Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 09.06.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
десети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 1249 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 265122 от 05.11.2019 г., постановено по
гр. д. № 31312/2018 г., Софийският районен съд, 59 състав, е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Х.Б. установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1035,77
лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 108, находящ се в гр. София, ж.к. „********. Е, аб.
№ 042800, за периода от м.05.2013 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 12.09.2017 г. до окончателното изплащане на
главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 93,94 лева – лихва
за забава върху главницата за периода от 14.09.2014 г. до 04.09.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 21.09.2017 г.
по ч.гр. дело № 63552/2017 г. на СРС, ГО, 59 състав. С решението, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 38 от ЗАдв ищецът е осъден да заплати на
процесуалния представител на ответницата сумата от 309,08 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че неправилно първата
съдебна инстанция е приела, че исковата претенция не е доказана, защото не се
установява ответникът да има качеството на потребител на топлинна енергия за
процесния период. Твърди, че действително ответникът не е собственик на процесния
имот, но според чл. 64, ал. 1 от ОУ от 2014 г., приложими за исковия период,
потребител може да бъде и физическо лице, наемател на имота, който е подал и заявление-декларация
за откриване на партида, освен това между страните е подписано и споразумение,
с което А.Х.Б. е признала задължението. С оглед изложеното, моли решението да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да
бъдат уважени. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба,
депозирана преди открито съдебно заседание поддържа въззивната жалба. Претендира
разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото
реално заплащане. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
адв. И.Д. от името на въззиваемата страна-ответник в производството, в който оспорва
въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение. Излага доводи, че
по делото не е установено, че ответницата е собственик или вещен ползвател на топлоснабдения
имот, поради което ответницата няма качеството на потребител, а възможността да
се сочат доказателства е преклудирана. Сочи, че не се установява спиране или
прекъсване на давността за вземането по чл. 111, б.“в“, в какъвто смисъл е
заявено и възражението е срока за отговор на въззивната жалба. С оглед
изложеното, прави искане решението да бъде потвърдено. Претендира разноски и адвокатско
възнаграждение за въззивното производство. В молба, депозирана преди открито
съдебно заседание, поддържа отговора на въззивната жалба и претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 12.09.2017 г. г.
срещу А.Х.Б., по което е
образувано ч. гр. дело № 63552/2017 г. на СРС, ГО, 59 състав. На 21.09.2017
г., по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за
посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжника в
заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение
на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички
вземания,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично
задължение по посоченото дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в
тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че
ответникът, е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e
топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото
разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния
период е физическо лице - ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Според
Тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС, освен посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на
договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане
на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното
предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот,
през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови
нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. Правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване.
С оглед изложената правна рамка, в настоящия случай
се установява, че ищецът е представил доказателства, че в полза на ответника е
била издадена временна Заповед № 7700-49 от 13.07.2010 г. за настаняване в
топлоснабдения имот, където преди това е била настанена нейната майка. В разписката към
заповедта е посочено, че фактическото предаване на жилището се осъществява с протокол-опис
на 13.07.2010 г. По делото е представена и Служебна бележка от 19.07.2010 г. на
Кмета на Район „Искът“, издадена на А.Х.Б., която да послужи пред „Т.С.“ ЕАД за
откриване на партида, като в бележката е посочено, че е настанена в имота. От
представеното Заявление-декларация от ответницата до ищцовото дружество с вх. №
2272/22.07.2010 г. се установява, че А.Х.Б. е направила искане за откриване на
партида на нейно име за процесния имот. Ето защо, според настоящия състав на
въззивния съд, обстоятелството, че ответницата има качеството на потребител на
топлинна енергия за процесния имот се установява от събраните по делото
доказателства. В чл. 64, ал. 1 от Общите условия на ищеца е уредено, че купувач
може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и
горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но за да се приложи тази уговорка,
следва да бъде налице изрично писмено съгласие на собственика на имота, както и
подадено заявление за откриване на партида на името на наемателя. В настоящия
случай се установява кумулативното наличие на тези предпоставки, поради което правоотношение
по договор за доставка на топлинна енергия по правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна и наемодателя и наемателя от друга, е
възникнало с оглед постигнатото от страните изрично съгласие и чл. 153 ЗЕ не
намира приложение.
Съдържанието на договора
за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично
известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение №
ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и
които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност
за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок
от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия и за което в
случая няма данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока. Напротив, в
Заявлението-декларация ответницата е направила искане за откриване на партида
съгласно действащите Общи условия на ищеца, ето защо възражението в отговора на
исковата молба по чл. 131 от ГПК в обратния смисъл е неоснователно.
Неоснователни
са доводите, наведени с отговора на исковата молба, по които
първоинстанционният съд не се е произнесъл, че в дадения казус е нарушена
забраната по чл. 62 от ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05. 2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на
ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона
за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с
§1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Установеното наличие на
облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е
достатъчно основание за доказване на иска по основание.
По отношение на размера
на претендираното вземане за доставена топлинна енергия за периода м. 05.2013
г. до м. 04.2016 г. в размер на 1035,77 лева, същото се установява от заключението на вещото лице по изслушаната и
приета СТЕ, на която съдът дава вяра като компетентно изготвена и
безпристрастна и която не е оспорена от страните. Според вещото лице,
измерването на потребената енергия за периода се извършва от общ топломер,
който е преминал метрологична проверка от лицензирани лаборатории и е монтиран
от сертифицирани лица. Сградата, в която се намира имотът е с непрекъснато
топлоснабдяване през периода 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., а „Т.С.“ ЕАД
ежемесечно е извършвала отчети на общия топломер, поради което възраженията в
този смисъл също са неоснователни.
Дяловото разпределение е извършвано от дружество за
дялово разпределение в съответствие с методиката, нормативната уредба,
проверените документи и данни от уредите в сградата и изчисленията отоплителните
уреди в имота и уредите за отчитане на топла вода. Изравнителната сума за
процесния период е 39,19 лева за доплащане, а общата сума за топлинна енергия
начислена от „Т.С.“ ЕАД за абонатния номер е 1612,95 лв., от които
629,92 лева за периода от 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., 500,08 лева за периода
от 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и 522,07 лева за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г.
От представеното по делото Споразумение от
27.01.2016 г., сключено между страните, се установява, че ответницата е
признала съществуване на задължение в размер на 1046,41 лева – главница за
топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 31.12.2015 г., както и за 18,14
лева – лихва за забава върху него до 27.01.2016 г., на която дата е подписано
споразумението. Дължимата сума за процесния период, изчислена след като към
сумата, за която е подписано споразумението се прибави сумата, за топлинна
енергия за периода от 01.01.2016 г. до 30.04.2016 г. съгласно заключението на
вещото лице в размер на 153,08 лв., възлиза общо на 1199,49 лева за главница, в
рамките на която попада исковата претенция в размер на 1035,77 лева за периода
от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г., поради което искът е основателен и следва да
бъде уважен.
За пълнота следва да се
отбележи, че възражението направено с отговора по чл. 131 от ГПК, че по делото
липсват документи, установяващи ползваната от ответницата топлинна енергия, респективно
няма съставени фактури е неоснователно. Към исковата молба са приложени 3 бр.
съобщения към фактури, е неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 6 от ЗСч (отм.), но
в сила към исковия период, издаването на първичен счетоводен документ, каквато
е фактурата, освен в случаите, когато получателят пожелае или когато това е
предвидено в нормативен акт, не е задължително, когато получател по сделката е
физическо лице, което не е търговец. В случая се касае до задължение на
физическо лице, което няма качеството на търговец, поради което ищецът не е бил
длъжен да издаде фактура. Според чл. 112, ал. 1, т. 2 от ЗДДС данъчен документ
по смисъла на закона е и известието към фактура, поради което представените
съобщения към фактура представляват годен счетоводен документ, предвиден в
закон. Освен това при изготвянето на заключението на ССчЕ, вещото лице е
извършило проверка при ищеца и не е установило счетоводството на последния да е
нередовно водено, поради което фактурите, обсъдени в заключенията, се ползват с
доказателствената сила по чл. 182 от ГПК.
Поради обстоятелството, че въззивният съд счита иска
за главница за основателен, следва да бъде разгледано и своевременно заявеното
в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК възражение за изтекла
погасителна давност. Както правилно е посочил и процесуалния представител на
ответницата, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл. 111, буква „в” от ЗЗД, поради което действително се погасяват с
изтичането на тригодишен давностен срок (така и Тълкувателно решение №
3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за вземаният е подадено
в съда на 12.09.2017 г., поради което е общия случай всички вземания възникнали
преди 12.09.2014 г. биха били погасени по давност. Съгласно чл. 116, б. „а“ от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. В конкретния случай такова изрично признание на
вземанията за периода от 01.05.2013 г. до 31.12.2015 г. е налице в чл. 2 от
Споразумението от 27.01.2016 г., в което ответницата изрично е признала
задължението и страните са постигнали съгласие за неговото заплащане на 12
месечни вноски с уговорен падеж по чл. 84, ал. 1, изр. първо от ЗЗД. Ето защо,
тъй като за сумата от 1046,41 лева – главница за топлинна енергия за периода от
01.05.2013 г. до 31.12.2015 г. давността е прекъсната на 27.01.2016 г., откогато е започнала да
тече нова давност, а за дължимите думи за периода от 01.01.2016 г. до
30.04.2016 г., давността не е била изтекла към подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК, възражението за погасяване на задължението е неоснователно, поради
което искът за вземането за сумата от 1035,77 лева за периода от 01.05.2013 г.
до 30.04.2016 г. за топлинна енергия е основателен и следва да се уважи.
По отношение на претенцията за обезщетение за забава
в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху дължимата главница за
периода в размер на 93,94 лева за периода от 14.09.2014 г. до 04.09.2017 г.,
настоящият състав счита същата за изцяло основателна. За периода от 01.05.2013
г. до 31.07.2015 г. размерът на лихвата е установен в споразумението за сумата
от 18,14 лева, към която следва да се прибави дължимата лихва върху всяка от
вноските по чл. 2, за периода от деня следващ падежа на всяка вноска до
крайната дата на заявения от ищеца период – 04.09.2017 г. Размерът на
обезщетението, определено по правилото на чл. 162 от ГПК с помощта на лихвен
калкулатор върху всяка главница считано от деня, следващ датата на която
длъжникът е изпаднал в забава, съобразявайки началния период на претенцията
предвид заявеното в исковата молба и до посочената от ищеца крайна датата върху
всяка вноска, е в размер на 114,78 лева, или общо за исковия период от 132,92
лева. Тъй като претендираната сума от 93,94 лева за периода от 14.09.2014 г. до
04.09.2017 г. е в рамките на общо дължимата, искът е основателен и като такъв
следва да бъде уважен. Възражението заявено в отговора на исковата молба, че по
делото липсват доказателства, че ищецът е поставил ответницата в забава за
плащане в конкретния случай е неоснователно, тъй като след сключване на
споразумението за разсрочване на задължението на вноски с определен падеж,
ответницата е дължи изпълнение в срока по посочен в споразумението и след
неговото изтичане, на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД изпада в
забава за всяка вноска и без покана.
По отношение доводите за погасяването на вземането
по давност, мотивите изложени по отношение на главницата, са относими и за
лихвата, тъй като давността за нея също е три години, поради което не следва да
се преповтарят.
Поради изложеното въззивната
жалба е основателна, а решението е неправилно и като такова следва да бъде
отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.
По разноските:
При този изход на спора, на
въззивника, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се дължат разноските за издаване
на заповед за изпълнение от 75 лв., ведно с разноски в исковото производство за
въззивна инстанция с оглед заявеното във въззивната жалба изрично искане в този
смисъл. Във въззивна инстанция страната е направила разноски в размер на 50 лв.
за държавна такса (лист 11), която следва да ѝ бъде присъдена.
Страната
е завила и претенция за присъждане на юрисконсулстско възнаграждение за тази
инстанция. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ
е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба
на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и
правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е
ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум,
определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. Поради изложеното и
с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззвиникът-ищец
следва да бъде присъдена общо сумата от 275 лева – разноски в заповедното и
исковото производство.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 265122 от 05.11.2019 г., постановено по
гр. дело № 31312/2018 г. на Софийския районен съд, 59 състав и вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА за установено по предявените
по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че
ответникът А.Х.Б., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 1035,77 лева, представляваща главница за стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до
30.04.2016 г. за топлоснабден имот - ап. № 108 находящ се в гр. София, ж.к. „********. Е, аб. № 042800, ведно със
законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението - 12.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата
от 93,94 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 14.09.2014
г. до 04.09.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 21.09.2017 г. по гр.д. № 63552/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 59 състав.
ОСЪЖДА А.Х.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата в общ размер на 275 лева – разноски в заповедното и
исковото произоводство.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД,
ЕИК********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.