№ 28831
гр. София, 05.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА Гражданско дело №
20231110163414 по описа за 2023 година
Подадена е молбата по чл. 248 ГПК, адв. М. Д. – САК, пълномощник на ищцата К. К. Л., за
изменение на решение с рег. № 10069 от 30.05.2025 г. по гр. д. № 63414/2023 г. по описа на
СРС в частта относно присъдените разноски, приема следното:
С решението са присъдени разноски в размер на 652.50 лв., включително адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 550 лв., съразмерно с
уважената част наисковетем, като е определено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Възнаграждението е присъдено в полза на страната, а не на адвоката, което е неправилно.
Съгласно закона, при направено искане, възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв следва да
бъде присъдено на адвоката, предоставил помощта.
С молбата се иска възнаграждението да бъде увеличено от 550 лв. на 920 лв., съобразно
минималните размери по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на Висшия
адвокатски съвет, по 520 лв. за частично уважения главен иск (10 000 лв., уважени 4 000 лв.)
и 400 лв. по изцяло уважения иск за лихва. Настоящият състав обаче намира, че:
Самото присъждане на законна лихва е последица от уважаване на претенцията по главния
дълг. Вземането за лихва има акцесорен характер – то възниква, съществува и се прекратява
в зависимост от главния дълг. Лихвата следва главното вземане – тя се прехвърля, залага и
погасява заедно с него. Размерът на законната лихва след предявяването на иска се
изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното
задължение. Защитата срещу искането за присъждане на законната лихва е защита срещу
главния иск – възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. По
аргумент от чл. 214, ал. 2 от ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба
не е предявяване на отделен иск.
С оглед на това, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение за претенцията за лихва.
Следователно, размерът на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Освен горното, следва да се посочи, че съдът следва да вземе предвид и подробно мотивите
в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено
1
тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, то
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния случая
уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще доведе до
пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест, която е
несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван материален
интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС съдът не следва
да я прилага. В този смисъл съдът намира, че адвокатско възнаграждение, което отговаря на
фактическата и правна сложност на делото, проявената процесуална активност на адвоката
както и на защитавания материален интерес е в размер на 700 лв. за цялостната претенция -
както за лихва, така и за главница.
Общите сторени разноски в процеса възлизат на 1600 лв., в т.ч. 400 лв. държавна такса, 500
лв. за СМЕ и 700 лв. адвокатско възнаграждение. Уважената част от исковете е 45%, поради
което се дължат 45% от 900 лв. (ДТ и СМЕ) = 405 лв., както и 45% от 700 лв. = 315 лв.
адвокатско възнаграждение.
С оглед на горното:
ОПРЕДЕЛИ:
2
ИЗМЕНЯ решение с рег. № 10069 от 30.05.2025 г. по гр. д. № 63414/2023 г. по описа на СРС
в частта относно разноските, като:
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „......., да заплати на К. К. Л., ЕГН
********** сумата от 405 (четиристотин и пет) лева, представляваща разноски за
държавна такса и възнаграждение за съдебномедицинска експертиза, съразмерно с
уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „......., да заплати на адв. М. Д. –
Софийска адвокатска колегия, сумата от 315 (триста и петнадесет) лева, представляваща
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съразмерно с
уважената част от исковете, като оставя без уважение молбата по чл. 248 ГПК с искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение в частта над присъдените 315 лв. до общо
претендираните в същата.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Настоящото определение подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис за страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3