РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 02.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Кристина ПЪРВАНОВА,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 11966 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивни жалби с вх. № 5066398/20.04.2018 г. на „Т.С.“ ЕАД и с вх. № 5076032/08.05.2018 г. на Р.Е.Е. срещу Решение № 373928/28.03.2018 г. по гр. дело № 46681/2017 г. на Софийския районен съд, 40. състав, с което е признато по отношение на Р.Е.Е. по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗд във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите от
2 151, 38 лева – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ул. „********, за периода от месец ноември 2013 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 13.12.2016 г. до окончателното ѝ погасяване, като искът е отхвърлен за разликата между сумата от 2 151, 38 лева и общия претендиран размер от 4 684, 24 лева; 398, 53 лева – законна лихва за забавено плащане горната сума за периода от 01.01.2014 г. до 06.12.2016 г., като искът е отхвърлен за разликата между сумата от 398, 53 лева и общия претендиран размер от 1 472, 31 лева; 52, 33 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за имот с адрес София, ул. „********, за периода от месец ноември 2013 г. до месец април 2016 г., като искът е отхвърлен за разликата между сумата от 52, 33 лева и общия претендиран размер от 78, 85 лева, както и за сумата от 12, 55 лева – законна лихва за забавено плащане горната сума за периода от 01.01.2014 г. до 06.12.2016 г., като искът е отхвърлен за разликата между сумата от
12, 55 лева и общия претендиран размер от 19, 01 лева. С решението Р.Е. е осъден да плати на „Т.С.“ ЕАД разноски в общ размер на 660, 11 лева. Решението се обжалва изцяло – от Р.Е.Е. в частта, с която исковете са уважени, а от „Т.С.“ ЕАД – в частта, с която същите са отхвърлени.

В жалбата на „Т.С.“ ЕАД се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие на материалния закон в частта, с която първоинстанционния съд е отхвърлил предявените искове, тъй като е приел, че същите са били погасени по давност. излагат се доводи, че на 26.02.2015 г. жалбоподателят-ответник Е. бил сключил чрез пълномощник спогодба за разсрочване на дълга си, с което бил признал същия и така давността била прекъсната (чл. 116, б. „а“ ЗЗД във връзка с чл. 117 ЗЗД). Поради това се иска уважаване на исковете в цялост. Претендират се разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на тази въззивна жалба от жалбоподателя-ищец Р.Е.Е., в който се поддържа неоснователност на жалбата на „Т.С.“ ЕАД. Твърди се, че сключените между страните договори били унищожаеми поради грешка в лицето, тъй като партидата за имота била на М. Е.. Твърди се, че между страните нямало никакви договорни отношения, и правилно съдът бил приел, че задълженията са погасени по давност. Изложени са и аргументи, които повтарят тези от въззивната жалба на ответника в първоинстанционното дело Е.. Иска се оставяне на жалбата без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част.

В жалбата на ответника в първоинстанционното производство Р.Е.Е. се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете срещу него, поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че между страните липсвали облигационни отношения, че фактури за имота били издавани за трето по делото лице – М. Е.. Поради това всякакви договори между страните били унищожаеми поради грешка в лицето. Излагат се доводи, че за имота нямало сключен договор за извършване на услугата „дялово разпределение“. Твърди се, че многократно жалбоподателят – ответник Е. бил искал от дружеството да престанат да отправят претенции към него, тъй като дори и съгласно закона били имали облигационна връзка с друго лице – М. Е.. Излагат се доводи, че грешката във фактурите обосновавала липса на задължения по тях, докато същите не били поправени по съответния ред – чрез анулиране и издаване на нови. Претендира се погасяване на процесните задължения по давност. Излагат се доводи, че същите били недължими като такива по непоискана доставка, която била забранена от правото на Европейския съюз и общите принципи на правото. Сочи се, че липсата на индивидуални измервателни уреди в домовете на потребителите противоречала на Директива 2006/32/ЕО, тъй като издаваните от „Т.С.“ ЕАД сметки не били за индивидуални имоти, нямало сключени индивидуални писмени договори и действително отчитане на потреблението. Излагат се доводи, че жалбоподателят Р.Е. не бил титуляр на партида с аб. № 43971133, като съдът дължал установяване на действителния потребител на топлинна енергия. Сочи се, че липсвало правоотношение с топлинния счетоводител. Излагат се доводи, че сключената между страните спогодба била сключена при грешка, тъй като между страните не съществувало облигационно отношение, а евентуално – същата била унищожаема поради грешка в лицето. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете срещу жалбоподателя, и отхвърляне на исковете в цялост.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице-помагач – „П.И.“ ООД , не е изразило становище и по двете жалби, които са му надлежно съобщени.

В откритото съдебно заседание страните не са изпратили представители.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните съществува облигационна връзка за доставка на топлинна енергия, възникнала по силата на обстоятелството, че жалбоподателят-ответник Р.Е. е собственик на процесния апартамент с адрес: София, ул. „********, като с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ същият дължи заплащане на доставената до имота му топлинна енергия. Прието е, че жалбоподателят-ответник Е. е придобил имота чрез покупка с нотариален акт от 1964 г., както и като наследник на починалата си съпруга. Установено е освен това, че на 26.02.2016 г. жалбоподателят-ответник Е. бил подал изрично заявление за прехвърляне на партидата на имота на свое име. Размерът на доставената топлинна енергия е приет за установен въз основа на отчети на топлинния счетоводител „П.и.“ ООД, които били анализирани от техническата експертиза по делото. Последната е приета като аргументирана и кредитирана напълно, с което е прието за установено задължение в размер на 4 671, 02 лева. Прието е, че жалбоподателят-ответник Е. бил изпаднал в забава за плащане на посоченото задължение, тъй като съгласно чл. 33 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД бил установен падеж на задълженията – 30 дена след края на месеца, за който се отнася сметката за потребена топлинна енергия. Съдът е установил, че размерът на дължимата се лихва е 1 491, 67 лева. Прието е, че жалбоподателят-ответник Е. дължи и цена за услугата „дялово разпределение“ в размер на 78, 85 лева, както и обезщетение за забава в размер на
19, 01 лева. Прието е, че част от задълженията (като всички те са с периодичен характер) са погасени с предвидената в закона 3-годишна давност, като е прието, че не се дължат всички задължения, които са станали изискуеми до 30.11.2013 г., като акцесорните претенции за лихви са се погасили на основание чл. 119 ЗД с погасяване на главните задължения. Съдът е преценил размерът на дължимите се суми до тази дата по заключения на вещите лица, като е приел претенцията за основателна за сумите от 2 151, 38 лева за цена на топлина енергия; за 398, 53 лева за лихва за забава; 52, 33 лева – цена на дялово разпределение, и  12, 55 лева – лихва за дялово разпределение. Пропорционално на уважената и отхвърлената част от исковете са присъдени разноски.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

За да бъде уважен предявеният от жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД иск с правна квалификация чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се установи кумулативното наличие на три предпоставки: че ответникът е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване на топлоснабдения имот, че до последния е доставяна топлинна енергия, и количеството на доставената енергия.

Във въззивните жалби и подадения отговор не са изложени оплаквания относно установения от първоинстанционния съд размер на задължението за топлинна енергия съобразно доставеното ѝ количество, поради което настоящият съд не дължи произнасяне по правилността на изводите на първоинстанционния съд по отношение на размера на претендираните вземания. Това е така, тъй като въззивният съд не проверява служебно констатациите на първоинстанционния съд, ако страните не са изложили съответни оплаквания във въззивната жалба или в отговора (чл. 269 ГПК). С това следва да се приеме, че посочените по-горе два факта от основанието на иска – доставка на топлинна енергия и количеството на същата, са установени по делото.

Спорът между страните се съсредоточава основно около правни аргументи – дали между тях е възникнало облигационно отношение, съответно – дали е било налице действително споразумение, с което жалбоподателят-ответник Е. е признал дълга си.

Жалбоподателят-ответник Е. твърди, че подаденото от пълномощника му Е. Е. заявление-декларация с вх. № 253/26.02.2015 г. (на лист 36 от първоинстанционното дело) и сключеното от същия пълномощник споразумение от 26.02.2015 г. за разсрочване на плащания (на лист 29 от първоинстанционното дело) не го обвързвали. Тези две изявления, направени от името на жалбоподателя-ответник Р.Е., са извършени след започване на процесния период, но имат значение за цялата му продължителност, тъй като жалбоподателят-ищец твърди, че съдържат признание на релевантни за иска факти – размер на задължението и наличие на договорна връзка.

Жалбоподателят-ответник Е. твърди, че този договор бил унищожаем, тъй като за процесния отопляем имот били издавани фактури за несъществуващо лице – М. Е.. Следователно била налице грешка в лицето.

Следва да се отбележи, че възражението за наличие на грешка в лицето не е основателно, тъй като на основание за унищожаемост може да се позове само това лице, в чиято полза се допуска унищожаемостта (чл. 32, ал. 1 ЗЗД). В случая на грешка унищожаемост се допуска само в полза на страната, т.е. лицето, с което е договаряно погрешно никога не може да се позове на грешката на другата страна по отношение на собствената му личност.  Следователно при евентуална грешка в лицето съдът би могъл да разгледа единствено възражението на сгрешилото лице – жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД, за унищожаемост на договора, а не и това на насрещната страна.

С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и във връзка със служебното си задължение да даде правна квалификация на доводите на страните (чл. 5 ГПК), настоящият съдебен състав намира, че е необходимо да разгледа и твърденията на жалбоподателя-ответник Е. относно съставянето на фактури за друго лице евентуално и като основание за унищожаване на договор за спогодба поради лъжовни документи (чл. 367 ЗЗД) или поради грешка в предмета на споразумението (поради невярна представа, че имотът е собственост на жалбоподателя-ответник Е.). В случая обаче се установява, че подаването на заявление-декларация и сключването на споразумение от 26.02.2015 г. са станали въз основа на налични по делото доказателства, от които се установява, че жалбоподателят-ответник Р.Е. действително е собственик на процесния топлоснабден имот още от 2008 г.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че това обстоятелство се доказва от представените по делото документи – нотариален акт № 118/25.02.1964 г., том IV, нот. дело № 566/1964 г. на Х.О.– първи нотариус при Софийския народен съд (на лист 24 от първоинстанционното дело), съгласно който за собственик на процесния апартамент с адрес: София, ул. „********(надпартерен), ап. 16, е призната Ц.П.Е., както и два броя удостоверения за наследници с изх. №№ 4630/09.12.2004 г. (на лист 26 от първоинстанционното дело) и РОБ16-УГ01-6566/29.11.2016 г. на Столична община, район „Оборище“, според които Ц.П.Е. и съпругът ѝ са оставили след смъртта си само един наследник – жалбоподателя-ответник Р.Е.. Съгласно посочените документи единственият собственик на жилището по наследствено правоприемство е жалбоподателя-ответник, поради което направените от негово име изявления в този смисъл не могат да се окачествят като грешни, т.е. основани на неверни обстоятелства.

Следва да се отбележи, че наличието на издадени за имота фактури на друго лице не променя страните по договорното правоотношение, които са посочени от закона (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) – от една страна – топлофикационно предприятие, от друга – собственик или ползвател на недвижим имот. Фактурата представлява документ на счетоводна отчетност, който се съставя, за да потвърди наличието на отношение между страните в строго формален вид, изискван от счетоводното и данъчното законодателство (чл. 4, ал. 2 ЗСчет във връзка с чл. 6, ал. 1 ЗСчет, и чл. 113 ЗДДС). Тя обаче само потвърждава съществуването на правоотношение по начин, по който страната приема, че участва в него. Липсата на насрещно волеизявление от страната, посочена във фактурата, издадена от жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД, в случая няма значение, тъй като съдържанието на правоотношението и страните по него се определят от закона. Поради това няма основание да се приеме, че е налице каквато и да е грешка в лицето при установяване на правоотношението между страните по делото, нито пък споразумението от 26.02.2015 г. в частта му относно задълженията за цена за доставена топлинна енергия (т.нар. „главница“) е съставено въз основа на неистински документи или неверни представи на страните относно действителното правно положение.

По отношение на възражението, че е налице непоискана доставка, която не водела до задължение за плащане съгласно чл. 62, ал. 1 ЗЗП (който въвежда релевантните разпоредби на цитираните от жалбоподателя-ответник Е. директиви на Европейския съюз във вътрешното право), настоящият съдебен състав намира, че това възражение е неоснователно. По делото са представени неоспорени от страните документи, изходящи от жалбоподателя-ответник Р.Е., с които той изрично заявява, че е собственик на имота и желае за същия да му бъде открита партида на клиент на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД – на лист 36 от първоинстанционното дело е представено Заявление-декларация с вх. № 253/26.02.2015 г., подадено от жалбоподателя-ответник Р.Е.Е. чрез пълномощника му Е. Р. Е. (пълномощното с нотариална заверка на подписите с рег. № 2425/27.11.2014 г. на нотариус Диана Чакърова е на лист 22 – 23 от първоинстанционното дело). При това положение е налице изрично искане за доставка на топлинна енергия, поради което няма как да бъде прието, че е налице непоискана доставка. За периода от месец февруари 2011 г. до месец януари 2015 г. пък е налице признание на задължението в подписаното от жалбоподателя-ответник Р.Е.Е. чрез пълномощника му Е. Р. Е. споразумение от 26.02.2015 г. за разсрочване на задължения към жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД. В споразумението в частта му относно задължението за цена на топлинна енергия (т.нар. „главница“) се съдържа изрично изявление за наличие на дълг, същото, както беше посочено, не страда от пороци, и поради това съдът следва да го разгледа като извънсъдебно признание на факти (чл. 175 ГПК) и да приеме, че жалбоподателя-ответник Р.Е.Е. е признал наличието на вземания за цена на доставена топлинна енергия в размер на общо 4 865, 40 лева за посочения по-горе период.

Аргументите на жалбоподателя-ответник Е. за липса на правоотношение между него и третото лице – помагач по делото – „П.И.“ ООД, са частично основателни, доколкото правоотношението не е доказано с представен по делото писмен договор, но това не променя извода, че такова правоотношение съществува. По делото наистина е представен договор за извършване на услугата „дялово разпределение“ от третото лице – помагач „П.И.“ ООД, от 14.03.2012 г. (на лист 43 – 45 от делото), като в т. II.1. от същия е предвидено, че договорът е със срок от една година – т.е. до 14.03.2013 г. Поради това по делото не са налични преки доказателства за наличие на договорни отношения между която и да е от страните по делото и третото лице-помагач за период, различен от 14.03.2012 г. – 14.03.2013 г. Наличието на такъв обаче се установява от косвените доказателства по делото – представените годишни отчети, които представляват признание за извършена от страна на третото лице – помагач по делото услуга, а за периода до месец януари 2015 г. жалбоподателят-ответник е признал размер на задължението си към „Т.С.“ ЕАД от 4 138, 69 лева по цитираното вече споразумение от 26.02.2015 г. За периода от април 2014 г. до септември 2016 г. пък по делото са представени два отчета на „П.и.“ ООД за процесния имот (на лист 94 – 95 от първоинстанционното дело), които не са оспорени и са подписани от името на Р.Е.Е.. Поради това следва да се приеме, че за периода от април 2014 г. до септември 2015 г. жалбоподателят – ответник Е. е ползвал услугите на „П.И.“ ООД за извършване на услугата „дялово разпределение“. Следователно няма основание да се приеме, че не е извършено отчитане на топлинната енергия в имота на жалбоподателя-ответник. От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд техническа експертиза (на лист 76), което е обосновано с представяне на конкретни изчисления въз основа на отчетите, подписани от жалбоподателя-ответник Е., поради което съдът го кредитира, следва, че дяловото разпределение е извършено съгласно действалата в процесния период нормативна уредба.

По отношение на възраженията за това, че липсвали уреди за измерване на топлинната енергия на границата на собственост на топлоснабдения имот, настоящият съдебен състав намира, че изискванията на правната уредба не следва да се абсолютизират, когато изпълнението им не е възможно по обективни причини. Следва да се има предвид, че към процесния период (февруари 2012 г. – април 2016 г.) е била приложима е Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги (отменена от 04.06.2014 г.), както и сега действащата Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност, която заменя правилата на Директива 2006/32/ЕО след 05.06.2014 г. В разпоредбата на чл. 13, пар. 1 Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Същото задължение е предвидено при същите условия и в правилото на чл. 9, пар. 1 на сега действащата Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност, която заменя правилата на Директива 2006/32/ЕО след 05.06.2014 г. Следователно задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006 г. (какъвто е настоящият случай), следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. Българският закон – разпоредбата на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на топлинна енергия. С оглед обстоятелството, че по настоящото дело се претендира цена за топлинна енергия, доставена до панелен блок, построен по-рано от 1964 г. (съгласно цитирания по-горе нотариален акт, представен на лист 24 – 25 от първоинстанционното дело, процесният апартамент е бил предмет на договор за продажба през 1964 г. като вече възникнал обект на вещното право), когато е общоизвестно, че са се строяли само сгради с обща вертикална инсталация и без индивидуални измерителни уреди или отклонения за всеки от абонатите, не може да се изведе и такова специфично задължение. Обстоятелството относно това на какъв принцип е била въведена в експлоатация инсталацията за отопление в процесната сграда няма значение по делото, тъй като съдът не може да изследва икономическата целесъобразност на определени отношения. Единственото значимо обстоятелство в случая (а това е известно на всички български граждани, които ползват топлинна енергия в сгради в режим на етажна собственост, строени преди 1990 г.) е, че преустройството на системата от вертикални щрангове без индивидуални отклонения за всеки апартамент, които да позволяват фактическо измерване на енергията напълно отделно за всеки потребител, би означавало огромни разходи за изграждане на цялостната система на практика изцяло от нулата. Тези разходи ще следва да се понесат от потребителите, поради което настоящата ситуация на липса на индивидуален измерител и възможност за индивидуално определение на потреблението представлява случай на неизбежно съобразяване на предписанията на правото с наличната фактическа ситуация, въпреки промяната на икономическата система в страната от такава с по-колективистични към такава с по-индивидуалистични определящи черти. С оглед на изложеното съставянето на сметки по показания на индивидуални топломери на отделните потребители не представлява изискване на правото на Европейския съюз за имота като процесния, строени с вертикална система на топлоразпределение преди 2006 г.

При това положение и с оглед представените по делото подписани от жалбоподателя-ответник Р.Е. годишни отчети на потреблението и споразумение за разсрочване на задължения което съдържа частично признаване на същите до 26.02.2015 г., размерът на задълженията към „Т.С.“ ЕАД за цена за доставената топлинна енергия следва да бъде определен съгласно заключението на изслушаната от първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза. Същата настоящият съдебен състав кредитира по изложените по-горе аргументи. Задълженията за процесния период съгласно вещото лице възлизат на 4 671, 02 лева за цена за доставена топлинна енергия.

Настоящият съдебен състав намира по изложените по-горе съображения, че е налице признание и на задължението за законна лихва за забава за задълженията, чийто падеж е настъпил в периода от 31.03.2011 г. до 11.03.2014 г. Според мнозинството от членовете на съдебния състав признанието на задълженията след тази дата в споразумението между страните по делото от 26.02.2015 г. (на лист 29 от първоинстанционното дело), което има характер на договор за спогодба, не следва да се взема предвид от съда поради противоречието му с чл. 366 ЗЗД – същото позволява спогодба върху непозволен договор. Това е така, тъй като според след 12.03.2014 г. (датата на влизане в сила на общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014 г.) изискуемостта на задължението се определя съобразно чл. 33, ал. 1 и 2 на същите общи условия. Настоящият съдебен състав в мнозинството си намира при упражняване на служебните си правомощия да приложи служебно императивна материално правна норма (съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТк на ВКС за въззивното производство), че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от тези общи условия не обвързват потребителите, тъй като не са уговорени индивидуално (част са от одобрени от държавен орган общи условия) и са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не може да се установи въз основа на уговореното между страните.

Следователно за задълженията, чийто падеж е настъпил до 11.03.2014 г., а това са месечните сметки за топлинна енергия за периода от месец февруари 2011 г. до месец януари 2014 г. (чиито падеж се определя по чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 13.02.2008 г. – 30-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася месечната сметка), се дължат от жалбоподателя-ответник Е.. Съгласно заключението на изслушаната от първоинстанционния съд съдебносчетоводна експертиза, задължението за лихва за забава за плащане на посочените месечни сметки за периода от падежа на всяка от тях (30-то число на следващия месец) до 06.12.2016 г. възлиза на общо 1 050, 18 лева (съгласно данните от последната колона в таблицата на лист 87 от първоинстанционното дело). Съдът обаче не следва да зачете тези данни, а трябва да се съобрази с постигнатото в спогодбата между страните съгласие в споразумението от 26.02.2015 г., в което изрично е посочено, че „Т.С.“ ЕАД приема, че дължимите се лихви за периода от 01.02.2011 г. до 31.01.2015 г. възлизат на 726, 71 лева. Поради това задължението следва да се установи в този размер.

За заплащане на вноските за периода от месец февруари 2014 г. до датата на споразумението между страните за разсрочване на дълга – 26.02.2015 г. не следва да се присъжда лихва за забава над установената от страните сума от 726, 71 лева, тъй като съдът следва да се съобрази с общата им воля, щом приема, че е налице валидна спогодба между тях. Доколкото настоящият съд вече прие, че задължение в този размер (претендиран в исковата молба) следва да се присъди за периода преди февруари 2014 г., то не следва да се присъжда допълнително лихва за забава за периода до 26.02.2015 г., тъй като в този случай съдът би се произнесъл в повече от заявената пред него искова претенция (свръх петитум).

С оглед изпадането на жалбоподателя-ответник Е. в забава за изпълнение и на разсрочените вноски по споразумението от 26.02.2015 г. следва да се приеме, че същият дължи лихва за забава за плащане върху сума, равна на сбора от задълженията му за месечни вноски с падеж преди 11.03.2014 г., който възлиза на 2 820, 42 лева съгласно изчисленията на назначената от първоинстанционния съд техническа експертиза (дадени в таблицата на лист 76 – 77 от първоинстанционното дело), за периода от 01.04.2015 г. до 06.12.2016 г. Началната дата на периода, за който се дължи лихва е определена съгласно правилата на чл. 4 от споразумението от 26.02.2015 г., съгласно който лихва за забава се дължи след петия ден на неизпълнение на споразумението, а падежът на първата вноска по същото е 26.03.2015 г. Следователно жалбоподателят-ответник Е. е изпаднал в неизпълнение на тази дата, тъй като по делото не е установено каквото и да било плащане към „Т.С.“ ЕАД  от негова страна. Законната лихва върху сумата от 2 820, 42 лева за периода от 01.04.2015 г. до 06.12.2016 г. възлиза на 483, 13 лева, които следва да се прибавят към начислените за периода до февруари 2015 г. 726, 71 лева лихва за забава, като общият сбор е 1 209, 84 лева.

За месечните сметки с падеж в периода след 27.02.2015 г. до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е установено изпадане на жалбоподателя-ответник Е. в забава за плащане на задълженията му спрямо „Т.С.“ ЕАД. С оглед на изложените по-горе разсъждения настоящият съдебен състав приема, че между страните в този период не е бил уговорен срок за изпълнение, а не е налице и покана за плащане на задълженията с падеж след 27.02.2015 г. до образуване на съдебното производство. Следователно не се е осъществила нито една от хипотезите на изпадане в забава по чл. 84, ал. 1 и 2 ЗЗД и законна лихва за забава не се дължи.

Следователно претенцията на „Т.С.“ ЕАД за заплащане на законна лихва е установена в общ размер на 1 209, 84 лева.

По отношение на претенцията за цената на услугата „дялово разпределение“ жалбоподателят-ответник Е. е възразил, че не  е сключвал договор за извършване на такава услуга. Точно обратното обаче се установява от подписаните от жалбоподателя-ответник Е. годишни отчети за периода от 2014 г. до 2016 г. (на лист 94 – 95 от първоинстанционното дело), според които услугата е реално извършена. Затова е правилен и изводът на първоинстанционния съд, че съгласно чл. 36 от действалите общи условия на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г. е възникнало задължение за жалбоподателя-ответник Е. да заплати цената на услугата „дялово разпределение“. С оглед липсата на оплаквания на страните за неправилност на този извод на първоинстанционния съд (чл. 269 ГПК) настоящият съдебен състав следва да приеме, че дължимата се цена за дялово разпределение към 2016 г. е възлизала на установените от Софийския районен съд в решението му 78, 85 лева.

По отношение на посоченото от първоинстанционния съд като възникнало задължение за заплащане на лихва за забава върху цената на услугата „дялово разпределение“ настоящият съдебен състав намира, че такава лихва за забава не се дължи, тъй като общите условия на жалбоподателя – ищец „Т.С.“ ЕАД не съдържат клауза за падеж на задължението. При това положение длъжникът изпада в забава след покана (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), а по делото не се твърди такава да е изпращана на жалбоходателя – ответник Е.. Подписаното между страните споразумение от 26.02.2015 г. не съдържа уговорки относно цената на услугата „дялово разпределение“, поради което не следва да се приеме, че със същото жалбоподателят-ответник Е. е изпаднал в забава. Следователно жалбоходателят –ответник Е. не дължи законна лихва върху задължението за дялово разпределение и първоинстанционният съд неправилно е уважил частично исковата претенция срещу него за тази лихва. В тази част първоинстанционното решение следва да се отмени за сумата от 12, 55 лева и искът да се отхвърли.

Неоснователно е направеното в отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на жалбоподателя-ответник Е. погасителна давност. Правилно във въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД се сочи, че задължението на жалбоподателя-ответник към дружеството е било признато със споразумението от 26.02.2015 г., с което давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от признаване на задължението започва да тече нов давностен срок, който в случая е 3-годишен, тъй като задълженията към „Т.С.“ ЕАД имат периодичен характер (чл. 111, б. „в“ ЗЗД). Преди датата на изтичане на този срок на 26.02.2018 г. – на 13.12.2016 г. е образувано настоящото дело, като давността е прекъсната с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, което съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК има действието на подаване на искова молба, т.е. отново прекъсва давностния срок (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Следователно първоинстанционния съд неправилно е приел, че исковите претенции на „Т.С.“ ЕАД са погасени по давност.

Следователно настоящият съд е установил, че предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са основателни за следните размери: 4 671, 02 лева – цена за доставена топлинна енергия; 1 209, 84 лева – законна лихва върху цената за доставена топлинна енергия, и 78, 85 лева – цена за услугата „дялово разпределение“. Посочените три суми са в по-голям размер от този, за който първоинстанционният съд е уважил предявените от „Т.С.“ ЕАД искове, поради което неговото решение следва да се отмени в отхвърлителната част до посочените по-горе установени размери на вземанията. Претенцията за законна лихва върху цената за дялово разпределение, е приета от настоящия съд за неоснователна, а първоинстанционният съд е уважил тази претенция, и поради това първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която този иск е уважен за сумата от 12, 55 лева, като същият иск следва да се отхвърли изцяло.  Решението на Софийския районен съд следва да се потвърди в частта, с която предявените установителни искове са отхвърлени за разликата между установения размер на цената за доставена топлинна енергия от 4 671, 02 лева и пълния предявен размер на иска от 4 684, 24 лева; за разликата между установения размер на дължимата се законна лихва от 1 209, 84 лева и пълния предявен размер на иска от 1 472, 31 лева, и за разликата между признатата за дължима се от първоинстанционния съд цена за дялово разпределение в размер на 12, 55 лева и пълния предявен размер от 19, 01 лева.

Относно разноските:

При този изход на спора право на възстановяване на разноските имат и двете страни: въззивникът-ищец „Т.С.“ ЕАД – пропорционално на уважената част от исковите претенции, и въззивникът-ответник Е. – пропорционално на отхвърлената им част, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковите претенции са уважени за 5 968, 70 лева от пълния предявен размер от 6 254, 41 лева, или за 95, 43 на сто от размера си, и са отхвърлени за 4, 57 на сто от размера си.

Определените в заповедното производство разноски на жалбоподателя-ищец – „Т.С.“ ЕАД – възлизат на 573, 99 лева съгласно заповед за изпълнение от 21.12.2016 г. (на лист 11 от заповедното производство). От тях на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъдят 95, 43 на сто, или  547, 46 лева, като са присъдени с първоинстанционното решение са присъдени 115, 56 лева. Следователно настоящата съдебна инстанция следва да присъди на жалбоподателя-ищец „Т.С.“ ЕАД още 431, 90 лева разноски в заповедното производство.

В първоинстанционното производство жалбоподателят-ищец – „Т.С.“ ЕАД, е направил разноски в общ размер от 625, 08 лева, от които следва да се присъдят 95, 43 на сто, или 596, 51 лева. Първоинстанционния съд е присъдил от тази сума 544, 55 лева, или следва да се присъдят още 51, 96 лева.

В заповедното и първоинстанционното производство жалбоподателят-ответник не е направил разноски и такива не следва да му се присъждат.

Във въззивното производство жалбоподателят-ищец – „Т.С.“ ЕАД, е направило разноски в размер на 76, 19 лева – държавна такса, и следва да му се определи 50 лева юрисконсултско възнаграждение, или общият размер на разноските е 126, 19 лева. От тях следва да се присъдят 95, 43 на сто, или 120, 42 лева.

Във въззивното производство жалбоподателят-ответник Е. е направил разноски в размер на 69, 07 лева – държавна такса, от която следва да му се присъдят 4, 57 на сто, или 3, 11 лева.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 373928/28.03.2018 г. по гр. дело № 46681/2017 г. на Софийския районен съд, 40. състав, В ЧАСТТА, с която Е ОТХВЪРЛЕН предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск за установяване по отношение на Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, сумите в размер на разликата между уважения размер от 2 151, 38 лева (две хиляди сто петдесет и един лева и 38 стотинки) и
4 671, 02 лева (четири хиляди шестстотин седемдесет и един лева и 2 стотинки) – цена за доставена топлинна енергия за имот с адрес: София, ул. „********ет********, за периода от месец февруари 2011 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 13.12.2016 г. до окончателното ѝ плащане; на разликата между уважения размер от 398, 53 лева (триста деветдесет и осем лева и 53 стотинки) и  1 209, 84 лева (хиляда двеста и девет лева и 84 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на цената за доставена топлинна енергия в посочения по-горе размер за периода от 31.03.2011 г. до 06.12.2016 г., и на разликата между уважения размер от 52, 33 лева (петдесет и два лева и 33 стотинки) и пълния предявен размер от 78, 85 лева (седемдесет и осем лева и 85 стотинки) – цена за услугата „дялово разпределение“ за имот с адрес: София, ул. „********ет********, за периода от месец февруари 2011 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 13.12.2016 г. до окончателното ѝ плащане, както и В ЧАСТТА, с която Е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, сума в размер на разликата между 12, 55 лева (дванадесет лева и 55 стотинки) – законна лихва върху задължението за дялово разпределение, вместо което

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.Е.Е. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, сума в размер на още 2 519, 64 (две хиляди петстотин и деветнадесет лева и 64 стотинки), представляваща разликата между уважения размер от 2 151, 38 лева (две хиляди сто петдесет и един лева и 38 стотинки) и 4 671, 02 лева (четири хиляди шестстотин седемдесет и един лева и 2 стотинки) – цена за доставена топлинна енергия за имот с адрес: София, ул. „********ет********, за периода от месец февруари 2011 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху 2 519, 64 лева от 13.12.2016 г. до окончателното ѝ плащане; сума в размер на още 811, 31 (осемстотин и единадесет лева и 31 стотинки), представляваща разликата между уважения размер от 398, 53 лева (триста деветдесет и осем лева и 53 стотинки) и  1 209, 84 лева (хиляда двеста и девет лева и 84 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на цената за доставена топлинна енергия в посочения по-горе размер за периода от 31.03.2011 г. до 06.12.2016 г., и сума в размер на още 26, 52 лева (двадесет и шест лева и 52 стотинки), представляваща разликата между уважения размер от 52, 33 лева (петдесет и два лева и 33 стотинки) и пълния предявен размер от 78, 85 лева (седемдесет и осем лева и 85 стотинки) – цена за услугата „дялово разпределение“ за имот с адрес: София, ул. „********ет********, за периода от месец февруари 2011 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху 26, 52 лева от 13.12.2016 г. до окончателното ѝ плащане – всички посочени – вземания, предмет на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 72698/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав.

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Р.Е.Е., че Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, сума в размер на 12, 55 лева (дванадесет лева и 55 стотинки) – законна лихва за забавено плащане за услугата „дялово разпределение“ за посочения по-горе топлоснабден имот за периода от датата на всяко просрочие до 06.12.2016 г. – вземане, предмет на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 72698/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 373928/28.03.2018 г. по гр. дело № 46681/2017 г. на Софийския районен съд, 40. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, суми в размер на още 431, 90 лева (четиристотин тридесет и един лева и 90 стотинки) – разноски в заповедното производство, и още 51, 96 лева (петдесет и един лева и 96 стотинки) – разноски в производството пред първоинстанционния съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес: ***, да плати на Р.Е.Е., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сума в размер на 3, 11 лева (три лева и 11 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „П.и.“ ООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.