№ 405
гр. К., 19.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело №
20235510101347 по описа за 2023 година
Ищцата М. З. чрез процесуалния си представител сочи, че на ***г.
сключила договор за потребителски кредит № *** със „С." ООД. Страните се
договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1900 лева, видът на
вноската - седмична, броят на погасителните вноски - 37, размерът на
месечния лихвен процент не бил посочен.
В чл. 5 от Договорът било посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на определени от кредитора условия.
В чл. 11 страните се договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на
1300 лв.
Твърди, ч е още със сключване на договора, на ищцата била начислена
неустойка в размер на 1300 лв. тъй като не представила в срок обезпечение.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр.
чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било
нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка
от страните по договора.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент
от неговото съдържание - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
1
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен като процент, но без изрично да са
описани и основните данни, послужили за неговото изчисляване.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита,
било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора бил посочен годишен лихвен
процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към
ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи
водили до различен размер на ГПР от посочения. Цитира Решение от
20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС.
Счита, че в договора за потребителски кредит бил грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв бил в пъти по-висок от посочения,
над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В договора не било посочена каква е договорната лихва, която ищцата
ми следвало да заплати.
В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочени в договора.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не
предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването
му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на
части, съгласно предоставения погасителен план.
Счита, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора, затова считам, че е налице нищожност на
договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за потребителски
кредит, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Сочи, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Цитира Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити.
Счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, не свързано пряко
с претърпени вреди било пример за неустойка, която накърнява добрите
нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно
обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1
пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава
на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
2
Сочи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД
давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието
плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното било
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение.
Считам, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ад. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че
тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „С." ООД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка", която по своята същност представлявала печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Счита, че с тези действия „С." ООД е заобиколило изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на
Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите.
Обстоятелството дали правилно е изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка"/ попадали в изискванията на Директивата — били предвидими
общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и
били предварително заложени.
Смята, че от гореизложеното било изводимо, че грешното посочване на
размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да
се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
3
на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Посочва съдебна
практика.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 1 1, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и начислената „неустойка") за висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва водила до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.
Съществувала разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата
реално следвало да върне на ответното дружество.
Липсвали условия за прилагането на ГЛП. Липсвало уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер
на кредита или върху остатъчната главница.
Счита, че клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици.
Не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за
издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Процесният договор съдържал информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не
била посочена последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми.
Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
счита, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от ЗЗП поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита".
Моли съда да приеме, че е надлежно сезиран с възражение за
нищожност на целия договор за потребителски кредит и моли в мотивите на
постановения съдебен акт да се позове на нея. Дори и целият договор да не е
4
нищожен, то твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно
неустоечната клауза, на база на която на ищцата е наложена процесната
неустойка.
Моли съда да постанови решение, с което:
Да признае за установено в отношенията между страните „С." ООД, с
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., *** представлявано от
Н.П.П. и М. С. З. с ЕГН **********, че чл.11 ал.1 - неустоечната клауза от
сключения между тях договор за потребителски кредит № *** е нищожна.
Претендира за разноски по делото. За съдебно заседание ищцата е редовно
призована не се явява и не изпраща процесуален представител.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния
представител на ответното дружество.
Счита иска за допустим, моли съда да отхвърли същия като
неоснователен и недоказан.Не оспорва релевираното обстоятелство, че
между М. С. З. и „С.“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № ***
от ***г. г. за сумата от 1 900 лв. Не оспорвам и обстоятелството, че заемните
средства са предоставени от „С.“ ООД на потребителя съобразно посочените в
договора условия. Предвид това, моли съда да бъдат отделени като безспорни
и ненуждаещи се от доказване фактите относно възникване на валидно
облигационно правоотношение и предоставяне на заемната сума в размер на 1
900 лв.
Сочи, че ищецът неправилно твърдял, че клаузата, определяща ГПР по
кредита е нищожна, тъй като ГПР бил посочен в договора като абсолютна
стойност.
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в договора за кредит
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било така,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р. България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Редът за определяне на годишния
процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и
страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР бил в размер на
49.84 %, изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в
договора годишен лихвен процент.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС – в чл. 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него да се посочи ГПР, както и условията, при
които последният можело да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се
определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а“ от нея се
уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“.
Относно твърдението, че в договора за кредит не били спазени
5
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, сочи, че в конкретния случай, размерът
на възнаградителната лихва по договора за кредит бил приет в определен
процент на годишна база. ГЛП бил фиксиран и с ясно изразена стойност към
момента на подписване на договора - 40.05%, като същият не подлежал на
промяна, а за потребителя било налице яснота и сигурност в размера на
поетото задължение още към момента на сключването на договора за заем -
СГС в Решение № 261726 от 11.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1192/2020 г. е
приел, цитирам;
Клаузата, касаеща възнаградителната лихва не била неравноправно по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т.19 ЗПК.
Несъстоятелно било твърдението в исковата молба, че в договора за
кредит не са посочени условията за прилагане на размера на лихвения
процент. Същото било неправилно, доколкото в договора бил уговорен
фиксиран годишен лихвен процент - 40.05% - Решение № 264126 от
22.06.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6976/2020 г.; Решение № 1285/27.10.2017г.
на ОС Пловдив по в.г.д. 1764/2017г.
Сочи, че неустоечната клауза не била нищожна поради противоречие е
добрите нрави:
В исковата молба ищецът направил твърдение, че клаузата за неустойка
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави
били неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост, били общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Обезпечението на задължението бил съществен елемент при преценката
на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло
възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в
случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази
причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като
оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме
финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие, че
същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили, че в
случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез
включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин
съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка, която
да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. Следвало да се отбележи, че действащото
българско законодателство дефинирало задължението за представяне на
обезпечение като съществено за интереса на кредитора.
Сочи, че съгласно константата съдебна практика преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора
при използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението
6
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойкатало следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции
/Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Марио Първанов/.
Видно от съдържанието на представения договор за потребителски
кредит, в същия бил посочени всички допускания, взети предвид от кредитора
при определяне на годишния процент на разходите. Редът за определяне на
годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2
ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР бил в размер на
49.84 %, изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в
договора - годишен лихвен процент.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на Директива 87/102 .
Не била налице заблуждаваща търговска практика при посочването на
ГПР в договора за кредит:
Ищецът твърдял, че посочването в договора за кредит на ГПР, който не
бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал
заблуждаваща търговска практика, което от своя страна обуславяло
неравноправност на клаузата. Противно на посоченото, ГПР бил изчислен въз
основа на компонентите заложени в Приложение №1 на ЗПК, като неговата
стойност била ясно - цифром посочена в договора.
Сочи, че в договора за кредит ясно били посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата
неустойка, в случай че потребителя не предостави исканото обезпечение. В
ГПР размерът на неустойката не бил включен, по аргументите в настоящото
изложение. Още при сключването на договора потребителят можело да
направи преценка за икономическите последици от сключения договор.
Сочи, че преценката на възможността за въвеждане в заблуждение на
потребителя следвало да се направи спрямо средния потребител. Българският
законодател не бил дал легално определение на понятието среден потребител.
С оглед § 13а, т. 12 ЗЗП законодателят е въвел Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар /Директива 2005/29/ЕО, Директива за нелоялни търговски практики/.
В случай, че съдът прогласи процесната клауза за неустойка по договора
за паричен заем за нищожна, същото не водило автоматично до противоречие
на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т, 10 ЗПК, Съгласно чл. 26, ал.4
ЗЗД нищожността на отделни части на договора не влечала нищожност на
целия договор. Следвало да се вземе предвид, че прогласяване нищожността
на неустоечната клауза не обосновавала нищожност на целия договор за
кредит на основание чл. 22 ЗПК. Дори размерът на възнаградителната лихва
да е бил по-висок от 50 %, което не било така, то счита, че в случая отново
7
можело да се приложи нормата в частта относно заместване по право от
повелителна норма на закона и дори и при подобни обстоятелства, макар да не
са налице такива, договорът отново щеше да бъде действителен. Клаузата за
ГПР била валидна, а процентът - изчислен законосъобразно, не била налице
нищожност на договора в частта относно размера на ГПР.
Сочи, че договорът е съобразен със ЗПК и изискването в чл. 19, ал. 4
ЗПК. Размерът на ГПР бил допустимият размер - пет пъти размера на
законната лихва (основният лихвен процент, определен от БНБ плюс 10
пункта), т.е. 50 %, следователно договорът бил изготвен в изпълнение на
закона. Лихвите при небанковите финансови институции били по-високи с
оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на
кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради
различни съображения, водещи до ниска
Цитира практика на ОС: Решение №378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о., докладчик съдията Б. Белазелков.
В настоящия случай предоставеният заем бил необезпечен.
Следователно не било налице ограничение в размера на възнаградителната
лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, а по посочените
по-горе критерии, не било налице и противоречие с добрите нрави, досежно
възнаградителна лихва по необезпечен заем, уговорена в размер на 40.05 %.,
след като формално ГПР било в законовите рамки - 49.84 %. (О №
3173/20.12.2023г., в.ч.гр.д. № 2038/2023г. ОС Бургас, IV възз.с-в).
Уговорената от страните годишна договорна лихва била в размер на
40,05 % и не противоречала на добрите нрави. Горна граница имало - 5-
кратния размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи, че с оглед на прогласената свобода на договаряне в чл.9 от ЗЗД,
страните били свободни да определят съдържанието на облигационните
отношения, в които влизат, като били ограничени единствено от
повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в
договора годишен процент на разходите, който включвал и годишен лихвен
процент по кредита, не надвишавал пет пъти законната лихва, както изисквал
чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречало на добрите нрави клауза, с която
страните уговаряли и по-голям от трикратния размер на законната лихва
размер на възнаградителната лихва.
Моли съда на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по
настоящото дело да бъде спряно до приключване на по-рано образуваното
производството по ч.гр.д. № 1755/2023г., по описа на Районен съд- К..
Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал, 5 ГПК, за
претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение.
Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове срещу „С.“ ООД
като неоснователни и недоказани. Претендира за разноски по делото. За
съдебно заседание ответното дружество редовно призовано не изпраща
процесуален представител.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа обстановка :
8
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр.
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, под евентуалност чл. 26, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 33, ал. 1
ЗПК.
Страните по делото не спорят, че на ***г. между М. С. З. и „С.“ ООД е
сключен договор за потребителски кредит № ***. Страните не спорят и, че
съгласно договора заемодателят „С.“ ООД е отпуснал на заемополучателят М.
С. З. заем в размер на 1900 лева. Горните обстоятелства се установяват и от
представена справка за кредитна задлъжнялост издадена на основание
Наредба №22 на БНБ за ЦКР /лист 62 от делото/.
С определение №1224/27.05.2024г., постановено по гр.дело
№1347/2023г. по описа на Районен съд – К. съдът е задължил ответника „С.“
ООД да представи договор за потребителски кредит № *** от ***г. с указание
за последиците при неизпълнение на задължението съгласно чл.161 от ГПК. В
указания от съда срок ответното дружество на е изпълнило задължението си
поради което следва да се приеме, че клаузата за неустойка е част от
съдържанието на договора.
Страните са се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 1 900
лева, видът на вноската седмична, брой на погасителните вноски 37, размерът
на месечния лихвен процент не е посочен.
В чл. 5 от договора е посочено, че заемателят се задължава да представи
на кредитора едно от следните обезпечения : 1. Банкова гаранция или 2.
Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия. В чл. 11 страните договорили, че в случай
на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 1 300 лева, тъй като не е представила в срок надлежни
поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
Съдът намира, че клаузата по чл.5 и по чл.11 от договора за паричен
заем е неравноправна, защото изискването за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок, в който следва да се
предоставят - тридневен от подписване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Уговорена по този начин неустойката обезпечава
не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и
заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се
дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за
главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че
така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция,
но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със
задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което
се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че
същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също
води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение,
без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля
закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така
уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП,
9
касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка
следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски
кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави
вероятно неравноправна. Съгласно чл. 19 ЗПК - ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите,
които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПК да не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва. С невключването на скритото
възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на
С[1]453/10 на СЕС. Уговорката има неравноправен характер, от което следва
неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит.
При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и
по размер нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК, следователно с оглед чл. 19, ал. 5 ЗПК,
предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК урежда, че договорът за 9
потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин, т. е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно
посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното
във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени
разходи.
Вън от изложеното съдът намира, че следва да отбележи, че
неустойката е за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение по договора. Предоставянето на обезпечение е дейност, която
предхожда сключването на договора. Ако заемодателят прецени, че
обезпечение е необходимо, то той следва да изисква такова предварително или
да не сключи договора за заем, а не да начислява допълнителна неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящия случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011,
ІV г. о.; Р-88-2010 г., І т. о.; Р-702-2008 г. ІІ т. о.). Допълнителен аргумент за
нищожността на клаузата, с която е уговорена тази неустойка може да бъде
изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че
заемодателят „С.“ ООД " ООД е финансова институция. От член 8, параграф 1
от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
10
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС по
повод преюдициално запитване. Предвид това клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители или банкова
гаранция, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за
потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следва
недължимост на претендираното вземане за неустойка поради нищожност на
клаузата, с която е уговорена.
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78,
ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска. От представеното по делото
пълномощно е видно, че ищеца е упълномощила Адвокатско дружество „Д.
М.“ е, че същите са се договорили, че процесуалното представителство е
безплатно – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, видно от договора за правна защита и
съдействие /лист 48 от делото/. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в минимален
размер от 430,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и
правна сложност, и е приключило само в едно открито съдебно заседание. Тъй
като по делото са представени доказателства, че адвокатското дружество е
11
регистрирано по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 86,00
лева /20 % ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на
адвокатско възнаграждение в размер на 516 лева На основание чл.78, ал.1 ат
ГПК в ответникът следва да бъде осъден да заплати внесената от ищеца
държавна такса в размер на 52 лева.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата за заплащане на неустойка в
чл. 5 във вр. с чл. 11 от договор за потребителски кредит № *** от *** г.
сключен между „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град
С., *** представлявано от Н.П.П. и М. С. З., ЕГН **********, с адрес град К.,
улица ***, със съдебен адрес Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, С.,
булевард ***, представлявано от адвокат Д. М. М., чрез адвокат Д. М., на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град С., *** представлявано от Н.П.П. да заплати на М. С. Запрянава, ЕГН
**********, с адрес град К., улица ***, със съдебен адрес Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, С., булевард ***, представлявано от адвокат Д.
М. М., чрез адвокат Д. М. сумата от 52 лева, представляваща направени по
делото разноски.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
град С., район „Средец“, улица „Славянска“ №29, ет.7 представлявано от
Н.П.П. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, С., булевард
***, представлявано от адвокат Д. М. М., чрез адвокат Д. М. – управител
сумата от 516 лева с ДДС възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ по гр.дело № 1347/2023 г. по описа на Районен съд – К..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
12