Решение по дело №9636/2020 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 961
Дата: 27 юли 2021 г. (в сила от 31 август 2021 г.)
Съдия: Насуф Исмал
Дело: 20203110109636
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 13 август 2020 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 961
гр. Варна , 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20203110109636 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление: *, против З. ВЛ. М., ЕГН **********, с
адрес: *, първоначално обективно кумулативно съединени положителни
специални установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 10 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
приемане за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено
нещо, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 1./ 3 024.89 лева
невърната главница по договор за потребителски кредит № *-* от 06.10.2014
г., сключен между ответника и „Б. П. П. Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
в съда – 26.02.2020 г. до окончателното погасяване на задължението; 2./
909.22 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от
28.02.2017 г. до 14.02.2020 г., които суми са прехвърлени в полза на ищеца с
приложение № 1 към договор за цесия от 10.01.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с
№ 1186/28.02.2020 г. по ч. гр. д. № 2753 по описа 2020 г. на РС-Варна.
В исковата молба се твърди, че по заявление на ищеца за процесните
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Същата е връчена
на длъжника, който от своя страна е оспорил вземанията по реда на чл. 414 от
ГПК, което е обусловило предявяването на настоящите установителни
искове.
Ищецът поддържа, че на 06.10.2014 г. между „Б. П. П. Ф.“ ЕАД и
1
ответника бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
дружеството предоставило на ответника кредит в размер от 3324.00 лева, от
които 3000.00 лева е отпусната за потребителски цели, а сумата от 324.00
лева за заплащане на застрахователна премия по застраховка „Защита на
плащанията“. Твърди се, че застрахователната премия е усвоена от ответника
чрез директен превод от страна на ищеца по сметка на застрахователната
компания, като застрахователните премии по кредитите се заплащали от
кредитодателя-цедент като обща сума в полза на затарахователите в края на
всеки месец, т.е. по всички договори, а не за всеки договор поотделно.
Сочи се, че с част от предоставената му в кредит главница за
потребителски цели в размер от 3000.00 лева ответникът е избрал да погаси
свое задължение към кредитодателя в размер от 105.00 лева, представляващо
„такса ангажимент“, чийто размер е отнапред уговорен в договора за кредит.
Сочи се, че таксата се заплаща от ответника при усвояването на кредита, като
кредитодателят удържа сумата, представляваща „такса ангажимент“ в размер
от 105.00 лева от главницата, т.е. твърди се че таксата е погасена за сметка на
отпуснатата главница за потребителски цели. Остатъкът от главницата за
потребителски цели – 2895.00 лева е предоставен на ответника по банков път
на 07.10.2014 г. по посочената от последния банкова сметка.
Навеждат се доводи, за това че страните са уговорили заетата сума да
бъде погасена чрез частични плащания, а именно посредством 18 броя
месечни погасителни вноски. Твърди се, че ответникът не е изпълнявал
поетите договорни задължения да погаси заетата сума, като първата
падежирала и непогасена вноска е от 05.12.2014 г., което обуславяло
изпадането на ответника в забава и пораждало и акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Твърди се, че към датата
на сезиране на съда всички вноски са падежирали, доколкото крайният срок
за изпълнение на договора е настъпил на 05.05.2016 г.
Ищецът изрично излага, че не предявява искове за такси и застраховки,
доколкото тези суми са платени от ответника, респективно в полза на ищеца
и застрахователя за сметка на сумата предоставена в кредит главница, чийто
размер се твърди, че възлиза на 3024.89 лева след частичните плащания,
извършени от ответника.
Твърди се още в исковата молба, че с приложение № 1 към договор за
цесия от 10.01.2017 г. на ищеца били прехвърлени всички вземания по
процесния договор за потребителски кредит, за което длъжникът е уведомен
надлежно и което легитимирало ищеца в настоящото производство.
По същество моли за уважаване на предявените искове и присъждане на
сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на
сезиралата съда искова молба под формата на възражение по чл. 414 от ГПК.
В отговора си ответникът оспорва основателността на предявените искове,
като твърди, че през годините е удовлетворявал интереса на кредитора чрез
доброволни плащания по уговорения погасителен план, за които представя
2
писмени документи. Сочи, че доколкото към момента е останал без работа, не
е в състояние да погасява вземанията на ищеца. Отделно, спрял плащанията и
поради обстоятелството, че ищецът постоянно си променял сметката, по
която да извършва погашенията.
В проведеното открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, не
се представлява. С молба от 23.06.2021 г. поддържа сезиралата съда искова
молба.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява
и не се представлява.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе
предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
Видно е от присъединеното ч. гр. д. № 2753 по описа за 2020 г. на РС-
Варна, ГО, 9-ти съдебен състав, че в полза на ищеца срещу ответника е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за сумите, предмет
на исковата молба, срещу която в срок е постило възражение по чл. 414 от
ГПК.
Видно от представения Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта *-* от 06.10.2014 г. /л. 5/, сключен между „Б. П. П. Ф.“ ЕАД и
ответника, кредитодателят се задължил да предостави потребителски кредит
на ответника в размер от 3 000.00 лева. Уговорено е в договора ищецът да
отпусне на ответника и сумата в размер от 324.00 лева за закупуване на
застраховка „защита на плащания“. Страните са договорили и заплащане на
такса „ангажимент“ в размер на 105.00 лева. Съгласно чл. 2 от договора
размерът на предоставения с договора заем е равен на сумата, посочена в поле
„общ размер на кредита“, т. е. 3 324.00 лева, като сумата, представляваща
кредит за закупуване на застраховка „защита плащанията“ е уговорено да
бъде заплатена от кредитодателя директно на застрахователния агент „Д. С.“
ЕАД. Съгласно договореностите между страните в чл. 2 от договора, таксата
„ангажимент“ се заплаща от кредитополучателя срещу насрещното
задължение на кредитодателя да фиксира лихвения процент за срока на
договора при уговорените условия и размери. Същата се заплаща от
кредитополучателя при усвояването на кредита, като кредиторът удържа
сумата от общия размер на кредита. Общата стойност на кредита възлиза на 4
312.89 лева, като се констатира още, че страните са уговорили
кредитополучателят да заплаща на кредитодателя възнаграждение за
ползването на заетата сума в размер на уговорената фиксирана
възнаградителна лихва при лихвен процент 34.78 % и ГПР 41.72 %.
Договорено е сумата да бъде изплатена разсрочено посредством 18 броя
месечни анюитетни погасителни вноски всяка една в размер от 239.61 лева,
като падежът на последната вноска, видно от погасителния план,
3
инкорпориран в самия договор е 05.05.2016 г. Страните са уговорили също в
чл. 5 ОУ към договора, че в случаите на забава кредитополучателя дължи
обезщетение в размер на законната лихва.
Видно е от представеното банково бордеро и ангажираното експертно
заключение по ССчЕ, че на 07.10.2014 г. сумата в размер от 2895.00 лева е
преведа по сметка на ответника.
Приет е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
10.01.2017 г., сключен между „Б. П. П. Ф.“ ЕАД като цедент и „Ф. И.“ ЕАД
като цесионер, както и Приложение № 1 от 10.01.2017 г. към процесния
рамков договор за цедиране на задължения, в който са описани конкретните
прехвърлени вземания, като на л. 17 фигурира ответникът З. ВЛ. М.. От
представеното потвърждение се констатира, че цедентът-кредитодател е
потвърдил извършеното частно правоприемство. Представено е и
пълномощно /л. 20/, от което се установява, че цедентът е овластил
цесионера-ищец да доведе до знанието на ответника за новия титуляр на
вземананията.
По делото са ангажирани и уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
адресирано до З. ВЛ. М., както и обратни разписки, от които обаче не може да
се констатира датата на връчването им.
От представените платежни нареждания на л. 49 и следв. се констатира,
че ответникът е заплатил в полза на цедента-кредитодател част от кредита, за
което страните не спорят, като размерът на плащанията по представените
писмени документи възлиза на 903.00 лева, а в полза на ищеца сумата в
размер от 200.00 лева, като последното е в унисон и с ангажираната от самия
ищец спраква, от която е видно още, че на 31.10.2017 г. в полза на
търговското дружество е постъпила и сумата от 100.00 лева с наредител З.
ВЛ. М..
От експертното заключение по назначената ССчЕ се констатира, че
сумата, която ответникът е заплатил до момента по кредита е в общ размер от
1249.61 лева, от която 949.61 лева в полза на цедента-кредитодател и 300.00
лева в полза на цесионера-ищец. Падежът на първата изцяло или частично
неизплатена месечна вноска по процесния договор за потребителски кредит е
05.03.2015 г. Констатира се още от заключението, че от страна на
кредитодателя не са предоставени конкретни документи за извършени в полза
на „К. О. З.“ и „К. Ж.“ плащания по процесния договор за кредит, като е
предоставена счетоводна справка за дължимите суми по месеци по сключени
застраховки, което е в унисон и с ангажираната от ищеца справка на л. 75.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи:
Не се спори по делото, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена
по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми,
която е оспорена от ответника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК и
в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения
едномесечен срок е предявил искове за установяване на вземанията си, което
4
поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и
неговата допустимост.
За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да
установи в процеса по несъмнен начин в условията на пълно и главно
доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия
състав на договорната отговорност на ответника: 1./ твърдяната договорна
връзка на ответника с първоначалния кредитор с предмет отпускане на
потребителски кредит; 2./ своята изправност по договора, т. е. предоставянето
на кредитната главница в полза на ответника, включително предоставянето на
главницата за погасяване на застрахователната премия по застраховка
„защита на плащанията“; 3./ изискуемостта на главното задължение и
изпадането на ответника в забава, както и 4./ размера на предявените
граждански притезанияе. Следва също да докаже сключването на договор за
цесия с предмет исковите вземания, за който договор длъжникът е уведомен.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а
при установяване на горното – че е погасил задълженията си по договора. В
тежест на ответника е и да докаже всички свои перемпторни и дилаторни
възражения.
Не е спорно по делото, а и от приобщения договор /л. 5/ се установява по
несъмнен начин, че между ответника и праводателя на ищеца е учредено
облигационно правоотношение с предмет отпускане на потребителски
кредит. Процесният договор не е сключен в противоречие с
материалноправните норми, обективирани в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
9-12 от ЗПК. Видно от съдържанието на договора и ОУ към него същият
съдържа информация досежно лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; за методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а; за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит; за условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, като последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми не е посочена, доколкото страните са
договорили като насрещна престация за заплатената такса „ангажимент“
лихвения процент да е фиксиран, а посочването на последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми е законово
изискване при уговорка за плаващ лихвен процент; информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания.
Ето защо съдът намира договора за кредит за валиден по смисъла на
5
ЗПК.
От експертното заключение, което съдът кредитира, като компетентно
изготвено, пълно, ясно, обективно и неоспорено от страните, и банковите
документи по несъмнен начин се констатира и изправността на праводателя
на ищеца досежно кредита, предоставен за потребителски цели, а именно
същият в изпълнение на поетото договорно задължение е предоставил на
ответника заетата сума в размер от 2 895.00 лева след удържане на цената на
таксата „ангажимент“.
Съдът, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, следва служебно да прецени
съответствието на всички допълнителни уговорки, които не представляват
основен предмет на договора, със законовите изисквания.
Типични случаи пораждащи съмнение за нарушени права на потребителя
се свързват със задължението за събиране на такси за непоискани услуги /за
усвояване или управление на кредита/ и позволяващи промени в разходите за
кредитиране без предварително оповестени критерии. В конкретния случай
страните са договорили ответникът да заплати такса „ангажимент“, като
видно от съдържанието на договора цената на таксата е 105.00 лева.
Уговорената такса, включваща като насрещна престация на кредитодателя
фиксиране на лихвения процент за срока на договора при условията и
размерите на договора, противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която
забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а уговорката
касателно възнаграждението на кредитодателя, безспорно е типично действие
по управление на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Самото естество на действията на
кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на
кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение в
размер на цената на таксата. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.
3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия,
при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
фиксирани по размер разходи, свързани със събирането, респ. управлението
на кредита.
Ето защо клаузата за такса „ангажимент“ е нищожна поради
противоречие със закона и сумата в размр от 105.00 лева е удържана без
основание от кредитора.
Твърдението на ищеца за отпускане на кредит в размер на още 324.00
лева с цел заплащане на застрахователната премия по договора за
имуществено застраховане „Финансов риск“, т. нар. „защита на плащания“,
имащ за предмет обезпечаване изпълнението на породените от договора за
банков кредит парични задължения, остава недоказано. От една страна, по
делото не са ангажирани доказателства касателно това, че ответникът е
6
застрахован при застрахователите „Кардиф Животозастраховане“ - Клон
България" и “Кардиф Общо застраховане“ - Клон България“ по пакет „защита
на плащанията“, от друга страна, от експертното заключение се установи, че
не са представени и документи, удостоверяващи изправността на
кредитодателя в тази част от договора, а именно престирането на сумата в
размер от 324.00 лева в полза на застрахователния агент, каквито са
договореностите между страните.
Крайният извод на съда е за недължимост на сумата в размер от 324.00
лева, претендирана от ищеца като главница, отпусната в полза на ответника-
кредитополучател за заплащане на застрахователната премия по застраховка
„защита плащанията“.
По делото не се спори, а и от приобщените писмени документи се
устаноява по несъмнен начин, че по силата на договора за цесия от 10.01.2017
г. първоначалният кредитор е прехвърлил вземанията си спрямо ответника на
ищеца. Не се спори, че ответникът е уведомен за настъпилото частно
правоприемство, като дори се констатира, че последният е извършил и
плащания по сметка на новия кредитор в общ размер от 300.00 лева, отчетени
за погасяване на вземането за договорна лихва. За пълнота следва да се
посочи, че към исковата молба ищецът е приложил уведомление за цесия,
като с връчване на препис от сезирлата съда молба на ответника, ведно с
приложенията към нея, същият се счита за уведомен за настъпилото във
времето правоприемство, който факт следва да бъде отчетен от съда по арг. от
чл. 235, ал. 3 от ГПК. В тази насока е и последователната каузална практика
на ВКС, обективирана в множество решения, които съдът не намира за нужно
да цитира.
Видно от експертното заключение, остатъкът от реално заетата сума в
размер от 2895.00 лева, при отчитане на сторените от ответника
извънсъдебни доброволни плащания, възлиза на 2339.70 лева, което налага
уважаването на иска до този размер, като за горницата до предявената сума от
3024.89 лева искът следва да бъде отхвърлен. Основателността на главното
вземане обуславя дължимостта и на произтичащите от него акцесорни
вземания. Предмет на настоящото исково производство е единствено
вземането за мораторна лихва с оглед доказаната забава на длъжника, считано
от 05.02.2015 г., като за периода от 28.02.2017 г. до 14.02.2020 г., размерът на
обезщетението за забавеното плащане на непогасената главница възлиза на
703.20 лева, съгласно експертното заключение, като за горницата до 909.22
лева искът следва да бъде отхвърлен.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход на спора в полза на ищеца следва да се присъдят
сторените съдебно-деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
съразмерно с уважената част от исковете, чийто общ размер възлиза на 530.80
лева, както следва:
- 452.86 лева – съдебно-деловодни разноски, сторени в хода на исковто
производство, от които: 66.12 лева за заплатена държавна такса; 77.35 лева за
7
юрисконсултско възнаграждение определено от съда по реда на чл. 78, ал. 6
от ГПК с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото и
обема на оказаната професионална помощ; 309.39 лева за заплатен депозит за
вещо лице по ССчЕ;
- 77.94 лева – съдебно-деловодни разноски, сторени в хода на
заповедното производство по арг. от т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, съразмерно и с обезсилената част от заповедта с влязло в сила
определение на съда от 28.10.2020 г., от които: 50.01 лева – държавна такса и
27.93 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не е обективирал нарочно искане за присъждане на
разноски в негова полза, като не е ангажирал и доказателства за
извършването на такива.
Водим от горните мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 10 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в
отношенията между страните, че З. ВЛ. М., ЕГН **********, с адрес: *
дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: * сумите,
както следва: 1./ 2 339.70 лева /две хиляди триста тридесет и девет лева и
седемдесет стотинки/ – невърната главница по договор за потребителски
кредит № *-* от 06.10.2014 г., сключен между ответника и „Б. П. П. Ф.“ ЕАД,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 26.02.2020 г. до окончателното
погасяване на задължението; 2./ 703.20 лева /седемстотин и три лева и
двадесет стотинки/ – мораторна лихва, начислена върху главницата за
периода от 28.02.2017 г. до 14.02.2020 г., които суми са прехвърлени в полза
на ищеца с приложение № 1 към договор за цесия от 10.01.2017 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК с № 1186/28.02.2020 г. по ч. гр. д. № 2753 по описа 2020 г. на РС-Варна,
КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление: * против З. ВЛ. М., ЕГН **********, с адрес: * първоначално
обективно кумулативно съединени специални положителни установителни
искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр.
чл. 10 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумите, както следва: 1./ 685.19 лева /шестстотин осемдесет и пет лева и
деветнадесет стотинки/, представляваща разликата над 2339.70 лева до
3024.89 лева - невърната главница по договор за потребителски кредит № *-*
от 06.10.2014 г., сключен между ответника и „Б. П. П. Ф.“ ЕАД, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК в съда – 26.02.2020 г. до окончателното погасяване на
8
задължението; 2./ 206.02 лева /двеста и шест лева и две стотинки/,
представляваща разликата над 703.20 лева до 909.22 лева – мораторна лихва,
начислена върху главницата за периода от 28.02.2017 г. до 14.02.2020 г.,
които суми са прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 към договор
за цесия от 10.01.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 1186/28.02.2020 г. по ч. гр. д. №
2753 по описа 2020 г. на РС-Варна.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, З. ВЛ. М., ЕГН
**********, с адрес: * да заплати на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление: * сумата в общ размер на 530.80 лева /петстотин и
тридесет лева и осемдесет стотинки/, от които:
- 452.86 лева – съдебно-деловодни разноски, сторени в хода на исковто
производство, както следва: 66.12 лева за заплатена държавна такса; 77.35
лева за юрисконсултско възнаграждение; 309.39 лева за заплатен депозит за
вещо лице по ССчЕ;
- 77.94 лева – съдебно-деловодни разноски, сторени в хода на заповедното
производство, както следва: 50.01 лева – държавна такса и 27.93 лева –
юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Варна в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал.
2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9