидетелката Й.Б., била взела такъв от подс. Д.Д. Научил телефона му
и се свързал с него. Уговорили си среща в зелената къща срещу бензиностанция
„Лукойл“ и Дома на хумора в града. Там Р. поискал от подс. Д. заем от 2 000
лева. Той изразил съгласие да даде сумата при 10% месечна лихва. Не поставил
срок. Свид. Р. се съгласил с лихвата. Казал, че ще изплати когато има
възможност наведнъж задължението си – натрупаната сума от главница и лихви.
След няколко дни получил сумата от 2 000 лв. в брой. Отишли след това в
кабинета на Д. в сградата на ***. Там Р. подписал Запис на заповед за сумата 2 000
лева. На бланката имало дата за падеж, която не е установена. След година
събрал 2800 лева. Срещнал се с подс. Д.Д. и му ги дал в изпълнение на
задължението си. Д. му казал, че не стигат и дължал още 300 лева. Р. му
отговорил, че нямал повече пари и нямало да му даде тези 300 лева. Подсъдимият извадил
подписания Запис на заповед и му го върнал.
Подс. Д.Д. и свидетелят В.Ч. били състуденти в Техническия университет в
гр. Габрово. Познавали се добре. През м. април 2012 год. Ч. имал нужда от пари.
Решил да поиска заем от подс. Д. Уговорили си среща на бензиностанция „ОМW“ в
града. Поискал сумата 3 000 лева. Подс. Д. изразил съгласие да му я даде срещу
100 лева месечна лихва. Ч. се съгласил с лихвата. Обещал още следващия месец,
май 2012 год., да върне 3 100 лева. Не успял да изпълни обещанието си. До м.
март 2014 год. всеки месец заплащал на ръка на подс. Д. 100 лева, като за тези
суми не се изготвяли документи.
Общата стойност на получената от подсъдимия Д. облага от описаните заеми
като стойност на платените му лихви по тях възлиза на 14 500 лева. Освен с нея,
той се е облагодетелствал и със сумата 528,32 лева от продажбата на магазина на
свидеткелката Р.К. Общата стойност на облагата е 15 028,32 лева. Подс. Д.Д. не
е имал съответно разрешение за извършване на банкови сделки.
Подсъдимият Д.Д. оспорва тази фактическа обстановка и твърди, че не е уговарял
задължение за лихва, когато давал парични заеми, основано на свои близки и
приятели. Целта му била да помогне на хора, изпаднали в нужда, а не да печели
от сделките.
Гореизложената фактическа обстановка се установява по
несъмнен и категоричен начин, чрез съпоставка на обясненията на подсъдимия Д.П.Д.
/л. 118 - 121 от НОХД № 24/2015 г./ с
писмените и гласни доказателства, събрани в производството – показанията на
свидетелите В.Р.Р. /л. 52 - 53 от НОХД №
24/2015 г. и л. 26-27 от ДП, том І/, В.Д.Ч. /л. 53 - 54 от НОХД № 24/2015 г. и л. 28 и л. 92 от ДП, том І/, Н.Н.Н.
/л. 54 - 56 от НОХД № 24/2015 г. и л. 87-88
от ДП, том І/, Г.В.В. /л. 56 - 57 от
НОХД № 24/2015 г. и л. 89-90 от ДП, том І/, К.Д.К. /л. 57 - 58 от НОХД № 24/2015 г. и л. 91 от ДП, том І/, В.Л.Ц. /л. 88 от НОХД № 24/2015 г./, М.С.И. /л. 88 - 90 от НОХД № 24/2015 г. и л. 31 и л.
32 от ДП, том І/, Й.М.Б. /л. 90 - 91
от НОХД № 24/2015 г. и л. 34 и 93 от ДП, том І/, Р.К.К. /л. 91 - 94 от НОХД № 24/2015 г. и л. 36-37 и
л. 38-39 от ДП, том І/, И.С.И. /л. 94
- 95 от НОХД № 24/2015 г. и л. 84-86 от ДП, том І/, М.Г.Д. – Т. /л. 95 от НОХД № 24/2015 г./, Н.Н.Д. /л. 95 - 96 от НОХД № 24/2015 г./, С.С.Ш.
/л. 96 от НОХД № 24/2015 г./, Х.М.Д.
/л. 96 от НОХД № 24/2015 г./, С.А.К.
/л. 96 от НОХД № 24/2015 г./, Д.М.Х.
/л. 96 от НОХД № 24/2015 г./, С.С.К.
/л. 114 - 115 от НОХД № 24/2015 г./, приложените
в ДП Протокол за претърсване и изземване с дата 02.04.2014 г. /л. 8 – 9 от ДП, том І/, Протокол за
претърсване и изземване с дата 02.04.2014 г. и фотоалбуми /л. 11 – 16 от ДП, том І/, копия от ПДИ, уведомителни писма,
постановления на ЧСИ, изпълнителни листи, съдебни заповеди за незабавно
изпълнение, ППИ, обявления, обратни разписки, удостоверение, молба, писмо на
МОН, опис на движимо имущество, протокол, карти за Булстат /л. 40 – 83 от ДП, том І/, копие от запис
на заповед с дата 20.12.2010 г. /л. 110
от ДП, том І/, запис на заповед с дата 28.05.2009 г. /л. 111 от ДП, том І/, декларация /л. 112 от ДП, том І/, копие от запис на заповед с дата 11.04.2012
г. и погасителен план на гърба на
документа /л. 113 от ДП, том І/,
справка на ОД на МВР, сектор ПП /л. 114
от ДП, том І/, справка на Агенция по вписванията /л. 116 - 122 от ДП, том І/, писмо на Агенция по вписванията /л. 125 от ДП, том І/, писмо на Заместник
– министъра на образованието и науката /л.
137 от ДП, том І/, копия от споразумение, молба, предложение, трудов
договор, заявление, заповед, споразумение, допълнително споразумение /л. 138 - 146 от ДП, том І/, копие от
договор за наем на земеделска земя /л.
150 от ДП, том І/, копие то искова молба /л. 151 – 152 от ДП, том І/, копие от определение на ГОС по ЧНД №
72/2014 г. /л. 155 - 156 от ДП, том І/,
копие от определение на ГОС по ЧНД № 71/2014 г. /л. 157 - 158 от ДП, том І/, копие от определение на ГОС по ЧНД №
77/2014 г. /л. 159 - 160 от ДП, том І/,
справка на НОИ /л. 167 - 169 от ДП, том І/,
копие от заявление за издаване на заповед за изпълнение /л. 172 от ДП, том І/, копие то заповед за изпълнение на парично
задължение /л. 173 от ДП, том І/,
съобщение с приложение – копие от Изпълнително дело № 20117350400598 на ЧСИ И.И.
/л. 175 – 220 от ДП, том І/, писмо на
РС Велико Търново със заверени копия от материалите ЧГр. дело № 700/2011 г. на
РС Велико Търново и ЧГр. дело № 323/2011 г. на РС Габрово /л. 222 – 235 от ДП, том І/, отговор /писмо/ на ЧСИ С.К. с
приложение – материали по Изпълнително дело № 578/2011 г. и Изпълнително дело №
577/2011 г. /л. 237 – 252 от ДП, том І/,
съобщение на ЧСИ В. Г. /л. 254 от ДП, том
І/, справка за съдимост /л. 280 от
ДП, том І/, копие от Решение № 175/16.04.2014 г. по ЧНД № 337/2014 г. на РС
Габрово /л. 2 и 3 от ДП, том ІІ/, писмени отговори на
банкови институции /л. 8 - 212 от ДП, том ІІ/, приложените по
НОХД № 24/2015 г. писмени доказателства – писмо на ЧСИ В.Ц., изпратено ведно с
копия от протокол за опис на движимо имущество с дата 08.04.2011 г. по
Изпълнително дело № 20117320400004/11 г. и ПДИ до Й.М.Б. /л. 67 - 69 от НОХД № 24/2015 г./, писмо на ЧСИ В. Г., изпратено
ведно с копия от ПДИ по Изпълнително дело № 20117250400095 /л. 71 - 72 от НОХД № 24/2015 г./, Запис
на заповед с дата 08.08.2007 г. /л. 84 от
НОХД № 24/2015 г./, Запис на заповед с дата 26.03.2007 г. /л. 85 от НОХД № 24/2015 г./, заверено
копие от запис на заповед с дата 03.02.2009 г. /л. 102 от НОХД № 24/2015 г./.
От заключението съдебно – икономическата експертиза,
изготвена от вещото лице Ю.Г.С. /л. 95 – 100
от ДП/, което не се оспори от страните, се установи, че през инкриминирания
период от м. януари 2008 г. до м. март 2014 г. Д.П.Д. *** е предоставял на заем
парични средства на лица срещу определена от него лихва и издаване на заповед
за дължимата сума. На база свидетелските показания на лицата, получили парични
средства на заем, експертизата установява нанесените имуществени вреди от
реално платени лихви, както следва: В.Р.Р. – 800 лв., В.Д.Ч. – 2 300 лв., М.С.И.
– 500 лв., Й.М.Б. – 100 лв., Р.К.К. – 10 800 лв. Общият размер на причинените
имуществени вреви от реално платени лихви е 14 500 лв.
Съдът намира, че в първата част на своето заключение
вещото лице С. се е произнесла по правен въпрос, а именно дали през
инкриминирания период подс. Д.Д. е предоставял на заем парични средства на лица
срещу определена от него лихва и издаване на запис на заповед за дължимата
сума. Във връзка горното, становище може да изразява единствено съда, след като
изслуша страните и обсъди събраните по делото доказателства. Съдът приема
заключението на вещото лице С. за правилно и обосновано единствено в частта, в
която е изчислен размера на заплатените от пострадалите лихви. В тази стойност
не е включена сумата от 528,32 лв., причинена щета на Р.К. от продажбата на
магазина й в гр. Горна Оряховица, като по този начин причинените щети /лихви и сума от продажба на магазина/ се
явяват в общ размер от 15 028,32 лв.
От
заключението на съдебно–почерковата /графическа/ експертиза, изготвена от
вещото лице С.И.Х. /л. 104 – 105 от ДП/,
което не се оспори от страните, и което съдът възприе като правилно и
обосновано, се установи, че подписът, положен срещу думата „Издател” в „Запис
на заповед” от 20.12.2010 г. на М.С.И. за сумата от 6000 лв. е изпълнен от М.С.И.,
с ЕГН ***.
По отношение на веществените доказателства – полиетиленов
джоб, съдържащ два броя изпълнителни листи, един брой запис на заповед, един
брой заявление, един брой касов ордер и един брой бележка и полиетиленов джоб,
съдържащ два броя листи формат А4 с печатен и ръкописен текст и запис на
заповед, подс. Д.Д. заяви, че е запознат с предявените документи. Документът за превод на сума бил за 161 лв.,
а не за 100 лв., както е записано в него. Р.К. изпратила веднъж 100 лв. От ЧСИ В.Г.
имало постъпили около 440-450 лева. Тези суми били за върнати такси след
продажбата на магазина. Заявлението касаело издаване на изпълнителен лист срещу
М.И. за сума от 8 000 лв., използван впоследствие при ЧСИ Илиев. Записът на
заповед отразява задължение на М.И. за 6 000 лв., а на копието било записано,
че тази заповед е невалидна и подс. Д. не я е използвал.
При така
установената по несъмнен начин фактическа обстановка, съдът прие следното от правна страна :
След като в периода от началото на 2008 год. до
месец април 2014 год. в гр. Габрово, без съответно разрешение извършвал по
занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение – отпускал на
различни граждани от гр. Габрово и гр. Велико Търново парични заеми (кредити) срещу
определена от него лихва, както следва:
На лицето Й.М.Б. *** в началото на 2008 год. отпуснал заем в размер на 2000
лева при определена 5 % месечна лихва;
На лицето Р.К.К. ***:
-
в началото на 2008 год. отпуснал заем
в размер на 3 000 лева при 5 % месечна лихва;
-
м. юли 2008 год. отпуснал заем в
размер на 3 000 лева при 5 % месечна лихва;
На лицето М.С.И. *** през м. декември 2009 год. отпуснал заем 1 000 лева
при 500 лева лихва;
На лицето В.Р.Р. *** през пролетта на 2011 год. отпуснал заем в размер на 2
000 лева при 10 % месечна лихва;
На лицето В.Д.Ч. *** през м. април 2012 год. отпуснал заем в размер на 3 000
лева при 100 лева месечна лихва,
като с тази си дейност им причинил значителни имуществени вреди – на Р.К. в
размер на 10 800 лева от платени лихви, на М.И. в
размер на 500 лева от платени лихви, на Й.Б. в размер на 100 лева от платени
лихви, на В.Р. 800 лева от платени лихви и на В.Ч. 2 300 лева от платени лихви,
всички вреди на обща стойност 15028,32 лева, и е получил значителни
неправомерни доходи в общ размер на 15 028,32 лева от платени лихви и от
продажбата на магазина на Р.К., действайки при форма на вина - пряк умисъл,
подсъдимият Д.Д. е осъществил както от обективна, така и от субективна страна
състава на престъпление по чл. 252, ал. 2, предл. първо и второ във вр. с ал. 1
от НК, в извършването на което съдът го призна за виновен.
От субективна страна деянието е извършено при форма на
вина - пряк умисъл. Д.Д. е извършил престъплението съзнавайки
общественоопасния му характер, предвиждайки неговите обществено опасни последици
и искайки настъпването на тези последици.
Деянието е общественоопасно по смисъла на чл. 10
от НК, тъй като води до увреждане на правно защитен обект – правилното
функциониране на паричната и кредитна система в РБ.
Не можем да се съгласим със становището на защитата, че
деянието не е съставомерно, тъй като в случая липсвала „банкова сделка” по
смисъла на закона. В пледоарията си по същество адв. Т. развива теза, че
банковият кредит бил предоставян на кредитополучателя от средства, получени
чрез публично набиране на влогове /влогонабиране/, съгласно чл. 430 от ТЗ.
Заемът между граждани бил уреден в чл. 240 от ЗЗД и нямало пречка да бъде
предоставен срещу лихва. Дейността на банките подлежала на разрешителен режим,
за което самите банки получавали лиценз. Съгласно ЗКИ, на територията на
страната действали и други кредитни институции, които не били банки, но те
подлежели само на регистрационен режим. За дейността им не се изисквало
разрешение и лиценз. Подс. Д.Д. не бил регистриран по ЗКИ и не бил финансова
институция, но това не означавало, че няма разрешение, тъй като за него се
изисквала само регистрация. Това можело да се възприеме като административно
нарушение по ЗКИ, или друго престъпление във връзка с реализираните доходи, но
не и като деяние по чл. 252, ал. 1 от НК. Това престъпление се намирало в
раздел „Престъпления против паричната и кредитната система”, а под кредитни
отношения следвало да се има предвид банковите отношения, като публично
набиране на влогове и предоставяне на кредити. Това виждане на защитника адв. Т.
е неправилно. В пледоарията си защитникът прави недопустимо смесване на
понятието „банкова сделка” от търговското право с това от наказателното право.
Безспорно е, че в чл. 430 от ТЗ е дадена легална дефиниция на договора за
банков кредит, където банката участва като търговец по смисъла на чл. 1 от
същия закон. Отношенията, уредени в Търговския закон са извън деликтните и
предполагат правомерно развитие на сделките в гражданския оборот. НК предвижда
санкция за престъпления, които именно заради нарушаването на този ред
застрашават защитавания обект. Правилно адв. Т. се позовава на раздела, в който
се намира престъплението по чл. 252 от НК, но представя погрешно систематично
тълкуване. Раздел ІV от Глава шеста е наречен „Престъпления против паричната и
кредитната система”. При анализ дори на самия текст на чл. 252 от НК става
ясно, че законодателят защитава всички стопански отношения, свързани с
финансови сделки, застраховане, кредитиране, други видове разплащания и пр., като банковите сделки са само част от
възможните казуси. Предходните текстове третират пък незаконното пренасяне на
благородни метали и скъпоценни камъни, превод на суми, платежните инструменти, информацията за тяхното
съдържание и въобще всичко, което би нарушило правилното функциониране на
паричната и кредитна система, като част от стопанството на Република България.
Ето защо, под защитата на закона, като част от системата на кредитиране,
попадат и останалите финансови институции, които според адв. Т. подлежат само
на регистрация, а не на разрешителен режим. Понятието „банкова сделка” е
употребено от законодателя като най-всеобхватно, тъй като банката може да
извършва значително по-разнообразни видове сделки, в сравнение с финансовите
институции /напр. фирми за бързи креди, за стоки на изплащане и пр./, като
кредитирането е само част от тях. Затова не се налага в текста да бъде упоменато
изрично, че извършителят подлежи на наказание, когато действа и като кредитна
институция. Останалите формални елементи на банковата сделка не е необходимо да
бъдат налице, за да има извършено престъпление. Не е необходимо сделката да се
извърши в изискуемата писмена форма, извършителят да действа като юридическо
лице, предоставените суми да са от публично привличане на средства и пр. За
съставомерността на деянието няма значение отрязъкът от време, през който е
реализирана тази форма на усложнена престъпна дейност, тъй като престъплението
е на системно извършване и за него разпоредбите на чл. 26, ал. 1 от НК са неприложими.
Практиката на ВКС по тези въпроси е дългогодишна и непротиворечива, поради
което не е необходимо да повтаряме изложените в нея общоприети доводи. В този
смисъл са Решение № 433 от 05.12.2011 г. на ВКС по н.д. № 1099/2011 г. ІІІ
н.о., Решение № 147 от 30.03.2010 г. на ВКС по н.д. № 52/2010 г. ІІІ н.о., Решение
№ 66 от 10.08.2009 г. на ВКС по н.д. № 9/2009 г. ІІ н.о., Решение № 265 от
27.06.2013 г. на ВКС по н.д. № 731/2013 г. І н.о., Решение № 550 от 18.04.2013
г. на ВКС по н.д. № 1637/2012 г. І н.о., Решение № 145 от 14.07.2011 г. на ВКС
по н.д. № 30/2011 г. І н.о., Решение № 366 от 06.10.2011 г. на ВКС по н.д. №
1852/2011 г. І н.о., Решение № 110 от 03.06.2013 г. на ВКС по н.д. № 46/2013 г.
ІІІ н.о., Решение № 560 от 21.06.2005 г. на ВКС по н.д. № 1082/2004 г. І н.о.,
Решение № 321 от 11.02.2015 г. на ВКС по н.д. № 782/2014 г. ІІІ н.о. и много
други.
Във фазата по същество адв. Т. оспорва твърдението, подс.
Д.Д. да е предоставял на свид. В.Р.Р. сума в размер на 2 000 лв. при 5 % месечна
лихва. Твърди, че имало представен запис на заповед за друга сума. Показанията
на Р. пред съда и във фазата на досъдебното производство се различавали, а
последните не можели да послужат като база за осъдителна присъда поради
действието на разпоредбата на чл. 281, ал. 6 /вероятно има предвид ал. 8/ от НПК. Не можем да се съгласим с това твърдение. В показанията си пред съда на
10.07.2015 г. /л. 52/ свид. В.Р. на няколко места ясно заявява, че е поискал от
подс. Д.Д. сума от 2 000 лв. в заем, получил е сума в размер на 2 000 лв. при
уговорена месечна лихва в размер на 10 % и е върнал на Д. 2 800 лева, от които
800 лева са представлявали въпросната лихва. Подсъдимият дори казал, че парите
за лихва не стигат и трябвало да се платят още 300 лева, но свид. В.Р. му
отговорил, че няма да даде допълнителната сума. Горните изявления на свид. Р.
изцяло кореспондират с обвинителното твърдение от пункт четвърти на
обвинителния акт. Действително, показанията на Р., дадени по време на ДП на л.
26 – 27 са прочетени на основ. чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК, но
това се е наложило, защото свидетелят не си е спомнил детайли от уговорките си
с Д., за което е имало данни в разпита от ДП. Показанията не са четени заради
установени съществени противоречия. След прочитането, свид. Р. потвърди заявеното
пред разследващия орган, и заяви, че въпросните детайли по сделката са били
така, както са изнесени в първия му разпит, тъй като е бил по-близък по време
до протеклите събития. Между казаното от В.Р. пред съда и пред разследващия
орган не съществуват никакви съществени противоречия, но по време на ДП Р. е
бил по-подробен по отношение на времето и местата, на които се е срещал с Д.. На
л. 111 от ДП действително има приложен запис на заповед с името на В.Р.Р. за
сума от 1 500 лв., но той е с дата на издаване 28.05.2009 г. и падеж на
30.06.2009 г. Заемът от 2 000 лв. и уговорена лихва от 10 % касае инкриминиран
период през пролетта на 2011 г. Издаденият запис на заповед по това
правоотношение е върнат на В.Р., като той не го е запазил. За това
обстоятелство, показанията на Р., дадени пред съда и по време на ДП отново са
непротиворечиви и последователни. Хипотезата на чл. 281, ал. 8 от НПК, на която
се позовава адв. Т. няма отношение в случая. Съдът не ползва единствено
показанията от ДП, прочетени, по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, а също и тези,
дадени пред самия съд, като не констатира наличието на съществени противоречия.
Иначе, съдът би имал задължението да обсъди тези противоречия, да отговори кои
показания кредитира с доверие и по каква причина. Случаят не е такъв. Освен
това, осъдителната присъда за извършеното престъпление не почива само на
показанията на свид. В.Р. Както вече беше разяснено, престъплението по чл. 252
от НК е такова на системно извършване, деянието е едно, и към него са
неприложими разпоредбите на чл. 26 от НК. Осъдителната присъда за това едно
деяние почива на всички изброени по-горе писмени и гласни доказателства, като
изявленията на свид. В.Р. са само част от тях. Разбира се, както и при много
други престъпления /напр. изнасилване, кражба и пр./, не може да се очаква по
време на изпълнителното деяние да се присъствали големи групи от хора, които
после да бъдат изслушвани като свидетели.
Относно извършеното по отношение на В.Д.Ч. защитникът
твърди, че свидетелят бил разпитван два пъти по време на ДП, като изнасял
различни данни. По делото имало представен запис на заповед с погасителен план,
който единствено отразявал вярно нещата, а лихва за заема не била уговаряна. Действително,
пред съда свид. В.Ч. заявява, че е получил от Д.Д. сума в размер на 3 100 лева
и е върнал сума в размер на 3 100 лева, съобразно погасителен план на гърба на
записа на заповед от 11.04.2012 г. /л. 113 от ДП/, като последната вноска от
800 лева била платена пред нотариус. Дадените от Ч. показания на л. 28-29 и л.
92 от ДП бяха прочетени в съдебното заседание със съгласието на защитника и
подсъдимия. На л. 28-29 от ДП свид. В.Ч. описва фактическа обстановка, каквато
е приета от обвинението, а именно, че е получил от Д. заем в размер на 3 000
лв. с уговорката за лихва в размер на 100 лв. месечно, главницата заедно с
лихвата е следвало да бъдат върнати на следващия месец и затова е подписан
запис на заповед за 3 100 /главница и едномесечна лихва/, впоследствие не е
могъл да върне парите, а е плащал само лихвите по 100 в. за периода от м. май
2012 г. до м. март 2014 г. – общо 2 300 лв. Разбира се, след като е образувано
наказателното производство през м. април 2014 г. това плащане на лихви е
спряло. В последствие защитата е представила копие от запис на заповед с дата
11.04.2013 г. за сума от 3 100 лева и ръкописен погасителен план на гърба с
подписи на Д. и Ч. При разпита на 13.02.2015 г. /л. 92 от ДП/ това копие от
запис на заповед с погасителен план е предявено на Ч. и той е заявил пред
разследващия орган /на общо пет реда
текст/, че подписът под плана е негов, и „документът отразява абсолютно
вярно обстоятелства в него”. Съдът кредитира с доверие показанията на свид. Ч.,
дадени на 03.04.2014 г. /л. 28-29 от ДП/, тъй като са ясни, последователни,
непротиворечиви и обясняват логично по каква причина е бил изготвен запис на
заповед за сума в размер на 3 100 лева. Логично е и твърдението, че лихва в
размер на 100 лв. е заплащана до м. март 2014 г., като през м. април вече е
било образувано наказателно производство и плащанията са спрели. В изготвения
на гърба на л. 113 „план” е видно, че сумите са нагодени така, че като общ сбор
да дадат 3 100 лв. По тази причина срещу м. март 2014 г. е записана сума в
размер на 50 лева и Ч. се е подписал, но явно това се е оказало „недостатъчно”
за получаване търсения общ сбор и се е наложило Ч. да се подпише срещу втора
сума от 50 лева на същия ред. В желанието си да представят плащаните лихви като
„погасителни вноски от план”, изготвилите документа са определили 100 лв.
месечно планувано погасяване, но времето от м. май 2012 до м. април 2014 г. се
е оказало недостатъчно за получаване на общ сбор от 3 100 лв., поради което се
е наложило прескачайки м. април 2014 г. /по
случайност когато е образувано производството/ да се запише, че през м. април
2014 г. ще се заплати последна вноска от 800 лв.
Повече от ясно е, че документът наречен „погасителен
план” е нагоден за нуждите на защитната версия и не е съставен през 2012 г.
Това единствено обяснява защо въпросният „погасителен план” не е изпълнен върху
оригиналния запис на заповед и защо няма посочена дата на изготвянето му. Но
свид. Ч. твърди пред съда, че оригиналът на записа на заповед е в подс. Д. Още
по време на ДП, на л. 92, свид. Ч. е заявил, че има за него копие от
погасителния план в дома си, но такова копие не е представено по делото и до
момента. Пред съда, на л. 53 свид. Ч. заявява, че „издължил цялата сума,
останала от 800 лв. при нотариус”. Така решили да бъде, за да е „удостоверено”.
Пред съда, на л. 54 от НОХД свид. Ч. казва „Ходихме пред нотариус, подписахме
се, направи се нотариална заверка, че аз съм се издължил на Д. и съм му платил
800 лв.”. На л. 112 от ДП действително има декларация от Д.Д., че на 13.05.2014
г. е получил от В.Ч. последната вноска от дължимата сума от 3 100 лева по запис
на заповед от 11.04.2012 г., която му изплащал на вноски. От прегледа на
документа обаче се установява, че нотариусът е заверил единствено подписа на
подс. Д. под декларацията, което означава, че този подпис е положен от него,
което никой не спори. Няма акт на нотариуса, с който да се удостоверява, че
пред него свид. Ч. е изплатил на подс. Д. сума в размер на 800 лева, каквото е
твърдението на свидетеля. Дори в самата декларация, в която се говори за
„последна вноска” не се споменава размера на тази вноска. На л. 112 от делото е
налице един документ, в който подсъдимия само е декларирал обстоятелство в
полза на защитната си теза /след образуване на наказателното производство/ и
нищо повече. Ето защо съдът приема за верни логичните, последователни и
несъдържащи вътрешни противоречия показания на свид. Ч., дадени на л. 28 и 29
от ДП, като те са и най-близо по време до деянието. Съдът приема, че в следващите
си показания свид. Ч. лъже, стараейки се да подкрепи защитната теза на
подсъдимия, който пък по изявление и на двамата е негов приятел.
По отношение на стореното със свид. Й.М.Б. защитникът
твърди, че имало като доказателства показанията й в ДП, тези пред ГОС, запис на
заповед за 6 300 лева и големи извадки от изпълнителното дело на ЧСИ В.Ц. Тя не
спорела подписа си под записа на заповед, но била неадекватна. Заявила, че
подс. Д. и ЧСИ В.Ц. са я карали да подписва запис на заповед, което било
абсурдно. Заявила, че е взела 2 000 лв., а съществуващият документ бил за 6 300
лв. Свидетелят К.К. казал, че на Й. й трябвала сума от 6-7 хиляди лева до 10 000
лева. Д.Д. имал в себе си 6 300 лева и затова и дал само толкова. Тези доводи
също не се приемат от настоящия съдебен състав. Обвинението твърди, че Й.Б. е
взела от Д.Д. сума в размер на 2 000 лв. при уговорена 5 % месечна лихва.
Подписала запис на заповед за тази главница. След като не могла да върне тези 2
000 лв., подс. Д. я накарал да подпише запис на заповед за 3 600 лева, а после
и такъв за 6 300 лева. През целия период тя платила само два пъти по 50 лева
или общо 100 лева. Както в показанията си пред съда, така и по време на
досъдебното свид. Й.Б. твърди, че е получила от Д. единствено сумата от 2 000
лв., необходими за лечението на болния й мъж. Тъй като възникнаха противоречия
относно уговорките на страните при даване на заема и налице ли е последващо
плащане на суми по задължението, съдът прочете показанията на свид. Й.Б.,
дадени на л. 34 и 93 от ДП. Показанията на свид. Б., дадени по време на ДП пред
съдия и пред разследващ орган не съдържат противоречия. И в двата разпита Б.
описва как се е получила сумата от 6 300 лева в записа на заповед от 03.02.2009
г. /л. 102 от НОХД/, въз основа на който е издаден изпълнителен лист на подс. Д.,
заведено е изп. дело № 20117320400004/2011 г. на ЧСИ Ц. и е изпратена ПДИ за 6300
лв. по същото изпълнително дело /л. 69 от НОХД/. Предходните два записа на
заповед за 2 000 лв. и за 3 600 лв. са били унищожени, след изготвянето на всеки
следващ. Всеки път Д. разяснявал, че сумите се увеличават, защото „лихвите
трупат лихви”. В съдебно заседание, след като изслуша прочита на показанията,
дадени по време на ДП, Й.Б. заяви, че ги поддържа и действително така се е
случило. Изявлението на свид. Й.Б., че Д. и частният съдебен изпълнител я
накарали да подпише запис на заповед не може да опорочи показанията й до
степен, че да не бъдат кредитирани с доверие, или Б. да бъде обявена на
„неадекватна”, както счита адв. Т. Думите на свидетелката са извадени от
контекста. В тази част от своите показания пред съда свид. Й.Б. говори за
извършения опис от ЧСИ и това, че в жилището й не било намерено нищо ценно,
което да бъде продадено. Видно е, твърдението за положен подпис е под документ,
съставен в този момент. Тогава е изготвен опис на движимо имущество от
08.04.2011 г. /л. 68 от НОХД/, подписан от Д. като взискател и от Б. като
длъжник. Подпис е положила и ЧСИ Ц. Ясно е, че това подписване има предвид
свидетелката, макар да е допуснала грешка в терминологията. Свидетелят К.Д.К. е
бил работодател на Й.Б. и той я е завел при Д.Д., с когото е в приятелски
отношения. Пред съда казва, че в този момент Б. имала нужда от 7-8 хиляди лева,
а в ДП е казал, че същата имала нужда от 10 000 лв. Това е без значение, тъй
като и в двата разпита К. потвърждава, че не е присъствал по време на
уговорките, не знае какви суми са дадени в действителност и какви документи са
изготвени за тях. Относно въпроса на адв. Т., защо не е направила възражение
след получаване на призовката за доброволно изпълнение, свид. Й.Б. отговори
ясно, че тогава не е имала адвокат. Изявленията на свид. В.Л.Ц. също не
разколебават казаното от Й.Б. Тя потвърждава за извършения опис и това, че в
жилището не е намерено нищо ценно за продажба. Фактът, че Ц. субективно е
възприела отношенията между длъжник и взискател като „добри” е без значение за
производството. Това, че пред нея „не е ставало дума за лихва” също не води до
различни изводи. Показанията на свид. Й.Б. са логични и последователни и не се
опровергават от другите, събрани по делото доказателства.
По отношение на М.С.И. адв. Т. твърди, че имало запис на
заповед за 8 000 лева, а тя казвала, че е взела 1 000 лв. и е върнала 1 500 лв.
Графическата експертиза доказвала, че подписът под документа е неин. Сълзите й
в съдебно заседание били „сантиментално, драматично изпълнение”. М.И. казала,
че разбрала за първи път за изпълнителния лист от наложения запор върху
заплатата, а по делото имало представена покана за доброволно изпълнение от
ЧСИ. Не било ясно, след като разбрала за по-голямото задължение, защо не го е
оспорила, не подала възражение по реда на ГПК, от което следвало, че отново не
може да й се вярва. М. не възразила, поради което бил издаден изпълнителен
лист, а той съгласно чл. 297 от ГПК се ползвал със сила на присъдено нещо и бил
задължителен както за гражданите, така и за съдилищата, включително и за
наказателния съд. Съжденията на адв. Т. са погрешни. На първо място, буди
недоумение становището, че след като заповедта за изпълнение на парично
задължение не била оспорена и е влязла в сила, тя имала задължителна сила за
наказателния съд и той бил обвързан с отразеното в изпълнителния лист! Накратко
ще припомним, че в гражданския процес се издирва формалната истина, а в
наказателния процес се цели разкриване на обективната истина, като това може да
стане с всички допустими от НПК доказателствени средства. Заповедта за
изпълнение на парично задължение по Ч.Гр.дело № 1442/2011 г. на ГРС за сума в
размер на 8 000 лв. /л. 173 от ДП, т. І/ не обвързва наказателния съд в преценката
му. Свидетелката М.И. твърди, че през м. декември 2009 г. е получила в заем от Д.Д.
сума в размер на 1 000 лв. с уговорката да му върне след четири месеца 1 500
лв., като горницата от 500 лева представлявала лихва за услугата. Във връзка
със задължението бил изготвен запис на заповед за сумата от 1 500 лева. През м.
февруари 2010 предала уговорените 1 500 лева, след което Д. извадил от бюрото
си някакъв лист и го скъсал, без да й го показва. Първоначално в показанията си
пред настоящия състав М.И. посочи
различни суми, но след като беше прочетен протокола за разпит по реда на чл.
223 НПК от 02.04.2014 г. /л. 31-32 от ДП/ И. заяви, че поддържа тези свои
показания. Съдът кредитира в доверие показанията на М.И., дадени по време на
досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК, тъй като те са по близки по
време до протеклите събития. В съдебната фаза свид. И. сама споделя, че поради
изтеклия период, и поради множеството негативни емоции във връзка със случая,
вече не си спомня добре някои подробности. Показанията на М.И. се подкрепят и
от тези на свидетелката Н.Н.Н. /л. 87 и 88 от ДП/, която заявява „Аз лично през
2012 г., не мога да посоча месеца, съм приемала моя позната – М.С., която го е
търсила /Д./ за предоговаряне на условията по отпуснат на нея заем срещу лихва.
Това ми го беше казал лично Д., каза ми че М. му дължи пари, той я притискал,
но тя не му плащала редовно вноските с лихвите. Каза, че щяла да дойде, за да
предоговорят условията, после се похвали, че са подписали нов запис на заповед
с по-изгодни за него условия. Конкретно за тази жена си спомням, че сам Д.
заяви, че й е вдигнал лихвата в пъти”. В показанията на свидетелките Н.Н. и Г.В.
се съдържат данни и за отпуснатите на В.Р., Й.Б., В.Ч. и Р.К. заеми, все срещу
лихва. Свидетелките говорят и други граждани с подобни отношения, които Д.
открито наричал „клиенти”. Очевидно е, че М.И. е имала и други финансови
отношения с Д.Д., във връзка с което са представени запис на заповед за сумата
от 6 000 лв. /като веществено доказателство/ и копие от запис за заповед за
сумата от 8 000 лв. на л. 110 от ДП. От заключението на вещото лице С.Х. се
установява, че подписът под записа на заповед за 6 000 лв. е положен от М.И..По
каква причина И. не желае да разкрие последващите си финансови отношения с Д.,
които отново са свързани с лихви, по делото не става ясно. Това обаче не
разколебава показанията и на л. 31-32 от ДП, дадени пред съдия от ГОС, които са
логични, последователни и непротиворечиви и се поддържат от свидетелката в
съдебно заседание. Не е от съществено значение в кой момент и от къде М.И. е
разбрала, че ще й се правят удръжки от трудовото възнаграждение в полза на Д.Д.
Тези удръжки са извън съставомерните последици по делото и касаят друго
правоотношение. За тях е налице оправдателен диспозитив, който ще бъде
мотивиран самостоятелно. Същото се отнася и за доводът на защитата, че
задължението на М.И. в размер на 8 000 лв. било доказано, тъй като тя не го
оспорила по съответния ред, след като получила ПДИ от съдебния изпълнител.
Липсата на оспорване не доказва наличие на задължение или съгласие с такова,
тъй като може да се дължи на различни причини – пропуск на срока за обжалване,
недостатъчно правна грамотност и пр.
По отношение на обвинението, в частта свързана с Р.К.К. защитникът
твърди, че съобщените от нея суми по записите на заповед се разминавали с
документите по делото. По време на досъдебното производство К. твърдяла за два
заема по 3 000 лв. и лихва от 5 %, а в последствие задължението станало 13 000
лв. Пред съда твърдяла за 3 % лихва, като в сбора от 13 000 лв. влизало и
задължението на свид. С.К. По делото пък имало записи на заповед за различни
суми – 3 100 и 3 500 лв. Свид. Р.К. също не направила възражение относно поканата
за доброволно изпълнение и издадения изпълнителен лист. И тези доводи на
защитата не са основателни. Пред съда свид. Р.К. твърди, че е взела два пъти по
3 000 лв. от Д.Д., като заедно с нея, сума от 3 000 лв. получила и нейната
приятелка С.К. от гр. В. Търново. Била уговорена лихва в размер на 5 %, поради
което К. плащала на Д. по 150 лева месечно след получаването на първите 3 000
лв., а после по 300 лв. месечно, след като получила още 3 000 лв. Своята част
от задължението свид. С.К. плащала чрез Р.К. Впоследствие свид. К. подписала
нов запис на заповед за сумата от 13 000 лв., включващ нейните 6 000 лв., 3 000
лв., дадени на свид. С.К., както и дължими лихви. В същия разпит свид. Р.К.
заяви, че се е объркала и дължимата лихва била 3 % месечно. След прочитане
показанията, снети по време на ДП, Р.К. заяви, че ги поддържа, но лихвата била
3 %, сборът от двете суми бил 6 000 лв., а не 5 000 лв. По време на ДП не
споменала името на С.К., тъй като не искала да я притесняват, но в общото
задължение по последния запис на заповед били включени и трите хиляди лева на К.
Свидетелката С.К. потвърждава, че е взела заем от Д.Д. в размер на 3 000 лв. и
плащала задължението чрез приятелката си Р.К. Казва също, че един ден преди
съдебното заседание на местоработата й се явили двама мъже, познати на
полицията в гр. Горна Оряховица и заплашително й казали „М. не ти е давал
пари”. Разговорът им продължил с обиди на улицата, след което С.К. се обадила
на телефон 112. Тъй като снимала мъжете с телефона си, от полицията ги
разпознали. Като цяло, показанията на Р.К., дадени пред съда и по време на ДП
описват една фактическа обстановка с допълнението, направено в съдебно
заседание, че сума в размер на 3 000 лв. е била взета и от С.К., а след това
същата сума е прибавена в записа на заповед за 13 000 лв., наред с лихвите. И в
двата разпита К. твърди, че е взела два пъти по 3 000 лв. Дори и след като й
бяха предявени представените от защитата два броя записи на заповед, тя
потвърди, че е взела два пъти по 3 000 лв., а разликата до 3 100 и 3 500 лева
представлявали лихвите за определен период. Съдът не приема твърдението на
свид. Р.К., че уговорената лихва е била в размер на 3 %. Както по време на
досъдебното производство, така и пред съда, свид. К. заявява, че при
получаването на първата сума в размер на 3 000 лв. е давала на Д. по 150 лева
месечно, а след получаването на втората сума от 3 000 лв. е започнала да плаща
по 300 лева месечно. Сума в размер на 150 лева е точно 5 % от 3 000 лв., а сума
в размер на 300 лв. е 5 % от 6 000 лв. За това елементарно изчисление не са
нежни специални знания. Ето защо съдът приема, че уговорената лихва е била
именно 5 %, както е заявено от К. по време на ДП на л. 36, а не 3 %, за което е
налице твърдение в съдебно заседание. Отново ще припомним, че липсата на
възражение по поканата за доброволно изпълнение не означава съгласие със сумата
в изпълнителния лист. В случая Р.К. разяснява подробно защо не е подала
възражение - консултирала се е с адвокат, който и казал, че „записът на заповед
не може да се обжалва”. Тогава не била наясно, че може да възрази против
задължението.
Относно разпитаните свидетели на защитата М.Г.Д.–Т., Н.Н.Д.,
С.С.Ш., Х.М.Д., С.А.К. и Д.М.Х., техните показания не променят установената
фактическа обстановка. По делото не е спорно, че е възможно Д.Д. наистина да е
давал заеми и на други лица без дължима лихва. Разпита на тези свидетели обаче
няма отношение към инкриминираното деяние, за което доказателствата бяха
обсъдени подробно. Още повече, че свид. М.Т. се споменава от свид. Н.Н., като
лицето, с което Д.Д. е идвал в дома й да я заплашва, че може да стане
„по-лошо”, след като е започнало наказателното производство.
Основателно е единствено възражението на защитника адв.
С.Т., че сумата в размер на 6 051,89 лева, представляваща платени удръжки от
трудовото възнаграждение на М.С.И. не може да бъде включена в размера на
имуществените вреди. Забелязвайки пропуските в обвинителния акт, с разпореждане
от 29.04.2015 г. съдия - докладчикът е прекратил съдебното следствие и е върнал
обвинителния акт на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила. Разпореждането е протестирано, след което с
определение по ВЧНД № 154/2015 г. на ВТАС е отменено разпореждането за връщане
на ГОС, и делото е върнато за разглеждане в открито съдебно заседание. В
обвинителният акт се описва, че по делото е приложен запис на заповед от 20.12.2010
г. за сума в размер на 8 000 лв. /л. 110 от ДП/, подписан от М.И. Чрез
експертиза е установено, че положеният подпис е неин /макар последното да не е вярно, тъй като експертизата се отнася за
запис на заповед за сума в размер на 6 000, а не за 80000 лв./. През 2012
г. по този запис на заповед върху заплатата на И. бил наложен запор в размер на
13 000 лв. от ЧСИ. Парите били удържани редовно и до месец април 2014 г. сумата
от удръжки възлизала на 6 051,89 лева. В диспозитива на ОА се сочи, че М.И. е
претърпяла имуществени вреди в размер на 6 551,89 лв., т.е. следва да се
разбира - 500 лева платена лихва и 6051,89 лева удръжки от заплатата по записа
за заповед с главница 8 000 лв. В обстоятелствената част на ОА обаче никъде не
се сочи каква е реално дадената сума на М.И., когато е бил издаден записа на
заповед от 20.12.2010 г., имало ли е уговорена лихва и в какъв размер. В
диспозитива такива данни също липсват. Най-общо казано, липсва такова
обвинение. Сочи се единствено, че на М.И. е отпуснат заем в размер на 1 000 лв.
при лихва 500 лв. След като липсва твърдение за извършено деяние във връзка със
записа на заповед от 20.12.2010 г. – дадена конкретна сума и уговорена
конкретна лихва, не е ясно защо направените удръжки в размер на 6 051,89 лв.,
произтичащи от този запис на заповед са включени в общата сума на причинените
вреди. Иначе пък този размер не е включен в общата сума на получените от
подсъдимия неправомерни доходи. Описаният пропуск не може да бъде отстранен по
реда на чл. 249 във вр. с чл. 248 от НПК, тъй като указанията, дадени с
определение по ВЧНД № 154/2015 г. на ВТАС са задължителни за първоинстанционния
съд. Счита се, че ОА отговоря на изискванията на закона. За настоящият състав
не остава друга алтернатива, освен да оправдае подсъдимия в това да е нанесъл
вреда в размер на 6 051,89 лв., за каквато вреда реално няма обвинение да е
нанесена с конкретни действия. Поради изложеното, съдът призна подсъдимия Д.Д.
за НЕВИНЕН в това да е причинил значителни имуществени вреди на М.С.И. *** в
размер на 6 051,89 лева от платени удръжки от трудовото й възнаграждение, както
и да е причинил значителни имуществени вреди над размера от 15 028,32 лева, до
пълния предявен такъв от 21 080,78 лева, както го ОПРАВДА по повдигнатото
обвинение в тази част.
При определяне размера на наказанието за извършеното от
подсъдимия престъпление, съдът взе предвид следните смекчаващи и отегчаващи
вината обстоятелства: Отегчаващи – Висока степен на обществена опасност на
престъпното деяние предвид размера на причинените вреди, получените
неправомерни доходи и начина на извършване. От свидетелските показания стана
ясно, че Д.Д. е развивал незаконната си лихварска дейност и на работното си
място – *** Габрово, чието предназначение е интеграция на деца със специални
образователни потребности, необходимо е поддържането на висок морал с личен
пример, а не откритото развиване на престъпни дейности. Деянието е протекло
през продължителен период от време, през който Д. си е осигурявал допълнителни
доходи, чрез извършване на престъпление. Лоши характеристични данни за
личността на Д., дадени от бившите му служители /подчинени/, които го описват
като арогантен и вулгарен човек, незачитащ правата да другите и неуважаващ
труда им. Д. си е позволявал на работното място и други незаконни действия,
като тези с назначаването на фиктивна работа на свид. И.С., прибиране на
дебитната му карта и теглене на преведените по нея суми за работна заплата. Доведените
от подсъдимия свидетели го описват като готов за взаимопомощ, но всички те са
негови приятели, които в един или друг период са ползвали заеми, предоставени
от него. Липсва каквото и да било критично отношение от страна на Д.Д. към
извършеното деяние. Напротив – след разкриване на престъплението, той лично е
ходил при част от пострадалите с идеята да ги мотивира да не разкриват
известните им обстоятелства, а към свидетелките Н.Н. и Г.В. дори си е позволил
да отравя и заплахи. При свидетелката С.К. пък са ходили други лица да я
заплашват и обиждат, като са изрекли думите „М. не ти е давал пари”, но за тези
действия не се доказа подсъдимият да е знаел. Д.Д. дава обяснения, но те не
кореспондират с доказаната по делото фактическа обстановка, а представляват
само защитна позиция, с която цели да избегне наказателната отговорност. Смекчаващи
- Ниска степен на обществена опасност на подсъдимия като деец, предвид чистото
му съдебно минало. Д. полага обществено полезен труд.
Преценявайки горепосочените
обстоятелства поотделно и в тяхната съвкупност съдът прие, че е налице баланс
между смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Наказание лишаване от
свобода съответно на минималния размер, предвиден в разпоредбите на чл. 252,
ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК /от пет до десет
години/ би било достатъчно за превъзпитание на дееца и изпълнение на
превантивната функция. Предвид изложеното, съдът осъди подс. Д.Д. на ПЕТ ГОДИНИ
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Тъй като Д. не е осъждан, на основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС във връзка с чл. 59, ал. 1 от същия закон, съдът определи първоначален
ОБЩ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в затвор или
затворническо общежитие от ОТКРИТ тип.
По отношение на подс. Д.Д. са неприложими разпоредбите на
чл. 66, ал. 1 от НК. Същият не е осъждан за престъпления от общ характер, но
наложеното наказание е пет години лишаване от свобода, което не позволява
условно осъждане. Освен това разпоредбата изисква, за постигане целите на чл.
36 и преди всичко за поправяне на осъдения да не е наложително същият да
изтърпи наказанието. Съдът намира, че условното осъждане не би постигнало
целите, да мотивира Д.Д. към спазване на установените в страната норми на
поведени и превъзпитание в духа на съвременните ценности. Д.Д. има затвърдена криминална
нагласа, която не е склонен да промени и да се разкае, дори и след безспорните
доказателства, събрани срещу него. Същият има очакванията за избягване на
наказателната отговорност и продължаване на тази своя престъпна дейност. Този
начин на мислене не може да бъде променен с института на условното осъждане. У
подсъдимия ще остане усещането за безнаказаност и убеждението, че неговите
действия не могат да доведат до реална санкция за престъпното му поведение.
Затова съдът счита, че само реалното изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода има шанс да въздейства върху личността на дееца. Горното разясняваме
във връзка с личността на дееца, макар наказанието от пет години лишаване от
свобода само по себе си да не позволява условно осъждане.
В етапа на определяне на наказанието следва да се държи
сметка и за генералната превенция и профилактиката на този вид престъпна
дейност. Престъпленията против финансовата и кредитната система /в частност лихварството/
са една от основните пречки за развитие на съвременното общество и напредъка на
нацията. Техните прояви никога не могат да бъдат с ниска степен на обществена
опасност. Деянието на Д.Д. е характерно в тази насока. То подкопава доверието
във финансовите институции, представлява заплаха за тяхната стабилност и
развитие, конкурира ги нелоялно и причинява щети на гражданите. Правилният път
за справяне с проблема е налагането на по-строги и в същото време справедливи и
съответни на тежестта на извършеното наказания. „Целите на наказанието”,
посочени в чл. 66 от НК имат предвид „целите” по чл. 36 от НК, а в т. 3 от
текста изрично е посочено: „да се
въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото”.
По отношение на обв. Д.Д. са неприложими разпоредбите на
чл. 78а, ал. 1 от НК, тъй като за извършеното умишлено престъпление се
предвижда наказание – от пет до десет години лишаване от свобода.
По отношение на обв. Д.Д. са неприложими разпоредбите на
чл. 55 от НК, тъй като няма установени изключителни или многобройни смекчаващи
вината обстоятелства. Такива не се сочат и от страните.
Наред с наказанието лишаване от свобода, съдът наложи и
комулативно предвиденото наказание ГЛОБА в полза на държавата, като определи
същата в минималния размер от 5 000 лева. С оглед семейното и имуществено
състояние на дееца, глоба в минималния размер ще бъде достатъчна за поправяне и
превъзпитание на подсъдимия и мотивирането му към спазване на установените в
страната правила за поведение.
Наред с наказанията лишаване от свобода и глоба, съдът
намери за целесъобразно да наложи и факултативно предвиденото наказание КОНФИСКАЦИЯ НА ЧАСТ ОТ ИМУЩЕСТВОТО в полза на
държавата. Извършеното престъпление е по користни подбуди. Чрез реализиране на
престъпната си дейност, Д. е целял да увеличи имуществото си, без оглед на
последиците, които причинява на пострадалите и негативите, които търпят.
Въпреки, че причинените щети подлежат на възстановяване, това не може да се
развие в настоящият процес. Наказание каквото е обаче конфискацията би изяснило
на подсъдимия, че за користната престъпна дейност следва възмездие, което не е
свързано само с ограничаване на личната свобода, а засяга и незаконните активи,
увеличили собственото му имущество. С оглед горното, съдът наложи и наказание
КОНФИСКАЦИЯ НА ЧАСТ ОТ ИМУЩЕСТВОТО в полза на държавата, както следва: лек
автомобил м. ОПЕЛ АСТРА с рег. № ЕВ 0963 АА рама WOL000057P5220396,
двигател C16NZ20027325; туристическо ремарке с рег. № Г 0809 ЕВ,
рама 0171, светло син цвят и товарен автомобил ХЮНДАЙ И 30 с рег. № ЕВ 44 14
АС, рама TMADB51SAAЛ20810, двигател D4FBAZ197911,
черен цвят. Това имущество е описано в Определение № 90 от 30.06.2014 г. по ЧНД
№ 71/2014 г. по описа на ГОС /л. 157 от ДП/ и върху него е наложен обезпечение
чрез запор. Конфискация на цялото имущество би било твърде тежко и несъразмерно
наказание с оглед извършеното от подсъдимия.
Съгласно
разпоредбите на чл. 53, ал. 2, б. „б” от НК, независимо от наказателната
отговорност, отнема се в полза на държавата придобитото чрез престъплението,
ако не подлежи на връщане или възстановяване. Когато придобитото липсва или е
отчуждено, присъжда се неговата равностойност. Чрез престъплението подс. Д.Д. е
получил значителни неправомерни доходи в размер на 15028,32 лв. На същата
стойност Д. обаче е причинил и значителни имуществени вреди на пострадалите
лица. Тези вреди подлежат на връщане по смисъла на чл. 53, ал. 2, б. „б” от НК,
поради което разпоредбата е неприложима. Вярно е, че правата не са реализирани
в настоящия процес чрез предявяването на граждански искове, но същото може да
бъде сторено пред гражданския съд.
Съдът прие, че с така наложените на подсъдимия Д.Д. наказания
ще бъдат постигнати най-ефективно целите на чл. 36 от НК.
Причина за извършване на престъплението е незачитането на
установения в страната правов ред от страна на подсъдимия и липсата на волеви
задръжки.
На основание чл. 109 и сл. от НПК, съдът постанови след влизане
на присъдата в сила, веществените доказателства - полиетиленов джоб, съдържащ 2
бр. изпълнителни листи, 1 бр. запис на заповед, 1 бр. заявление, 1 бр. касов
ордер и 1 бр. бележка и полиетиленов лист с 2 бр. листи формат А4 с печатен и
ръкописен текст: Запис на заповед, да останат приложени по делото.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът осъди подсъдимия
Д.Д. да заплати по сметка на ОД на МВР гр. Габрово сума в размер на 170 лв. -
разноски по делото.
В този смисъл е произнесената присъда.
Председател :