№ 1351
гр. София, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110139053 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК.
Ищецът Т. С. М. твърди, че ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД претендира от него
заплащането на сумата в размер на 1857,06 лева, като твърди, че е придобил процесното
вземане чрез договор за цесия от 18.10.2013 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД. Ответникът твърдял, че предмет на цесията са вземания на „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД към ищеца по договор за стоков кредит от 02.03.2013 г.
Твърди, че в рамките на няколко години преди подаване на исковата молба, служители на
ответното дружество неколкократно го притеснявали, като твърдяли, че дължими на
ответника сумата в размер на 1800 лева. В края на 2022 г. ищецът се нуждаел от
потребителски кредит, който му бил отказан от различни кредитни институции поради
„лошо ЦКР“. Поради това ищецът изискал Справка за кредитна задлъжнялост от БНБ, която
му била издадена на 02.12.2022 г., от която било видно, че ответникът се легитимира като
кредитор на ищеца и подава информация към ЦКР за непогасени задължения от страна на
ищеца М., чийто остатък от главницата бил в размер на 1217 лева. Твърди, че в края на
м.март 2023 г. получил Уведомление за извършено прехвърляне на вземания № МА
**/17.03.2023 г., с което ищецът бил уведомен, че ответникът е кредитор по вземанията,
основаващи се на договор за стоков кредит от 02.03.2012 г. Към уведомлението бил
приложен и друг документ – Удостоверение за непогасени задължения с изх.
№**/17.03.2023 г., издадено от ответника, с което последният претендирал от ищеца сума в
общ размер на 1857,06 лева, основаваща се на договора за цесия, сключен на 18.10.2013 г. с
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД. С удостоверението за непогасено задължение
ищецът бил уведомен, че следва да погаси цялата сума от 1857,06 лева в срок от пет работни
1
дни, считано от получаването му. Ищецът твърди, че не е налице облигационно
правоотношение между него и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД по твърдения
договор за стоков кредит, поради което ищецът не дължал никакви суми на „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, а понастоящем – на ответника в качеството му на цесионер.
Поддържа, че дори и да е налице такъв договор между него и „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД, то ищецът не е бил в неизпълнение на същия, за да му бъдат изисквани
суми в общ размер от 1857,06 лева. На следващо място, твърди, че вземането, чието
изпълнение се търси с процесната извънсъдебна покана за плащане, е погасено по давност.
Поддържа, че полученото от ответника уведомление за непогасени задължения в размер на
1857,06 лева обуславяло правния му интерес от предявяване на настоящия отрицателен
установителен иск. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да приеме
за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 1217 лева,
представляваща частичен иск, който частичен иск е остатък от просрочена главница, при общ
размер на претенциите от 1857,06 лв. Претендира разноски.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва исковете като недопустими и
неоснователни. Поддържа, че няма висящ изпълнителен процес срещу ищеца, поради което
предявеният от ищеца иск бил недопустим. Твърди, че било погасено по давност само
правото на принудително изпълнение, но не и самото задължение. Моли за прекратяване на
производството.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна и правна
страна следното:
По предмета на спора
Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК),
установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК).
Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК)
или несъществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) на едно правно отношение или на едно
право.
Отрицателните установителни искове за вземания имат за предмет несъществуването
на субективно притезателно право. По своето естество такива искове са отрицателни
установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за сумата
(вземания в размер на тази сума). Без всяко значение по тези искове е, че ищецът е посочил
като „основание“ на исковете например това, че не е в облигационна връзка с ответника,
или, че е в облигационна връзка с ответника, но в исковия период ответникът не е доставил
топлинна енергия в твърдените извънсъдебно от ответника размери. Такива твърдения на
ищеца не представляват „основание на иска“, защото при отрицателните установителни
искове, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ
белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не важи при отрицателните установителни искове). Извод за
това следва от обстоятелството, че силата на пресъдено нещо при отрицателните
установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено
2
нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите
искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било
негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови
основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на
ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните
установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни
и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз
основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по
уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било
съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните
състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. Вж. в
този смисъл Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 148-148,
и с. 176-177. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане съдът е
длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към
датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до
обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване,
когато има интерес от такова установяване.
С исковата молба обаче ищецът излага твърдения както че между него и ответника
няма облигационно отношение и по тази причина не дължи нищо на ответника – класически
пример за отрицателен установителен иск, така и твърдения, че дори и в него тежест някога
да е възникнало подобно задължение, то впоследствие е погасено по давност. Заявил е и
петитум „не дължа“, пришит към тези твърдения за погасяване по давност на вземанията.
Може ли обаче да се приеме, че след погасяването по давност на едно вземане, то престава
изобщо да съществува като субективно право и е основание за предявяване и разглеждане на
отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането? В теорията има различни и
многобройни схващания за същността на субективното притезателно право, за претенцията,
за притезанието, за правото на иск – в процесуален и в материален смисъл (вж. за тях
Русчев, Ив. Притезателното субективно право, претенцията, притезанието и правото на иск.
– В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С., 2009, с. 275-292). Спорни са и
последиците от изтичането на погасителната давност – дали тя превръща вземането в
естествено, дали се погасява само притезанието/претенцията, или се погасява правото на
иск, или нещо различно (вж. напр. цитираните автори у Калайджиев, А. Облигационно
право. Обща част. 4 изд. С., 2007, с. 43-46). Становищата в съдебната практика – относно
предмета и допустимостта на иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна
давност – също не са единни.
За да очертае предмета на спора, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Предявеният иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност няма
за предмет липсата или последващото отпадане на правото на принудително изпълнение на
вземането за сумите, предмет на спора. Липсата на право на принудително изпълнение,
3
респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, респ. на исковете
по чл. 254-255 ГПК (отм.). Предпоставка за тези искове е наличието на издаден
изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), или на
лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или такъв,
издаден на основание влязло в сила осъдително съдебно решение. С тези нарочно уредени в
закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното или съдебното изпълнително
основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес
(неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата
доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са
установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или
погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у
Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с.
183 и сл.). Процесният случай не е такъв, тъй като ищцата не твърди, чe ответникът се е
снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при
действието на ГПК (отм.), нито че за процесните вземания е налице влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК или съдебно решение по осъдителен иск.
Несъмнено е, че предмет на исковете за „недължимост“ на суми поради изтекла
погасителна давност, вън от исковете на длъжника против изпълнението по чл. 439 ГПК,
респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.), може да бъде било самото субективно право
или задължение, или правомощие, включено в състава на тези материалноправни
юридически факти, респ. състояние на правото/задължението, след настъпването на
последиците на давността. В теорията (Петров, В. Релевиране на погасителната давност по
исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., 2017, с. 140-
143) е изказано мнение, че след настъпване на последиците на погасителната давност
вземането придобива ново правно качество – „естествено“/„погасено по давност“, което
може да бъде предмет на положителен установителен иск. Това становище има
предимствата, че: 1. То добре отговаря на естеството на материалноправната последица –
изтичане на давностния срок, която води не до отпадане на задължението (арг. чл. 118 ЗЗД), а
само до парализиране на претенцията на кредитора; 2. Коректно отразява особеността на
отрицателните установителни искове – че те нямат основание по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК, поради което съдът е длъжен служебно да разгледа изобщо въпроса за съществуване на
вземането, даже вън от „основанията“ (доводите) на ищеца, докато искането за защита на
ищеца длъжник при вземане, което е погасено по давност, е фокусирано само върху въпроса
на погасителната давност, 3. Отговаря и на искането за защита, което нерядко се заявява –
„признайте, че вземането е погасено по давност“. Искането да се установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на правно качество на едно вземане или правоотношение,
всякога предполага петитум на положителен установителен иск, а не на отрицателен
установителен иск. Така напр. при исковете за нищожност на договор чл. 26 ЗЗД имаме
положителни установителни искове за наличието на точно определени пороци на правната
сделка. Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
4
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, 91-92. Следователно предмет на иск за прогласяване на
нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание
на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.
По същия начин, и при исковете за установяване на погасяването по давност на едно
вземане предмет на делото е правното качество „естествено“ или „погасено по давност“ на
вземането, респ. правното състояние на задължението. Тези искове, от теоретична гледна
точка, също следва да се разглеждат като положителни установителни искове.
По делото обаче ищецът е формулирал петитум за отрицателен установителен иск –
„не дължа“. На настоящия съдебен състав не му е известна съдебна практика, която да
приема за допустимо „преквалифициране“ на вида на исканата правна защита от съда
посредством едно „тълкуване“ на правилната правна воля на ищеца досежно вида на иска.
Напротив, волята на ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който да релевира
по исков ред последиците на изтеклата погасителна давност за вземане, необлечено в
изпълнително основание, е несъмнена и съдът е длъжен да я зачете. Да се приеме обаче, че
само поради теоретични спорове как следва да се предяви пред съд една последица, която
има пряко житейско, стопанско и правно значение за страните по едно правоотношение,
страната, която е активна в разрешаването на спора относно тази последица, може да
пострада, не отговаря на високото назначение на съда и съдебната власт по чл. 117, ал. 1
КРБ да даде защита на правата и законните интереси на правните субекти под юрисдикцията
5
на Република България. Следва да се има предвид, че съгласно мотивите на Постановление
№ 1 от 13.VII.1953 г., на Пленума на ВС, съдебното решение трябва освен правилно и
законосъобразно, да бъде и убедително – да създава у всеки, който го прочете, увереност в
неговата правилност и справедливост, да убеждава, че отговаря на обстоятелствата по
делото, на обективната истина и на задачите и на принципите на съдебната практика. Това
означава, че мотивите на съдебното решение трябва да бъдат едновременно максимално
логични и теоретически издържани, както и убедителни, справедливи и насочени към
разрешаване на конкретния правен спор с оглед на житейската и стопанска логика. В тях
съдът може дори да теоретизира по спорните правни въпроси, като изрази подкрепа за един
и отрицание на други становища в правната теория. Същевременно обаче, отново съгласно т.
4 от соченото Постановление на Пленума, диспозитивът на решението трябва да съдържа
точно, конкретно и ясно какво е решил съдът по делото. И наистина, само диспозитивът
формира предвидените в закона държавноправни последици на решение – сила на
пресъдено нещо, конститутивно действие, изпълнителна сила. Той трябва да бъде ясен,
разбираем, семпъл и практичен, както и да отговаря на правните познания и правни
очаквания на масата правни субекти, техните професионални представители – адвокатите, и
на съдиите в страната. В противен случай държавноправните последици на съдебното
решение има опасност да не бъдат зачетени изобщо или да бъдат приложени неефективно от
страните по приключилия спор и от всички останали съдилища и учреждения в страната. За
да бъдат зачетени и приложени тези последици, преди всичко трябва да бъде разбран добре
диспозитивът на съдебното решение. Затова, доколкото масата правни субекти, техните
професионални представители – адвокатите, и съдиите в страната са свикнали да ползват и
да се задоволяват с петитум на искова молба и диспозитив на съдебно решение „не
дължа/не дължи поради погасяване на вземането по давност“, то следва да се приеме, че
подобни искове са допустими и признати от съдебната практика и следва да бъдат
допускани поначало за разглеждане от съдилищата именно така предявени – като
отрицателни установителни искове. Съдът следва да се съобразява със средното равнище.
Но какъв в крайна сметка да бъде предметът на тези искове? На първо място, за
предмет на отрицателните установителни искове в случая може да се приеме липсата на
изискуемост на вземанията на кредитора след тяхното погасяване по давност. Диспозитивът
на едно евентуално благоприятно за длъжника съдебно решение по такъв иск би бил:
„признава за установено, че вземането на кредитора против длъжника е неизискуемо“.
Недостатък на тези теза е, че неизискуемо е също така вземането, на което още не е
настъпил падежът, но несъмнено едно такова неизискуемо вземане е в съвсем различно
състояние от вземане, което първоначално е възникнало, но впоследствие се е погасило по
давност (вж. Русчев, Ив. Цит. съч., 285-286). А, освен това, изискуемостта на едно вземане
не е субективно право, а правно качество на вземането, и важат съображенията, изложени
по-горе, за необходимостта да се избягва постановяването на диспозитив на решение на
положителен установителен иск при предявен отрицателен установителен иск.
Настоящият съдебен състав намира, че предмет на отрицателните установителни
6
искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност на вземането за сумите е
несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие, което е част от вземането,
особено състояние на вземането) поради погасяването по давност на вземането и точно
такъв диспозитив на решението следва да бъде постановен при уважаване на такива искове,
независимо от непрецизния и неелегантен характер на един подобен израз. Трябва да се има
предвид, че съгласно т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение от 17 декември 2012 г. по тълк.д. №
4/2012 г., ОСГК, при приложението на чл. 120 ЗЗД позоваването на давността пред орган,
сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение
срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587
ГПК, касае хипотезите на придобивна давност. Позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Този тълкувателен акт изхожда от разбирането, че фактическият състав на
придобивната давност е двуелементен и от гледна точка на материалното право
собствеността по давност се придобива към момента на изтичане на законовия срок, но е
необходимо упражняването на особено – процесуално – право на позоваване на този
материалноправно реализирал се факт. Mutatis mutandis, това тълкувателно решение е
приложимо и при погасителната давност, като с изтичането на срока на исковата давност се
погасява от гледна точка на материалното право притезанието на кредитора към длъжника, а
за целите на процеса е необходимо упражняване на особено процесуално право – право на
позоваване от страна на длъжника на този факт, за да бъде съобразен от съда, с арг. чл. 120
ЗЗД. Това може да стане освен с възражение на длъжника ответник по предявен срещу него
осъдителен иск или иск с правно основание чл. 415 ГПК, и с отрицателен установителен иск.
По съединяването на исковете
В случая отрицателният установителен иск за несъществуване на вземане следва да се
приеме за главен, а искът за несъществуване на притезание за евентуален, тъй като вторият
предполага логически съществувало и изискуемо в миналото вземане.
По допустимостта на иска
При внимателен прочит на петитума на исковата молба се установява, че сумата от
1217 лева, която ищецът твърди, че ответникът извънсъдебно претендира от него, а ищецът
оспорва да дължи, е сума за остатък от просрочена главница по договор за договор за стоков
кредит от 02.03.2013 г. В този смисъл, посочването, че се касае за „остатък от просрочена
главница“, указва, че се касае по същество за иск за глобално вземане.
Допустимостта на иск за несъществуване на вземане се свързва с правен интерес, а
той е налице винаги, когато ответникът е имал поведение или твърдения преди или по време
на процеса, че в негова полза съществува отричаното с иска вземане, вкл., че е канил ищеца
да плати процесната сума.
Главният иск е допустим с оглед вписванията в ЦКР.
В практиката на ВКС, която съдът споделя (определение № 95 от 22.02.2018 г. по
7
ч.гр.д. № 510/2018 г., ВКС, IV г.о. и определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018
г., ВКС, IV г.о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г., ВКС, III г.о.,
определение № 476 от 20.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4569/2018 г., ВКС, III г.о. и др.) се приема, че
реализирането на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК и възможността на ищеца
длъжник да получи решение при признание на иска са достатъчни, за да обосноват правен
интерес от предявен отрицателен установителен иск за „недължимост“ на вземания поради
изтекла давност, т.е. производството по такъв иск става допустимо, ако ответникът го
признае с отговора на исковата молба. Съдът споделя тази практика, с изключение на частта
й, че признанието на иска може да бъде направено най-късно до изтичане срока за отговор
на исковата молба – и това е така, защото съдът дължи проверка на допустимостта на спора
през цялото течение на процеса, вкл. и в края му – когато и следва да бъде приложена
нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, и ако тогава искът е допустим, съдът не може да прекрати
делото. Още повече, че краен срок за искане за постановяване на решение при признание на
иска няма, поради което няма основание да се приеме, че ответникът не може да признае
недопустимия отрицателен установителен иск и след изтичане на срока за отговор на
исковата молба.
Щом ответникът признава иска, съдът може да постанови било решение при
признание на иска – при молба на ищеца в този смисъл, било решение по общия ред. В
случая исковете са допустими и с оглед представените от ищеца писмени доказателства
преди съдебно заседание, според които ответникът води клиентска партида за имота на
името на ищеца и му съобщава натрупаните по партидата задължения.
Ето защо съдът намира, че евентуалният иск също е допустим.
По основателността на главния иск
Разгледан по същество, искът е частично основателен.
Представените от ищеца с исковата молба и от ответника с молба от 03.10.2024 г.
писмени доказателства сочат, че ищецът е получил стоков кредит от „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД с договор № ** от 03.02.2013 г., с който си е купил – Samsung Galaxy Note
на стойност 1099 лв. – от Технополис. Сумата е платена директно на търговеца – видно от
приложено копие от служебен бон. Впоследствие с договор за цесия от 18.10.2013 г. и
Приложение № 1 към този договор вземанията на кредитора, вкл. към ищеца, са
прехвърлени на ответника. Несъмнено, ищецът е уведомен за прехвърлянето, с оглед
приложените от ответника в хода на делото писмени доказателства за цесията, а в самия
договор за цесия цесионерът се задължава сам и за своя сметка да уведоми длъжника.
Така, съдът приема, че в полза на ответника е възникнало вземане за главница по
договор за кредит, което няма данни да е погасено чрез плащане, но в размер на 1099 лв.
Доколкото ответникът чрез вписванията в ЦКР твърди, че има вземане за главница от 1217
лв., то главният иск е основателен за сумата над 1099 лв. до 1217 лв. (формулиран като
частичен иск, който частичен иск е остатък от просрочена главница, при общ размер на
претенциите от 1857,06 лв.), за която разлика искът е основателен и следва да се уважи. За
8
сумата до 1099 лв. главният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
По основателността на евентуалния иск
С оглед неоснователността на главния иск до сумата от 1099 лв. евентуалният
подлежи на разглеждане. Падежът на последната вноска по договора за кредит е от
м.05.2014 г. и с изтичането на общия 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД задължението
за главница е погасено преди подаването на исковата молба. Така евентуалният иск, в
размера, в който съдът го разглежда, т.е. до 1099 лв., е основателен.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни, но само ищецът има
искане и доказателства за разноски.
Ищецът е сторил разноски от 50 лв. държавна такса и 420 лв. адвокатски хонорар,
общо 470 лв. – поравно – по 235 лв. за главния и евентуалния иск, тъй като са с еднакъв
размер и цена.
Ищецът има право на разноски пропорционално на уважената част от главния иск
(218/1217) и разгледаната и уважената част от евентуалния иск (1099/1217). Разноските по
първия иск са 42,10 лв., а по втория – 212,21 лв., общо 254,31 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. С. М., ЕГН **********,
против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, главен иск (формулиран като частичен
иск, който частичен иск е остатък от просрочена главница, при общ размер на претенциите
от 1857,06 лв.) с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника и в
тежест на ищеца не съществува вземане за остатък от непогасена главница по договор № **
за стоков кредит от 02.03.2013 г., вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от
18.10.2013 г. и Приложение № 1 към този договор, за разликата над 1099 лв. до 1217 лв.,
като ОТХВЪРЛЯ предявения иск до сумата от 1099 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. С. М., ЕГН **********,
против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, евентуален иск с правно основание чл.
124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че в полза на ответника и в тежест на ищеца не съществува
притезание поради погасяване по давност на вземането за сумата от 1099 лв., вземане за
остатък от непогасена главница по договор № ** за стоков кредит от 02.03.2013 г.,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 18.10.2013 г. и Приложение № 1
към този договор.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Т. С. М., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 254,31 лв., разноски, сторени в
производството.
9
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, чрез пълномощниците им, което
обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10