Р Е Ш Е Н И Е
№ ІV – 59 19.06.2019 г. град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На двадесети май,
две хиляди и деветнадесета година,
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДАНИЕЛА МИХОВА
ТАНЯ
ЕВТИМОВА
Секретар ... ВАНЯ
Д.
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията ПЕНЕВА
въззивно гражданско
дело номер 581 по описа за 2019
година
Производството по делото е образувано е по повод въззивни жалби срещу
Решение №403/21.02.2019г. по гр.д.№7228/17г. по описа на Районен съд Бургас.
Въззивникът – ищец „Дом за пълнолетни лица с
деменция“
– с.Бистрилица, Община Берковица, обл. Монтана обжалва решението в частта, с което над сумата от 3748
лева до предявения размер от 3382.40 лева, е отхвърлен иска за приемане за
установено по отношение на ответницата Е.Г.Д. – К., че в полза на въззивника съществува, представляващо обезщетение за
причинени имуществени вреди, за което е издадена заповед за изпълнение №2838/29.06.17г.
по ч.гр.д. № 4184/2017 г. на БРС.
Във въззивната жалба е изразено несъгласие с първоинстанционното решение
в отхвърлителната част и е направено искане за отмяната му, с постановяване на
въззивно решение, с което искът да бъде уважен изцяло. Според въззивника,
фактурата, удостоверяваща заплащане на 365.64 лева за заплатени такси за 25 бр.
СИМ карти не е била представена по делото поради технически пропуск, по делото
са били представени доказателства относно данните в нея; нейната стойност е
част от предявената обща претенция по размер и период и сумите и периода в нея
са част от акта за начет. Извършен е анализ на представените доказателства –
доклад от извършена финансова инспекция, за да се обоснове извод, че процесните
суми са част от вредата, за която е съставен акта за начет. Заявено е
оплакване, че съдът не е указал на ищеца задължението да уточни иска и да
представи доказателства за пълния му размер. Направено е искане по доказателствата
– за приемане на посочената фактура и платежни нареждания. Изложени са
съображения и досежно размера на мораторната лихва.
Въззивникът – ответник Е.Г.Д. – К. от гр.Бургас обжалва решението в
частта, с което е прието за установено че в полза на „Дом за пълнолетни лица с деменция“, с предишно
наименование „Дом за възрастни хора с деменция“, съществува вземане в размер на
3748,00 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, както и
сумата от 322,71 лв. (триста двадесет и два лв. и седемдесет и една ст.) –
мораторна лихва, дължима до 14.06.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 3 748 лв., считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане на
задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4184/2017
г. на БРС и въззивницата е осъдена да заплати сумата
от 618.50 лв. представляващи направените по делото разноски.
В жалбата на ответницата е изразено
недоволство от постановеното решение и е направено искане за неговата отмяна в
обжалваната част. На първо място са изложени съображения за недопустимост на
иска поради липса на активна материалноправна и процесуална легитимация –
работодател на ответницата по силата на ЗМСМА е Общинската администрация, чрез кмета
на Община Берковица. На второ място пунктуално са оспорени изводите на съда,
основани на акта за начет, по отношение на който БОС вече е изложил
съображения, че не обхваща процесния период.
Трето, също
пунктуално и подробно де обосновава извод, че съдът не е обсъдил в цялост
всички доказателства по делото – не е взел предвид изложеното в писмената
защита, относно недопустимост на доказателствените средства – свидетелските
показания на св.Борисов и неговата заинтересованост, както и тази на св.Соколова;
игнориране на СГЕ, обвързаност от доказателствената сила на оспорени документи,
чиято автентичност е установена, като изводите на съда в тази насока са
направени в нарушение на правни принципи.
На следващо
място подробно и пунктуално са обсъдени свидетелските показания на св.Борисов и
св.Соколова, както и съжденията на съда в тази насока, за да се обоснове краен
извод за заинтересованост и недопустимост. Пето – обсъдени са представените по
делото приемо – предавателни протоколи и направените от съда изводи, досежно
тяхната доказателствена сила.
На шесто място
съображения са изложени за оспорване на възприетата от съда правна квалификация
на иска като такава по чл.45 ЗЗД, във връзка с представените договори и сим
карти, изводите на съда, основани на акта за начет, както и погрешния извод, че
ползваните услуги са прекратени след ревизията. На следващо място подробно е
анализирана правната квалификация, за да се обоснове извод, че не са налице
предпоставките на чл.45 ЗЗД – вина, вреда и причинна връзка; не е обсъдена
възможността вредата да е причинена поради небрежност и разликите в последиците
между умишлената и небрежна форма на вина. Не са ангажирани доказателства за
установяване размера на вредите, а обратно – ответникът е провел насрещно
доказване.
Препис от въззивната жалба на ищеца е връчен на ответника Е.Д. – К. В
срока по чл.263, ал.1 ГПК – на 11.04.19г. е подаден писмен отговор. В него са изложени съображения за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Според въззиваемата, налице е процесуална
преклузия за представяне на доказателствата, приложени към въззивната жалба на
ищеца. Оспорени са аргументите на въззивника, че т.к. сумата по процесната
фактура е включена в исковата сума, спрямо нея следва да се направят същите
извъди, въпреки че не е представена по делото. Оспорва се оплакването, че съдът
е следвало да указва на ищеца че не сочи доказателства.
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Въззивните жалби са постъпили в срока по чл.259,
ал.1 ГПК; подадени са от лица, които имат правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение, следователно същите са допустими.
Бургаският
окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На
15.06.2017г., Дом за възрастни хора с деменция – с.Бистрилица, община
Берковица, чрез законен представител – директор Красимира Йоцова Каменова е
депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК, срещу Е.Г.Д. – К., за сумата 3748
лева, съставляващи причинени на работодателя вреди по чл.203, ал.2 КТ от
сключен на 10.08.2015г. договор с Мобилтел – ЕАД, със срок на действие 2 години
за предоставени услуги на 45 лица, 25 от които не са част от персонала на
заведението, която сума съставлява имуществена вреда за работодателя, причинена
умишлено от длъжника. По заявлението е издадена заповед за изпълнение на изпълнение №2838/29.06.17г. по ч.гр.д.№4184/2017
г. на БРС.
Поради постъпило възражение по реда на чл.414 ГПК,
на 29.09.2017г. е предявен настоящият иск за установяване на вземането. С
постановеното по делото Решение №1320/19.06.18г., Бургаският районен съд е
приел за установено между страните по делото, че в полза на ищеца съществува
вземането в размер на 3748.00 лева, представляващо обезщетение за причинени
имуществени вреди съгласно акт за начет № 11-04-1/04.01.2017г., както и
мораторна лихва, дължима до 14.06.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 3 748 лв., считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане на
задължението.
По
жалба на ответника, с Решение №ІІІ-127/21.11.2018г. по ВГД №1274/18г.,
Бургаският окръжен съд е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал
делото за ново разглеждане на Бургаски районен съд. Въззивният съд е приел, че
предявеният иск е с правно основание чл.203, ал.2 КТ – за вреди, причинени на
работодателя извън размерите и периода на вредите, установените с Акт за начет
№11-04-1/04.01.2017г. Сред връщане на делото, Бургаският районен съд е
постановил тук обжалваното решение, като е уважил иска частично.
Бургаският
окръжен съд намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за
спора факти и обстоятелства, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното
решение, на осн. чл.269 ГПК намира, че същото е валидно и допустимо. Като взе
пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като
съобрази Закона намира, че същото е правилно и законосъобразно. Мотивите на
първоинстанционното решение и в тази им част въззивната инстанция споделя на
осн. чл.272 ГПК. В допълнение по изложените оплаквания следва да се каже:
Съгласно
чл.29 от Закон за социалните услуги, предоставянето на социалните услуги, финансирани
от държавния и общинския бюджет, се осигурява от общините, като един от
начините e специално създадени от общината за
предоставянето на социалните услуги юридически лица. Съгласно чл.18а от Закона
за социално подпомагане, кметът на общината управлява
социалните услуги на територията на съответната община, които са делегирани от
държавата дейности и местни дейности, и е работодател на ръководителите на тези
услуги.
Съгласно
нормите на чл.36 и сл. от Правилник за
прилагане на закона за социално подпомагане, социалните услуги се
предоставят от специализирани институции, като един от видовете е дом за
пълнолетни лица с умствена изостаналост. Кметът
на общината може да възлага управлението на социалните услуги след провеждане
на конкурс. Въз основа на протокола по чл. 38, ал. 5 кметът на
общината в 3-дневен срок издава заповед, с която определя спечелилия конкурса
кандидат. Въз основа на заповедта кметът на общината и кандидатът, класиран на
първо място, сключват договор, с посочено съдържание.
Не
се спори, че ищецът е бюджетна организация по смисъла на §1, т.5 ДР на ЗПФ и
бюджета му е включен в бюджета на Община Берковица. Не се спори, че в периода
05.03.2012г. – 21.12.2015г., ответницата Е.Д. – К. е заемала длъжността
„директор“ в Дом за възрастни хора с деменция (сега Дом за пълнолетни лица с
деменция) – с.Бистрилица, Област Монтана.
Не
се спори, че през време на правоотношението между страните, ответницата е
сключила посочения договор от 10.08.2015г. м „Мобилтел“ – ЕАД.
По
възражението за липса на активна материално правна и процесуална легитимация
следва да се каже: Съгласно разпоредбата на чл.61, ал.2 КТ, за длъжности,
определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се
сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган. В тези случаи трудовото
правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност.
С
ТР №1/30.03.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, докладчик съдията
Бойка Стоилова), Върховният касационен съд е извършил систематическо
и логическо тълкуване на посочените норми и е достигнал до изводи, „ … че,
първо, длъжностите, трудовият договор за които се сключва при условията на чл. 61, ал. 2 КТ, са
предвидени за заемане при работодатели, характерът на дейността на които ги
определя като държавни или общински институции за задоволяване на обществени
потребности в различни сфери - на образованието, на здравеопазването, на
социалната политика и други, и, второ, че в тези случаи законът овластява (възлага
на) висшестоящият спрямо работодателя (юридическо лице) едноличен орган на
изпълнителната власт по смисъла на чл. 19 Закона за
администрацията (ЗА) а не администрацията, която той ръководи), на който са
предоставени правомощия за упражняване на управление, ръководство, координиране
и/или контролиране на такива институции при осъществяване на държавната или
общинската политика в съответната сфера, да сключва трудовите договори за
длъжности, в чиито трудови функции се включва и представляването на
работодателя по трудовите правоотношения с него, т. е. упражняването на
работодателска власт. Сключването на трудов договор по този ред, обаче, не води
до изключение от правилото по чл. 61, ал. 1 КТ. По
изричната разпоредба на закона - чл. 61, ал. 2,
изречение второ КТ - и в този случай трудовото правоотношение се създава с
предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работната
сила, където се полага наемният труд, т. е. с работодателя. Уреденото по този
начин настъпване на правните последици от изрично предвиденото юридическо
действие направо в правната сфера на работодателя, а не в тази на висшестоящия
му орган, определя последния като негов законен представител по смисъла на чл. 36 от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД) като негов представителен
орган, при създаването на трудово правоотношение за заемането на определени с
нормативен акт ръководни длъжности. Такъв е правният статут на този орган и при
прекратяване на трудовото правоотношение за тези длъжности, каквато
компетентност му е изрично предоставена в посочените по-горе /неизчерпателно/
случаи и каквато следва по аргумент от чл. 192, ал. 2 КТ. Този извод следва и от обстоятелството, че субективното право за
прекратяване на трудовия договор, предвидено в Глава шестнадесета на КТ, в т.
ч. и чрез налагането на дисциплинарно наказание уволнение, принадлежи на
работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз основа на
такъв договор, независимо дали той е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 КТ (с
оглед липсата на предвидено изключение в този смисъл). За осъществяване на това
право е необходимо волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице,
но тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го упражни
по отношение на себе си, то (волеизявлението) и в тези случаи е възложено на
висшестоящия спрямо работодателя орган. Последиците от него също засягат
работодателя, само който поради това е засегнат и от споровете по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ във връзка със законността на уволнението, което го определя като
надлежна (процесуално легитимирана) страна - ответник по тях“.
Горните разсъждения, които въззивната инстанция споделя, налагат
извод, че страна по материалното, респ. – процесуално правоотношение във връзка
с възникнал трудов спор, по повод възникване, изпълнение и прекратяване на
трудово правоотношение, в т.ч. и във връзка с реализиране на имуществената
отговорност на работника/служителя, е именно работодателя – предприятието, в
случая – Дом за пълнолетни лица с деменция.
По
съществото на спора: Разпоредбата на чл.203 КТ предвижда различни една от друга
хипотези за реализиране на имуществената отговорност на работника при или по
повод изпълнение на трудовите му задължения и възможност за реализиране на
отговорността за вреди, причинени не по повод изпълнение на задълженията.
Според нормата на ал.2, отговорността е в пълен размер за вреди, с изключение
на причинените по небрежност - чл.206, ал.1
КТ, вр. чл.203, ал.1 КТ. В останалите случаи отговорността е пълна и се
определя от гражданския закон.
Какъв
тип отговорност се претендира, съдът следва да определи от изложението на
фактите, направено в исковата молба. Изхождайки от твърденията за фактите,
изложени от ищеца в исковата молба, въззивната инстанция намира, че се
претендира ангажиране отговорността на служителя за вреда, нанесена умишлено на
работодателя, по повод изпълнение на трудовите задължения, която се изразява в
претърпени загуби от заплатени такси по договори за мобилни услуги. чл.203,
ал.2, предл.1 КТ. В тази връзка, въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
Ето
защо, въззивната инстанция намира, че по делото се установи наличието на
предпоставките за ангажиране на пълната имуществена отговорност на работника,
на посочените в исковата молба основания, поради което искът като частично основателен.
Решението на Бургаския районен съд е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
В
полза на ищеца следва да се присъдят направените в хода на въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 600 лева – адвокатско
възнаграждение.
С
оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №403/21.02.2019г. по гр.д.№7228/17г. по описа на Районен съд Бургас.
ОСЪЖДА
Е.Г.Д. – К. ЕГН********** от гр.Бургас, ДА ЗАПЛАТИ на Дом за възрастни хора с
деменция – с.Бистрилица, община Берковица ЕИК0003205590206, сума, в размер на 600
(шестстотин) лева - съдебно – деловодни
разноски, направени във въззивното производство.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.