Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 24.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №7516 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.02.2019 год., постановено по гр.дело №25322/2016
год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, е признато за установено по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.“ ЕООД срещу „Ф.М.“ ЕООД искове правно
основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 258.88
лв., представляваща цена по договор за покупко-продажба, във връзка с който
е била издадена данъчна фактура №4166 от 24.02.2014 год., на бетон В 25,
количество 10.5 кубични метра, полагане с БП – количество 10.5 кубични метра и
транспорт и сумата от 64.84 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
24.02.2014 год. до 27.08.2014 год., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.09.2014 год. до окончателното й изплащане, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47574/2014 год. по
описа на СРС, ГО, 30 с-в, като ответникът „Ф.М.“ ЕООД е осъден да заплати на
ищеца „Т.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в
размер на 670 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ф.М.“
ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд не бил обсъдил всички доказателства по делото и бил приел за доказани
факти, за осъществяването на които липсвали данни. Представената от ищеца
фактура не била подписана от ответното дружество и освен това била оспорена.
Обратната разписка от 10.05.2014 год. не била адресирана до ответника, а до
физическо лице – Г., поради което не можела да го ангажира. Обратната разписка
от 17.01.2014 год. не била получена от ответника, тъй като не била подписана от
управителя, нямало лице с името Юлия, а освен това била и неотносима
към спора, тъй като се претендирала доставка от м.февруари 2014 год. Обратната
разписка установявала единствено, че на адреса е изпратена пратка, без обаче да
е известно нейното съдържание. Ответникът бил оспорил и приемо-предавателния
протокол, тъй като в него липсвал подпис на негов представител – упълномощено
лице или служител. Положените подписи били на неизвестни лица. Експедиционните
бележки от 22.02.2014 год. били неотносими към
предмета на спора – в тях липсва подпис на получател. По делото били събрани
гласни доказателства, като показанията на свидетелката П.не следвало да бъдат
кредитирани, тъй като били противоречиви и същата била служител на ищцовото дружество. Освен това същата твърдяла, че е
доставен бетон на обект, на който се намирали и други дружества и не била
сигурна от кого била получена процесната заявка. Не
отговаряло на истината, че лице с името М.е подписало фактурите между
дружествата. Казаното от посочената свидетелка противоречало на показанията на
свидетеля Д./също служител на ищеца и в този смисъл заинтересован/. Последният
бил посочил, че е извършил доставката на стоката на обект Роял спа – Велинград,
но нямало яснота за връзката между лицата, с които контактувал и които отказали
да подпишат фактурата и ответното дружество. Установено било, че посоченият
обект бил строителна площадка, на която работели и други дружества. Нито един
свидетел не бил установил да е контактувал със служители на ответника във
връзка с операцията, предмет на процесната фактура. Липсвали
доказателства, че лицето М.е служител на ответника, както и такива за реалното
предаване и приемане на стоката. От заключението по съдебно-счетоводната
експертиза било видно, че процесната фактура не била
осчетоводена от ответника. Следователно ищецът не бил извършил твърдяната
доставка и предявеният главен иск бил неоснователен. Процесната
фактура не била подписана от получателя й /ответника/, поради което и не
представлявала доказателство за сключен между страните договор. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че фактурата не е
осчетоводена при ответника, тъй като негов служител бил отказал да я приеме и
подпише. По делото не била установена самоличността на лицето, отказало да
подпише фактурата, респ. получилите стоката. Предвид неоснователността на
главния иск, следвало да се отхвърли и акцесорният
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът
по жалбата „Т.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че бил доказал по делото възникването на валидно облигационно правоотношение, в
изпълнение на което извършил доставка на арматурна заготовка, бетон и полагане
с включени транспортни разходи за цената на услугата. Представена била фактура
№4166 от 24.02.2014 год. и складова разписка, от които било видно, че е налице
договорна връзка между страните. Разпитаният свидетел установявал наличието на
трайни търговски взаимоотношения между страните, технологията, при която се
осъществявали заявките между страните, как била експедирана и доставяна стоката
на ответника, че е била направена заявка за процесната
стока и че същата е била доставена до обекта – хотел „Роял“ – гр.Велинград. С
факта на получаването на стоките, за него възниквало задължение за заплащане на
цената им. Следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ТЗ.
Подписът не бил задължителен реквизит на фактурата, а представените протоколи и
експедиционни бележки установявали реално извършената доставка на обекта,
посочен от ответника. Гласните доказателства установявали и точните вид и количество на доставената стока. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорните между страните въпроси
по същество във въззивното производство са свързани с
наличието на твърдяното облигационно правоотношение, тъй като данъчната фактура
№4166 от 24.02.2014 год., приемо-предавателният
протокол от 22.02.2014 год. и експедиционната бележка от 22.02.2014 год. не са
подписани от ответното дружество, а фактурата не и осчетоводена от него, както
и с това дали ищецът е изпълнил задълженията си по договора.
Договорът за търговска продажба
по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален,
поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и
купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е
необходимо обективиране на съгласието в писмена
форма. Т.е.
сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени
средства.
Същото се отнася и за доказването на фактическото предаване на стока по договор
за търговска продажба.
В разглеждания случай по делото е
установено въз основа на показанията на разпитаните по искане на ищеца
свидетели Ц.М.П.и М.М.Д., които при преценката им по
реда на чл. 172 ГПК подлежат на кредитиране като ясни, последователни,
убедителни, взаимно подкрепящи се и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, както обосновано е приел
и СРС, че през м.февруари 2014 год. ищецът е получил от ответника – чрез лице
със собствено име М., заявка за закупуването на процесната
стока, която е била доставена до негов обект в гр. Велинград – хотел „Роял спа“
на 24.02.2014 год. и предадена на посоченото лице. Бетонът бил излят на място в
обекта.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във
вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото,
при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията
на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не
съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за
установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче
следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и
да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията
му /виж Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК/. В
частност действително горепосочените свидетели са служители на ищеца, но показанията
им могат да се ползват като източник за установяването на факти, тъй като са
подробни и съответни на другите обстоятелства /безспорно трайните търговски
отношения между страните/ и доказателства по делото – издадените фактура, приемо-предавателен протокол и експедиционна разписка.
Ответникът оспорва лицето със
соченото от свидетелите име да е негов служител, което по своето правно
естество представлява възражение за неприложимостта на презумпцията, установена
в чл. 301 ТЗ. Настоящият съдебен състав приема, че това възражение е неоснователно, поради следните съображения:
По принцип, независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването
на сделка от името на
търговец или изпълнението на сключена от търговеца
сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца,
ако той не
извести своевременно насрещната страна, че те не
го обвързват. Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага
изследване на конкретни факти, от които може
да се направи
несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки
това не е оспорил извършените от негово име
без представителна власт действия. За да се
приложи чл.
301 ТЗ, е достатъчно да се докаже, че търговецът
е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените
без представителна власт действия или намерение да
се ползва от целения с тях
правен резултат /виж например Решение № 89 от 12.06.2013 г. на
ВКС по т. д. № 431/2012 г., II т. о., ТК/.
В този смисъл в тежест на ищеца по делото е било да установи
наличието на представителна власт на лицето, за което се установява да е дало заявката и приело процесната стока от името на ответника или да докаже предхождащ образуването
на исковото производство момент на
узнаване от ответника за тези
действия, при установяване на което съответно
в тежест на ответника е било да докаже
факта на незабавното противопоставяне. Тези обстоятелства могат да бъдат доказвани чрез
всички доказателствени средства, предвидени в ГПК.
В частност по делото не са ангажирани данни за надлежно
упълномощаване на соченото от свидетелите лице да действа при сключване на
договор за продажба и/или при приемане на стоката от името на ответното
дружество, но същевременно въз основа на ценените гласни доказателства по
делото е установено, че неговите действия по получаването на стоката са били
потвърдени – с ползването й/влагането й в строителните работи, изпълнявани от ответника
/т.е. при извършваната от последния търговска дейност/.
Следователно въззивният
съд приема, че страните са обвързани от договор за продажба на стоки и
транспортна услуга от 24.02.2014 год., във връзка с който е била издадена
данъчна фактура №4166, по който за ответника е възникнало задължението за
заплащане на цената на доставената му от ищеца стока. Предвид липсата на
доказателства за плащане, ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане
в размер на 1 258.88 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
При установените по делото
фактически положения, в т.ч., че длъжникът е бил в забава през периода от 24.02.2014
год. до 27.08.2014 год., както и предвид липсата на самостоятелни оплаквания
срещу първоинстанционното решение в частта му по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва в
размер на 64.84 лв. /установен от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза/, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглез
изхода от настоящия спори и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 420 лв. /с включен ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.02.2019
год., постановено по гр.дело №25322/2016 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в.
ОСЪЖДА „Ф.М.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 420 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/