Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15.01.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на шести ноември през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от
съдия Орешарова гр.д.N7631 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение №344150 от 21.02.2018г.,
постановено по гр. д. №51703/2017 г. по описа на СРС, 76-ти състав е
признато за установено на основание чл. 124, ал.1, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл.79 ЗЗД, с чл.243 ЗЗД, че Д.К.Т.
дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 500лв., цена по договор №0705220137650199 за
издаване на национална кредитна карта РайКАРТ от 22.02.2011г. с „Р.Б.„ЕАД,
цедиран на 08.07.2014г., заедно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.05.2017 г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.
д. №31704/2017г. по описа на СРС, 76-ми състав. Осъдена е Д.К.Т. да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата от
140,22лв., разноски за заповедното производство, съобразно уважената част от
претенцията. Осъдена е Д.К.Т. да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата от 365лв.- направени
разноски и по компенсация за първоинстанционното производство.
С определение от 18.04.2018год. по същото
дело СРС, 76-ти състав е оставил без уважение искането по чл.248 ГПК на адв.Т.
за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от Д.К.Т., подадена чрез адв. Б.,
в която се посочва, че, решението е
неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят поддържа, че претендирано от
ищеца вземане е било погасено по давност. Изтеклият давностен срок следвало да
бъде взет предвид от съда чрез направеното възражение по чл. 414 от ГПК и
неправилно е прието, че няма отговор на исковата молба. Посочва, че неправилно
е прието, че подадената молба-становище от 15.02.2018год. е нередовна, тъй като
е подадена само в един екземпляр и за което е следвало да се дадат указания на
страната. Сочи, че изрично е било
оспорено, че не била уведомена за сключения договор за цесия между „Р.“ ЕАД и „Е.М.“
ЕООД, оспорва и съдържанието, достоверната дата и получаването на предоставното
с исковата молба уведомлeние за цесия. Иска
обжалваното решение да бъде отменено, като претендира и присъждането на деловодни
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба от „Е.м.“ЕООД, в който излага съображения, че жалбата
е неоснователна. Поддържа, че е неоснователно е твърдението на въззивника, че е
депозиран отговор на исковата молба в законоустановения срок. Навежда довод, че
съобщението по чл. 131 ГПК е получено от въззивницата на 22.10.2017г., а същата
е депозира отговор на исковата молба в съдебно заседние, проведно на
15.02.2018г. Поддържа, че твърдението на
въззивника, че възражнието по чл. 414 ГПК има правни последици на отговор на
искова молба само ако то е обосновано. Излага съображения за неоснователност на
твърденията, че не е съобщено на длъжника за извършената цесия и че към датата
на заповедното производство „Е.М.“ ЕООД не е имало качество кредитор. Навежда
довод, че качестовото кредитор на заявителя по заповедното производство следва
от сключния договор за цесия, чрез който се легитимира като собственик на
прехвърленото процесно вземане, а не следва от уведомяванто на длъжника за
извършената цесия. Смята, че следва да
се потвърди първоинстанционното решение и претендира за присъждане на
разноските за въззивна инстанция, съгласно списък.
Постъпила е частна жалба от адв.Т., пълномощник на въззивницата ответница срещу
определение от 18.04.2018год., постановено по същото гр.дело на СРС, 76-ти
състав, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното
решение в частта на разноските по чл.38 ЗАдв. и които следва да се присъдят с
оглед на прекратяване на делото по отношение на претенцията за лихва от
1064,23лв. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд не е уважил искането на адв.Т., като пълномощник на ответника и
осъществил безплатна правна помощ по чл.38, ал.1,т.2 от ЗАв, след като в една част е прекратено
производството по делото, не е присъдил адвокатско възнаграждение и неправилно
е извършил компенсация с разноски на ответника. Също така неправилно е
определено възнаграждение от 20лв., който размер не е съобразен с НМРАВ. Претендира
разноски по частната жалба, включително и за адвокатско възнаграждение по чл.38
ЗАдв.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
предявен по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
С оглед процесуалното поведение на
страните и доводите наведени във въззивната жалба и съглано чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав
намира, че не е спорно между страните, а и въз основа на представения договор №
0705220137650199 за издаване на национална крдитна карта РайКАРТ, се установя,
че на 22.05.2007 г. между „Р. България“ ЕАД от една страна, в качеството на
банка-кредитор и Д.К.Т., от друга страна, в качеството на картодържател е сключен
договор по силата, на който страните са уговорили, че Банката издава национална
кредитна карта РайКАРТ на името на Картодържателя с персонален идентификационен
номер, известен само на него, с одобрен кредитен лимит в размер на 500 лв., а
последният се задължава да върне сумите използвани по предоставения кредитен
лимит при минимална погасителна вноска от 5 % от общо дължимата сума, но не
по-малко от 25,00 лева. В процесния договор в Раздел II, чл. 3 е посочено, че кредитният лимит се предоставя от Банката по разплащателна
сметка и може да бъде използван само посредством картата. Ответникът не
оспорва положения от него подпис под
„Картодържател“. Съобразно условията на договора, е видно, че кредитният лимит
не може да бъде изполван по друг начин, освен посредством предоставената му карта.
Приложено е извлечение от справка,
извлечение от счетоводните книги на РББ ЕАД от дата на усвояване на кредитния лимит до 22.02.2011 г.,
от което е видно, че общият дълг по кредита възлиза на 500 лв. – главница и
1064, 23 лв. – лихва. В срока по чл. 131 ГПК ответницата, която на 22.10.2017год. лично е
получила препис от исковата молба и приложенията към нея, удостоверено от
разписка към съобщение/ приложено на първа страница към протокола за избор на
докладчик по делото на СРС/ не е оспорил представената справка за движение по
сметката, от която е видно, че са извършвани множество транзакции и разплащания
от датата на сключване на договора до датата на извършената цесия. При съвкупна
преценка на горните обстоятелства съдът намира, за неоснователни възраженията
на ответника за неполучаване физически на картата. Съобразно условията на
подписания от ответника договор е невъзможно кредитният лимит да бъде използван
по друг начин освен чрез ползване на Картата и доколкото не се оспорва от
последния извършената справка отразяваща реално усвояване на сумите до
уговорения лимит, несъстоятелни са твърденията, че не се доказва по несъмнен
начин, че картата е ползвана именно от ответницата. Следва да се има в предвид,
че молба със становище по делото е постъпила от адв.Т., като пълномощник на
ответницата на 14.02.2018год. и едва в
която е направено възражение за давност.
Приложен е Конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания) от 22.02.2011г., сключен между„Р. (България)“ ЕАД от една
страна, в качеството на цедент (именуван Продавач) и „ЕОС М.“ ООД от друга
страна, в качеството на цесионер (именуван Купувач), по силата на който договор
цедента прехвърля (цедира) вземания срещу длъжници, които не ги заплащат редовно
срещу възнаграждение от страна на цесионера, който придобива и жалае да му
бъдат прехвърлени вземанията, който са индивидуализирани в Приложение 1А –
вземания произходящи от договори за издаване на национална кредитна карта
РайКарт От Приложение № 1А към договора се установява, че вземането на „Р.
(България)“ ЕАД към Д.К.Т. по конкретен договор за цесия от 22.02.2011год. е
цедирано (прехвърлено) на „ЕОС М.“ ООД/ под №114/.
Приложено е Потвърждение за сключена цесия
на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, от което се установява, че цедента е
потвърдил за станалата цесия по отношения на вземанията, които са обективирани
в Приложение 1А – вземания произходящи от договори за издаване на национална
кредитна карта РайКарт.
Представено е пълномощно от което се
установява, че „Р. (България)“ ЕАД е упълномощило „ЕОС М.“ ООД да извърши
надлежно уведомяване на длъжниците за прехвърлянето на вземанията, във връзка
със сключения Конкретен договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 22.02.2011г.
По делото е приложено уведомление за
извършено прехвърляне на вземания от цедента “Р. България” до ответницата,
както и обратна разписка от пощенска станция до ответницата, на която е
отбелязано, че пратката е непотърсена. Няма спор обаче, че на 22.10.2017год.
ответницата е получила лично както препис от исковата молба по делото, така и
всички приложения към исковата молба.
Съобразно гореизложеното настоящият състав на
въззивния съд намира, че договорът между страните е породил действие, както и
че са извършени посочените в приложената справка транзакции именно от ответницата
– картодържател.
Неоснователни са също така възраженията на
ответницата относно уведомяването й за договора за цесия, след като в случая
обаче, както конкретен договор за цесия
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
22.02.2011год., така и приложение № 1А към него, пълномощното на кредитора
"Р.Б.ЕАД към “Еос М.” ООД, потвържедение за сключена цесия, уведомлението
за цесията по чл. 99, ал.3 ЗЗД от името на банката-цедент са приложени към
исковата молба и са надлежно връчени на ответницата на 22.10.2017 г., когато същата
е получила лично разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и
приложенията към нея, поради което съдът приема, че на тази дата ответницата е получил уведомлението за
извършената цесия. В тази връзка е налице константна съдебна практика на ВКС -
Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., съгласно която, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99,
ал.4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по
този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата
молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.3 ГПК. В
съответствие с посочената съдебна практика, задължителна за съдилищата и
предвид обстоятелството, че ответницата е получиля с преписа на исковата молба
и уведомление за извършената цесия на вземането, то на основание чл. 235, ал.3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва
да бъде съобразен и което е направил и първоинстанционния съд, а възраженията на ответницата в този смисъл са
неоснователни.
С оглед гореизложеното, налице са всички
елементи от фактическия състав на предявения иск – валидно възникнало
облигационно правоотношение по договор за издаване на национална кредитна карта
Рай Карт от 22.05.2007год., от което произтича задължението на ответницата за
заплащане на получената сума, валиден договор за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен, поради което съдът дължи произнасяне по направеното
възражение на ответника за изтекла погасителна давност на вземането по
процесния договор. По отношение на възраженията на ответника за погасителна
давност правилно първоинстанционният съд е приел същото за преклудирано, поради
което и не е било обсъждано. Видно е от данните по делото, че след като е приел
исковата молба на „ЕОС М.“ ООД, първоинстанционният съд е изпратил преписи от
нея, заедно с приложенията на ответника Д.К.Т., като на последната е било
указано да подаде писмен отговор в едномесечен срок и са й били разяснени
задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор
или неупражняването на права. Съобщението, ведно със съдебните книжа, са били
надлежно връчени на ответницата на 22.10.2017 год., като в срока по чл. 131 ГПК
тя не е подала писмен отговор на исковата молба. Също така видно и от
подаденото възражение по чл. 414 ГПК,
подадено своевременно срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №31704/2017 год. по описа на СРС, ГО, 76
състав, ответницата -длъжникът не се е позовала на погасяване по давност на
вземанията на „ЕОС М.“ ООД. Възражението за погасителна давност е релевирано за
първи път от ответницата в подадена
молба-становище от 14.02.2018год. от адв.Т., неин пълномощник.
Съгласно разпоредбата на чл.133 ГПК когато
в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не
направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни
правата си по чл.211, ал.1, чл.212 и чл.219, той губи възможността да направи
това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства. В случая не се и твърдят, не само не са доказани такива
непредвидени обстоятелства, поради което възражението на ответницата за давност
след като е подадено след изтичане на срока за отговор на исковата молба като
преклудирано не следва да се разглежда. Поради което е неоснователно
оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционния съд неправилно не го е
разгледал и уважил.
Съобразно гореизложеното въззивната жалба
следва да се остави без уважение а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба на адв.Т. срещу
определение от 18.04.2018год. на СРС, 76-ти състав, с което е оставено без уважение искането за
изменение на постановеното решение в частта на разноските по чл.38 ЗАдв. и
които следва да се присъдят с оглед на прекратяване на делото по отношение на
претенцията за лихва от 1064,23лв. от която се е отказал ищецът в хода на
първоинстанционното дело, настоящия състав на въззивния съд намира, че същата е
частично основателна, но само с оглед на това, че неправилно в решението си
първоинстанционният съд е извършил компенсация с разноските, които се дължат на
ищеца и от които разноски е извадил определените разноски по чл.38 ЗАдв. за
адвоката, осъществил безплатна правна помощ за ответницата и каквато
компенсация не е имало основание да се извърши след като определеното
възнаграждение се дължи в полза на адвоката оказал безплатно адвокатска помощ,
а не на страната. Съгласно изр. 2 на чл.
38, ал. 2 ЗАдв. съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от НМРАВ № 1/2004 г. и осъжда другата
страна да го заплати, в случай, че в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски. Същевременно следва да се съобрази и, че съгласно
отговора на преюдициално запитване по т. 1 на Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, първи състав, разпоредбата на чл.
101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. В тази връзка всеки съд следва да прецени дали с
оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до
това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
При преценката какъв размер да се определи за адвокатско възнаграждение на
адв.Тодоров, съдът съобразява от една страна обстоятелството, че от една страна законодателят оценява труда на
юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро
за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер,
определен в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ- от 100
до 300лв., арг. чл. 78, ал. 8 ГПК, ред.,
ДВ, бр. 8/2017г. и от друга страна съществуването на два паралелни режима на
заплащане и оценяване на безплатна правна помощ, още повече - на труда на
юристите, трудно се оправдава с оглед правилата на свободната конкуренция на
вътрешния пазар на ЕС. Минималното адвокатско възнаграждение съответно, за да
не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябва да е значително по-голямо
от това на юрисконсултите. Поради което и като съобрази естеството на
настоящото дело и обема на извършените от адв.Т. процесуални действия- подаване
на молба становище пред СРС, съдът намира, че следва да му се определи
възнаграждение за безплатното представителство на ответницата в размер на 100
лв. С оглед на прекратителната част от
първоинстанционното производство въззиваемата страна ищец следва да заплати
разноски в размер на 68лв. за адвокатско възнаграждение.
Не следва да се присъждат разноски по частната жалба и която касае
въпроса за разноските по делото и с което производство не се разрешават спорове
относно съществото на делото, като се съобрази и практиката на ВКС, че
производството по разноски не е самостоятелно и при разглеждането му разноски
между страните не се дължат, още повече такива по чл.38 ЗАдв., каквито са
поискани в частната жалба. В този смисъл Определение № 591 от 07.12.2017 година
по ч.гр.д. № 4523/2017 година ВКС, IV ГО.
При този изход на спора право на разноски
има въззиваемата страна „Е.М.“ ЕООД, която е представлявана от адвокат във
въззивното производство, изготвил отговор на въззивната жалба и осъществил
представителство в открито заседание пред въззивния съд, но следва да се
присъдят в размер на 84лв. с ДДС с оглед на това, че са доказани направени
разноски, само в този размер, съобразно приложена фактура за 3180лв. с ДДС и и
извлечение за заплащането й, но след като няма приложен конкретен договор за
правна защита, а във фактурата е посочено, че сумата в нея е формирана като за 37 случая/вземания/ с единична цена 70лв./ или
84лв. с ДДС/
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.02.2018г. на СРС, 76-ти състав,
постановено по гр. д. №51703/2017 г. по описа на СРС, 76-ти състав.
ОТМЕНЯ определение от 18.04.2018год., с което е оставено без уважение искането на
адв.Т.за изменение на постановеното решение в частта за разноските и вместо
него постановява: ИЗМЕНЯ Решение от
21.02.2018год. на СРС,76-ти състав,
постановено по гр.д.№51703/2017год. в частта за разноските като ОСЪЖДА „Е.М.“ЕООД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление ***, сграда „М.Т.“ да заплати на адвокат В.В.Т.,
от САК сумата от 68лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАДв. съобразно
прекратителната част по делото.
ОСЪЖДА Д.К.Т., с ЕГН********** да заплати на „Е.М.“
ЕООД, с ЕИК ******* сумата от
84лв.-разноски за въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.