Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02.05.2019 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седемнадесети май през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13782 по описа за
2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 159921 от 30.06.2017 год., постановено
по гр.дело № 71251/2016 г. на СРС,
ІІІ Г.О., 155 състав, е отхвърлен предявения от Н.Г.Г., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** срещу Г.Ф., ***, за присъждане на сумата от 18000 лв.,
претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП от
неустановен извършител на 05.04.2016 г. в гр.Сандански, на кръстовището на
мотел Ерос. С решението на съда е осъден Н.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на Г.Ф.,
***, сумата от 400 лв. разноски по делото, а в полза на СРС- 720 лв. държавна
такса.
Срещу решението на СРС, 155 с-в е постъпила въззивна жалба от Н.Г.Г., подадена чрез пълномощника
адв.Н.Н., с
искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъде уважен предявения иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалноправните разпоредби
на закона, по съображения подробно
изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Г.Ф., ***, чрез процесуалния си представител юрк.Н.Попова
оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. В процесния случай, при
постановяването му неправилно е приложен материалния закон/ чл.557, ал.1, т.1
от КЗ/. С оглед на което същото се явява по същество неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от Н.Г.Г. срещу Г.Ф., ***,
иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 от КЗ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Изводите на съда не
са обосновани с оглед данните по делото. Доводите изложени
в жалбата, относно неправилност на обжалваното решение са изцяло основателни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.557, ал.1, т.1 от КЗ, Гаранционният фонд изплаща на
увредените лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на
територията на Република България от моторно превозно средство, което е
напуснало местопроизшествието и не е било установено /неидентифицирано моторно превозно
средство/.
В
случая противно на приетото от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното
решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и цялостна
оценка на конкретната фактическа обстановка, съдът намира, че са налице предпоставките
на разпоредбата на чл.557, ал.1, т.1 от КЗ за ангажиране на отговорността на
ответника за заплащане на обезщетение на ищеца за претърпените от него
неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие настъпило на
05.04.2016 г. в гр.Сандански. Възникването
на спорното материално право, кореспондиращо на насрещното правно задължение на
ответника Г.Ф., така както е заявено от ищеца чрез изложените в исковата молба
конкретни фактически твърдения, е обусловено от осъществяването в обективната
действителност на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1/ осъществяване на ПТП по вина на
лице, управлявало неидентифицирано МПС/на основание чл.45, ал.2 от ЗЗД вината се предполага оборимо/; 2/ претърпени от ищеца неимуществени
вреди, намиращи се в пряка причинно- следствена връзка с противоправното
поведение на делинквента; 3/ гражданската /деликтната/ отговорност на водачите /автомобилистите/ на съответния лек автомобил да е следвало задължително
да бъде обезпечена чрез сключване на задължителна застраховка "Гражданска
отговорност".
В
настоящия случай от констативен протокол за ПТП с пострадали лица, съставен на
09.06.2016 год., относно посетено ПТП от П.И.Р., мл.автоконтрольор в група „ПП“ при отдел „КП“ към ОД на МВР-
Благоевград/ дежурен ПТП при ОД на МВР, гр.Благоевград на 05.04.2016 г./, се
установява, че на 05.04.2016 год. около 17,00 часа, в гр.Сандански, в района на
ПП-1Е-79, в посока от кръстовище- мотел“Ерос“ е настъпило ПТП. Като участници в
процесното ПТП в констативния протокол е посочено, че участник № 1 е
неизвестен, а участник № 2 е велосипед, с водач Н.Г.Г., ЕГН **********, от
гр.Сандански. Установява се също така, че пострадало лице от процесното ПТП е Н.Г.Г.,
с охлузни рани по лицето. В процесния протокол, в графа- обстоятелства и
причини за ПТП, изрично е посочено, че по ПП-1Е-79, кръстовище мотел „Ерос“,
неизвестен автомобил, движещ се от Кулата- ул.“Стефан Стамболов“, гр.Сандански
е блъснал участник № 2- велосипедист, както и че е оказана медицинска помощ на
пострадалия в ФСМП- Сандански, който бил освободен без опасност за живота.
Относно доказателствената сила на констативния протокол за ПТП е налице
задължителна съдебна практика, с оглед
постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 85/28.05.2009 г. по т.дело № 768/2008 г. на ВКС, II Т.О., решение № 24/10.03.2011 г. по т.дело № 444/2010 г. на ВКС, I Т.О., решение № 73/22.06.2012 г. по т.дело № 423/2011 г. на ВКС, I Т.О. и решение № 98/25.06.2012 г. по т.дело № 750/2011 г.
на ВКС, II Т.О., решение № 15/25.07.2014 г. по т.дело № 1506/2013 г. на
ВКС, I Т.О. и др.. В същите последователно се
приема, че протоколът за ПТП, издаден от
служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред,
представлява официален свидетелстващ документ. Като такъв той се ползва, не
само с обвързваща формална доказателствена сила относно авторството на
документа, но съгласно
чл.179, ал.1 от ГПК, и със задължителна материална доказателствена сила,
като съставлява доказателство за факта на направени пред съставителя изявления
и за извършените от него и пред него действия. Съставителят удостоверява пряко възприети от него факти
при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като местоположението
на МПС, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и
маркировката на мястото на произшествието и други. От значение за преценката на
възприетите от длъжностното лице факти е времеотстоянието на извършения от него
оглед спрямо момента на осъществяване на ПТП. В рядката хипотеза, когато органите
за контрол по пътищата на МВР са възприели самото настъпване на ПТП и то е
отразено в съставения във връзка с него протокол, документът се ползва с
обвързваща доказателствена сила относно цялостния механизъм на ПТП, така както
и доколкото е визиран в протокола. И в този случай, доказателствената сила на
протокола за ПТП не обхваща направените от длъжностното лице, въз основа на
констатираните факти, изводи за наличие или липса на вина на водач на МПС,
участващ в пътнотранспортното произшествие, тъй като това излиза извън обхвата
на удостоверителното изявление относно възприет от съставителя на протокола
факт. Отстоянието във времево отношение на огледа и съставянето въз основа на
него на протокола спрямо момента на настъпване на произшествието, рефлектира и
върху обема на релевантните за механизма на ПТП факти, които ще намерят
отражение в протокола за ПТП. Ето защо, вписаните в него обстоятелства може да
не са достатъчни за установяването на пълния механизъм на ПТП, поради което
дори при липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ
обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест на
установяването му посредством ангажирането и на други доказателства - разпит на
свидетели, включително и чрез
назначаване на вещи лица /като автотехническа, медицинска или комбинирани
експертизи/, ако преценката на фактите, от значение за механизма на ПТП,
изисква специални познания, които съдът не притежава. При неоспорване на
автентичността на протокола и обстоятелствата, определящи го като официален
документ, страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността
на удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване, с
оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа. Протоколът за ПТП е официален
свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от
длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът,
съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има
доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето,
чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът,
претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на
механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства,
когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП
обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава.
Съдът приема за изцяло
неоснователно възражението на ответника, че в процесния случай не е доказано
настъпване на твърдяното от ищеца ПТП и механизъм на ПТП. Това обстоятелство
се доказва от представения по делото констативен протокол с пострадали лица, който представлява официален
документ, съставен на 09.06.2016 г. след посетено ПТП от П.И.Р., мл.автоконтрольор в група „ПП“ при отдел „КП“ към ОД на МВР-
Благоевград/ дежурен ПТП при ОД на МВР, гр.Благоевград на 05.04.2016 г. Изрично
в процесния констативен протокол за ПТП е посочено, че същия е съставен относно
посетено ПТП на 05.04.2016 г. от конкретно посочено
длъжностно
лице- служител на МВР, в кръга на службата му и по установените в закона ред и
форма. Без значение е обстоятелството, че
ПТП е настъпило на 05.04.2016 г., а процесния протокол е съставен едва на
09.06.2016 год. Действително, съобразно разпоредбата
на чл.179, ал.1 от ГПК материалната доказателствена сила на протокола
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място,
т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен оглед и
професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на твърденията на пострадалото
лице- участник в ПТП. Макар длъжностното лице да не е
присъствало при самото настъпване на ПТП, което в случая е практически
невъзможно, то е възприело лично фактическата обстановка- такава, каквато е
била непосредствено след настъпване на ПТП, поради което и относно посочените
по- горе релевантни факти, описани в протокола, последният представлява
официален удостоверителен документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. При
посочения в този протокол механизъм на ПТП, неопроверган от страна на ответника
с допустими по ГПК доказателствени средства, и въз основа
на приетото по
делото като неоспорено
от страните заключение на вещо лице по допусната авто-техническа експертиза доказана се явява,
по преценка на съда, и причинната връзка между процесното ПТП и настъпилите за пострадалия
ищец неимуществени вреди.
На
следващо място съдът приема, че след като протоколът за ПТП е бил надлежно
изготвен, в доказателствената
тежест на ответника е било установяването на различна
фактическа обстановка, каквато безспорно не е установено от него в процесния
случай. Наред с това изготвеното от
вещото лице по допуснатата от съда авто-техническата експертиза заключение,
установяващо причинна връзка между описаното в протокола ПТП и настъпилите за
ищеца щети, не е оспорено от ответника. Съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства, включително и експертното заключение на съдебно- техническа експертиза, обосновава
извод на въззивния съд за доказаност на твърдяния от ищеца механизъм на ПТП, респективно настъпване на ПТП на
05.04.2016 год. в гр.Сандански и начина на причиняване на вредите.
На
следващо място, относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на настъпилото ПТП на 05.04.2016, съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието
,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /ППВС № 4
от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата,
при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за
увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване
състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди
включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален
дискомфорт за определен период от време.
Настоящият съдебен състав намира, че при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат
взети предвид следните правнорелевантни обстоятелства, установени със
заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и събраните в
първоинстанционното производство писмени
и гласни доказателства: 1/ характера и естеството на
полученото от ищеца травматично увреждане;
2/ интензитета
на претърпените от ищеца болки и страдания;
3/
продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца, причинена
от процесното ПТП; 4/ начинът на увреждането и обстоятелствата, при
които е настъпило; 5/ преживените от ищеца болки, стрес и уплаха; 6/
възрастта на ищеца към датата на ПТП; 7/ възстановяване на ищеца от
физическата травма, без последващи усложнения и остатъчни последствия за неговото
здраве.
При съобразяване на горепосочените
обстоятелства, за претърпените от ищеца болки и страдания от физическо и
психическо естество по преценка на настоящия съд на ищеца следва да бъде
определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 6000 лв./ шест
хиляди лева/, отговарящо на
общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Определянето
на по-голямо по размер обезщетение, предвид характера на увреждането, което не
е довело до трайно влошаване на здравословното състояние на ищеца, периода на
възстановяване и пълното възстановяване на здравето на ищеца към настоящия
момент, би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта
имуществено разместване.
По
изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по
чл.557, ал.1, т.1 от КЗ е отхвърлен до размер на сумата от 6000 лв./ шест
хиляди лева/, като вместо него се
постанови решение, с което искът бъде уважен за тази размер, ведно със законна
лихва за забава върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер
на сумата от 6000 лв., считано от 14.10.2016 год., до окончателното изплащане
на сумата. Съгласно разпоредбата на чл.558, ал.1 от КЗ, лихвите за забава на
Гаранционния фонд се изчисляват и изплащат при спазване
на чл.497 от КЗ. Съгласно разпоредбата на чл.497, ал.1 от КЗ, застрахователят дължи законна лихва за забава върху
размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в
срок, считано от по-ранната от двете дати: 1/.изтичането на срока от 15 работни дни от представянето
на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; 2/. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен в случаите,
когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от
застрахователя по реда на чл.106,
ал.3 от КЗ. Съгласно разпоредбата на
чл.496, ал.1 от КЗ , срокът за окончателно произнасяне по претенцията към
застрахователя по застраховка ГО не може да бъде по-дълъг от три месеца от
предявяването на претенциите по
чл.380 от КЗ. В тази връзка, с оглед депозираното заявление от страна на ищеца
до ответника за изплащане на застрахователно обезщетение на 14.07.2016 год.,
съдът намира, че законна лихва върху главницата се дължи, считано от 14.10.2016
год./ с изтичане на тримесечния срок по чл.496, ал.1 от КЗ/, а не от датата на
настъпване на увреждането- 05.04.2016 г. Съдът приема, че предявения иск с правно основание
чл.557, ал.1, т.1 от КЗ за разликата над 6000 лв./ шест хиляди лева/ до пълния
предявен размер от 18000 лв./ осемнадесет хиляди лева/ се явява неоснователен и
недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, обжалваното
решение в посочената му част, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която ищецът
е осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответника, разноски по
делото сторени в производството пред СРС до размер на сумата от 150 лв.
Обжалваното решение, следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е осъден
да заплати на ответника, разноски за разликата над 150 лв. до присъдения размер
от 400 лв., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати в полза на
СРС, сумата от 720 лв., представляваща държавна такса.
По разноските по делото:
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищецът има право на направени разноски за
първоинстанционното и въззивното производство, съразмерно на уважената част на
предявения иск. В тази връзка ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в
производството по делото пред двете съдебни инстанция, съобразно уважената част
на предявения иск в размер на сумата от 223,33 лв. С оглед изрично направеното искане, на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Н.Н., пълномощник на въззивника- ищец Н.Г.Г.,
адвокатско възнаграждение за двете
съдебни инстанции в размер на сумата от 1260 лв., предвид обстоятелството, че
същия е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на
ищеца по делото, видно от приложено по делото адвокатско пълномощно и договор
за правна защита и съдействие от 25.04.2017 г.
На следващо място при този изход на спора и с
оглед на изрично направеното искане, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата от 100 лв. С оглед
разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемата страна- ответник, следва да
бъде осъдена да заплати по сметка на СГС,
сумата
от 120 лв., представляваща дължима държавна такса за въззивното производство, а
по сметка на СРС сумата от още 240 лв., представляваща дължима държавна такса
за първоинстанционното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 159921 от 30.06.2017 год.,
постановено по гр.дело № 71251/2016 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 155 състав, в
частта, с която е отхвърлен предявения от Н.Г.Г., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** срещу Г.Ф., ***,
иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 от КЗ до размер на сумата от 6000 лв./ шест хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от ПТП от неустановен
извършител на 05.04.2016 г. в гр.Сандански, на кръстовището на мотел Ерос, в частта, с която е осъден Н.Г.Г., ЕГН **********,
да заплати на Г.Ф., ЕИК ********,
разноски по делото, за разликата над 150 лв./ сто и петдесет лева/ до
присъдения размер от 400 лв./ четиристотин лева/, както и
в частта, с която е осъден Н.Г.Г., ЕГН **********, да заплати в полза на СРС, сумата от 720 лв./ седемстотин и
двадесет лева/, държавна такса, и вместо това постановява:
ОСЪЖДА
Г.Ф., *** да заплати на Н.Г.Г., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес:***, на основание чл. 557, ал.1, т.1 от КЗ, сумата от 6000
лв./ шест хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди- болки и страдания, в резултат на ПТП,
настъпило на 05.04.2016 г. в гр.Сандански, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 14.10.2016 г. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 223,33 лв. / двеста двадесет и три лева, и 33
стотинки/, представляваща направените пред двете инстанции разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК, Г.Ф., ***, да заплати по сметка на Софийски градски съд, сумата от 120 лв. / сто
и двадесет лева/, представляваща дължима държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, Г.Ф., ***, да заплати по сметка на Софийски
районен съд, сумата от 240 лв./ двеста и четиридесет лева/, представляваща
дължима държавна такса за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Г.Ф., ***, да
заплати на адв.Н. И.Н., ЕГН **********, САК, със съдебен адрес: ***, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 1260
лв. / хиляда, двеста и шестдесет лева/.
ОСЪЖДА Н.Г.Г., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес:***, да заплати
на Г.Ф., ***, на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал.3
от ГПК, сумата от 100 лв./ сто лева/
– юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159921 от 30.06.2017 год., постановено по
гр.дело № 71251/2016 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 155 състав, в
останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.