Р Е Ш Е Н
И Е
№ 1704 20.05.2016
г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в
открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година,
в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 12989 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от
„Финансова къща РУМ” ООД, ЕИК ********* против Й.М.П., ЕГН **********, с която
е предявен частичен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал.1,
вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 535, вр. с чл.
538 ТЗ.
В исковата молба се твърди, че на
10.08.2012 г., „Даппер” ЕООД, представляван от управителя и едноличен
собственик на капитала Й.П., издал в полза на ищеца запис на заповед, авалиран
от ответника Й.М.П. като физическо лице, с който се задължили безусловно,
неотменимо и без протест да заплатят на поемателя сумата от общо 78 244,27
лева на падежа 10.02.2013 г. Сумата не била платена, поради което се претендира
част от нея в размер на 5000 лева. В тази връзка било подадено заявление по чл.
417 ГПК, като по образуваното ч.гр.д. №
6982/2015 г. по описа на ПРС, XIX гр.с., била издадена заповед №
3706/15.06.2015 г. за сумата от 5000 лева, като част от общото вземане по
ценната книга, ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението
в съда – 10.06.2015 г. до погасяването и разноски от общо 974 лева. В срока по
чл. 414, ал.2 ГПК, само ответникът /авалист/ подал възражение за недължимост,
което обусловило правния интерес от предявяване на настоящата установителна
претенция в срока по чл. 415 ГПК.
Излагат се твърдения, че записът на
заповед е издаден за обезпечаване на задължения по сключен между ищеца –
кредитор, „Даппер” ЕООД – кредитополучател и ответника – солидарен длъжник,
договор за кредит № 080/10.08.2012 г., по силата на който била отпусната сумата
от 63 000 лева за оборотни средства. Заемът бил предоставен срещу
заплащане на месечна лихва върху размера на главницата от 4 % и следвало да
бъде усвоен до 15.09.2012 г. Средствата били преведени на кредитополучателя
чрез три банкови превода на 21.08.2012 г. Лихвата се заплащала еднократно на
датата на падежа. Крайният срок за погасяване бил 10.02.2013 г.
Предвид изложеното се иска претенцията
да се уважи, като бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът като авалист дължи описаното частично вземане по ефекта, ведно със
законната лихва. Претендират се разноските само в настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, е постъпил
отговор на исковата молба. Признава се, че е сключен договорът за заем, като в
един и същи ден с разлика от няколко минути, сумата от 63 000 лева била
преведена от ищеца на „Даппер” ЕООД. Тази сума обаче, на няколко пъти в същия ден
и час, веднага след постъпването по сметката на „Даппер” ЕООД, ответникът
изтеглил на каса в брой, след което я предал обратно на представител на ищеца,
който от своя страна я внесъл по сметката на ищцовото дружество. Цялата
операция била фиктивна. След това, част от тази сума била предадена на брата на
ответника, който бил действителният заемополучател. Не е отправено конкретно
искане към съда. Не се претендират разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 6982/2015
г. по описа на ПРС, XIX гр.с., вземането по настоящото производство съответства
на това по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в
срока по чл. 414, ал.2 ГПК и искът против ответника, по който е образуван
настоящият процес, е предявен в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
За основателност на предявената
претенция, в тежест на ищеца е да докаже, че в негова полза е издаден редовен
от външна страна запис на заповед, действителен като едностранна абстрактна
правна сделка, вземането по който е станало изискуемо, но въпреки това липсва
погасяване на претендираната част от дължимата сума от ответника, като авалист
на поетото парично задължение. Предвид въведеното каузално правоотношение,
следва да установи, че е налице валидно облигационно правоотношение по договор
за заем, по което е изпълнил задълженията си за предаване на уговорената сума.
Следва да установи и наличието на валидно постигната договореност за връщане на
заема с лихва и, че ценната книга обезпечава всички вземания по договора, като
установи претенцията си и по размер.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване,
както и да докаже положителни факти, които да изключват, унищожават или
погасяват претендираното вземане. Следва да докаже връзката между
процесния запис на заповед и каузалното правоотношение, както и всички наведени възражения в отговора. Ответникът следва да
установи и твърдяното от него погасяване на задълженията по договора за
заем.
При така разпределената доказателствена
тежест, съдът счита предявения частичен иск за основателен по следните
съображения:
С доклада по делото, предвид становищата
на страните, на основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства - че
процесният запис на заповед от 10.08.2012г., е авалиран от ответника, по силата
на който се е задължил безусловно, неотменимо, без протест и разноски, да
заплати на поемателя сумата от 78 244,27 лева на падеж 10.02.2013 г.; че
ценната книга е издадена като обезпечение на вземания по сключен между ищеца
като кредитор, „Даппер” ЕООД – като кредитополучател и ответника – като
солидарен длъжник договор за кредит № 080/10.08.2012 г., по силата на който на
21.08.2012 г. чрез банкови преводи била предоставена уговорена заемна сума в
размер на 63 000 лева.
Процесният запис на заповед отговаря на
изискванията на закона за форма и съдържание, налице са всички необходими
реквизити по чл. 535 ТЗ. Същият е редовен от външна страна документ,
удостоверяващ съответното парично вземане, инкорпорирано в него. Ответникът не
е оспорил качеството си на авалист, нито положения подпис в записа, а не е
налице и недостатък във формата на документа, който да рефлектира върху
действителността на авала по аргумент от разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ.
Затова, съдът намира, че е възникнало
валидно менителнично правоотношение, с което ответникът се е задължил като
солидарен длъжник да плати на падежа 10.02.2013 г. сумата от общо 78244,27 лева.
Записът е платим на падеж, който е настъпил, като изискуемостта е налице както
за издателя /от когото не е подадено възражение за недължимост/, така и за
авалиста – настоящ ответник.
Записът е едностранна формална
абстрактна сделка от една страна, а от друга - е ценна книга, която
материализира задължение за плащане на определена сума пари при настъпването на
падежа. Менителничният ефект обикновено се издава с обезпечителна цел по
сделки, от които произтичат задължения за издателя, както е и в случая.
Съществуването на каузалното правоотношение, наред със записа на заповед, не
променя абстрактния му характер.
При така предявената претенция, след
като съдът провери редовността на записа на заповед от формална страна,
несъмнено трябва да се извърши преценка на фактите и обстоятелствата, свързани
със заявената каузална сделка, съответно дали вземането по нея съществува или
не. В
конкретната хипотеза твърдения за съществуване на каузално правоотношение - договор
за кредит, за обезпечаване на който е издаден записът, са въведени в исковата
молба, като в тази връзка има направени и възражения от ответника, произтичащи
от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден ефектът. Поради
това, ищецът следва да установи не само обстоятелствата, на които
основава претенцията си по записа, но и тези, от които произтичат вземанията му
по обуславящата ефекта каузална сделка /в т. см. е налице трайна и задължителна
съдебна практика - т. 17 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 90 от 10.09.2012г. по т.д.№ 431/2011г. ІІ
т.о. на ВКС; Решение № 133 от 5.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г., II т. о. на
ВКС; Решение № 110/8.11.2010
г. по т. д. № 949/2009 г. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК
и др./.
Видно от представения договор за кредит
№ 080/10.08.2012 г., същият е сключен между ищеца в качеството му на кредитор,
„Даппер” ЕООД – като кредитополучател и ответника – като солидарен длъжник. В чл. 2 е уговорено предоставянето на кредит
в размер на 63 000 лева за оборотни средства, със срок на усвояване до
15.09.2012 г. Според чл. 8, кредитът се предоставя за 6 месеца, с краен срок на
издължаване – 10.02.2013 г, когато е следвало да бъде погасена предоставената
главница.
По делото е безспорно, че чрез банкови
преводи, на кредитополучателя е била предоставена уговорената заемна сума в
размер на 63 000 лева, което се установява и от представените платежни
нареждания /л.8-10/. Ирелевантно е обстоятелството дали сумите са преведени по
банкова сметка *** „Даппер” ЕООД, различна от тази, посочена в договора, по
която следвало да се усвои заемът. Няма спор, че паричните средства са преведени
именно по сметка на дружеството, посочено е конкретно основание за това – усвояване
на кредит № 080/12 г. и същите са изтеглени, респ. получени от ответника, който
е действал от името на кредитополучателя - към 21.08.2012 Й.П. е бил управител
на дружеството „Даппер” ЕООД /видно от вписаните обстоятелства в тази насока в
публично достъпния ТР/. Налице е валидно сключен договор, по силата на който на
кредитополучателя е предоставена уговорената за ползване сума срещу
възнаграждение, която е получена.
Ответникът не доказа погасяване на
дълга. Възраженията в отговора на исковата молба останаха неподкрепени с
доказателства. Следва да се има предвид, че плащането /връщане, предаване/ на
съответно предоставените суми е недопустимо да бъде доказвано със свидетелски
показания, съгласно разпоредбата на чл. 164, ал.1, т.4 ГПК и изричното
възражение на ищеца в тази насока. Не са изложени надлежни твърдения и не са
ангажирани доказателства както на кой точно представител на ищеца се твърди
ответникът да е предал изтеглената сума от общо 63 000 лева, нито тази
сума действително да е върната в уговорения срок /или по-рано/ на кредитора. Освен
това, дори по някакъв начин да се установи, че представител на ищеца е внесъл
суми в общ размер на 63 000 лева в банковата сметка на дружеството –
кредитор известен период от време, след предоставяне на сума в същия размер на
кредитополучателя, която е била изтеглена от ответника, това обстоятелство не
би могло да доведе до извод, че именно ответникът е предал тези суми на
съответното лице и то точно за погасяване на дълга по договора към ищеца. Както
се посочи свидетелски показания за твърдяното „предаване”, което представлява плащане
за погасяване на вземания, не е допустимо да се установява чрез свидетелски
показания, а писмени документи не бяха представени. Няма поискани доказателства
и за наведените възражения, че се касае за фиктивна сделка, както и за тези, че
действителната воля на страните е била същата да бъде сключена между ищеца и
трето лице – к – К. П. /който се твърди да е брат на ответника и да е получил
част от предоставената сума/ и който бил действителният заемополучател. Предвид
изложеното, съдът счита, че въведените в отговора на исковата молба твърдения
за погасяване на получената сума по договора за кредит, останаха недоказани, а
законът задължава съда да приеме недоказаното за нестанало.
По делото се установи наличие на валидно
договорно правоотношение, по което ищецът като кредитор е изправна страна –
предоставил е уговорената в заем сума, която е била получена от
кредитополучателя, но уговорената главница не е била платена на падежа 10.02.2013
г., който съвпада и с падежа на записа на заповед. Следователно, към тази дата
по договора е било налице изискуемо вземане /което е в по-голям размер от
претендирата в настоящия процес сума/, поради което е налице подлежащо на
изпълнение вземане и по ценната книга. Вземането
за главница несъмнено е обезпечено със същата, поради което и доколкото не се
установи плащане, то следва, че ответникът в качеството му на авалист по записа
на заповед дължи частично претендираната сума от 5000 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че
предявеният иск е доказан по основание и размер, поради което следва да бъде
уважен в цялост. Основателно е и искането за установяване на дължимост на законна
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното погасяване.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, на основание
чл. 78, ал.1 ГПК. Направено е съответно искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л.67/ и доказателства за сторени такива в размер на 100 лева – ДТ и 1530
лева – платено адвокатско възнаграждение /по отношение на което не е направено
възражение за прекомерност до преклузивния за това срок – приключване на
устните състезания по делото/. Разноските от общо 1630 лева ще се възложат в
тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й.М.П., ЕГН **********
ДЪЛЖИ на „Финансова къща РУМ” ООД, ЕИК ********* сумата от 5000 лева, в
качеството си на авалист солидарно с издателя „Даппер” ЕООД, ЕИК *********,
представляваща част от общо дължима сума по запис на заповед в размер на 78244,27
лева, издаден на 10.08.2012 г., платим на падеж 10.02.2013 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на постъпване на заявлението по
чл. 417 ГПК в съда – 10.06.2015 г. г. до окончателното погасяване, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК №
3706/15.06.2015 г. по ч.гр.д. №
6982/2015 г. по описа на ПРС, XIX гр.с.
ОСЪЖДА Й.М.П.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Финансова къща РУМ” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Пловдив, ул.”Самара” № 18,
ет.3, ап.7 сумата от 1630 лева /хиляда
шестстотин и тридесет лева/ –
разноски за настоящото производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП