Р Е
Ш Е Н И Е-310
Гр.В=
12.11.
2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Видинският окръжен съд
гражданско отделение в открито заседание на четвърти ноември две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател : В. М.
Членове :1. Г.
Й.
2.Д. В.
при секретаря В. У................................................... и с
участието на прокурора.....................................................................
изслуша докладваното от съдията Й. гр.д. дело № 463
по описа за 2020 година и за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 411/ 20.07.2020 г. по гр.д.
№ 919 / 2019 г. на Видинския районен съд е признато за установено по отношение на В.И.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, че Т.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***, има вземания спрямо В.И.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, за сумите от : 9 150,00лева - главница.
867,22лева - договорна лихва от 14.08.2017г. до 14.11.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считана от датата на постъпване на
заявлението в съда -15.01.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Осъден е В.И.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Т.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в общ размер от 1 090,34лева разноски пред районния съд, както и да
заплати сумата в общ размер на 780,34лева разноски по заповедното производство,
като исканията в останалите части са отхвърлени като неоснователни.
Отхвърлен е предявеният от В.И.Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, против Т.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск за заплащане на
сумата от 1 902,93лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата от 10
000,00лева за периода от 15.07.2017г. до 30.05.2019г., ведно със законната
лихва от предявяване на иска до окончателното издължаване, като неоснователен.
Отхвърлени са исканията В.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
за присъждане разноски пред районния съд и в заповедното производство, като
неоснователни.
Така постановеното от
първоинстанционния съд решение е
обжалвано с въззивна жалба от В.И.Т., с ЕГН: **********, с адрес в гр. В. със съдебен
адрес:*** чрез пълномощника адвокат М. Е. Н.,вписана в Адвокатска колегия - гр.
С. на 07.07.2004 год., личен №,със служебен адрес: гр. С..
Поддържа се ,че постановеното решение е неправилно,
тъй като е необосновано и постановено при множество нарушения на
съдопроизводствените правила,поради което се иска бъде отменено като неправилно,като са изложени
подробни съображения.
Твърди се ,че Съдът неправилно съдът заключил, че по
същество искът за установяване на вземането за главница е основателен, тъй като
заемната сума е предадена на ответната страна. Съображението на съда, че
„процесният договор няма предварителен характер, тъй като с него страните не са
поели задължение за сключване на окончателен договор за заем“ бил напълно
ирелевантно за настоящото производство, тъй като никоя от страните по спора не
била навеждала твърдения за „предварителен характер“.Категорично не се споделя
изложеното от съда, че възражението на ответника за нищожност на чл. 2( 1) от
Договора, в частта й ,в която договорът служи за разписка за даване на сумата,
е неоснователно. Отново се поддържа, че:„Чл. 2, ал. 1 от договора в частта ,,
като настоящият договор служи и за разписка за предаване на сумата.“ - чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД - противоречи на закона или го заобикаля. Налице е
противоречие с императивна правна норма, а именно чл. 3, ал. 1, т. 1, пр. 1 от
Закона за ограничаване на плащанията в брой, съгласно която плащанията на
територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв.“ (изложено
на стр. 2, предпоследен абзац от отговора на исковата молба)
Твърди се ,че
поради липсата на фактическо предаване на сумата към момента на
подписване на договора на чисто фактическо основание не е възможно договорът да
служи и за разписка. В противен случай това би противоречало на чисто
житейската логика. Отделно договорът не може да служи и за разписка за
предаване на сумата, тъй като това е в противоречие с императивна правна норма
от Закона за ограничаване на плащанията в брой.
Поддържа се ,че Съдът категорично не съобразил напълно
основателните възражения на ответника срещу словестната формулировка на чл. 2,
ал. 1 от процесния договор. Същата е: „Заемодателят се задължава да предостави
на заемателя сумата по чл. 1 в срок до 14.07.2017 год., като настоящият договор
служи и за разписка за предаване на сумата.“ Първата част на сложното изречение
- се задължава да предостави на заемателя сумата по чл. 1 в срок до 14.07.2017
год. - се отнасяла до бъдещ момент - от момента на подписването на договора до
края на деня 14.07.2017 год. Втората част - настоящият договор служи и за
разписка за предаване на сумата - касаел минал момент, в който сумата е била
вече предадена. Двете части си противоречали чисто смислово и били взаимно
изключващи се. Заемодателят-ищец или не се бил задължил да предаде сумата,
предмет на процесния договор, или договорът не можел да служи за разписка. Ако
не се бил задължил, то значело ,че не е
изпълнил основното си задължение на заемодател. Ако бил поел това бъдещо
задължение за предоставяне на заема, то договорът нямало как да играе ролята на
разписка. Това било чисто житейската логика, на която ответната страна се
позовавала още в отговора на исковата молба. Единственият начин договорът да
може да служи и за разписка би бил, ако обсъжданият текст бил формулиран така:
„се задължи и предостави на заемателя сумата по чл. 1 на 14.07.2017 год., преди
подписването на този договор, като настоящият договор служи и за разписка за
предаване на сумата.“ Обръща се внимание, че миналото свършено време е
единственото подходящо за случай, в който договор служи за разписка.
Установявало се от решението, че съдът не само не бил отчел
тази житейска логика. Той не само намирал, че договорът служи за разписка за
предадената заемна сума,но и бил счел че, че “писмените доказателства
съответстват и на гласните доказателства относно предаване на заемната сума.“
Това вече категорично не отговаряло на установените по делото факти и
обстоятелства.
Видно от протокола от 17.01.2020 год.свид. М. била
видяла ищецът да предава на ответника В.Т. на два пъти суми от по 3 000 лв. и
това бил факт, който не се оспорва - напротив - това напълно отговаряло на
истината. Свид. М. и отв. В.Т. се познавали и били в трудови правоотношения с дружество -
собственост на ищеца, което е стопанисвало магазин за авточасти „Ауто 1“, като
в магазина се намирал и офисът на
дружеството. В останалата си част свидетелските показания следвало да не бъдат
кредитирани, тъй като били обективно неверни. Считано от 30.3.2016 год.,
едноличен собственик и управител на въпросното дружество (“Т. – С. ЕООД, с ЕИК:.)
станал ответникът В.Т.. По това време свид. М. вече не била в трудови
правоотношения с дружество. Определено през 2017 год. и през април, и в края на
март на тази същата 2017 година, магазинът се стопанисвал отново от “Т. – С.”
ЕООД, с ЕИК:. чийто едноличен собственик и управител за времето до 26.7.2017
год. бил ответникът Т.. Това било публична информация, достъпна и
всеобщоизвестна от уебсайта на Търговския регистър, която няма нужда от
доказване. Свид. М. обаче не била запозната с това (разбира се, не била длъжна)
и затова считала за собственик на магазина ищеца Т.М. и фирмата на Т.М.. Какви
са били финансовите отношения между двамата ,не би могло да бъде известно на свид.
М.. Не би могло да бъде известно на свид. М. и в какво качество ответникът е
получил двете суми от по 3 000 лв. - дали е действал в личното си качество като
физическо лице или пък като физическо лице -управител на фирма. Свид. М.
посетила магазина като бивш служител, случайно била присъствала на предаването
на сумата в общ размер на 6 000 лв. и в тази й част показанията й като
адекватни, верни и истинни следвало да бъдат кредитирани, тъй като отразявали обективната
истина. Дори тя да била станала свидетел на проведен между ищеца и ответника
разговор, тогава се твърди ,че тя не е обърнала никакво внимание на същия и не
е възприела ясно и точно значението на разменените между тях думи. Тя все пак
споделила в съда, че не знае в коя фирма е работила 3 месеца, при положение, че
е издавала редовно фактури на клиенти за закупени стоки и предоставени услуги и
това задължение й било вменено съгласно
длъжностната й характеристика като продавач-консултант.
Твърди се ,че свид. Борисова дала ясни, конкретни,
логични и последователни свидетелски показания, които следвало изцяло да бъдат
кредитирани. Тя правилно възприела факта, че в началото на юли 2017 год. и
по-конкретно в първата седмица след 30-ти май 2017 год. ищецът е предал на
ответника сума в размер на 4 000 лв. и че последният я бил приел. Б. ясно отчитала
факта, че само в отсъствието на ответника ищецът си бил позволил да твърди, че
сумата той я дава като заем на ответника.
Посредством свидетелските показания на двете
свидетелки на ищцовата страна безспорно между страните по делото се установило
предаването на сума в общ размер на 10000 лв. на части от ищеца на ответника,
но не било установено какво е основанието за предаването на сумата.
Във въззивната жалба се твърди ,че докладът по делото
бил непълен и се сочи възможността съгласно т. 2 от Тълкувателно решение 1/2013
от 9 декември 2013 год. въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да
предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото
доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради
отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Изразяват се подробни доводи относно необосноваността
на обжалваното решение
Твърди се ,че сумата в размер на 10 000 лв., предадена
от ищеца на ответника, който факт се потвърдил от разпита на двете свидетелки
на ищеца, представлявала връщане от ищеца на ответника на сумата, с която
ищецът се е обогатил без основание за сметка на ответника. Обедняването на
ответника произтичало от извършените от последния плащания по банков път на
ищеца по договор за покупко-продажба на стоки по опис от 28.03.2016 год. с рег.
№ 1601/28.03.2016 год. на Л. Ц., нотариус в район РС В. с рег. № 029 на
Нотариалната камара, за удостоверяване на подписите. Този документ бил
представен от ответника в първото по делото заседание и приет от съда. Съгласно
чл. 8, ал 1 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за да се
създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Макар и именован
„договор“, цитираният документ никога не бил произвел действието на договор,
тъй като страните по договора - кредитор и длъжник - напълно съвпадали и били
всъщност едно и също юридическо лице.
Следвало да се обърне специално внимание на линията на
защита на ищеца, която съдържа непоследователни, противоречиви и
взаимноизключващи се твърдения предимно за предаването на заетата сума и
по-точно на словестната формулировка на чл. 2, ал. 1 от процесния договор :
„Заемодателят се задължава да предостави на заемателя сумата по чл. 1 в срок до
14.07.2017 год., като настоящият договор служи и за разписка за предаване на
сумата“.Твърди се ,че двете части си противоречали чисто смислово и били
взаимно изключващи се. Първоначално в ИМ сумата била предадена на 14.07.2017
год. и договорът служел за разписка; после в писмения отговор по насрещния иск
- сумата по договора за заем била предадена в брой, на два пъти по 5 000 лв., в
присъствието на двама свидетели; накрая от разпита на допуснатите на ищеца 2
свидетелки се установило, че сума в размер на 10 000 лв. е предадена от ищеца
на ответника на 3 пъти, но никак, по никакъв начин не се установило основанието
на сумата да е заем.
Твърди се ,че в хода на първоинстанционното
производство ищецът не можал да извърши пълно и главно доказване, че като
заемодател е изпълнил основното си задължение - да предаде заетата сума. Като
реален договор заемът би породил действието си едва след като заемодателят
изпълни задължението си по чл. 2, ал. 1 да предаде заетата сума. Същият обаче
все още не бил породил правно действие поради непредаване на заетата сума. Ето
защо предявеният иск се явявал основателен и като такъв следвало да бъде
уважен.
По тези причини се иска да се отмени изцяло обжалваното Решение от 20.07.2020 год. по гр.
д. № 919/2019 год. по описа на Видински районен съд, ГО, 7-ми състав и се
отхвърлят изцяло предявените от Т.К.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** искове като
неоснователни и недоказани.
Иска се да се уважи предявения с отговора на исковата молба
насрещен иск и да се осъди Т.К.М., с
ЕГН: **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Т., с ЕГН: **********, с адрес
в гр. В. сумата 1902,93 (хиляда деветстотин и две цяло и 0,93) лв.,
представляващи обезщетение в размер на законната лихва върху непредадената сума
в размер на 10 000 лв. по договор за заем, нотариално заверен с рег. № 3754 от
14.07.2017 год. на нотариус Л. ц., рег. № 029 на Нотариалната камара, с район
РС-В., от деня на забавата - 15.07.2017 год. до 30.05.2019 год., ведно със законната лихва от
момента на предявяване на настоящия иск до фактическото предаване на заетата
сума в пълен размер, както и да се осъди Т.К.М., с ЕГН: **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Т., с ЕГН: **********, с
адрес в гр. В. чрез адвокат М. Е. Н., сторените съдебни и деловодни разноски.
В случай, че съдът остави без уважение въззивната
жалба и потвърди първоинстанционното решение, се иска да бъдат намалени присъдените в полза на ищеца разноски, като от
пълния размер на присъдените суми се извадят тези, присъдени за адвокатски
възнаграждения. Това било наложително, тъй като имало доказателства за тяхното
договаряне, но липсвали такива за заплащането им. Представените договори за
правна защита и съдействие не можели да служат за разписки за заплащането на
сумите, тъй като не съдържали данни за уговаряне и съответно извършване на
плащане в брой, нито бил посеочен момент (дата), в който са заплатени. Поради
това следвало да се приеме, че заплащането на адвокатското възнаграждение е
следвало да бъде извършено по банков път. Същевременно липсвали доказателства
за заплащането на хонорари по банков път, поради което искането за разноските в
частта за заплатени адвокатски възнаграждения било неоснователно поради факта,
че се дължат заплатени разноски, а не договорени такива.
Постъпил е писмен отговор от Т.К.М. чрез адвокат и пълномощник Р. Д. със
съдебен адрес *** ,в който се оспорва оспорва подадената въззивна жалба като
недопустима и неоснователна.Твърди се ,че с решението си районният съд бил
приел за установени предявените искове от ищеца Т.М. като основателни и доказани и ги уважил в пълен размер, като е отхвърлил
предявеният от ответника насрещен иск.Така
постановеното Решение било правилно и законосъобразно, постановено при анализ и
съпоставка на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства в тяхната
съвкупност.Въззивната жалба съдържала собствена интерпретация на вижданията на
ответника за делото. Признавало се, че всички доказателствени искания са
направени след изтичане на преклузивният срок по чл.146 от ТПК. В множеството
съдебни заседания извън всякакви процесуални срокове били правени всякакви
възможни несвоевременни искания по доказателствата и възражения, които правилно
в съответствие със закона не били уважени от районният съд.
Сочи се ,че от събраните по делото писмени
доказателства се установил сключеният договор за заем с всички необходими реквизити
и предпоставки. Договорът бил сключен в писмена форма е нотариална заверка,
налице била размяна на престацията предаване на сумата ,предмет на договора. В
договора изрично било записано, че той служи за разписка за предадената сума
чл.2 от договора, като в писменият отговор се признавало знанието за тази
клауза от ответника. На следващо място двете свидетелки Б. и М. посочили , че
лично са станали свидетели на предаване на сумите по договора за заем лично от
ищеца на ответника .Ответникът изпаднал
в забава повече от пет вноски и ищецът на основание чл.11 от сключеният договор
обявил заема за предсрочно изискуем на
това основание, като изпратил и
уведомление до ответника на адреса за кореспонденция по договора. На следващо
място и самата искова молба представлявала уведомление за предсрочна
изискуемост, с оглед заявеният предмет на правна защита.Заплащането на част от
вноските по договора за заем представлявало по своето естество признание с
конкулудентни действия на съществуването на договора за заем и получаването на
дължимата сума.
Възраженията на жалбоподателя относно произнасянето по
направеното от него възражения по чл.26 от ЗЗД били неоснователни и изложеното
в жалбата противоречало на закона и житейската логика, както и на други негови
твърдения по делото.
Сочи се ,че в
чл.20а от ЗЗД било посочено, че договорът има силата на закон за тези,
които са го сключили. Напротив, от собственото си противоправно поведение и
неизпълнение на задължението си да върне заетата сума, сега длъжника искал да
черпи права. Това всъщност било недопустимо и накърнявало добрите нрави. По
делото претенцията била за връщане на дадената в заем сума, ведно с лихвата уговорена
в договора в чл.3.
Твърди се ,че всички развити доводи по въззивната
жалба целели единствено да забавят делото и да забавят връщане на дадената в
заем сума е че цялото производство пред първата инстанция, както и жалбата целели
да разводнят процеса и се навеждат странични и ирелевантни за правния спор
доводи и възражения и доказателства.
Иска се съдът да съобрази и обстоятелството, че в писмения отговор по
исковата молба се признавало от жалбоподателя на страница трета, че
претендираната „сума ми трябваше, за да осъществя моя отдавна планирано бизнес
начинание и имах проблеми е осигуряването на финансирането му”. В тази насока е
и представената разпечатка от Търговският регистър, от която е видно за
регистрирана фирма по същото време от съпругата на ответника.
Твърди се ,че ответникът бил получил от ищеца
поисканата в заем сума и сега не желаел да я върне, като се опитвал да използва
недобросъвестното си поведение в своя полза, което било
недопустимо.Доказателства в подкрепа на насрещният иск въобще не били ангажирани
по делото и правилно същият бил отхвърлен от районният съд.
Иска се съдът да приеме ,че жалбата е неоснователна и недоказана и да бъде
отхвърлена, да се потвърди решението на районният съд като правилно и
законосъобразно и се присъдят разноските
за въззивната инстанция.
След
като взе предвид постъпилата въззивна жалба ,отговора на ответника и събраните
по делото доказателства ,Окръжен съд-Видин приема за установено следното :
Пред Районен съд-В. са предявени обективно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от Т.К.М., ЕЕН **********, с адрес: ***,
против В.И.Т., ЕГН **********, с адрес: ***.
Твърди се, че ответната страна е получила заем от
ищеца в размер на 10 000.00 лева, който заем се е задължила да върне по
150,00лева месечно за срок от 6 години, съгласно договор за заем от 14.07.2017 г.
с нотариална заверка на подписи. Още първият месец ответникът изпаднал в забава, като не е заплатил
месечната вноска от 150,00лева. Изложени са обстоятелства относно разговори
между страните във връзка с изпълнението на договора от ответника. Ответната
страна заплатила на ищеца сумата от 450,00лева на 01.03.2018г. и сумата от
400,00лева на 18.04.2018г. Съгласно чл. 11 от договора, при забава на повече от
5 вноски заемодателят може да поиска да обяви заема за предсрочно изискуем.
Това било сторено на 16.11.2018г. с покана за доброволно плащане и уведомление
за предсрочна изискуемост. Към датата на подаване на заявление за издаване
заповед за изпълнение е налице забава на повече от 11 месечни вноски. В чл. 3
от договора е договорена лихва върху дължимата сума в размер на 7% годишна
база. Твърди се, че ищецът е образувало ч.гр.д. № 99 / 2019г. по описа на
Районен съд гр. В. по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответната страна. Била
издадена заповед за изпълнение против която постъпило възражение от ответника.
Иска се от съдът да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите в размер на 9
150,00лв. - главница, сумата от 867,22лева -представляваща договорна лихва от
14.08.2017г. до 14.11.2018г., законна лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане. Иска
разноски по заповедното производство и разноски по настоящето производство.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника. Оспорва допустимостта и основателността на
исковете. Не оспорва въведеното облигационно отношение. Въведено е възражение
относно нищожност на чл. 2, ал. 1 от договора в частта в която договора служи
за разписка за предаване на сумата, поради противоречие със закона -чл. 3, ал.
1, т. 1 предложение първо от Закона за ограничаване на плащанията в брой.
Въведено е възражение относно непредаване на заемната сума от ищеца на
ответника.
Ответната страна е предявила насрещен иск с правно
основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 902,93лева обезщетение за
забава върху непредадената сума от 10 000,00лева, предмет на процесния договор.
Иска разноски по производството.
По делото са събрани писмени доказателства и гласни
доказателства. Назначена и изслушана е съдебно-счетоводна експертиза.
Окръжен съд-В. , като взе предвид постъпилата искова
молба, писмения отговор и доводите на страните и съобразявайки събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа страна:
Не се спори между страните относно съществуването на
облигационното отношение, породено от процесния договор. С Договор за заем от
14.07.2017г. с нотариална заверка на подписите, ищецът като заемодател предал в собственост на ответника, като заемател,
сумата от 10 000,00лева за срок от 6 години. В чл. 1 от Договора е договорено
връщане на заемната сума по 150,00 лева ежемесечно до 25-то число на съответния
месец изцяло и на части. В чл. 2 от Договора страните са договорили задължение
на заемодателят да предостави на зааемателя заемната сума в срок до
14.07.2017г., като договорът служи и за разписка за предаване на сумата. В чл.
3 от Договора е договорен размер на договорна лихва в размер на 7% върху
стойността на даденото. В чл. 11 от Договора страните са договорили възможност
за обявяване на заема за предсрочно изискуем при забава повече от пет вноски. С
покана за доброволно изпълнение, получена от ответника на 16.11.2018г., ищецът
е дал срок за изпълнение от 14 дни, с изявление, че при неизпълнение обявява
заема за предсрочно изискуем.
Не е спорно обстоятелството относно провелото се заповедно производство по гр.
дело № 99/2019г. по описа на Районен съд В. по инициатива на ищеца и постъпилото възражение против заповедта за
изпълнение.
Вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза е дало заключения по поставените задачи.
Заключението на вещото лице не е оспорено от страните
и е прието от съда.
При
така установената фактическа страна Окръжен съд-В. приема за установено от
правна страна следното :
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му
част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният
съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение,
извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага
материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените
искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това той
проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на
посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в
жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен
съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.
д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г.
II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията
относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при
проверката относно правилността на същото -само за приложението на императивни
материал но правни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие
деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като
по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната
жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от
въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е
валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от
надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по
същество, въззивната жалба се явява
неоснователна поради следните съображения:
Първоначалните искове са допустими ,тъй като против
Заповедта за изпълнение е постъпило възражение от ответната страна и за ищеца възниква правен интерес от предявяване
на искове за установяване на вземанията си по заповедното производство.
По същество искът за установяване на вземането за
главница е основателен. Страните спорят относно обстоятелството предоставил ли
е ищецът заемната сума на ответника. Въззивната инстанция намира ,че заемната сума е предадена на ответната страна
и в този смисъл възражението на ответника за непредаването й е неоснователно.
Процесният договор няма предварителен характер, тъй като с него страните не са
поели задължение за сключване на окончателен договор за заем, както и не са
уговорили съдържанието на бъдещ такъв.Договорът материализира както желанието
на страните да сключат договор за заем ,
така и предаването на уговорените суми -съгласно чл. 2 (1) от договора същият служи и за разписка за предаване на
сумата. Разписката съгласно Чл.77 ал.1 ЗЗД се явява предвидено в закона
доказателство за задължението на длъжника .В задължителната съдебна практика на
ВКС се приема ,че частен документ, подписан от лицето, което го издава,
съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от
това лице,т.е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен
документ от гледна точка на подписа
документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гледна точка на съдържание, то този документ е истински и
следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се
признание. Само по себе си "признанието" на факт писмено или устно,
за разлика от съдебното признание на иска, не налага неговото доказване с други
доказателствени средства, но като елемент на доказателствения материал по
делото, следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства (Решение № 261 от
22.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2013 г., III г. о., ГК).
Обстоятелството ,че ответникът В.Т. е получил сумата
от 10 000 лв.се доказва както от посочената по-горе разписка ,така и от
показанията на свидетелите ,които показания по същество не се оспорват от
ответната страна.Пред районния съд са разпитани и свидетелите М. А. М. и Д. С.
Б. ,които дават показания ,че ищецът Т.К.М. е предал на ответника В.Т. сумата
от 10 000 лв.на три пъти –два пъти по 3 000 лв. и един път 4 000
лв.Сочат също така ,че сумите са предадени като заем ,поради което е
неоснователен развитият във въззивната жалба довод,че свидетелите не посочвали
основанието за даване на сумите.Съгласно Решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д. С. при наличието на документ за предаване на
сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им
със свидетелски показания като ограничението по
чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е неприложимо.
Неоснователен е развитият във въззивната жалба довод
относно това ,че свидетелите установявали само предаването на сумите,но не и
основанието .Действително съгласно задължителната съдебна практика (напр. решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010
г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение №
97/22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. ВКС, IV г. о., Решение № 69/24.06.2011
г. по гр. д. № 584/2010 г. ВКС, III г. о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т. д.
№ 695/2008 г. ВКС, I т. о. и др.) „не може да се
приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на
сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на
различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на
предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален
договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество) и т. н.
При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия
факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че
страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице
издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не
може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е
възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг
източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с
допустимите от закона доказателствени средства. "В конкретния случай обаче
по несъмнен начин се установява ,че ответникът е получил сумата от 10 000
лв. в заем-такова е неговото изрично волеизявление в договора за заем ,в този
смисъл са и показанията на разпитаните пред Районния съд свидетели.Действителността
на договора за заем и получаването на сумата от 10 000 лв.се доказват по
несъмен начин и от банковите преводи (лист 8 и
9 от делото ) по сметна на ищеца,в които
ответникът изрично е посочил ,че сумите се превеждат „по договор“.
Във въззивната жалба ,както и пред районния съд са
развити доводи относно това ,че е нарушен чл. 3, ал. 1, т. 1, предложение първо
от Закона за ограничаване на плащанията в брой ,поради което договорът се явявал нищожен ,а
оттам не се дълало връщането на взетите в заем суми.Въззивната инстанция номали
довода за неоснователен поради следното :
Действително съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1, предложение първо от
Закона за ограничаване на плащанията в брой плащанията на територията на страната се
извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на
стойност, равна на 10 000 лв. Последната разпоредба обаче не се отразява на
редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само
реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. В този
смисъл е и константната практика на ВКС,обективирана в определения № 120 от 6.03.2017 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1709/2016 г. на II ТО и № 1193 от 11.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4396/2015 г., III ГО, Определение № 731 от 5.11.2019 г. на ВКС по гр. д. №
1657/2019 г., III г. о., ГК и др.Според тази практика разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на
плащанията в брой не се отразява на редовността и доказването на извършеното
плащане, а има за последица само реализиране на административнонаказателна
отговорност на нарушителя.
Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи
,че дори договорът да се приеме за нищожен поради противоречие с чл. 3, ал. 1,
т. 1, предложение първо от Закона за ограничаване на плащанията в брой ,то дадените в заем суми отново би следвало
да се върнат на основание Чл.34 ЗЗД .
Писмените
доказателства съответстват и на гласните доказателства относно предаване на
заемната сума. Обстоятелствата, които се доказват със свидетелските показания,
не попадат под ограниченията на чл. 164,ал. 1, т. 3 от ГПК, предвид стойността
на процесния Договор. Ищецът не се опитва да докаже със свидетелски показания
сключването и съществуването на Договор за над 5000,00 лева. Доколкото ответната
страна не оспорва процесният Договор за заем, то със свидетелски показания е
допустимо доказването на други обстоятелства, включително и предаването на
заемната сума.
При това
положение искът се явява основателен и доказан по размер : налице е изискуемо вземане
на ищеца за процесната сума и неизпълнено задължение от страна на ответника да
върне заетата сума, поради което на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да изпълни задължението
си като заплати на ищеца сумата от 9 150,00лв., ведно със законната лихва
считана от подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение до
окончателното издължаване.
Искът за установяване на вземането за сумата от
867,22лева договорна лихва, е основателен. В чл. 3 от процесния договор
страните са договорили договорна лихва в размер на 7 % на годишна база.
ОТНОСНО НАСРЕЩНИЯ ИСК
Насрещният иск за заплащане на обезщетение за забава върху
сумата от 10 000,00 лева се явява неоснователен ,тъй като от събраните по делото
доказателства се установява ,че ищецът в качеството си на като заемодател е изпълнил задължението си да предаде заемната
сума на ответника, поради което той не е изпаднал в забава и не дължи
обезщетение за това.
Въззивната инстанция намира за нужно да посочи,че законът
не позволява да се търси обезщетение за договорена ,но неполучена в заем
парична сума .Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен,
когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна
даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на
сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен (Решение № 253 от
17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК, ).
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
Въззиваемата страна не прави искане за
присъждане на разноски пред въззивната инстанция,поради което такива не следва
да бъдат присъждани.
Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 411/ 20.07.2020г. по гр.д. № 919 / 2020 г. на Видинския районен съд .
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчване на препис .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/
2/