Решение по дело №15916/2019 на Софийски градски съд

  Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №….

 Гр. София, 15.03.2021 г.

 

 

                              В      И М Е Т О      Н А      Н А Р О Д А

 

  СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година в следния състав:

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.                                                                                                ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                     Мл. съдия : Мария Малоселска              

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 15916/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби на ищцата В.С.М. и на ответницата В.Ц.Ц. срещу решение № 105593 от 01.05.2019 г., по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 с-в, по втората фаза на делбата, само в частите в които всяка от тях е осъдена да заплати на Т.И. К. сума от по 2 278, 18 лв. за периода 20.11.2016 г. - 15.10.2018 г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на исковете - 16.10.2018 г. до окончателното изплащане, а на С.Л.К., съответно сума от по 248, 38 лв., за периода 20.11.2016 г. - 29.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска 16.10.2018 г. до окончателното изплащане, по претенции по сметки по чл. 346 ГПК, вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС - за лишава от ползване на поделяемия апартамент ап. 67, с идентификатор 68134.207.63.1.67, находящ се в гр.София, ж. к. „**********, жилищна сграда на ЕС „Родна Витоша" със застроена площ от 112. 75 кв. м., подробно описан в решението.

В частта, в която е допуснато да се извърши делбата  чрез изнасяне имота на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, решението не се оспорва и е влязло в сила.

В двете жалби се поддържат идентични съображения, че в частта относно претенциите по сметки решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Поддържат се доводи, че съдът се е произнесъл недопустимо по претенциите за лишаване от ползване, тъй като в производството е установено, че на 124 с - в, СРС е заведено гр. дело № 63137/2016 г., по което са предявени идентични претенции за лишаване от ползване. Поради това СРС е следвало да прекрати настоящото производство, по реда на чл. 126, ал. 1 ГПК  - като последващо заведено, а вместо това е постановил недопустимо решение. Съдът не е обсъдил в цялост доказателствата по спора, в това число договора за продажба на наследство от 29.09.2017 г., с който С.К. е продала наследствените си права. Поддържа се, че спрямо нея произнасянето на съда е недопустимо. Съдът не е съобразил обстоятелството, че отдаването на имота под наем от съсобствениците с повече от половината права върху него, е акт на управление, като е приравнил управлението на лично ползване. Неправилно съдът е приел, че отдаването под наем на имота е акт на лично ползване чрез други лица. Поддържат, че когато съсобственик претендира на получава плодовете от отдаването на вещта под наем - по чл. 93 ЗС, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е неприложима. Позовават се на ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Излагат се и съображения, че имотът не е ползван лично от никоя от съделителките, според събраните доказателства по делото. Оспорва се връчването на поканата лично на съсобствениците, като се поддържа, че тя е връчена на адвокат М., без не е представено пълномощно, че той има пълномощия да получава искания по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неоснователни са изводите на съда за изпадането на съсобствениците В.С.М. и на В.Ц.Ц. в забава в изплащането на припадащата се наемната цена за имота, доколкото те са заявили готовност да заплащат такава след представянето на банкова сметка. ***, че насрещните страни не са оказали необходимото съдействие. Молят да се отмени решението в оспорените части и вместо това да се отхвърлят изцяло исковете за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Претендират разноски, съгласно списък.

Съделителките (ответници по спора) - Т.И. К. и С.Л.К., чрез представителя си, оспорват жалбите в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, като поддържат, че са неоснователни. Излагат съображения, че претенциите заведени пред СРС, 124 с - в касаят заплащането на припадащата се част от наемната цена за ползването на имота по чл. 30, ал. 3 ЗС, докато по настоящото дело са заявени претенции по чл. 31, ал. 2 ЗС - за обезщетение за лишаване от ползване на имота, което съответства на пазарния наем за съответния период. Освен това става въпрос за различен период на обезщетението, като периодът по отношение на С.К. е съобразен с извършената продажба на наследство от 29.09.2017 г. – т. е. той е от 20.11.2016 г. до 29.09.2017 г., съобразно уточнението на претенциите, прието от съда. Оспорва се направеното за първи път възражение във въззивната жалба за липса на покана, като се поддържа, че до съделителките е изпратена нотариална покана, която е получена от адв. М. – процесуален представител на В.М. и неин баща. Пред СРС не се е оспорвал факта на връчване на покана до двете съделителки, като се твърди, че възражението е преклудирано. Поддържа се още, че неоснователно СРС не е разгледал в мотивите си направеното от ответниците възражение за нищожност  на договора за наем сключен от останалите съделители с лицето П.Г., като не е приел за разглеждане инцидентния установителен иск за прогласяване на нищожността на този договор. Излага се, че няма пречка въззивният съд да се произнесе в мотивите си по въпроса за симулативността и нищожността на договора. Молят да се потвърди решението в оспорената част. Претендират разноски съгласно списък. Правят възражение за прекомерност на разноските на насрещните страни, по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В.С.М. и В.Ц.Ц. са подали и частна жалба срещу определение № 170710 от 19.07.2019 г. по същото дело на СРС, 74 с-в, с което е отхвърлено искането за изменение на решението по чл. 248 ГПК. Поддържат, че определението е незаконосъобразно, като не е съобразена НМРАВ и фактическата и правна сложност на спора. Моли да се отмени определението и да се намали присъденото адвокатско възнаграждение на насрещните страни.

Съделителките Т.И. К. и С.Л.К., чрез представителя си, не са взели становище по частната жалба, но в съдебно заседание я оспорват като неоснователна и молят да се остави без уважение.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :

Решението е постановено по иск за делба във фазата на извършването й – втора фаза.

То се оспорва само в частите, в които съдът се е произнесъл по приетите за разглеждане претенции по сметки от съделителките (ответници в производството) Т.И. К. и С.Л.К. за лишаване от ползване на имота, квалифицирани по  чл. 31, ал. 2 ЗС.

В частта, в която е допусната делбата чрез изнасяне на имота на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, решението не се оспорва от страните и е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно в оспорената част, която касае претенциите за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване. 

Относно доводите за недопустимост на решението в тази част, съдът намира следното :

Претенциите по сметки, заявени от ответниците Т.И.К. и С.Л.К. срещу ищцата В.С.М. и ответницата В.Ц.Ц. и приети за разглеждане в производството по втората фаза на делбата, касаят заплащането на обезщетение за лишаване от ползване на имота, както следва : за Т.И. К. през периода 20.11.2016 г. - 15.10.2018 г., а за С.Л.К. - съответно за периода 20.11.2016 г. - 29.09.2017 г.

Съдът констатира, че по делото са налице данни за производство пред СРС, 124 с – в, което се отнася за заявени искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, но за периода 20.07.2016 г. – 20.11.2016 г. в общ размер от 1 200 лв., съгласно уточнение от 05.12.2016 г., направено от ищците Т.И.К. и С.Л.К. в това производство. Следователно, независимо от идентичността на искането, не е налице съвпадане на периода, за който се претендира обезщетение - т. е. не е налице пълен обективен идентитет на двете дела, по смисъла на чл. 126 ГПК, за да се приеме, че СРС се е произнесъл недопустимо по исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС, вместо да прекрати производството, както твърдят жалбоподателите. Възраженията им в тази посока са неоснователни.

При това следва да се приеме, че решението е допустимо постановено в оспорените части и да се обсъдят доводите касаещи неговата законосъобразност.

Въззивният съд намира, че установените по делото факти, както и писмените и гласни доказателства събрани пред СРС са подробно обсъдени в оспореното решение, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към изложената от този съд фактическа обстановка по спора, на основание чл. 272 ГПК.

Съдът ще обсъди само доказателствата относими към съображенията на страните, поддържани във въззивното производство.

По тези доводи и в допълнение към изложеното от СРС, настоящият състав намира следното:

Като съобрази изложените от ответниците Т.И.К. и С.Л.К. фактически твърдения и неколкократни уточнения на исковете във връзка с претенциите по сметки приети за разглеждане във втората фаза на делбата, въззивният състав приема, че СРС е бил сезиран и се е произнесъл по претенции за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на общия имот, чиято подялба се иска, по смисъла на чл. 31, ал. 2 ГПК.

От фактическите твърдения на ответниците не може да се приеме, че става въпрос за претенции, произтичащи от възмездното отдаване за ползване на съсобствен имот само от един от съсобствениците, при което отношенията между съсобствениците ще се уредят по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като всеки съсобственик участва в ползите и тежестите от общата вещ съобразно с частта си, в какъвто смисъл са твърденията на жалбоподателките. По този ред реализиралият доходите съсобственик дължи съответната припадаща се част от събирани граждански добиви (наем) на останалите съсобственици и без да му е отправено нарочно искане (покана) в каквато и да е форма. (в този смисъл решение № 181 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 1315/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). Такова разрешение е възприето и в разясненията на ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него се приема, че когато претенцията на неползващия съсобственик на общия имот касае искане за заплащане на съответната (припадаща се) част от събрани граждански добиви (наем), писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС не е необходимо, след като се касае до възмездно предоставяне общата вещ за ползване на третото лице. Действията на съсобственика, сключил договорите за наем, са действия по обикновено управление на общата вещ. От момента на получаване на доходите за ползване на имота от трето лице, в полза на съсобственика, неполучил припадащата се на дела му част, възниква вземането за тази част срещу съсобственика, събрал тези доходи.

Настоящият състав споделя изводите на СРС, че ответниците не са заявили претенция за съответна част от получавани от останалите съсобственици доходи от наем, а са искали обезщетение за лишаването си от ползване на имота, съобразно правата им съсобствеността.

Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик има право да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин, да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от един или няколко съсобственици, а другите съсобственици са лишени от възможността да я ползват и да си служат с нея, ползващият вещта съсобственик дължи на останалите обезщетение в размер на ползите, от които ги е лишил след отправянето на покана за заплащането му. Размерът на обезщетението по начало се определя в съответствие с наемното възнаграждение - средномесечно за такава вещ - движими или недвижима, тъй като това е реалната стойност на ползата, от която неползващият съсобственик е лишен, като се съобразява обема, за който ползващият имота съсобственик - длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.

Вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС цели да се избегне неоснователното обогатяване на единия съсобственик за сметка на другия. За възникването му не е необходимо да има противоправно действие от ползващия вещта съсобственик. Достатъчно е той да ползва вещта в обем, който надвишава неговите собствени права върху нея, без да е нужно с действията си да препятства достъпа на останалите съсобственици до вещта.

Съгласно възприетото в ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, „задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. Веднъж отправено, писменото поискване разпростира действието си неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.“ Изводът е, че не се изисква отправяне на ново писмено поискване на всеки следващ период на лишаване от ползване.

Доказателствената тежест за установяване на всички елементи от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС (ползване, лишаване от ползване и писмено поискване до ползващия съсобственик) и на размера на обезщетението се носи от съсобственика, претендиращ обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. След деня на писменото поискване изключителното ползване само от някои от съсобствениците става неправомерно, поради което се дължи обезщетение. От съдържанието на писменото поискване следва да е видно, че лишеният от ползване желае да му се плаща обезщетение за в бъдеще. Писменото поискване действа само за в бъдеще - за времето, през което съсобственикът ползвател си е служил с имота.

От писмените и гласни доказателства, събрани пред СРС се установява, че  съсобствената вещ, предмет на делбата - ап. *** с идентификатор 68134.207.63.1.67, находящ се в гр.София, ж.к. „**********, жилищна сграда на ЕС „Родна Витоша“, е предоставена за общо ползване чрез въвод във владение, по протокол за въвод във владение № 705/19.04.2016 г. на ЧСИ Р.М.В.с peг. № 790 на КЧСИ по изп. дело № 20117900402368, на съсобствениците на имота - на ответниците Т.И.К. и С.Л.К., така и на ищцата В.С.М. и ответницата В.Ц.Ц..

Не е спорно, че при въвода във владение на 19.04.2016 г. са присъствали само част от съсобствениците - ищцата В.С.М. и ответницата В.Ц.Ц., станали купувачи, след осъществена публична продан и влязло постановление за възлагане на имота, на 13/18 ид. ч. от делбеният имот и ЧСИ Р.М.В.е предала фактически на ищцата В.С.М. и на ответницата В.Ц.Ц. ключовете за достъпа до ап. 67 само на тях.

Установено е освен това, че ответниците Т.И.К. и С.Л.К. не са имали достъп до имота, преди и след въвода във владение от 19.04.2016 г., доколкото в имота е живеело трето лице, а след 19.04.2016 г. ключовете за достъпа до имота са били предадени само на ищцата В.С.М. и на ответницата В.Ц.Ц..

На следващо място се установява, че Т.И.К. и С.Л.К. са изпратили нотариална покана на 12.05.2016 г. на останалите съсобственици - В.С.М. и В.Ц.Ц., връчена чрез адвокат С.М. на 20.07.2016 г., с която ги канят да предадат комплект от новите ключове за имота и да осигурят достъп до алармената система в него. В поканата се съдържа и изрично искане за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване след 01.06.2016 г.

Действително, адвокат М. е бил представител само на В.М., но видно от Констативен протокол № 28 от 25.08.2016 г., съставен от пом. нотариус С.С., при нотариус Д.С., № 267, с район на действие СРС, във връзка с посочената по – горе нотариална покана, пред нотариуса се е явил представител на В.С.М. и на В.Ц.Ц. – адв. С., който е бил запознат със съдържанието на нотариалната покана до доверителките си и е направил изрично изявление, че делбеният имот е отдаден под наем от В.С.М. и В.Ц.Ц. на трето лице.  Ответницата В.Ц. не оспорва този факт, а напротив - изрично го признава в становището си пред СРС от 25.10.2018 г.

Не се установява ответниците Т.К. и С.К. (ищци по претенциите по сметки) да са имали достъп до имота в заявените периоди или да са го ползвали съобразно правата си.

Пред СРС е представен договор за наем, с нотариална заверка на подписите от нотариус Ц. С. с peг. № 030 на НК, между В.С.М. действаща лично и като пълномощник на ответницата В.Ц.Ц. и третото лице - П.В.Г.от 22.04.2016 г.

Представен е и договор за наем на имота от 16.07.2018 г. с Ултрастрой" ЕООД.

Основателно СРС е направил извод, че за да се приеме, че е налице ползване на вещта (имота) е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което е предоставил вещта. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на ползване на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.

Съдът намира, за изцяло ирелевантни към предмета на настоящият спор по сметки възраженията на ответниците Т.И.К. и С.Л.К. за нищожност на договора за наем с П.Г. от 22.04.2016 г. поради симулация. Както се отбеляза и по - горе, наличието на наемно правоотношение е без правно значение за възникването на отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС, за която се изисква единствено установяване, пълно и главно, че част от съсобствениците са лишени от ползването на вещта съобразно правата си, като са поканили ползващите вещта съсобственици да заплатят обезщетение за това. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващите съсобственице възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.

Следователно, от правно значение за възникване на отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС е обстоятелството, че част от съсобствениците (ищци по иска) не ползват вещта съобразно правата си, което в случая е установено. Дали ползващите съсобственици упражняват правата си лично или чрез друго лице, което държи вещта за тях, не е от съществено значение за настоящият правен спор.

Поради изложеното, въззивният съд намира, че основателно СРС е приел, че ищцата В.С.М. и ответницата В.Ц.Ц. дължат на Т.И.К. и С.Л.К. обезщетение за ползите, от които са ги лишили съобразно квотите им с съсобствеността, съизмерими със средния пазарен наем за имота през периода - след получаване на поканата за доброволно изпълнение.

Обстоятелството, че С.Л.К. се е разпоредила със своята част от наследството с договор от 29.09.2017 г., в хода на делбата, не променя направените до момента изводи. Както сочи и СРС, с влязлото в сила на 08.06.2018 г. решение по допускане по делбата, е признато за установено, че ответницата К. притежава 2/36 ид. ч. от делбеният имот.

Следва да се има предвид, че съгласно т. 3 ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК на ВКС по задължителен за съдилищата път се прие, че при прехвърляне на спорното право в хода на производството, приложение намират общите правила на ГПК, уреждащи процесуалноправното положение на страните при извършено в хода на производството разпореждане с правото, предмет на делбата чл. 226 ГПК. Макар прехвърлянето да променя носителя на правото на собственост, според установеното в чл. 226, ал. 1 ГПК (чл. 121, ал. 1 ГПК - отм.) процесуално правило, делото продължава своя ход между първоначалните страни, като по реда на чл. 226, ал. 2, изр. второ ГПК (чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК - отм.) приобретателят може да замести своя праводател само със съгласието на всички съделители и на лицето, което встъпва като страна по делото.

Прехвърлянето на идеална част от съсобствен имот в хода на делбеното производство представлява правомерно, разрешено от закона действие, тъй като с предявяването на иска за делба съделителите не губят правото си да се разпореждат с притежавания от тях дял, вкл. когато исковата молба за делба е вписана. В този случай прехвърлителят участва като процесуален субституент на приобретателя.  

Във връзка с конкретния размер на претенцията пред СРС е прието заключението на СТЕ относно стойността на средния пазарен наем за имота в периода. Според експертизата, която съдът кредитира, като обективно изготвена, средният пазарен наем за целия имот за периода от 20.11.2016 г. до 15.10.2018 г. възлиза на 20 503. 61 лв.

Според квотите в съсобствеността, Т.И.К. притежава 8/36 идеални части от имота, при което дължимата сума на обезщетението за лишаване от ползване за нея възлиза на общо 4 556. 36 лв. за периода 20.11.2016 г. - 15.10.2018 г.

 Другата ответница С.Л.К. е притежавала 2/36 идеални части от имота и дължимата сума на обезщетение за лишаване от ползване за нея за периода 20.11.2016 г. – 15.10.2018 г. възлиза на 1 139. 09 лв. Само за претендирания период и на база СТЕ, приета пред СРС, размерът на наемната цена за периода на обезщетението, претендиран срещу тази ответница -  от 20.11.2016 г. до 29.09.2017 г. възлиза на 496, 76 лв., както е приел и СРС.

Понеже В.С.М. и В.Ц.Ц. имат равни квоти в съсобствеността - по 13/36 ид. ч., СРС е постановил дължимото от тях обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС да се заплати на ответниците при условията на разделност (по равно), като основателно и уважил исковете изцяло, съобразно допуснатото изменение с определение от 24.12.2018 г.

Доколкото крайните изводи на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението, в частта, в която е уважена претенцията по чл. 346 ГПК, вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС на ответниците Т.И.К. и С.Л.К. следва да се потвърди, като съобразено с материалния закон и събраните по делото доказателства. Този извод се отнася и до решението в частта, в която В.С.М. и В.Ц.Ц. са осъдени да заплатят държани такси по сметка на СРС по уважените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС.

По частната жалба на В.С.М. и В.Ц.Ц. срещу определение № 170710 от 19.07.2019 г. по същото дело на СРС, 74 с-в, с което е отхвърлено искането им за изменение на решението по чл. 248 ГПК, съдът намира следното :

Въззивният състав намира, че на общо основание в производството по делба се дължат разноски само по присъединените с иска за делба претенции по сметки.

Съдът констатира, че в присъдените общо разноски в размер на 1 700 лв. СРС е включил сумата от 500 лв. за експертизи и 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав, като съобрази общият уважен размер на претенциите по сметки, доказателствата за реално заплатени разноски за адвокатско възнаграждение от Т.К. и С.К. в размер на 1 200 лв., както и нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита (17.10.2018 г.) намира, че възнаграждението от 1 200 лв. е прекомерно, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да се намали.

Съобразно интереса по делото и нормата на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, в относимата редакция, дължимото възнаграждение е в размер на 583 лв.  Като се вземат предвид извършените процесуални действия, както и фактическата и правна сложност на спора, съдът намира, че определението, с което е отхвърлено искането за изменение на решението по чл. 248 ГПК, следва да се отмени и вместо това решението на СРС да се измени, като се отхвърли искането за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответниците над размер от 800 лв. до присъдените 1 200 лв. за производството по втората фаза на делбата.

Тъй като разноските са присъдени от СРС глобално - в размер на общо 1 700 лв., в това число 500 лв. за вещи лица и 1 200 за адвокат, в полза на ответниците остават разноски от 500 лв. за вещи лице и 800 за адвокат – или общо 1 300 лв. Над този размер до присъденият от общо 1 700 лв. - решението следва да се отмени.

По разноските пред СГС :

При този изход от спора въззивната жалба няма да бъде уважена, право на разноски за настоящото производство имат ответниците. В тяхна полза следва да се присъдят разноските за адвокат за настоящата инстанция в размер на общо 600 лв., за които има данни, че са реално направени в производството.

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                       Р  Е  Ш  И  :   

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 105593 от 01.05.2019 г., по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 с - в, в частите, в които В.С.М. и В.Ц.Ц. са осъдени да заплатят следните суми : на Т.И. К. сума от по 2 278, 18 лв. (от всяка от тях) за периода 20.11.2016 г. – 15.10.2018 г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на исковете – 16.10.2018 г. до окончателното изплащане, а на С.Л.К., съответно сумата от по 248, 38 лв. (от всяка от тях), за периода 20.11.2016 г. – 29.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска 16.10.2018 г. до окончателното изплащане, по претенции по сметки по чл. 346 ГПК, вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС - за лишава от ползване на поделяемия апартамент ап. 67, с идентификатор 68134.207.63.1.67, находящ се в гр. София, ж. к. „**********, жилищна сграда на ЕС „Родна Витоша" със застроена площ от 112. 75 кв. м., описан подробно в решението, както и в частта, в която са осъдени да заплатят  държани такси по сметка на СРС по уважените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС.

 

РЕШЕНИЕ № 105593 от 01.05.2019 г., по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 състав, е влязло в сила в частта, в която е постановено, на основание чл. 348 ГПК, делбата да се извърши чрез изнасяне имота на публична продан и в частта по разноските за държавни такси във връзка с извършената делба.

 

ОТМЕНЯ определение № 170710 от 19.07.2019 г. по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 с - в, с което е оставена без уважение молбата на В.С.М. и В.Ц.Ц. за изменение на решение № 105593 от 01.05.2019 г., по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 с -в, по чл. 248 ГПК - в частта по разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ИЗМЕНЯ решение № 105593 от 01.05.2019 г., по гр. д. № 23373/2017 г., на СРС, 74 с -в, като го ОТМЕНЯ в частта, в която В.С.М. с ЕГН: ********** и В.Ц.Ц. с ЕГН: ********** са осъдени да заплатят на Т.И.К. с ЕГН: ********** и С.Л.К. с ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски по делото над 1 300 лв. до присъдения общ размер от 1 700 лв. - за вещи лица и адвокатско възнаграждение и ОТХВЪРЛЯ искането.

 

ОСЪЖДА В.С.М. с ЕГН: ********** и В.Ц.Ц. с ЕГН: **********, с адрес *** да заплатят на Т.И.К. с ЕГН: ********** и С.Л.К. с ЕГН: **********, с адрес ***, офис 2, чрез адв. Д., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, адвокатско възнаграждение за СГС в размер на 600 лв.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                                ЧЛЕНОВЕ : 1.                            

 

 

 

 

                          2.