МОТИВИ по в.о.х.д №
2843/2020 г. на Софийски градски съд, Наказателно
отделение, ІІІ въззивен състав
Производството е по реда на
глава ХХІ от НПК.
С присъда от
11.11.2019 г. по н.о.х.д. №
474/2019 г. на СРС, НО, 136 състав
подсъдимият Т.С.Д. е признат
за виновен в това, че на 15.11.2018 г., около
23:10 часа в гр. София, в парк Княжевска градина, извършил непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото, като написал със спрей “Refugees Welcome! Le Pеn Go Home!”, на
паметника на Съветската армия – престъпление по чл. 325, ал.
1 НК, като на основание чл. 78, ал. 1 НК е освободен от наказателна
отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 2000 лв.
и е оправдан по обвинението му по чл. 325, ал.
2 вр. ал. 1 НК.
Срещу присъдата е постъпила жалба от защитника на подсъдимия Т.С.Д., в която се прави искане
атакуваната присъда да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият бъде признат за невинен
и оправдан, алтернативно – да
му бъде намалено наложеното наказание глоба в размер на минималния от
1000 лв. Изтъква се, че от
събраните доказателства не се установява
подсъдимият да е извършил престъплението. Не се правят
искания за събиране на нови
доказателства.
В определението си по
реда на чл. 327 НПК въззивният съд е преценил, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага провеждане на въззивно съдебно
следствие, тъй като събраните по делото в първоинстанционното производство
доказателства са достатъчни за правилното му решаване.
В съдебното заседание
пред въззивния съд прокурорът оспорва жалбата и моли да бъде оставена без
уважение. Приема за правилна присъдата
на СРС, с която подсъдимият Т.Д. е признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК и освободен от наказателна отговорност,
като му е наложено административно наказание „глоба“. Счита, че обвинението е
доказано по безспорен начин, поради което предлага присъдата да бъде
потвърдена.
Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата.
Счита, че престъплението, за което подзащитният й е бил признат за виновен, не
е доказано по един несъмнен начин. Излага доводи, че за да е осъществено
престъплението хулиганство, трябва да са налице непристойни действия, които
нарушават обществения ред, и хулигански мотив, т.е. деецът с
действията си да е изразил явно неуважение към обществото. Счита, че по делото
не са събрани доказателства подсъдимият да е извършил такива действия.
Отбелязва, че съдебната практика безспорно е доказала, че за да са налице
непристойни действия, те трябва да са неприлични, безсрамни, да се изразяват в
ругатни, буйство, липса на възпитание и да скандализират обществото. Поддържа,
че по делото не е било доказано обществото да е било скандализирано от
извършеното от подзащитния й. Счита, че не било доказано и грубото нарушаване
на обществения ред, тъй като в случая не били нарушени никакви важни обществени
и лични интереси. Изтъква, че изписването върху паметник на определено послание
не е признак на висока степен на неуважение
към личността, нито е проява, която е извършена с хулигански мотив, защото
представлява гражданска позиция. Поддържа, че от факта, че гражданската позиция
е била изразена не по установения от обществото ред, не следва, че деянието е престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. Алтернативно прави искане, ако
въззивният съд намери за законосъобразни и обосновани изводите на
първоинстанционния съд за съставомерността на деянието, с оглед събраните по
делото доказателства относно личността на дееца да намали глобата в минимален
размер.
В личната си защита подсъдимият заявява, че с деянието си
искал да покаже единствено своето политическо виждане относно М.Л.П. и „нейните античовешки вярвания“.
В
последната си дума подсъдимият моли
да бъде оправдан, тъй като осъждането може сериозно да накърни кариерното му
развитие в академичните среди.
Софийският градски съд,
след като обсъди доводите в жалбата‚ както и аргументите, изложени от страните
в съдебно заседание‚ и в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността
на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания за нейната отмяна в
осъдителната й част и за постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде оправдан
изцяло по повдигнатото му обвинение.
Съдебното разглеждане пред първата инстанция е
проведено при условията на чл. 371, т. 2 и сл. НПК. Подсъдимият в хода на допуснато съкратено
съдебно следствие е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част
на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях.
С определение по реда на
чл. 372, ал. 4 НПК в хода на съкратеното съдебно следствие съдът с определение
е приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в
досъдебното производство доказателства и е обявил, че ще го ползва, без да
събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт.
Оттук нататък на
основание чл. 373, ал. 3 НПК районният съд е възприел изцяло изложената в
обвинителния акт фактология на деянието. Въззивният съд допълни обема на
релевантните факти в допустимите предели извън фактологията на деянието
единствено по отношение на обстоятелствата за личността на подсъдимия, българския
превод на инкриминирания израз, чийто смисъл подсъдимият е изяснил в
самопризнанието си в хода на съкратеното съдебно следствие (л. 23, гърба,
първоинст. производство), и повода, на който подсъдимият е реагирал с деянието,
тъй като той се извежда от публично известни факти.
Подсъдимият Т.С.Д. е
роден на *** ***, с ЕГН **********, българин е, български гражданин, неженен,
неосъждан, работи като оператор във фабрика за отглеждане на насекоми и
продължава висшето си образование като студент по биология в СУ “Св. Климент
Охридски”, с постоянен адрес ***.
На 15.11.2018 г. около
23:10 ч. св. Зоя Стоименова била на работа на длъжност старши специалист
„Видеонаблюдение“ към ОДЦ-СДВР. Докато наблюдавала камерите, забелязала мъж да
изписва със спрей надпис по лицевата страна на паметника на Съветската армия в
парка Княжевска градина., гр. София. Веднага подала сигнал в 1 РУ- СДВР с
подробно описание на лицето. За проверка на сигнала бил изпратен екип от
полицейски служители – свидетелите Е.Е., Е.С.и И.Б.,
които в близост до кръстовището на бул. “В. Левски” и ул. “Аксаков” задържали
подсъдимия Т.Д.. При полицейската проверка подсъдимият предал доброволно 1 брой
спрей, черен на цвят и 1 брой спрей, червен на цвят, като заявил, че той е
изписал със спрей по паметника на Съветската армия на английски език „Добре
дошли, бежанци! „Л.П., отивай си вкъщи!“ – „REFUGEES WELCOME! LE PEN GO HOME”.
На 15.11.2018 г. вечерта М.Л.П., лидер на френската
крайнодясна националистическа
партия „Национален съюз“, пристигнала на посещение в България по покана
на председателя на политическа партия „Воля“ В.М.като част
от 20-членна делегация от лидери на
патриотични партии в Европа и депутати от Европейския парламент, за да
участва във форум под мотото
“Движението за Европа на нациите
и свободата – нов модел за европейските
граждани”.
След произнасянето на
определението по чл. 372, ал. 4 НПК, с което изразява становището си по
съответствието на самопризнанията на подсъдимия с всички годни доказателства и
доказателствени средства, събрани в досъдебното производство,
първоинстанционният съд не следва и не може в мотивите на присъдата да извършва
доказателствена оценка на материалите, които установяват фактите по
обвинителния акт. Това е една от същностните характеристики на съкратеното
съдебно следствие, което се основава на самопризнанието на подсъдимия – допуска
се изключение от принципите за непосредственост и устност в интерес на
процесуални ценности като процесуална дисциплина и процесуална икономия, без те
да се противопоставят на основната цел на процеса – да се разкрие обективната
истина. В процедурата по чл. 371, т. 2 НПК законът предпоставя като
задължително условие за нейното законосъобразно развитие обективно да не
съществува съмнение относно достоверността на подкрепящите самопризнанието
доказателствени материали от досъдебното производство. Затова
първоинстанционният съд има правомощието да разгледа делото по този, а не по
общия ред, само след като обосновано е преценил, че досъдебното производство е
било проведено обективно, всестранно и пълно, че не са допуснати съществени
процесуални нарушения, че събраните в първата фаза на процеса доказателствени
материали са достатъчни за разкриване на обективната истина, като по съдържание
категорично подкрепят самопризнанието на подсъдимия, което е изразено пред съда
недвусмислено и свободно при ясно разбиране на фактите на обвинението.
Оттук нататък, след като
окончателно е решил въпроса за липсата на
съмнение относно годността, надеждността и достоверността на
подкрепящите самопризнанието доказателства, първостепенният съд всякога следва
да приеме за установени залегналите в обвинителния акт констатации за фактите.
Това правно положение е видно и от формулировката на чл. 373, ал. 3 НПК.
Следователно, твърденията в обвинителния акт се възприемат за верни в
присъдата, без извършване на традиционната аналитична дейност по обсъждане и
оценка на доказателствата. Този извод се обосновава не само чрез законните цели
и съдържание на разглеждания диференциран ред, но и от принципа, че, за да
постигне справедлив и ефективен наказателен процес, съдът може да обсъжда
единствено доказателствени материали, които е събрал непосредствено. А в
процедурата по глава ХХVІІ НПК във варианта й по чл. 371, т. 2 НПК е въведена
различна идея – да се постигне бързо, ефективно и справедливо правосъдие по
дела, при които правилното им решаване, с оглед фактическата им специфика и
качеството на събрания на досъдебното производство доказателствен материал, не
налага изобщо непосредствено събиране от съда на доказателства за фактите на
обвинението, нито приобщаването им по реда на чл. 283 НПК. В рамките на
компетентността си съдът, разгледал делото в съкратено съдебно следствие по чл.
371, т. 2 НПК, извършва преценка на отношението на самопризнанието към
доказателствата от досъдебното производство, но няма правомощие да анализира в
мотивите на акта си по съществото на делото доказателствената стойност на
материали, които са събрани от друг орган.
От посочените принципни
положения, върху които се гради съкратеното съдебно следствие със самопризнание
на подсъдимия, се извеждат и особеностите и пределите на въззивната проверка
върху законосъобразността на дейността на първостепенния съд. Предмет на
проверка е не само първоинстанционната присъда, но и определението по чл. 372,
ал. 4 НПК. Едва след като прецени дали определението за одобряване на
самопризнанието е законосъобразно и обосновано въззивният съд преминава към
проверка на правилността на присъдата. Ако съкратеното съдебно следствие по чл.
371, т. 2 от НПК е било проведено без правно основание, то в този случай е
допуснато абсолютно съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като без да са били налице изключителните основания за това по чл.
372, ал.4 и чл. 373, ал. 3 от НПК съдът е възприел и съответно „преписал”
фактите от обвинителния акт, без да анализира явно съществуващи противоречия в
доказателствата. В този случай би била налице липса на мотиви, която, когато не
е законно предвидена, винаги се счита за съществено процесуално нарушение,
налагащо отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Въззивният съд не би могъл да проведе за първи път същинско съдебно следствие,
защото това би означавало, че за първи и за последен път установява различни
факти от тези по обвинителния акт и обсъжда доказателствата.
След внимателен анализ на всички
относими обстоятелства въззивният съд намира, че в досъдебното и в
първоинстанционното производство не са допуснати съществени процесуални
нарушения, които да са основание за връщане на делото за ново разглеждане от
районния съд. На подсъдимия са били разяснени правата в съдебното производство.
Искането за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК
изхожда от подсъдимия и защитника му. Съдът е разяснил на подсъдимия
последиците от самопризнанието му и подсъдимият доброволно е приел и се е
съгласил с тези последици и изрично е заявил, че не желае да се събират
доказателства относно фактите, изложени в обвинителния акт. В жалбата не се
сочат и доводи, които да насочват, че подсъдимият не е направил свободно и
информирано волеизвление. Както подсъдимият, така и защитникът изрично са
поискали подсъдимият да направи самопризнание, поради което не могат да
изтъкват съображения за необоснованост на съдебния акт, като се отказват от
самопризнанието. Както е посочено в Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на
ОСНК на ВКС, изявленията на подсъдимия, че признава изцяло обстоятелствата,
изложени в обвинителния акт, не могат да бъдат оттеглени след обявяване на
определението по чл. 372, ал.4 НПК, след като са въведени достатъчно правни
гаранции, че подсъдимият е дал своето самопризнание доброволно – направено е в
открито заседание, в присъствието на защитник, при разясняване на последиците
от него. По същество пред въззивния съд подсъдимият не оспорва самопризнанието
си по фактите, а възразява срещу квалифицирането на деянието му като проява на
явно неуважение към обществото. Този въпрос обаче засяга дейността на районния
съд по прилагане на материалния закон, а не за установяване на фактологията на
разглежданото събитие.
На следващо място, въззивният съд, след като
извърши проверка на опроделението по чл. 372, ал. 4 НПК в контекста на
събраните по делото материали, намира, че то е обосновано и законосъобразно.
Самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните годни доказателствени
материали в досъдебното производство, които хронологично и логически еднопосочно
установяват извършването на деянието и неговото авторство. Всъщност доказателствените
материали не съдържат никакви значими противоречия. Напълно съответни помежду
си са показанията на всички свидетели, полицейски служители, Е.Е., Е.С., И.Б., З.С.; писмените доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие с
приложен албум, протокол за следствен експеримент, протокол за оглед на веществени
доказателства; писмените доказателства – протокол за доброволно предаване и справка за
съдимост.
На следващо място, след като прие, че
преценката на първоинстанционния съд по чл. 372, ал. 4 от НПК е
законосъобразна, въззивният съд извърши проверка на приложението на материалния
закон в присъдата и установи, че макар инкриминираното деяние на подсъдимия да
е установено несъмнено, то не осъществява състава на престъплението по чл. 325,
ал. 1 НК. Доколкото районният съд е оправдал подсъдимия за по-тежко
квалифицирания състав на хулиганството по чл. 325, ал. 2 НК и няма протест
срещу тази част на присъдата, този въпрос е окончателно решен и е безпредметно
да бъде обсъждана несъстоятелността на повдигнатото по-тежко обвинение на
подсъдимия.
Районният съд незаконосъобразно е
приел, че с несъмнено установеното по делото деяние – изписването на изразите:
„REFUGEES WELCOME! LE PEN GO НОМЕ!” на 15.11.2018 г. около 23,10 ч върху
паметника на Съветската армия в град София, в парк Княжевска градина от подс. Т.Д.,
представлява израз на явно неуважение към обществото. До това превратно
разбиране на точния смисъл на поведението на подсъдимия първоинстанционният съд
е достигнал, въпреки че първоначално правилно е отчел обхвата на
правнозначимите обстоятелства и за първи път в наказателния процес е съобразил
значението на изписания от подсъдимия израз. Видно от постановлението за
привличане на подсъдимия в качеството на обвиняем в досъдебното производство и
от обвинителния акт, с който е повдигнато обвинението, прокурорът изцяло е
игнорирал факта, че подсъдимият е изписал думи, свързани в изречение. При това
положение е очевидно, че става въпрос за писмена реч, използвана според
основното си предназначение – за изразяване на мисъл и позиция. Игнорирането на
фундаменталното положение на социалната функция на езика като изразно средство
и способ за осъществяване на комуникация, на търсене на внимание и отправяне на
съобщение е довело до изначалната материалноправна грешка при повдигане на
конкретното обвинение. За разлика от прокурора, районният съд е взел предвид,
че инкриминираният израз носи смисъл и е изяснил българския му превод чрез
самопризнанието на подсъдимия в хода на съкратеното съдебно следствие – “Добре
дошли, бежанци! Л.П., отивай си вкъщи!”. На следващо място съдът е приел от
правна страна, че конкретното съдържание на надписа е релевантен факт и e
преценил, че то “само по себе си не е грубо, цинично и осквернително, нито към
посланието на монумента, върху който е изписано, нито към личността на
конкретно установено лице, а представлява израз на гражданска позиция, но
изразена по неправомерен начин”. Съдът е приел в допълнение, че избраният начин
да бъде изразена позицията – с изписване върху паметник, установява, че
намеренията на подсъдимия са били “да даде по-голяма гласност на своята
гражданска позиция, която сама по себе си не съдържа изявления от обидно и
цинично естество”.
Въззивният съд намира, че
посочените правнозначими предпоставки са били дефинирани от районния съд
коректно, тъй като те почиват на правилно пресъздаване на значението на надписа
и на платформата за неговото
оповестяване.
Оттук насетне обаче първоинстанционният
съд на свой ред след прокурора е допуснал превратно тълкуване на материалния
закон, като първо е отъждествил “неправомерния начин” за изразяване на позиция
от страна на подсъдимия на явно неуважение към обществото. На второ място
неправилно съдът е приел, че “предназначението на монумента, върху който е
изписан инкриминираният надпис, е свързано с определени послания към
обществото, които се конфронтират със съдържанието на инкриминирания надпис”,
като “въздействието върху обичайното състояние на монумента, рефлектира върху
неговото предназначение”. Последното заключение е направено декларативно, тъй като
съдът не е обсъдил естеството на позицията на подсъдимия, нито я е разгледал в
контекста на актуалното политическо събитие на посещението на М.Л.П. в България
същата вечер. Всъщност деянието на подсъдимия е извадено от какъвто и да е обществен
и политически контекст, въпреки че в същото време е квалифицирано като
демонстрация на неуважение към общността и именно този подход стои в основата
на превратната правна оценка на разглежданото събитие.
Видно е от цитираните пасажи от
мотивите на проверявания съдебен акт, че конфликтът между “посланието” на
паметника и смисъла на написаното от подсъдимия е разграничителната линия между
уважението и неуважението към обществото, поставена от районния съд. На тази основа
първата съдебна инстанция е формирала незаконосъобразен правен извод, че за да
бъде осъществено престъплението хулиганство е достатъчно това, че избраният от
подсъдимия начин на изразяване на гражданска позиция “не е този, който е
установен в обществото”.
Въззивният
съд намира, че инкриминираното поведение на подс.
Т.Д. не осъществява престъплението хулиганство по следните съображения.
Както беше посочено, подсъдимият с
инкриминираното деяние е изразил своята политическа позиция по актуален въпрос,
предизвикал противоречиви политически позиции и активни граждански дебати – за достъпа
на бежанци в Европейския съюз, и едновременно с това е изразил своето критично
отношение и нетърпимост към политическите възгледи по тази тема на М.Л.П.,
лидер на на френската крайнодясна националистическа партия „Национален съюз“. Деянието
е извършено същата вечер, когато М.Л.П. пристига на официално посещение
в България, т.е. представлява своевременна (в смисъла на ответна на
злободневността) реакция на конкретна политическа ситуация. В този смисъл деянието представлява
изразяване на политически възгледи с художествени средства, защото използва
плакатните прийоми за агитация, т.е. за въздействие върху съзнанието и
нагласите на обществото против конкретни политически възгледи и в подкрепа на противополжни
политически идеи, които авторът споделя. Самият факт на добавянето на надписа
върху паметника е творчески акт, защото цели / предизвиква / търси реакция у зрителя на
нивото на смисъла и социално-историческия контекст на паметника.
Поради това съдът приема, че проявата
представлява право на изразяване на мнение, защитено от чл. 10 ЕКПЧ и чл. 39 Конституцията на Република България, което според практиката на ЕСПЧ включва и възможността то да е изразено с
художествени средства и артистичен изказ, “който дава възможност за участие в
обществения обмен на културни, политически или социални идеи от всякакъв вид”,
както е посочено в решението на ЕСПЧ „Мюлер и др. срещу Швейцария”. Защитата на политическото изразяване е с
най-висока степен поради това, че е една от най-важните основи на
демократичното общество и едно от главните условия на неговия напредък.
Обстоятелството, че чл. 10 ЕКПЧ защитава
свободното изразяване на мнения, изисква на свой ред да бъде поставено
недвусмислено ударение върху защитата на конкретните средства, чрез които се
изразява мнението, защото всяко ограничение на средствата би ограничило и
свободата да се получава и разпространява информация и идеи.
Съобразявайки тези
принципни съображения, от които се изхожда винаги, когато се преценява
необходимостта в едно демократично общество да бъде ограничавано правото на
свободно изразяване, съдът следва да внесе едно съществено за правосъдието
уточнение. Наказателното производство няма за предмет даването на оценка,
изразяването на одобрение или неодобрение на политическите възгледи на
подсъдимия, нито може да оценява отношението на тези възгледи към избраната
платформа за постигане на агитационно въздействие, каквато представлява
паметникът на Съветската армия. Поради това и неправилно районният съд е приел,
че може да квалифицира отношението между плакатно пресъздадения смисъл на
позицията на подсъдимия и художественото въздействието на паметника като конфротация.
Съдът няма власт да преценява правното значение на случилото се на нивото на
интерпретацията на внушенията на надписа и на паметника. Недопустимо е и
предметът на обвинението за това дали е извършено престъпление да бъде подменян
с оценка за художествената, културната и историческа стойност на паметника,
който е станал обект на посегателство. Тези въпроси без съмнение са ценни за
политическия и обществения дебат, тъй като фокусират общественото внимание в
продължителен период от време, но тъкмо заради това задължително следва да
бъдат поставяни и обсъждани без участието на органите на наказателния процес. Преценката
на съда следва да се ограничи до констататцията, че с надписа „Refugees
Welcome! Le Pеn Go Home!“ (със значение на български език „Добре дошли,
бежанци! „Л.П., отивай си вкъщи!“) е
изразено политическо мнение чрез изображение и слово. На това право е
предоставена широка защита от международноправните актове и от Конституцията.
Последователно, включително по делото “Мурат Вурал срещу Турция” с решение от
21.10.2014 г., в което се разглежда осъждането на жалбоподателя и наказването
му с лишаване от свобода за боядисване на паметници като форма на политически
протест, ЕСПЧ утвърждава, че съдържанието на мнението няма значение за
предоставената защита поради изискванията за “плурализъм, търпимост и широта на
възгледите, без които не може да има демократично общество”, както и че чл. 10
ЕКПЧ е приложим не само към информация и идеи, които са благосклонно приети,
смятани са за безобидни или за израз на безразличие, но и към онези, които
обиждат, шокират или обезпокояват, всяват смут в големи групи от обществото.
Същевременно ползването
на свободите – да се отстоява мнение и да се разпространяват идеи, е
съпроводено със задължения и отговорности и може да бъде обусловено от
процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са
необходими в едно демократично общество в интерес на националната и
обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за
защита правата на другите. В този смисъл както чл. 39 от Конституцията, така и
чл. 10 ЕКПЧ съдържат втори алинеи, които очертават ограниченията пред тези
свободи.
Поради това следващият съществен за предмета
на разглеждане правен въпрос е дали конкретната проява на политическо
изразяване надхвърля границите, предоставени на свободата. Престъплението,
което е предмет на обвинението, е хулиганство, което представлява посегателство
срещу реда и общественото спокойствие. Хулиганството по смисъла на чл. 325, ал.
1 НК е непристойно поведение, демонстрация на грубо нарушаване на правилата на
общежитието, извършено със съзнанието, че по този начин се изразява явно
незачитане на правилата на общността, на
условията за нейното спокойно съществуване.
От текста на разпоредбата на чл. 10, ал. 2
ЕКПЧ е видно, че поставеното ограничение пред свободата на изразяване е
защитата на обществената сигурност, а не на благоприличието. Надхвърля се
свободата на изразяване, когато се създават безредици, а не когато се възбужда
възмущение и смут. Според практиката на
ЕСПЧ изключенията от свободата на словото “трябва да се тълкуват стеснително, а
нуждата от ограничения да бъде убедително доказана” (решението по делото
„Обзървър и Гардиън срещу Обединеното Кралство”). В този смисъл според съда
инкриминирането на политическото мнение като хулиганство поначало не
съответства на допустимите ограничения пред него по смисъла на чл. 10, ал. 2
ЕКПЧ.
Политическото мнение,
доколко представлява участие в политическия дебат, само по себе си не може да
представлява грубо неуважение, а представлява опит за привличане на
общественото внимание, т.е. мотивът е тъкмо обратният – утвърждаване на
определена идея, привличането на одобрението на обществото или на части от него
на своя страна със стремеж към разширяване на политическото влияние. Въпросите,
които са провокирали акцията на подсъдимия, свързани с европейските политики за
достъп и интегриране на мигрантите, респективно за националистичните партийни
програми, които настояват за тежки рестрикции и ограничаване на този достъп,
силно поляризират обществото, като контраверсните
гледни точки достигат до непримиримост. За тези обстоятелства не се изисква да
се събират доказателства, доколкото тяхното съобразяване стъпва на базисно
познание за защитените с криминализирането на хулиганството обществени
отношения и за съдържанието на актуалния обществен дебат, в този смисъл – те са
по подразбиране. Правосъдието би било обективно невъзможно, ако не изхожда от
самопонятни разбирания за обществен интерес, за общи стандарти за
благопристойно поведение и за обществено благо. За правосъдието е без значение
каква е доминиращата обществена теза.
Основният въпрос по
настоящото дело, поставен с конкретните рамки на обвинението, е за
допустимостта на средствата – както на възведените в обвинението, така и на
използваните от органите на наказателния процес.
Както беше посочено, предмет на
обвинението е изразяването на политическа позиция по художествен начин.
Художественото/артистичното изразяване на мнение има специфична защита като
основно право, включително когато не е благопристойно. За да се признае такава
защита, е достатъчна претенцията за творчество, а не нейното качество,
оригиналност или културен принос. Защитата на правата като юридически механизъм
несъмнено следва да се основава на обективни критерии, докато оценката представлява
субективна гледна точка, мироглед, който тъкмо поради субективния си характер
не може да бъде наложен като меродавен и надделяващ над останалите. Защитава се
свободата на всяка изява, без тя да бъде предпоставена от предварителна
културна цензура. В този смисъл и талантливата, и бездарната артистична проява
имат еднаква защита на изразяване, защото защитаваната ценност е тази на
свободния дебат и обмена на мнения. При художествения начин на изразяване на
идеи специфичната защита съобразява и елемента на провокацията, присъщ на
художествената интерпретация. В процесния случай въззивният съд приема за
несъмнен политическия характер на проявата и това е обстоятелството с
доминиращо значение.
Същевременно, по делото категорично е
установено, че деянието представлява интервенция върху паметник, което
означава, че неговият външен вид и художествена стойност са били засегнати.
Това въздействие върху паметника, дори като политическа и художествена проява,
следва да се разпростира в рамките на ограниченията на свободата на словото по
чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ – което е длъжно да спре там, където започва защитатата на
другите правни блага, поставени като ограничение. Защитата би била
неограничима, ако проява със същата насоченост, внушение и изразни средства, дързост
или дори скандалност беше направена, без да се засягат чужди права – чужда
собственост или чуждо авторско право. Както защитата на свободата на творческия
жест не зависи от това дали той е талантлив или бездарен, така и съответно
защитата на чуждите права – авторско или на собственост, не зависят от
художествените качества на засегнатото произведение. В случая засегнато
произведение има – скулптурна композиция, и това посегателство представлява
противоправен акт, доколкото е извършено без съгласието на носителя на
съответното право. Поради това и извършителят му следва да носи отговорност за
него, която да включва репарирането на вредите и възстановяването на предишното
положение. Тази отговорност обаче не е наказателна отговорност за извършено
хулиганство и е проблем извън рамките на настоящия процес. Възведената
фактическа обстановка дава възможност да се обсъжда евентуална повреда на имот,
но тя би била съставомерна само ако причинената вреда значително надхвърля
идеята за участие чрез художествени средства в обществената дискусия. В
конкретния случай доминиращо е художественото средство, а вредата е лесно
отстранима чрез репариране.
Настоящият съдебен състав приема, че
проявата не може да бъде квалифицирана като хулиганство и поради това, че то може
да бъде извършено само с пряк, а не и с евентуален умисъл – т.е. деецът
извършва действията, като пряко цели да демонстрира грубото си неуважение към
обществото. По делото е установено, че целта на извършителя на акцията е била
да изрази политическа позиция чрез заклеймяване на политиката за бежанците на
конкретен политик. Така или иначе,
дебатите и по актаулни въпроси от обществен интерес, и за съдбата на
идеологическите паметници, не могат да бъде предмет на който и да било
наказателен процес. Ролята на правосъдието не е да изземе функциите на
обществената дискусия чрез въвеждане на ред и налагане на санкции или чрез
изразяване на предпочитание към един политически възглед пред друг посредством
държавна принуда. Противното би представлявало само по себе си недопустима
държавна намеса в суверенното поле на гражданското общество.
Поради това намесата на органите на
наказателния процес, които инкриминират израза „Добре дошли, бежанци! „Л.П.
отивай си вкъщи!“ – Refugees Welcome! Le
Pеn Go Home! като хулиганство, обективно не може да бъде средство, което да
внася ред в политическия дебат, не преодолява разделението, а го задълбочава,
като допринася за поляризирането на непримиримите позиции. Ако правосъдието се
намеси на страната на едната, това би означавало възвеждането й в доминираща
държавна нагласа. Иначе казано, би представлявало нарушение на политическия
плурализъм. Както е посочено в чл. 10 ЕКПЧ, всяка намеса в свободата на
изразяване трябва да е необходима в едно демократично общество. В решението си
по делото „Институт “Ото Премингер”, свързано с изземване и последваща
конфискация на филм, който според австрийските съдилища дискредитира
римо-католическата религиозна доктрина, ЕСПЧ приема, че “може да бъде добавено
задължение във възможно най-голяма степен да бъдат избягвани изрази, които са
безпричинно обидни за други хора и така нарушават правата им, когато по този
начин съвсем не съставляват принос към обществения дебат за осигуряване
напредъка на човешката дейност”.
Основните критерии, които
възвежда ЕСПЧ при сблъсък между свободата на творческо изразяване и правата на
другите, е дали достойнството на проявата като произведение на изкуството или
като принос към обществения дебат е по-важен фактор от онези негови характеристики, които могат да
го направят обиден или шокиращ за широката публика. Във всеки такъв случай се
налага необходимостта да се балансират конфликтните права, като се претеглят
едно срещу друго, за да се прецени дали ограниченията, които са наложени по
отношение на едното, са били необходими в едно демократично общество.
В настоящия случай,
когато се преценява дали евентуалното ангажиране на административнонаказателната
отговорност на извършителя за инкриминираната проява е необходимо в едно
демократично общество, следва да се преценят съществуващите обществени
интереси. В тази насока съдът взе предвид социалния контекст на събитието –
период на тежка мигрантска криза и разширяване на влиянието на популистките и
националистичните политически формации. Всичко това според съда установява, че
въздействието върху паметника не може да бъде квалифицирано като “безпричинно”
в смисъла на изолирана или самоцелна проява, откъсната от актуалните събития и
обществените вълнения. Поради това ангажирането на санкционна отговорност, каквато
е административнонаказателната, не е необходимо в едно демократично общество по
смисъла на чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ.
Поради всичко изтъкнато въззивният съд прие,
че деянието на подсъдимия не представлява престъпление по по чл. 325, ал. 1 НК.
Извън конкретните съображания за несъставомерността,
за яснота следва да бъде направено обобщение in abstracto.
Когато деянието има политическо съдържание, не
е допустимо то да бъде възвеждано под фактическия състав на хулиганството,
защото, предвид обекта на правна защита с това престъпление – обществения ред и
спокойствие, това би го превърнало в идеологическо престъпление, а
наказателната репресия – в политически инструментариум. Това е несъвместимо с
целите и задачите на наказателния процес. Ако деянието обаче доведе до
вредоносен резултат, който накърнява обществените отношения, свързани с
индивидуални права, защитени чрез криминализация на определени деяния, при
които е допустим евентуалният умисъл (наред с пряката политическа цел деецът
допуска настъпването и на вредите) и степента на обществена опасност на
посегателството е достатъчно сериозна, за да бъде то квалифицирано като
престъпление, тогава би възникнала наказателна отговорност на основание на
конкретното престъпление, насочено срещу собствеността или телесната
неприкосновеност. Видно от предмета на
настоящото обвинение обаче, в рамките на който съдът е допустимо да се
произнася, посегателството върху правото на собственост изобщо не е било обект
на разследване.
Поради това и основание чл. 336, ал.1, т. 3 във вр. с чл.
334, т. 2 от НПК въззивният съд отмени присъдата от 11.11.2019 г. по н.о.х.д № 474/2019
г. на Софийския районен съд, Наказателно
отделение, 136 състав, в осъдителната й част
и призна подсъдимия Т.С.Д. за невинен в
това на 15.11.2018 г., около 23:10 часа в гр. София, в парк
Княжевска градина, да е извършил непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като
е написал със спрей на английски
език „Добре дошли, бежанци! „Л.П., отивай си вкъщи!“ – Refugees Welcome! Le Pеn
Go Home!”, на паметника на Съветската армия,
поради което и на основание чл.
304 от НПК го оправда по обвинението
по чл. 325, ал. 1 от НК.
Същевременно въззивният
съд потвърди присъдата в оправдателната
й част.
Предвид признаването на подсъдимия за невинен,
направените разноски остават за сметка
на държавата.
Мотивиран от изложеното, въззивният съд постанови своята присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.