Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6504 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника П.на Р.Б.срещу решение от 13.03.2019 г. по гр.д. №64924/2017
г. на Софийския районен съд, 45 състав, с което е осъдена да заплати на Н.В.Х.
на основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ сумата от 10 000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за
извършване на престъпление, по което наказателното производство е прекратено с
постановление за прекратяване на досъдебно производство от 09.04.2015 г.,
постановено по пр.пр. №39/2012 г. по описа на СП,
ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, сумата
от 2600,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатени от
ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в производството по НОХД №1/2011 г.
по описа на ОС – Смолян, по пр.пр. №681/2010 г. на ОП
– Смолян и по ВНЧД №12/2012 г. по описа на АС – Пловдив, сумата от 1622,20 лв.,
представляваща законната лихва върху парична гаранция от 3000,00 лв. за периода
29.10.2010 г. - 09.02.2016 г., сумата от 2770,28 лв., представляваща законната
лихва върху сумата от 2500,00 евро – иззета като веществено доказателство в
наказателното производство за периода 30.04.2010 г. - 09.11.2015 г., като
ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски.
В жалбата се твърди, че решението е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно – постановено е в нарушение на
материалния закон /чл.52 ЗЗД/. Поддържа, че СРС незаконосъобразно е обосновал
присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди с прекомерната
продължителност на наказателното производство. Сочи още, че не е доказано, че
ищецът е понесъл всички сочени от нето неимуществени вреди, както и че първоинстанционният съд не е отчел, че срещу ищеца са
водени и други наказателни производства, т.е. не е взета предвид личността на
ищеца. Твърди също, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е претърпял
присъдените му имуществени вреди в размер на законната лихва върху заплатената парична
гаранция и върху сумата, иззета като веществено доказателство. Поддържа още, че
първоинстанционният съд не е обсъдил възражението му
за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в
наказателното производство. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да намали
размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, да отхвърли изцяло
исковете за имуществени вреди в размер на законната лихва върху заплатената
парична гаранция и върху сумата, иззета като веществено доказателство, и да
намали размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство.
Въззиваемата страна Н.В.Х.
в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение. Не претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която исковете с
правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и за заплащане на обезщетение
за имуществени вреди - заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в
наказателното производство, са отхвърлени за
разликата над посочените по-горе размери, поради което решението в тази част е
влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ,
държавната отговаря за вреди, причинени от обвинение в извършване на
престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление. Съгласно
разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №5/2013 г., съдът е легитимиран да представлява
държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на
ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за
прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински
мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за
прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено
като незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е
настоящият, пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е П.на РБ.
Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са
причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез
органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на
вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение
на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал
риска, в конкретния случай - П.на РБ.
За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, освен наличие на влязла
в сила акт, с който наказателното производство срещу ищеца е прекратено, тъй
извършеното деяние не е престъпление, какъвто в случая безспорно се установи,
че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите,
вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното
обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т.11 от ТР №3/22.04.2005 г.
по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.
Размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя на базата на критерия за справедливост, като
това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера
на обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените
вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства
са: продължителността на наказателното производство, тежестта на
престъплението, за което е обвинението, броя на деянията, по които е било
незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на гражданските права, вида
на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества на ищеца,
общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца
- върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.
/В този смисъл Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение
№344/24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение
№23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение
№1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Не са нужни специални знания, а и
безспорно е доказано, че ищецът вследствие на образуваното срещу него
наказателно производство е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в редица
неприятни преживявания, като тревога, несигурност, напрежение и безпокойство
относно неясното си бъдеще. Повдигането на обвинение срещу някого има
свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на
потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия,
а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с
неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.
От показанията на свид. В.Х. се установява, че при задържането му ищецът
дълго време е лежал проснат на асфалта при задържането му, като към този момент
е имал приятелка, но след това са се разделили. Свидетелят сочи още, че ищецът
е бил много изнервен, променен, имал е здравословни оплаквания, променило се е
и отношението към него на съседи, приятели, колеги.
От показанията на свид. А.Ю.се установява, че при задържането ищецът е бил на
земята с белезници, въобще задържането му е било много зрелищно и целият гр.
Смолян е говорил за това. Свидетелят сочи още, че и към настоящият момент все
още се говори за това.
Съдът кредитира показанията на
разпитаните по делото свидетели, като ги цени при условията на чл.172 ГПК, а
именно с оглед на другите събрани данни по делото, като има предвид възможната
заинтересованост на свид. Х. от изхода на делото.
Личните впечатления на двамата свидетели са логични и последователни,
изнесените с тях факти относно личните терзания и преживявания на ищеца са
житейски оправдани, предвид ситуацията, в която се е намирал към този момент.
Впечатленията на свидетелите са трайни и регулярни, продължили не само през
целия период на воденото наказателно преследване, а и преди него. Доколкото претендираните неимуществени вреди се изразяват в засягане
на емоционалното и душевно състояние на индивида, то напълно нормално е за
такъв тип вреди да свидетелстват близки до ищеца хора. Същевременно, обаче,
съдът не кредитира показанията на свид. Х. по
отношение на твърденията му за нарушаване на здравословното състояние на ищеца,
изразяващо се в болки в кръста, тъй като същите не са годни доказателствени
средства да установят причинно–следствената връзка между влошено здравословно
състояние и повдигнатото и поддържано обвинение.
От ангажираните по делото писмени
доказателства е установено безспорно наличието на постановление за прекратяване
на наказателното производство срещу ищеца, като до момента на влизането му в
сила същият е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и
страдания. Наказателното производство срещу него в двете му фази е продължило в
период от над 5 г. Следователно може да се приеме, че този период надвишава
рамките на „разумния срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК. В този смисъл е
нарушено и правото на ищеца за справедливо и публично гледане на делото в
разумен срок от независим и безпристрастен съд, съгласно чл.6 ЕКЗПЧОС.
Ищецът е бил обвинен в
извършването на умишлено престъпление против собствеността по чл.214 ал.2 т.2 вр. чл.213а ал.3 т.2 вр. чл.214
ал.1 НК, което е тежко и за което е предвидено наказание е лишаване от свобода от пет до петнадесет години, глоба от
пет хиляди до десет хиляди лева и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца, и
умишлено престъпление против стопанството по чл.252 ал.1 НК, за което е
предвидено наказание лишаване от свобода от три до пет години и с конфискация
до 1/2 от имуществото на дееца. Наложена му е била мярка за неотклонение
„задържане под стража“ за периода 04.05.2010 г. - 17.08.2010 г. или 3 мес. и 13 дни, както и мярка за неотклонение „домашен
арест“ - от 17.08.2010 г. до 21.10.2010 г. или 3 мес.
и 4 дни, а след това мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на
3000,00 лв.
При определяне на размера на
обезщетението, съдът съобрази както събраните по делото писмени и гласни
доказателства, така и отзвукът на факта на повдигнато обвинение сред близки и
познати на ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост,
чест и достойнство, обидата от приетите във връзка с наказателното производство
действия срещу него, обстоятелството, че по отношение на него е били взета
най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, макар и за един
непродължителен период, а след това е
била взета временна мярка за неотклонение „домашен арест“ за период от над 3 мес., и обстоятелството, че е изпитвал стрес, че е станал
нервен, че се е променило отношението към него.
Неимуществени вреди за ищеца е
предизвикало и обстоятелството, че досъдебното производство е било съпроводено
от подробно медийно отразяване, което го е представило в негативна светлина и е
създало усещане в обществото за неговата виновност. Видно от представените по делото доказателства, процесното наказателно производство е било
обект на подробно медийно отразяване. Обстоятелства по наказателното дело са
били разгласени в регионалните печатни издания и новинарски сайтове. Статиите
по темата описват подробно престъпленията, за които ищецът е обвинен.
Публичното разпространение на информация от този вид несъмнено има свойството
да засегне името на ищеца в обществото и неговото достойнство.
Несъмнено, каквито са
и твърденията на въззивника, съдебното минало на
пострадалия е фактор, който също следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот се преценява с оглед конкретиката
на случая. В този смисъл е и решение №112/14.06.2011 г. по гр.д. №3782/2010 г.
на ІV ГО на ВКС.
С оглед на изложеното, съдът счита, че
справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в
размер на сумата от 10 000,00 лв.
Вземането за имуществени вреди не се поглъща от това
за неимуществени вреди, а се определя на основание на реално претърпените
вреди, т.е. на доказаното намаляване на актива на имущественото на ищеца, като
такива вреди могат да бъдат направени разноски по наказателно дело, по което е
постановена оправдателната присъда, както и вреди от неправомерно задържане на
парични суми.
На обезщетение подлежат само действително
претърпените вреди, т.е. действително разходените суми. Разноските, извършени в
наказателното производство, подлежат на репариране, тъй като са пряка и
непосредствена последица от повдигането и поддържането на обвинението.
Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се включва в
разноските, които са пряка последица от повдигнатото обвинение и същото подлежи
на възстановяване, но само до разумния и обичаен размер. Съгласно ТР №1/2017 г.
на ОСГК на ВКС, при иск по чл.2 ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Предвид това, настоящият съдебен състав
намира, че съдът, който е сезиран с иск по чл.2 ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за платено адвокатско
възнаграждение в наказателното производство, е компетентен и следва да разгледа
релевираното възражение за прекомерност на това
възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че присъденото на
ищеца обезщетение за заплатено адвокатско
възнаграждение за наказателното производство не е прекомерно, с оглед
разпоредбата на чл.12, чл.13 ал.1 т.3 и чл.14 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, и с оглед фактическата и
правна сложност на производството по процесното НОХД.
Пропуснатата полза, изразяваща се в
загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция или върху
иззета като веществено доказателство сума, е в причинна връзка с незаконното
обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Предвид
прекратяването на наказателното производство, тъй като деянието не е
престъпление, сумите се явяват задържани без правно основание, а размерът на
вредата се изразява в законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД. В този смисъл е и практиката
на ВКС – цитираните от първоинстанционния съд съдебни
актове, както решение №281 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ІІІ ГО
на ВКС, в които е прието, че разпоредбата на чл.86 ал.1 ЗЗД предвижда
презумпцията, че в този случай вредите са най-малко в размер на законната
лихва, в който и размер са присъдени от СРС.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №63988/13.03.2019 г., постановено по
гр.д. №64924/2017 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.