№ 13738
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110135377 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен от И. С. М. срещу **************
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1,т.7-12, вр.
чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 901050
от 26.07.2023 г., поради противоречие на закона.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
26.07.2023 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит, за сума в размер на
1200 лева. В договора било посочено, че кредитът следва да бъде обезпечен в 3-дневен срок
с обезпечение. Твърди, че уговорената неустойка при неизпълнение на задължението била
нищожна, като противоречаща и заобикаляща закона, както и накърняваща добрите нрави.
Посочва още, че посочената клауза е и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Твърди, че процесната клауза за неустойка не е индивидуално уговорена, а ищецът не е
могъл да влияе върху съдържанието й. Оспорва същата да е включена в размера на ГПР,
както и дължимите в производството такси, поради което последният не съответства на
този, който се прилага от ответника, поради което не били спазени изискванията на чл. 11,
ал.1,т.7-12 и т.20 и на основание чл. 22 от ЗПК процесният договор бил недействителен.
Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковата молба, като твърди, че при сключването на договора са спазени
изискванията, закрепени в чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Възразява да е налице изискване
уговорената неустойка да е включена в ГПР. Отделно възразява клаузата за неустойка да е
нищожна, като посочва, че ищецът е разполагал с цели 14 дни да упражни правото си на
отказ от договора, без така да е обвързан от него и уговорените клаузи. Посочва че
твърденията на ищеца се опровергават от обстоятелството, че е сключил с ответника цели
четири договора, съдържащи уговорки за заплащане на неустойка. Моли за отхвърляне на
исковете.
Ищецът И. С. М., редовно призован в открито съдебно заседание, не се явява, не се
представлява.
Ответникът ************, редовно призован в открито съдебно заседание, не
1
изпраща представител. С молба с вх. № 143342/23.04.2025г. поддържа отговора на исковата
молба и моли за отхвърляне на иска.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно
чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове намират своето правно основание в нормите на чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, като съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, в
тежест на ищеца бе да докаже, правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
901050 от 26.07.2023г. с включени в него клаузи, които противоречат на императивни правни
норми.
Ищецът не представи като писмено доказателства по делото процесният договор. С
оглед спазване изискванията на чл. 10, ал.3 от ЗПФУР съдът с протоколно определение от
20.03.2025г. е задължил ответника да представи за целите на производството договора. Такъв
не бе представен, поради което съдът приема за доказан на основание чл. 161 от ГПК факта
на сключения между страните договора по посочените от ищеца параметри и клаузи. Още
повече от отговора на исковата молба не се извличат възражения на ответника по
твърденията на ищеца за наличието на договорна връзка между страните. Следователно
следва да се приеме за установено между страните, че ********, в качеството си на
заемодател, се е задължил да предостави в заем на ищеца – И. С. М., в качеството на
заемател, сумата от 1200,00 лева. В исковата молба не са изложени твърдения относно при
какъв фиксиран годишен лихвен процент и размер на годишния процент на разходите е
отпуснат заема, но от представения СЕФ се излича, че размера на заемната сума е 1200,00
лева, която следва да бъде върната за срок от 17 седмици, считано от 02.08.2023г. на 14
вноски, всяка от 91,38 лева и три от 10,38 лева, като общата сума по кредита е в размер от
1310,46 лева, при ГПР от 56,7% и фиксиран лихвен процент от 44,5%. Не се оспорват
твърденията на ищеца за наличието на уговорена неустойка и такси.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
901050/26.07.2023г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристиките на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми,
установяващи специална защита на потребителите.Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3
ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Поради непредставяне на договора, съдът не може да направи преценката дали е
спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, дали всички елементи на договора се представят в
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните. На следващо място, не може да се направи и преценка дали съдържанието
на договора също отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-11 ЗПК - съдържа дата и
място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, размер на
ГПР, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С оглед изложеното не може да се прецени налице ли е
поддържаното в исковата молба нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т.20 от ЗПК.
Действително обаче на съда е ноторно известно, че в договори като процесният,
сключени с ответника се съдържат клаузи, установяващи допълнителни задължения за
заемополучателя за заплащане на неустойка, поради неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, които задължения представляват допълнително
установено възнаграждение за заемодателя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка
по чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат
2
заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1
ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч.
информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на
заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери
платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва
след като то стане факт да отпусне кредита. Ето защо съдът намира, че в случая е налице
специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите
предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на
потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в
ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. На следващо място,
съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност представлява скрита възнаградителна
лихва. В тази връзка съдът съобразява, че нейното начисляване фактически е започнало още
от момента на сключване на договора, което е видно от представения от ответника СЕФ,
което също води до обоснован извод, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване,
че такава „неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да
изпълни поставените към него изисквания, и кредиторът ще се облагодетелства, като получи
т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по
отпуснатия кредит. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за
обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за
заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин
кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника.
Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който,
изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне
кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С
въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително
обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право
да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Налице е както противоречие
с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради
което клаузата за неустойка е нищожна поради нейната неравноправност и неустойка не се
дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Също така не може да бъде дерогиран факта, който се установява от СЕФ, че ГПР по
договора е в размер на 56,7%, което е пряко противоречие с нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Следва да се отбележи и че твърдяната за нищожна неустойка има характер на "общ разход
по кредита за потребителя" по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР
който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Въз
основа на изложеното, съдът намира, че е налице специфичното нарушение на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен. По изложеното съдът намира, че договора е сключен при явно
противоречие с нормата на чл. 19, ал.4 и на чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, поради което е нищожен,
3
което обуславя извод и за основателност на така предявения иск.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски се
поражда в полза на ищеца. На ищеца следва да се присъди заплатената от него държавна
такса в размер на 50,00 лева. Процесуалният представител на ищеца - адвокат Б. К., вписан в
АК-х., с личен номер ************, с адрес на упражняване на дейността в
***************** моли за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00
лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 04.06.2024г., от който е
видно, че страните са уговорили представителство в горепосочената хипотеза. Ответникът е
релевирал възражение за прекомерност на претендираното за присъждане адвокатско
възнаграждение. Съдът намира с оглед правната и фактическа сложност на делото, цената на
иска, извършената работа от адвокат К. /без явяване в о.с.з./, че следва да определи
следващото се за присъждане възнаграждение под минимума, определен с Наредбата,
съгласно дадените най-нови постановки с практиката на СЕС. Намаляване на присъденото
адвокатско възнаграждение и падането му под минимума определен с Наредбата е
допустимо, съгласно най-новата практика на СЕС, обективирана в постановеното Решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, като съдът намира, че за да
се падне под определения от Наредбата минимум, следва да са налице такива обстоятелства
по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на минималния адвокатски
хонорар. Съдът, както посочи по-горе намира, че такива обстоятелства са налице, поради
което по така предявения иск присъжда 200,00 лева възнаграждение, под минимума
определен с чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Мотивиран от горното Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит № 901050 от
26.07.2023г., сключен между ************, ЕИК ************ като кредитодател и И. С.
М., ЕГН **********, като кредитополучател, като сключен при притиворечие със закона на
основание чл. 26, ал.1, пред.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА ************, ЕИК ************ ДА ЗАПЛАТИ на И. С. М., ЕГН
**********, сумата в размер на 50,00 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от
ГПК.
ОСЪЖДА ************, ЕИК ************ ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Б. К., вписан
в АК-х., с личен номер ************, с адрес на упражняване на дейността на
*****************, сумата в размер на 200,00 лева, присъдено адвокатско възнаграждение
в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщението до страните за неговото постановяване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4