Мотиви по н.ч.д. № 4513/2019 г. на Софийски
градски съд, НО, 29 състав
Производството е по
реда на чл. 457, ал. 2 – ал. 5 от НПК.
Образувано е въз
основа на предложение от главния прокурор за решаване
на въпросите, свързани с изпълнение на влязло в сила на 3.01.2014 г. решение №
6711/13 г. от 28.10.2013 г. на
Апелативен съд в гр. Милано, Република Италия, с което е било изменено решение
от 5.06.2008 г. на съда в гр. Монца, с което българският гражданин П.Х.С.
е осъден на наказание от осем години лишаване от свобода парична глоба от 30 000 евро за престъпление по
чл. 73, ал. 1 bis и чл. 80, ал. 2 от Указа на президента на Републиката №
309/1990 г
В съдебно заседание представителят на СГП
поддържа внесеното предложение от главния
прокурор и моли да бъде приета за изпълнение
присъдата, постановена от съдебните власти на Република Италия. Моли да бъде
постановено определение, с което да бъде допуснато до изпълнение наказанието
лишаване от свобода за срок от 8 години. Счита, че българският гражданин е
осъден за две престъпления – по чл. 354а, ал. 1 НК и по чл. 242 НК. Предлага да
бъде определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието, като се
приспадне времето, което е изтърпял в италиански затвор, както и посочените
периоди в справките на прокуратурата на издаващата държава.
Защитникът
на българския гражданин пледира, че са налице всички основания за приемане на
присъдата, която е постановена от италианския съд. Приема, че съответната квалификация
на престъплението по българското право е тази по чл. 242 от НК. Моли да бъдат
приспаднати периодите, през които подзащитният й е бил с мярка за неотклонение
задържане под стража, търпяното до този момент наказание лишаване от свобода,
както и посочените в новодошлите документи 180 дни награди. На последно място
предлага, въпреки размера на наказанието лишаване от свобода, с оглед размера
на вече изтърпяната част, както и с оглед всички данни за влошеното
здравословно състояние на осъдения, да му бъде определен общ режим за
изтърпяване на присъдата.
Осъденият български гражданин П.С. се присъединява към казаното от защитника му
и заявява, че иска българска присъда.
Съдът, като разгледа събраните по делото писмени доказателства и обсъди доводите на страните, прие за установено
от фактическа и правна страна следното.
П.Х.С. е българин, български гражданин, роден
на *** г. в гр. Хасково, ЕГН **********, с настоящ адрес ***,
неосъждан в Република България.
С влязла в сила на 3.01.2014
г. присъда № 6711/13 г. от 28.10.2013 г.
на Апелативен съд в гр. Милано, Република Италия, отменяща оправдателна
присъда от 5.06.2008 г. на съда в гр.
Монца, българският гражданин П.С. е
осъден на наказание от осем години лишаване от свобода глоба от 30 000 евро за престъпление по чл. 73, ал. 1 bis и чл. 80,
ал. 2 от Указа на президента на Републиката № 309/1990 г.,
В обстоятелствената част на съдебния акт е
посочено, че П.С., управлявайки тежкотоварен автомобил с ремарке, с който
извършвал международен превоз на товари, бил спрян за полицейска проверка на
20.06.2007 г. на автомагистрала в района
на К.С.Д.(П.), Република Италия. Полицаите открили в двойно дъно на платформата
на ремаркето 3 херметически затворени
бутилки, които съдържали 98,45
кг. високорисково наркотично вещество хероин с процентно съдържание на активния
наркотичнодействащ компонент 60,69%. Няколко дни преди това лице на име П. с
неустановена самоличност от България бил възложил на П.С. да извърши превоз от
Италия до България на два автомобила. Уговорил му среща в с. Любимец, България,
където му предоставил камион с товар железни пръти, които впорследствие С.
разтоварил в Салерно. Мъжът, наречен П., му дал указания по телефона след това да
продължи към Милано и Алесандия. П.С. не се занимавал с натоварването на
камиона. В мотивите на съдебния акт не се приема за установено конкретно място,
на което са били натоварени наркотиците. Посочено е, че по време на проверката
италианските органи установили, че регистрационните табели на ремаркето били
фалшиви.
В заключителната част на
съдебния акт на Апелативен съд в гр. Милано е отразено, че българският
гражданин е осъден за незаконно притежание на високорисково наркотично вещество
в големи размери в товарен автомобил – престъпление по чл. 73, ал. 1 bis и чл.
80, ал. 2 от Указа на президента на Републиката № 309/1990 г. Отбелязано е, че
такова голямо количество предполага пласирането на наркотика на съответния
пазар в Италия
Изпълнението на наказанието
лишаване от свобода започнало на 10.10.2016 г., като регулярно са били
приспадани от общата му продължителност периоди за предсрочно освобождаване,
считано от 20.06.2007 г. до 20.12.2007 г.; от 20.12.2007 г. до 4.06.2008 г.;
10.10.2016 г. до 25.10.2016 г.; от 25.10.2016 г. до 25.04.2017 г. ; от
25.04.2018 г. до 25.10.2018 г. – общо 180 дни. При изпълнение на наказанието
лишаване от свобода е приспаднато предварителното задържане на осъдения,
считано от 20.06.2007 г. до 4.06.2008 г.,
При изпълнението на
наказанието лишаване от свобода, на 30.01.2019 г., на българския гражданин П.С.
в мястото за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода бил извършен
преглед с ядрено-магнитен резонанс. Установена е тежка хипоактузия или
невросензорна грухота в резултат на твърдо образование, за което е изразена
хипотеза, че представлява интраканален и екстраканален неврином на
мостно-мозъчния ъгъл, ляв вътрешен слухов канал.
Фактите по осъждането и тяхната правна квалификация съдът установи въз
основа на приложените съдебни актове на издаващата държава – присъда № 6711/13
г. от 28.10.2013 г. на Апелативен съд в
гр. Милано, Република Италия, отменяща оправдателна присъда от 5.06.2008
г. на съда в гр. Монца, документи от
прокуратурата и затворническата администрация в Област Лацио за изтърпяването
на наказанието със зачетените срокове на предварително задържане, извлечение от
Наказателния кодекс на Република Италия, документи от Служба „Местно здравно
звено“ Област Лацио за здравословното състояние на осъдения от периода на
изтърпяване на наказанието му в затвора в Италия и постъпилите писма в
изпълнение на определението на съда от Прокуратурата към Апелативен съд гр.
Милано.
Съобразявайки фактите
на осъждането по приложената в превод на български език присъда на Апелативния съд в гр. Милано, разглеждана и
във връзка с препратките към мотивите на
първоинстанционни съд в гр. Монца, настоящият съдебен състав намира, че извършеното от българския гражданин деяние, осъществяват състава на
престъплението по 354а, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 3 НК от българския
Наказателен кодекс – придобиване на високорискови наркотични вещества в големи
размери с цел разпространение. В квалификацията на престъплението в присъдата
на италианския съд е посочено изрично, че деянието представлява придобиване, както
и че наркотичните вещества са в големи размери. Същевременно недвусмислено е
видно, че българският гражданин П.С. е осъден само за едно престъпление, като
не се твърди, още по-малко е придадено правно значение на твърдение за
пренасяне на наркотиците през държавна граница. Поради
това, като обсъди фактическите рамки на обвинението, на които италианският съд
е придал правно значение в осъждането на П.С., съдът прие, че именно
това е вярната правна квалификация по българския НК.
В тази насока съдът съобрази, че в
настоящото производство следва да бъде съблюдавано съответствието на
националното право с правото Европейския съюз, респективно – с Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27
ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни
решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода
или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в
Европейския съюз, доколкото и издаващата съдебния акт, и изпълняващата държава
са държави-членки на Съюза. Това рамково решение от декември 2011 заменя съответните
разпоредби на Европейската конвенция за трансфер на осъдени лица от 21 март
1983 г. и допълнителния протокол към нея от 18 декември 1997 г. без да засяга
приложението им от страна на държавите-членки и трети държави, както и
временното им прилагане в съответствие с член 28, ал. 5 от същото рамково
решение. Независимо че рамковите решения
съгласно член 34, параграф 2, буква б) ЕС нямат директен ефект, в съдебната практика на СЕС трайно се приема, че
обвързващото им действие поражда в тежест на националните органи, и
по-специално на съдебните органи, задължение за съответстващо тълкуване на
националното право (решение от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge, C‑42/11,
EU:C:2012:517, т. 53 и цитираната
в него практика). Следователно, при прилагането на националното право, националната юрисдикция, която трябва да го
тълкува, е длъжна да го направи, доколкото е възможно, с оглед на текста и
целта на рамковото решение, за да се постигне търсеният с него резултат. Това
задължение за съответстващо тълкуване на националното право всъщност е присъщо
за системата на Договора за функционирането на Европейския съюз, като дава възможност на националните юрисдикции в
рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефективност на правото на
Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани. На
следващо място, следва да се вземе предвид, че рамковото решение е сладвало да
бъде транспонирано в българското право преди 5 декември 2011 г. (чл. 29),
поради което от датата на изтичане на срока за транспонирането му българската
юрисдикция е длъжна да спазва принципа на съответстващо тълкуване (по аналогия
решение от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443, т. 115
и 124).
Съобразявайки изискванията за съответстващо тълкуване, съдът отчете
съображение 5 от Рамково решение 2008/909, в което е подчертано, че сътрудничеството по въпросите от неговия
предмет, се основава на особено взаимно доверие в правните системи на другите
държави членки.
В този смисъл настоящият съд в правомощията му на съд на изпълняваща
държава съдебното решение, постановено от италианската съдебна власт, се
изисква точно да съобрази фактите на осъждането, без никаква интервенция върху
тях чрез разширително или стеснително тълкуване, за да бъде постигнато
пълноценното адаптиране на осъждането по българското право, така че по
възможност подследствията от присъдата, постановена в друга държава членка, да
са равностойни на последствията, произтичащи от настоящото определение. В този
смисъл националният съд не е компетентен да изяснява степен на обществена
опасност на дееца, различна от възприетата от съда на издаващата държава.
Поради това и съдът не възприе доводите на защитата на българския гражданин, че
е допустимо в настоящото производство да приеме, че обществената опасност на осъдения
е по-ниска от възприатата от съда на издаващата държава.
На следващо място съдът взе предвид, че престъплението, което е адекватният български аналог на
извършеното от П.С. престъпление, предвижда наказание лишаване от свобода от три
до дванадесет години, т.е надвишава срока на наказанието лишаване от свобода,
наложен от италианския съд, поради което определеното наказание лишаване от
свобода в размер на 8 години следва да бъде изцяло изтърпяно на територията на
Република България без да е необходима негова редукция.
С оглед продължителността на наказанието, което е по-голямо от 5 години
лишаване от свобода, съдът прие, че на основание чл. 57, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС то следва да бъде изтърпяно при
първоначален строг режим на изтърпяване.
Действително по делото се установява влошено здравословно състояние на
осъдения, което обаче е съвместимо с условията на изтърпяване на наказание,
защото позволява провеждане на необходимото лечение. Това е видно и от
постъпилите искания в съда за извеждане на осъдения за преглед в здравно
заведение извън местата за лишаване от свобода. Според защитата в настоящото производство
съдът е допустимо да извърши преценка на предпоставките по чл. 57, ал. 3 ЗЗИНЗ,
като съдът може да определи първоначален общ режим и в случаите по ал. 1, т. 2,
когато осъденият не е с висока степен на обществена опасност. Поради това
защитата предлага на осъдения С. да бъде определен по-лек по степен режим от
съответния за престъплението. Съдът намира изложените доводи за неоснователни,
тъй като, на първо място, както беше подчертано вече, настоящото производство
цели да демонстрира доверие и зачитане на акта на италианската съдебна власт. В
този смисъл последиците от осъждането, свързани с изпълнението, произтичат
именно от предмета на самото осъждане, т.е. определящо значение имат
престъплението, за което българският гражданин П.С. е признат за виновен и му е
наложено наказание. Това е първият аргумент, от който следва, че режимът на
изтърпяване следва съответното престъпление и неговата наказуемост, в случая –
8 години лишаване от свобода. Освен това българският съд приспособява присъдата
за нейното изпълнение, поради което никога не би могъл да встъпи в правомощията
по чл. 57, ал. 3 ЗИНЗС, които са от компетентността на съда, постановил съдебен
акт по същество на въпросите за деянието и вината. В този ред на разсъждения
съдът на изпълняващата държава не може да приема обществена опасност на дееца,
различна от приетата от италианския съд. Възможно е да се приеме изключение
само на хуманитарно основание – за да не се поставя в риск живота на осъдения, какъвто
в настоящия случай не се установява. Лечението на осъдения е може да бъде
провеждано в условията на строг режим при осигуряване на непрекъсната и
подходяща медицинска помощ, включително с лечение в болнично заведение, ако
възникне необходимост.
На следващо място, ако е
налице празнота по българското право по отношение на режима на изтърпяване, тя
трябва да се преодолее чрез съответстващато тълкуване на Рамковото решение
2008/909. Съгласно чл. 17, озаглавен „Приложимо право при изпълнението“, т. 1
от него за изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава. Органите на изпълняващата държава са
единствено компетентни, при спазване на параграфи 2 и 3, да вземат решения
относно процедурата за изпълнение и да определят произтичащите от нея мерки,
включително и относно основанията за предсрочно или условно освобождаване.
Съобразявайки изложените правни положения и разбиране за съответстващото
тълкуване съдът достигна до приложимия закон, определящ режима на изпълнение на
наказанието.
На основание чл. 457, ал. 5 НПК съдът приспадна от срока на приетото за изпълнение наказание 8 (осем) години лишаване от свобода и срока на предварителното
задържане на П.С., считано от 20.06.2007
г. до 4.06.2008 г., и изтърпяната част
от наказанието в Република Италия, считано от 10.10.2016 г. и задържането в
Република България за нуждите на настоящото производство от предаването му на
4.10.2019 г. от италианските на българските власти до влизане на определението
в сила, както и сроковете, приспаднати при изпълнението на наказанието в
Република Италия за предсрочно освобождаване на осъдения, съобразно които
наказанието е намалено с 180 дни: от 20.06.2007 г. до 20.12.2007 г.; от
20.12.2007 г. до 4.06.2008 г.; 10.10.2016 г. до 25.10.2016 г.; от 25.10.2016 г.
до 25.04.2017 г.; от 25.04.2018 г. до 25.10.2018 г.
Съдът прие, че въпросът за изпълнението на кумулативното наказание глоба, наложено на осъдения С., не следва да бъде разглеждан в настоящата
процедура, тъй като
съгласно ТР № 3/2013 г. на ОСНК на ВКС и Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари
2005 г. относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови
санкции е налице специален ред за това – по Закона за признаване, изпълнение
и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови
санкции.
Мотивиран от
изложеното, съдът постанови определението си.
Председател: Членове: 1. 2.