Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 2734 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 202710 от 28.08.2017г. по гр.д. № 75858/2015г.
Софийски районен съд, 71 състав отхвърлил предявени от „А.Т.Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
срещу И.В.И., ЕГН **********, обективно евентуално съединени искове с правно
основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 700 лв. - причинени
вреди от извършено от ответника престъпление по чл. 206, ал. 1 НК под формата на пропуснати ползи, изразяващи
се в неполучената цена по предварителен договор за покупко-продажба от
03.05.2009г. на лек автомобил „Фиат
Мареа“ с рама № ZFA18500000223266, евентуално за заплащане на сумата от 1 950 лв.
- левовата равностойност на 1 000 евро - причинени вреди от извършено от
ответника престъпление по чл. 206, ал. 1 НК под формата на претърпени загуби,
изразяващи се в заплатената от ищеца цена за придобиване на горния лек
автомобил, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
плащане, като погасени по давност. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата 300 лв. - разноски за производството.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „А.Т.Б.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Първоинстанционният съд приел, че е сезиран
с главен и евентуален иск по чл. 45 ЗЗД – главен за вреди под формата на
пропуснати ползи, и евентуален за вреди под формата на претърпяна загуба, но с
решението си приел, че е налице сливане на двата вида вреди или най-малко - че
изискуемостта на обезщетението и за двете форми на вредите настъпва в един и
същ момент. Този извод не кореспондирал с установените факти по делото и
обусловил неправилния решаващ извод на съда за погасяване по давност на
вземанията. В случая загубата за ищеца намерила проявление на един по-късен
етап от извършването на деянието /обсебването на вещта/, тъй като дори и при
неплащане на покупната цена по предварителния договор, за ищеца все още
съществувала възможност за компенсация чрез възстановяване фактическата власт
върху обсебената вещ след нейното изземване като веществено доказателство. В
този смисъл втората форма на вредата – претърпяната загуба, възниквала за ищеца
едва след постановяване на определението от 17.12.2010г. по НОХД № 22406/2014г.
на СРС, 17 състав, с което се отказвало връщането на процесната вещ на ищеца.
Погасителната давност за правото на обезщетение от непозволено увреждане течала
от по-късния момент на проявлението на вредите и откриването на дееца, причинил
увреждането. В случай, че автомобилът бил върнат на ищеца, той не би имал
правен интерес да предяви иск за вреди под формата на претърпяна загуба. Освен
това първоинстанционният съд, позовавайки се некоректно на Тълкувателно решение
№ 5 от 05.04.2006г. по тълк.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС приел, че
наказателното производство не прекъсва давността, без да съобрази посоченото в
цитираното тълкувателно решение, че погасителната давност за вземане за
обезщетение от непозволено увреждане не спира и не се прекъсва при висящност на
наказателното производство, но само ако пострадалото лице не е предявило
граждански иск в същото. По аргумент за противното следвало, че ако иск е бил
предявен, то давността се прекъсва/спира да тече. В случая в кориците на
изисканото наказателно дело се намирал и предявеният от въззивника граждански
иск в наказателното производство. Същият бил депозиран пред наказателния съд в
установените в чл. 84 НПК срокове, в първия възможен момент /началото на
съдебната фаза/, поради което били налице всички предпоставки за спиране/прекъсване на давността. Районният
съд не обсъдил тези обстоятелства, доказателства за които били събрани по
делото, а уважил бланкетно направеното от ответника възражение. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което
да осъди ответника да му заплати сумата 2 700 лв. – обезщетение за вреди
от пропуснати ползи, евентуално – да му заплати сумата 1 950 лв., представляваща левова равностойност
на 1 000 евро – заплатената от ищеца цена за закупуване на автомобила.
Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба от
10.05.2017г.
Въззиваемата страна И.В.И. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба ищецът твърди, че на 31.08.2008г. закупил лек автомобил „Фиат
Мареа“, с рама № ZFA18500000223266, за сумата в размер на 1 000 евро. На
03.05.2009г. между ищеца и ответника бил сключен предварителен договор за
покупко-продажба, по силата на който ищецът-продавач се задължил да продаде на
ответника-купувач същия автомобил, след като купувачът заплати сумата от
3 800 лв. В деня на подписване на договора купувачът заплатил 400 лв., а
остатъкът от 3 400 лв. следвало да заплати в срок до 03.06.2009г. Ответникът
нито заплатил остатъка, нито върнал автомобила, като в резултат на подадения
сигнал било образувано досъдебно производство, внесен обвинителен акт в съда и
образувано НОХД № 14555/2010г. на СРС, 11 състав. В хода на делото било
установено, че ответникът е продал автомобила на 14.10.2009г. на трети лица. С
определение от 17.12.2010г. съдът постановил връщане на процесния лек автомобил
на Р.Р.К.в качеството й на добросъвестен приобретател на отнета от трето лице
движима вещ. В хода на наказателното производство се установило, че стойността
на автомобила е 3 100 лв. Така в резултат противоправното поведение на
ответника ищецът претърпял вреди в размер на 2 700 лв. – стойността на
лекия автомобил съгласно експертизата по наказателното дело, намалена с получената
при сключване на предварителния договор сума от 400 лв. Наказателното
производство приключило с влязла в сила на 12.02.2015г. присъда, с която
ответникът бил признат за виновен в това, че на 14.10.2009г. противозаконно е
присвоил чужда движима вещ - лек автомобил „Фиат Мареа“ с рама № ZFA18500000223266
на стойност 3 100 лв., собственост на ищцовото дружество – престъпление по
чл. 206, ал. 1 НК. С това ответникът причинил на ищеца имуществена вреда в
размер на 2 700 лв. – стойността на присвоената вещ след приспадане на
платените 400 лв. Поради това е искал от съда да осъди ответника да му заплати
сумата 2 700 лв., като в петитума на исковата молба „в условията на
алтернативност“ е заявил, че в случай, че съдът приеме, че размерът на
причинените на ищеца вреди е заплатената от него цена за процесния автомобил,
то моли съда да осъди ответника да му заплати сумата 1 950 лв.,
представляваща според ищеца левовата равностойност на 1 000 евро.
Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 08.12.2015г.
до окончателното плащане.
С оглед тези фактически твърдения, съдът е сезиран с иск с правно основание
чл. 45 ЗЗД за сумата 2 700 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди /под формата на претърпяна загуба/ в размер стойността на противозаконно
отнетата от ответника вещ, след приспадане на платената по предварителния
договор сума от 400 лв. Иск за обезщетение за вреди под формата на пропуснати
ползи в размер неполучения остатък от цената по предварителния договор не е
предявен – такива твърдения няма в исковата молба, нито е предявен иск при
условията на евентуалност – заявеното евентуално /а не алтернативно/ искане за
присъждане на сумата 1 950 лв. касае само размера на претенцията.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражение за погасяване по давност на вземането на
ищеца. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която районният
съд се е произнесъл по евентуален иск, с какъвто по изложените по-горе
съображения не е бил сезиран. Като постановено в нарушение на диспозитивното
начало в гражданския процес, по непредявен иск, първонистанционното решение в
тази част е недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде
обезсилено.
В останалата част – по т.нар. главен иск, макар районният съд неправилно да
е приел, че обезщетението се претендира за вреди под формата на пропуснати
ползи, същият е обсъдил правнорелевантните факти по предявения иск с правна
квалификация чл. 45 ЗЗД, поради което в тази част решението не е недопустимо.
Като краен резултат въззивният съд намира решението за правилно в допустимата
му част по следните съображения:
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са:
противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между
деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно
и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и
причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал.
2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.
В случая елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД се установяват по
безспорен начин, а и наличието им не е било спорно между страните. От
изисканото и приложено НОХД № 22406/2014г. на СРС, 17 състав се установява, че с
влязла в сила присъда от 12.02.2015г. ответникът е признат за виновен в това,
че на 14.10.2009г. в гр. София противозаконно присвоил чужда движима вещ - лек
автомобил марка „Фиат“, модел „Марея“, с рама № ZFA 18500000223266, на стойност
3 100 лева, собственост на „А.т.Б.“ ЕООД, която владеел по силата на
предварителен договор за покупко-продажба от 03.05.2009г. - престъпление
по чл. 206, ал. 1 НК.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния
съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Задължителността на присъдата се отнася до всички
елементи на престъпния състав, и само до тях.
Поради това, и с оглед влязлата в сила присъда по НОХД № 22406/2014г. на
СРС, 17 състав съдът следва да приеме, че ответникът е извършил противоправно
деяние - присвояване на чужда движима вещ, собственост на ищеца, което деяние е
извършено виновно. Доколкото имотната вреда е съставомерен елемент на престъпленията
против собствеността, каквото е и това по чл. 206 НК, установен е и размерът на претърпяната от ищеца
имуществена вреда, съизмеряващ се със стойността на предмета на
престъплението от 3 100 лв., като предвид признанието на ищеца, че от тази
стойност е получил при сключване на предварителния договор 400 лв., доказано
претърпяната вреда от ищеца е в размер на 2 700 лв.
Спорен между страните е единствено въпросът погасено ли е по давност
вземането на ищеца.
Вземанията, произтичащи от непозволено увреждане, се погасяват с
установения в чл. 110 ЗЗД общ петгодишен давностен срок, а според чл. 114, ал.
3 ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от
откриването на дееца.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 2/1981г. и Тълкувателно
решение № 5/2006г. по тълк.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС относно началния
момент на течение на давността, вземането от непозволено увреждане възниква от
деня на откриване на дееца, и от същия момент то става и изискуемо, тъй като от
този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради
което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е
необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред.
Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а
не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му
характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от
престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. Ако
извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на
давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният
срок тече от този по-късен момент. Въпросът е фактически и се решава според
всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия.
Следователно с факта на увреждането, а не с подвеждането му под състава на
престъпление и неговото доказване с влязла в сила присъда законът по правило
свързва както правото на увредения за бъде репариран за вредите, така и защитата
на това право, която е по исков ред. Правото да се иска обезщетение по чл. 45 ЗЗД се поражда от увреждането, изискуемостта
настъпва от увреждането и от този момент започва да тече и
погасителната давност при известен извършител на увреждането. От
значение е дали вредоносните последици са произтекли явно и деецът е открит.
Принципно правилно в жалбата се поддържа, че когато вредоносните последици
от деянието настъпват и се проявяват в по-късен момент, тогава обективно се
осъществява и фактическият състав на увреждането, и съответно от този момент
тече погасителната давност. Настоящият случай обаче не е такъв. Ответникът е
причинил имуществени вреди на ищеца с извършване на противоправното деяние
- присвояването на собствената на ищеца
движима вещ - на 14.10.2009г., съгласно влязлата в сила присъда. Видно от
изисканото наказателно дело, досъдебното производство е образувано по повод
подадена от законния представител на ищцовото дружество жалба на 20.11.2009г.,
като след извършена предварителна проверка, с постановление от 28.01.2010г. е
образувано досъдебно производство срещу ответника за престъпление по чл. 206,
ал. 1 НК. На 28.09.2010г. на ищеца чрез законния му представител са разяснени
правата в качеството му на пострадал, вкл. че може да предяви граждански иск по
реда на чл. 84 НПК. На 01.10.2010г. на същия е предявено и разследването.
За неоснователен въззивният съд намира довода на въззивника, че вреди му били
причинени едва след постановяване на определението от 17.12.2010г. по
наказателното дело, с което процесният лек автомобил, в качеството му на
веществено доказателство, е върнат на приетото от съда за добросъвестен
приобретател по смисъла на чл. 78 ЗС трето лице – Р.Р.К., от което автомобилът
е отнет /доброволно предаден на 20.11.2009г./, като съдът е приел, че не бил
налице спор за правото на собственост по смисъла на чл. 113 НПК. Имуществени
вреди на ищеца са причинени от ответника с извършване на деянието на
14.10.2009г., а най-късно към 28.01.2010г. - датата на образуване на
наказателното производство срещу ответника за престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, деецът вече е бил известен по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, вкл. за ищеца
като пострадал от престъплението, и най-късно от този момент е започнал да тече
5-годишният давностен срок, който е изтекъл преди завеждане на исковата молба в
съда на 08.12.2015г. Друг извод не следва дори да се приеме, че моментът на
узнаване от ищеца е 28.09.2010г., когато са му разяснени правата като пострадал
от престъплението. Постановеният от наказателния съд акт за връщане на
веществено доказателство е неотносим за началния момент на течение на
погасителната давност за вредите, причинени от ответника на ищеца с
противоправното деяние. Цитираното в молбата на въззивника от 10.05.2019г.
решение № 137 от 18.02.2019г. по гр.д. № 2957/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО е
неотносимо за процесния спор – същото касае началния момент на погасителната
давност от непозволено увреждане, изразяващо се в неизпълнение от Прокуратурата
на Република България на задължението за връщане на правоимащия на веществени
доказателства /лицето, от което са отнети, при липса на спор по смисъла на чл.
113 НПК/ и неправомерно поведение на трето лице, задържало веществените
доказателства и разпоредило се с тях – т.е. за вреди от непозволено увреждане
не от престъплението, във връзка с което е образувано наказателното
производство, а за настъпили впоследствие вреди от неправомерно поведение във връзка
с веществените доказателства. По настоящото дело обаче не се претендира
ангажиране отговорността на съда, разпоредил връщането на собствения на ищеца
лек автомобил на придобилото го от делинквента лице, а тази на ответника за
извършеното от него противоправно деяние – присвояване на собствената на ищеца
движима вещ.
Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод във връзка с прекъсване и
спиране на давността. Съгласно разясненията, дадени с цитираното Тълкувателно
решение № 5/2006г. по тълк.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС, ако не е предявен граждански
иск, висящият наказателен процес, включително и когато е завършил с влязла в
сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на
пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на
погасителната давност. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, висящият съдебен процес е
основание за спиране на погасителната давност и бездействието на
кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица
вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице
висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече
погасителна давност. Наказателният процес относно престъпление, с което е
осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди,
което произтича от деликта.
В случая с молба от 09.02.2015г. по НОХД № 22406/2014г. на СРС, 17 състав
ищецът е поискал да бъде приет за разглеждане в наказателното производство гражданския
му иск за вредите от престъплението, но в открито съдебно заседание на 12.02.2015г.
молбата е оставена без уважение и искът не е приет за съвместно разглеждане. След
като това е така, давността не е прекъсната в хипотезата на чл. 116, б. „б“,
пр. 1 ЗЗД, съответно не е спряла да тече в хипотезата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Както ясно е посочено и в тълкувателното
решение, изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес
относно вземането, а в случая такъв не е бил налице до предявяването на иска
пред гражданския съд на 08.12.2015г. Ищецът е могъл да предяви своевременно
иска си пред гражданския съд, като поиска спиране на производството до
приключване на наказателното производство с влязла в сила присъда, което не е
сторил.
По тези съображения въззивният съд
намира, че вземането на ищеца за причинените му имуществени вреди в резултат на
противоправното деяние на ответника е погасено по давност, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, първоинстанционното
решение в допустимата му част следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се следват, а от
въззиваемия не се претендират, поради което съдът не се произнася по
разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 202710 от 28.08.2017г., постановено по гр.д. № 75858/2015г. на
Софийски районен съд, 71 състав в частта,
с която е отхвърлен непредявен евентуален иск с правно основание чл. 45 ЗЗД
за сумата от 1 950 лв. - левова равностойност на 1 000 евро, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 202710 от 28.08.2017г., постановено по гр.д.
№ 75858/2015г. на Софийски районен съд, 71 състав в частта, с която е
отхвърлен поради погасяване по давност предявеният от „А.Т.Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
срещу И.В.И., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата
2 700 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от извършено от
ответника престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, за което е осъден с влязла в сила присъда
по НОХД № 22406/2014г. на СРС, 17 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.