Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.05.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Нина Светославова,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 1973 по описа за 2021
г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №20232765 от 22.10.2020 г., постановено по гр.д. 20496/2019 г., по
описа на СРС, 29 с-в, са уважени изцяло предявените от Т. П.М. против И.Х.К., обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл.
52 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000, 00 лв., представляваща
обезщетение за причинените неимуществени вреди и за заплащане на сумата от 9130,
00 лв., представляваща имуществени вреди под формата на претърпени загуби.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК и сумата от 1 800, 00 лв., представляваща направени по делото
разноски.
Пак
със същото решение ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 1215,20 лв., представляваща
сбора от дължимата държавна такса и депозит за вещо лице.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника И.Х.К., чрез пълномощника
си - адв. Б. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Сочи, че съдът не е преценил и обсъдил представените по делото доказателства,
в резултат на което не е установил действителната фактическа обстановка и е
постановил неправилно съдебно решение. Твърди, че не е установен процесния
делект сочен от ищеца, както и че определеният размер на обезщетението за
неимуществени вреди е прекомерно, тъй като не отговаря на действително
претърпените вреди. Изтъква, че по делото не е доказано, че сумата от
9 130, 00 лв. са претърпени загуби за лечение на ищеца, тъй като не били
представени документи за направени разходи за лечение, а сумата била изчислена
единствено въз основа на заключението на вещото лице. Претендираната сума за
имуществени вреди се явявала завишена и не била определена в справедлив размер.
Посочва, че съдът не е обсъдил направеното от ответника възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия,
в резултат на което неправилно не е установил наличието на предпоставки за
намаляване на размера на определеното обезщетение съобразно степента на
съпричиняването. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго,
с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Претендира разноски.
Въззиваемият
Т. П.М. не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По
оплакванията във въззивната жалба, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, намира следното:
За
да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо
обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание,
трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или
бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
По делото е представено споразумение
от 05.07.2018г., одобрено по НОХД № 18421/2018г. по описа на СРС, НО, 115
състав, с което И.Х.К. се е признал за виновен в това, че на 24. 09.2017г.,
около 23:45 ч. в гр. София, ул. ******, пред вход В е нанесъл силен удар с
юмрук в областта на лицето Т.П.М. и му е причинил средна телесна повреда,
изразяваща се в счупване на алвеоларния израстък на долната челюст в областта
на първи долен десен, първи и втори долни леви зъби с травматично изместване
тежка степен към устната кухина на първи долен десен зъб и първи и втори долни
леви зъби, които увреждания са реализирали медико-биологичния признак „Счупване
на челюст“, което функционално е довело до затруднение на дъвченето във фазата
на отхапване за срок повече от 30 дни, като средната телесна повреда е
причинена по хулигански подбуди (деянието е извършено на публично място, в
присъствието на много хора, при липса на личен мотив и при демонстрация на
пренебрежение към неприкосновеност и достойнство на пострадалия М.) - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с
чл 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, поради което и
на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на наказание „лишаване от
свобода“ за срок от 1 година и три месеца. На основание чл. 66, ал. 1 НК
изпълнението на наказанието е отложено за срок от 4 години, считано от влизане
на присъдата в сила.
Съгласно чл. 383, ал. 3 НПК одобреното
от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила
присъда, а съгласно чл. 300 ГПК, влязлата сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието
относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца.
С оглед на гореизложено е обоснован
извода на СРС, че в случая са налице материалните предпоставки за ангажиране на деликтната (извъндоговорна)
отговорност на ответника на основание чл. 45 ЗЗД. Ето защо са неоснователни
оплакванията, че в нарушение на процесуалните правила решаващият съд не е
преценил и обсъдил всички представени по делото доказателства, касаещи
процесния деликт, тъй като именно въз основа на анализа им наличието на
процесното деяние се доказва по безспорен и несъмнен начин.
По отношение оплакванията, касещи
нарушения на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера
на присъденото обезщетение, следва да се отбележи, че в резултат на
заключението на вещото лице е установено, че следствие на осъществения инцидент
на ищеца са били причинени следните травматични увреждания: разкъсно-контузна
рана по кожата на горната устна вляво, непосредствено до левия устен ъгъл,
разкъсно-контузна рана на границата на кожно-лингвична повърхваност на горната
устна вляво на нивото на втори горен ляв зъб; разкъсно-контузна рана по
лингавичната повърхност на горна устна вляво, на нивото на втори до четвърти
леви зъби; разкъсно-контузна рана на границата на кожно-лигавичната повърхност
на долната устна вляво, непосредствено до левия устен ъгъл; разкъсно-контузна
рана по лигавичната повърхност на долна устна вляво, на нивото на първи и втори
долни зъби; оток и кръвонасяване на горната и долна устна в зоната на
контузно-разкъсните рани; кръвонасяване и разкъсно- контузна рана на венеца на
долната челюст; счупване на алвеоларния израстък на долната челюст вобластта на
първи долен десен, първи и втори долни леви зъби; луксация на първи волен
десен, първи долен ляв и втори долен ляв зъби във вестибуло; счупване а
коронката на долен ляв зъб. Вещото лице е посочило, че към 14.12.2017г. са се
наблюдавали следните увреждания: по кожата на горната устна вляво към устния
ъгъл белезникъв белег, хоризонтално разположен с дължина около 0,5 см., първи и
втори долни леви зъби са над нивото на режещите ръбове на останалите фронтални
зъби с около 2 мм и кървене при допир от
венечната лигавица в областта на същите зъби – касае се за частична експулция –
движение, вследствие на получената травма втв вертикална посока на зъби 31 и
32, като съгласно рентгенолигични данни от контролна рентгенография, направена
на 07.12.2017г. костната структура е възстановена в областта на счупването и се
виждат патологични промени вследствие на счупването.
От показанията на свидетелката Н.Д.,
майка на ищеца, които преценени при условията на чл.172 ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и
непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото
доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че лечението
на ищеца е продължило за период от около 3 години след инцидента. Посочва, че в
първите три месеца след инцидента е хранела с лъжица ищеца, тъй като същият не
е бил в състояние да се храни по друг начин. Случката се отразила и на емоционалното
му състояние, като в продължение на три месеца отказвал да излиза от вкъщи.
Свидетелката посочва, че процесното събитие е допринесло за решението на ищеца
да замине да учи в чужбина.
От показанията
на свидетеля Д.М., брат на ищеца, които преценени при условията на чл. 172 ГПК
ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и
непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото
доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че
непосредствено след инцидента ищецът не е бил в състояние да се храни, както и
да говори. Сочи, че нанесените увреждания на психиката на ищеца били много
по-трайни – не искал да се вижда с приятелката си и да излиза, като често
търсел брат си, за да се прибира заедно с него. Твърди, че в резултат на
случилото се ищецът има белези, от които се притеснява и се отразяват на
самочувствието му. В резултат на
преживяното ищецът изпитвал страх, постоянно се оглеждал, когато излизал навън
и проявявал мнителност към всеки един човек, който го заобикалял.
Според правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД обезщетението следва да се определи по справедливост. Ето защо причинените
на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с
оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на
увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната
деятелност, социално-икономическите условия в страната и т.н. В този смисъл и
т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява
правнорелевантното обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не
е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото. В
конкретния случай от събраните по делото доказателства безспорно се установи,
че ответникът виновно е причинил на ищеца средна телесна
повреда, изразяваща се в счупване на алвеоларния израстък на долната челюст в
областта на първи долен десен, първи и втори долни леви зъби с травматично
изместване тежка степен на устната кухина на първо долен десен зъб и първи и
втори долни леви зъби, които увреждания са реализирали медико-биологичния
признак „Счупване на челюст“, което функционално е довело до затруднение на
дъвченето във фазата на отхапване за срок повече от 30 дни, като деянието е
извършено по хулигански подбуди. Следва да се има предвид, че тази
травма е създала неудобства в нормалната деятелност на ищеца, предизвикала е силни
болки и страдания, затруднила е възможността му да се храни за продължителен
период от време като необходимото време за възстановяване след настъпилите
увреждания е било в период от 30 дни до 3 месеца, през чиято продължителност е
била нарушена говорната и дъвкателната функция/ във фазата на отхапване/ и ищецът
е изпитвал силни болки при дъвчене и отхапване, както и в покой. Намерило е
отражение и върху самочувствието на ищеца, тъй като същият е изгубил желание да
излиза навън и да се среща хора, чувствайки се зле заради получените вследствие
на деянието белези по лицето, както и поради чувството на страх, което изпитвал
при среща с други хора.
В тази връзка следва да бъде
посочено, че в понятието “неимуществени
вреди”, според последователната практика на ВКС, споделяна и от настоящия
състав (напр. Решение №407/26.05.2010г по гр.д. № 1273/2009г.,III ГО, ВКС;
Решение. №195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV ГО, ВКС и др.) се включват
всички телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него
болки и страдания, които в своята цялост формират именно негативните
емоционални изживявания на същия, за които е ноторно известно отразяването им
върху психиката и създадения от това социален дискомфорт.
Ето защо настоящата съдебна
инстанция приема, че всички доказателства преценени в своята съвкупност,
касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД водят
до извод, че същото е в размер на 10 000, 00 лв. до какъвто извод е достигнал и
първоинстанционния съд. В заключение следва да се отбележи, че принципът за
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото
лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер
на обезщетение в размер на 10 000,00 лв. е в съответствие с принципа за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Въззивникът е навел оплаквания
относно недоказаност на присъдените от СРС имуществените вреди, които е
претърпял ищеца под формата на претърпени загуби във връзка с определеното от първоинстанционният съд обезщетение в размер
на 9130, 00 лв. Обезщетение за имуществените вреди следва да бъде присъждано
след събиране на достатъчно доказателства за необходимостта от извършване на
предприетите разходи за лечение, както и за действителното им плащане и за
техния размер / в този смисъл т. 7 от Постановление № 4/1968 от 23.12.1968 г./.
В конкретният случай събраните по делото писмени доказателства и показанията на
св. Н.Д., които преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за
непосредствени, последователни и конкретни, подкрепящи се и от събраните по
делото писмени доказателства водят до обоснован извод, че за ищеца е
съществувала необходимостта от
медицински интервенции и по-конкретно хирургично обработване и зашиване на разкъсно-контузните
рани по кожата и лигавицата, хирургично шиниране и в последствие извършване на
стоматологично лечение, свързано с поставяне на брекети по долната челюст. В
представеното по делото заключение на вещото лице, което настоящият състав на
съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие е посочено,
че стойността на необходимото лечение за възстановяването на ищеца е в размер
на 9 130, 00 лв. Същото обстоятелство се доказва и от изслушаните
показания на св. Н.Д., която посочва, че за лечението на ищеца е заплатила сума
в размер на около 9 000,00 -10000,00 лв.
Ето защо настоящата съдебна
инстанция приема, че за ищеца, вследствие на противоправното поведение на
ответника, се е породила необходимост от извършване на посочени разходи за
лечение. По делото е представено удостоверение, издадено от „Амбулатория за
индивидуална практика за първична дентална помощ – др И.А.“ ЕООД, от което е видно, че за извършените
лечебни дейности на Т.М. в периода от 07.12.2017г. – 10.09.2018г. е заплатена
сума в общ размер на 9 130, 00 лв. като всяка сума е заплащана на каса
лично от него. В допълнение на това за извършването на манипулации по отношение
на ищеца е представенен в производството пред първоинстанционния съд и амбулаторен
лист. Така въз основа на събрания и обсъден по делото доказателствен материал е
обоснован извода на СРС, че ищецът е извършил твърдяните медицински процедури,
необходими за възстановяването му, за които е била заплатил сума в общ размер
на 9 130, 00 лв., представляващи по същността си претърпени загуби, тъй
като безспорно са довели до намаляване на имуществото на ищеца. Поради което
въззивната жалба и в тази си част е неоснователна.
Следва да бъде обсъдено наведеното
от ответника във въззивната жалба оплакване относно необсъждане от страна на
първоинстанционния съд на твърдението на ответника за съпричиняване от ищеца. Възражението
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице
представлява правоизключващо възражение като защитно средство в процеса -
позоваване на обстоятелство, което изключва правото на пострадалия да
претендира пълно обезщетение за претърпените вреди – съгласно чл. 51, ал. 2,
ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите обезщетението може да се
намали. Възражението за съпричиняване, като правонамаляващо такова може да бъде
направено при спазване на преклузивния по характера си срок, определен в
разпоредбата на чл. 133 ГПК – т.е. в едномесечният срок за отговор на исковата
молба, който в конкретния случай е започнал да тече от момента на връчването й
на ответника - 12.11.2019г. Подадената молба, с която ответникът се позовава на
съпричиняване е от 13.07.2020г., т.е. е в период следващ предвидения законен
преклузивен срок, в който той е можел да направи своето възражение.
Въз основа на изложеното, настоящият
състав намира, че първоинстанционният съд законосъобразно не се е произнесъл по
направеното от ответника възражение за съпричиняване поради настъпила към
момента на навеждането му процесуална преклузия. В този смисъл са както
задължителните за правоприлагащите органи тълкувателни разяснения, дадени в т.
4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК – „По силата на
изричната разпоредба на чл. 133, във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този
момент факти”, в който смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика
на ВКС /напр. Решение № 17 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2014 г., IV
г. о., ГК, в което се приема, че „съгласно чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с отговора
на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и
обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл.
133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно. С изтичане на срока за
отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, невъведените от ответника възражения срещу
предявения иск се преклудират, в т. ч. възражението за съпричиняване от страна
на пострадалия от деликт...”; Решение № 163 от 24.09.2013 г. на ВКС по т. д. №
82/2012 г., II т. о., ТК. Съобразно разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК това
възражение следва да бъде релевирано от ответника по иска в срока за отговор на
исковата молба”.
Само за пълнота следва да бъде
споделена и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 98/29.06.16г. по т.д. №
1499/15г. на ВКС, І т.о., съгласно която надлежно възражение за съпричиняване
по чл. 51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и
след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на
чл. 147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава
възражението. Следва да бъде посочено, че в конкретния случай твърдението за
съпричиняване не представлява ново
обстоятелство по смисъла на чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК, което да не е могло
да бъде наведено в рамките на
предвидения за отговор на исковата молба срок, от което следва невъзможността
възражението за съпричиняване да бъде направено в по-късен момент до
приключване на съдебното дирене.
Тъй като настоящата съдебна
инстанция достига до същите правни изводи обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
Предвид
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция ответникът – въззивник следва
да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за настоящата съдебна инстанция. Настоящата съдебна инстанция
намира за частично основателна своевременно направеното от пълномощника на въззивника
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца - въззиваем адвокатско
възнаграждение в размер на 1 800, 00 лв. Ето защо същото следва да бъде
намалено съобразно предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, като
ответникът бъде осъден да заплати сумата от 1 200, 00 лв., представляващи разноски по делото пред СГС.
С
оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчване на препис на страните.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №20232765 от 22.10.2020 г.,
постановено по гр.д. 20496/2019 г., по описа на СРС, 29-ти състав.
ОСЪЖДА И.Х.К. ЕГН **********
да заплати на Т. П.М. ЕГН **********,
на основание
чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 от ГПК, сумата
от 1 200, 00 лв., представляващи разноски
за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: