О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
002
гр.Пловдив, 21.08.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІІ - ти състав, в закрито заседание на….двадесет и първи август.…през…две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка Белева
като разгледа докладваното
от съдията……...Пенчева….Въззивно частно търговско
дело №435 по описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274
от ГПК.
Образувано е по подадена
частна жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу определение
№315/31.01.2020г., постановено по т.д. №587/2019г. по описа на Пловдивския
окръжен съд. С обжалваното определение е прекратено производството по делото, поради
недопустимост на предявените евентуално съединени искове - установителен иск по
чл.422 от ГПК и осъдителен иск.
Жалбоподателят счита, че определението е неправилно, незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Изложени са доводи
за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на така
предявените при условията на евентуалност установителен и осъдителен иск. Иска
се отмяна на обжалваното определение. Жалбоподателят претендира сторените в
настоящето производство разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
В представения в срока по
чл.276 ал.1 от ГПК отговор от насрещната страна – Д.Е.У., се
оспорва изцяло подадената частна жалба. Претендират се разноски по реда на чл.38 от ЗА.
Като се запозна с
приложените към делото доказателства, Апелативният съд намира частната жалба за
допустима – като подадена в срок и от
легитимирана страна, съдържаща необходимите реквизити и насочена спрямо
определение, което подлежи на обжалване. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните
съображения:
Производството по т.д.
№587/2019г. по описа на окръжен съд Пловдив е образувано по предявена искова
молба от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу Д.Е.У.. Ищецът се позовава на
качеството си на кредитор, по силата на договор за цесия от 08.08.2017г.,
сключен с цедента „Б. Д…“ ЕАД. По силата на този договор банката е цедирала
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
съдържаща разпореждане за незабавно изпълнение №4423/19.05.2017г. по ч.гр.д.
№7244/2017г. на РС Пловдив и изпълнителен лист от 19.04.2017г. Заповедта за
незабавно изпълнение е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.2 от ГПК - извлечение от счетоводните книги на
банка, а вземането произтича от договор за кредит за текущо потребление от
19.01.2015г., с кредитодател – „Б. Д…“ ЕАД и кредитополучател – Д.У..
С исковата молба е предявен
положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за вземането, предмет на
издадената заповед по чл.417 от ГПК. При условието на евентуалност – в случай
че предявеният положителен установителен иск по чл.422 от ГПК бъде приет за
недопустим и производството – прекратено, ищецът е предявил осъдителен иск за
същото вземане и на същото основание.
При тези обстоятелства и заявено искане, решаващите
мотиви на първоинстанционния съд относно възприетата от него недопустимост на
предявения установителен иск по чл.422 от ГПК правилно са изведени от
задължителната съдебна практика - Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. на ВКС
ОСГТК по т. д. №4/2013г. Приетото от първоинстанционния съд, че формулираният
общ принцип в т.10б от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС ОСГТК по т. д. №4/2013г. - че
при частно правоприемство, основано на договор за цесия
и настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване
на иска, придава качеството на активно легитимирана страна на цесионера, следва
да бъде съобразено с разрешението, дадено в т.4г от ТР №4 по тълк. д.
№4/2013г., се споделя от настоящия състав. Известна е противоречивата съдебна
практика по отношение допустимостта на установителен иск по чл.422 от ГПК,
предявен от цесионер, придобил вземане от банка по издадена заповед за
изпълнение на парично задължение на изпълнителното основание по чл.417 т.2 от ГПК след издаването на заповедта. Казаното в т.10б от Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. на ВКС ОСГТК по т. д. №4/2013г. – че при настъпило частно
правоприемство по договор за цесия, след издаване на заповед за изпълнение по
реда на гл.37-ма от ГПК, легитимиран да предяви иска по чл.422 от ГПК е и
цесионерът, при положение, че е спазен срокът по чл.415 ал.1 от ГПК, не може да
се приеме изолирано от приетото в т. 4г от ТР. В хипотезата на чл.417, т.2 от ГПК, при която възможността за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение
въз основа на извлечение от счетоводните книги на банка произтича от особеното
качество на кредитора – банка, то и
неговият правоприемник - универсален или частен - трябва да притежава същото
качество, за да получи заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения
в полза на праводателя му документ, доколкото само такъв правен субект може да разполага
с визирания от закона документ – извлечение от счетоводна книга на банка. Вярно
е, че т.4г от ТР коментира легитимацията на заявителя при началния етап на
производството по гл.37-ма „Заповедно производство“. Но разпоредбата на чл.422
от ГПК, систематичното място на която също е в гл.37-ма, изрично рагламентира
исковото производство по установителния иск по чл.422 от ГПК като продължение
на заповедното. Съгласно чл.422 ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането
се смята предявен от момента на подаване на заявлението за заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415 ал.4 от ГПК. Следователно първото
в това производство процесуално действие е подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. При това положение прилагането на специалните правила
за правоприемство в процеса по чл.227 от ГПК, съответно – за частно
правоприемство – прехвърляне на спорното право по чл.226 от ГПК, следва да се
съобразяват със специалните процесуални предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск по чл.422 ал.1 от ГПК. Тъй като
производството по чл.422 от ГПК е продължение на заповедното производство и в
него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание, когато вземането
произтича от банкова сделка, за която т. 4г от ТР №4/2013г. изисква специално
качество на кредитора към момента на подаване на заявлението, това ограничение
за специалното качество на кредитора следва да се приложи и в хода на исковото
производство по чл.422 ал.1 от ГПК, когато заявителят е цедирал вземането си след издаване на заповедта за изпълнение. Тъй
като новият кредитор няма специалното качество банка, т.е. – не може да се
ползва от документ по чл.417, т.2 от ГПК и не може да се ползва от този ред за
принудително изпълнение спрямо длъжника, то при прехвърляне на вземането след
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК по заявление на кредитор -
банка на друг кредитор, легитимиран да предяви иска по реда на чл.422 от ГПК е
само цедентът, не и цесионерът, поради липса на активна легитимация. Ето защо
обжалваният съдебен акт в частта, с която е прекратено, като недопустимо,
производството по предявения от цесионер установителен иск по чл.422 от ГПК, се
явява правилен и следва да бъде потвърден.
Възприетата от пъвоинстанционния
съд недопустимост на осъдителния иск, предявен на същото основание при
условието на евентуалност - в случай че предявеният положителен установителен
иск по чл.422 от ГПК бъде приет за недопустим и производството – прекратено,
също се споделя от настоящата инстанция.
Позовавайки се на
задължителната съдебна практика - т. 11б
от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд е
приел, че така предявеното евентуално съединяване на осъдителен с установителен
иск по чл.422 от ГПК, е недопустимо. Изведено от специфичния характер на иска
по чл.422 от ГПК, в производството по който не намират приложение правилата за
изменение на иска по чл.214 от ГПК, то разрешението, дадено в задължителната
съдебна практика е, че единствената възможност в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК да се
въведе друго основание, е, чрез предявяването на евентуален осъдителен иск.
Другото основание, от което произтича вземането, обаче, следва да е различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение. Предмет на двата
иска – установителен и осъдителен иск – е вземане за непогасена част от
главница, произтичащо от неизпълнение на задължение на кредитополучателя по
договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2015г., трансформирано в
предсрочно изискуемо, договорна и санкционна лихва. В настоящия случай
разликата между главния и евентуалния иск е само във вида на търсената защита.
Според начина, по който е обективирано предявяването на евентуалния иск /…„въз
основа на изложените от нас факти и обстоятелства, подробно описани по-горе, да
осъдите ответника….“/, заявеният спорен предмет е един и същ, т. е. налице е
недопустимо съединяване на исковете. /В този смисъл Решение №135/26.09.2018г.
на ВКС по т. д. №230/2017г., II т.о./. Следва да се допълни, че при
евентуалното съединяване на искове, разглеждането на евентуалния иск се
обуславя от неуважаването, неоснователността на главния иск, а не от неговата
недопустимост. Това се извежда от вътрешнопроцесуалното условие между двата
иска – главен и евентуален и общото процесуално изискване – исковият процес да
се образува по допустим иск.
По изложените съображения частната жалба се явява
неоснователна, а обжалваното определение като правилно, следва да бъде потвърдено.
Както се посочи в отговора на частната жалба се
претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Посочено е, че се
представя договор за правна защита и съдействие, сключен с Адвокатско
дружество, но такъв договор не е приложен. Отговорът на частната жалба е
подаден от процесуалния представител – адв. Д.Б.. Подписаното в полза на адв. Б.
пълномощно е в кориците на гр.д. №7557/2019г. по описа на РС Пловдив /пред
който съд е предявена исковата молба/. Видно от това пълномощно обаче – л.60 по
делото, липсва клауза за безплатно процесуално представителство при хипотезите
на чл.38 ал.1 от ЗА. Ето искането на въззиваемата страна за присъждане на
разноски по реда на чл.38 от ЗА е неоснователно.
Водим от изложеното,
Пловдивският апелативен съд
О П Р
Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение
№315/31.01.2020г., постановено по т.д. №587/2019г. по описа на Пловдивския
окръжен съд, с което е прекратено производството по делото, поради
недопустимост на предявените евентуално съединени искове - установителен иск по
чл.422 от ГПК и осъдителен иск.
Определението подлежи
на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: