Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тринадесети октомври
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12309
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.11.2018
год., постановено по гр.дело №36914/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, изменено
в частта за разноските с определение от 22.07.2019 год., е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу С.В.Х. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 535.34 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“**********, абонатен №229327, сумата от 15.64 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016 год., ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7235/2017
год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в – 06.02.2017 год. и сумата от 267.46 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия, за периода от 15.03.2014 год. до 27.01.2017 год., като исковете са
отхвърлени в останалата им част, а предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3.46 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, за периода от 15.03.2014
год. до 27.01.2017 год. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца
направените разноски по делото в размер на 443.03 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 72.97 лв., а ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 110 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.В.Х.. Жалбоподателят поддържа, че
по делото липсвали доказателства за дължимостта на претендираните суми. Не било
установено възникването на валидно облигационно правоотношение между страните –
нямало доказателства ответникът да е собственик или да притежава вещно право на
ползване върху процесния имот, а доказателствената тежест за това била на ищеца
съгласно чл. 154 ГПК. Такъв характер нямало заявлението-декларация до
дружеството, което било оспорено. С решение №4777 от 13.04.2018 год. по адм.
дело №1372/2016 год. на ВКС била отменена методиката за дялово разпределение,
което означавало, че начисленото на топлинна енергия до момента било погрешно. Освен
това исковата молба била нередовна, тъй като били предявени четири иска и
ищецът не бил внесъл следващата се държавна такса за тях. Първоинстанционният
съд не се бил съобразил със заключението по съдебно-техническата експертиза, от
което било видно, че е прибавена топлинна енергия, надвишаваща максималната
енергия, която някои отоплителни тела са отдали. Ищецът основавал претенциите
си на извършен реален отчет на действително
потребена топлинна енергия. Нормативната уредба ясно разграничавала две
хипотези – реален отчет и сума за дялово разпределение, т.е. на практика
уреждала различни по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи
юридически факти. Следователно в случая СРС бил допуснал нарушение на
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответниците част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС, тъй
като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се държавна
такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция – Изм.
– ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова молба в защита
на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси.
Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са подчинени на
принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя, за да улесни
достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на размера на
дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с всеки от
тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси. Предявените от
„Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главници и обезщетения за забава в
размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен между
страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото с
оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното вземане се
състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се приеме, че в
разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и въззивният съд
приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в частност обективно
и пасивно субективно съединени искове и е била внесена от ищеца /при
съобразяване на обстоятелството, че половината от нея е била внесена в
заповедното производство/.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства – саморъчно завещание, протокол за обявяване на
саморъчно завещание и списък на етажните собственици, който е неразделна част
от протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици от 18.09.2002
год., който е подписан от ответника и обективира негови извънсъдебни признания
/като авторството му не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, че ответникът е собственик на процесния апартамент №139. Следователно същият
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. – ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, както
и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот не е имало монтирани
отоплителни тела и липсвал узаконен водомер, а в банята е имало щранг-лира,
като топлата вода била начислявана на база брой потребители /2 лица/ по 140
л./ден за един човек; делът
на ответника за сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество, като въззивният
съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление, а според чл. 6.9 от
Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без
уред за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се
определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага
се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
В този смисъл неоснователни са
възраженията на ответника, че дяловото разпределение е било извършвано
неправилно. Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият
нормативен акт – какъвто е Методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради – етажна собственост, приета с Наредбата за изменение и
допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за топлоснабдяването, се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. А основание на
предявените главни искове е възникнало облигационно правоотношение между
страните и доставката на топлинна енергия, а не нейното реално отчитане.
Доказано е по делото въз основа на
заключението по съдебно-техническата експертиза и на заключението по допусната
и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което подлежи на кредитиране при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че за
периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016 год. стойността на доставената
топлинна енергия възлиза на 1 535.34 лв., а цената на услугата дялово
разпределение – на 15.64 лв.
В този смисъл при установеното
облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през
процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и на услугата дялово
разпределение, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените главни искове се явяват
основателни в горепосочените размери, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във въззивната жалба не са изложени
конкретни доводи срещу правилността на решението в
частта му по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава, поради което и
с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон – то не
може да бъде отменено и следва да се потвърди
/чл. 272 ГПК/.
Предметът на въззивното производство,
което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане
на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Недопустимо
е оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване в т.
н. от жалбоподателя молба - уточнение, представена в
съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът не обсъжда
направените за първи път в нея оплаквания, представляващи изразено недоволство
от процесуални нарушения на съда и необосновани изводи. Ето защо в решаващата
си дейност въззивният
съд изхожда от
фактическите положения, установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение
относно приетото за установено от фактическа страна.
При
установените по делото фактически положения и тъй като ищецът се
легитимира като кредитор на главно вземане за стойността на доставената
топлинна енергия в размер на 1 535.34 лв. и ответникът е в забава през
периода от 15.03.2014 год. 27.01.2017 год., то същият дължи на ищеца законна
лихва от 267.46 лв., както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи
въззивният съд също споделя.
С оглед изложеното, бланкетната
въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по
същество, съответно косвено преценка относно правилността на решението на СРС в
обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В
посочената част обжалваното решение е постановено в
правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено
чрез препращане към мотивите му –
чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.11.2018 год., постановено по гр.дело
№36914/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, изменено в частта за разноските
с определение от 22.07.2019 год., в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/