Решение по дело №484/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на Д.Д.Й. ***, против Решение №1012-26-87-1 от 31.03.2023 г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му против Разпореждане №261-00-287-5 от 07.03.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

Жалбоподателят твърди, че решението било неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. Сочи, че с Регламент (ЕО) №883/2004 г. били въведени материалноправни правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки, като механизмът, включващ и обезщетенията за безработица, се основавал на четири основни принципа, а именно определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване, и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство бил, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следвало да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия било заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, били регламентирани в член 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. Безспорно било, че като лице с българско гражданство, жалбоподателят попадал в персоналния обхват на посочения регламент, съгласно член 2, параграф 1 от него.

Жалбоподателят сочи, че правният спор в случая бил свързан с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на същия била дадена в член 1, параграф 3, б.„й“ от Регламента, а критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на лицето били регламентирани в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) №987/2009, съгласно който при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилагал основният регламент, тези институции установявали с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице, въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти. Изброяването в последната норма на критериите било примерно, а не изчерпателно, и зависело от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Съгласно разпоредбата на член 11, параграф 2 от Регламент (ЕО) №987/2009, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице имало намерението му, произтичащо от посочените в член 11, параграф 1 факти и обстоятелства, особено причините за преместването му.

В случая преценката от страна на административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващия била погрешна и не почивала на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. Вярно било, че в документа, на който се позовал административният орган за отказ за отпускане на търсеното обезщетение – предоставения от Германия СЕД Н006, било посочено „държава на пребиваване“, но това било свързано само и единствено с времето на полагане на труд. Намерението на жалбоподателя, видно и от декларацията, както и от допълнителните доказателства, относно определяне на пребиваването, във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №823/2004 г. сочели, че възнамерявал да се установи трайно в Република България. В периода на заетост в Германия бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение и не покривало критериите, въз основа на които се обосновавал извод за обичайно пребиваване. От представените доказателства за прекратена адресна регистрация и трудов договор в Германия след завръщането му, следвал извода, че мястото на обичайно пребиваване било в Република България. В този смисъл бил и текстът на т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържало никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече било прекратено, или срокът му изтекъл), то се разглеждало като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставяли от институцията по местопребиваване. Безспорно било, че след прекратяване на трудовия договор жалбоподателят бил напуснал Германия и се прибрал в страната – център на интересите му, с намерение да не се връща, а трайно да се установи в родината си. По тази причина не се бил регистрирал и не бил на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост Германия, а се регистрирал в България. Посочва се, че според параграф 4 от съображенията на цитираното решение на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 напълно безработно лице, което вече не поддържало никаква връзка с компетентната държава-членка, получавало обезщетения за безработица от институцията в държавата на пребиваване. Твърди се, че за периода след 15.12.2022 г. жалбоподателят не бил посещавал отново Германия за трайни периоди, за да се претендира наличието на съществуваща връзка с тази държава.

Претендира се отмяна на обжалваното решение и връщане на преписката на компетентния орган за ново произнасяне.

Ответникът, Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на жалбата.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 17.01.2023 г. жалбоподателят Д.Д.Й. подал до Директора на ТП на НОИ – Хасково Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица вх.№914-27/17.01.2023 г. (л.9), в което декларирал, че правоотношението му с „Murphi Transport“, Германия, било прекратено, считано от 15.12.2022 г. Към заявлението приложил документ за самоличност и акт за прекратяване на правоотношението.

С писмо изх.№У-261-00-287-1/18.01.2023 г. (л.11) Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково уведомил Д.Й., че във връзка със заявлението следва да представи: документи, удостоверяващи трудов, и/или служебен, и/или осигурителен стаж, и/или стаж, зачетен на основание на международен договор в областта на социалното осигуряване – трудов договор, фишове за заплати, заповед за прекратяване и други; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004; анкета.

На 23.01.2023 г. ТП на НОИ – Хасково били представени и приети горепосочените документи.

В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 (л.17) Д.Й. посочил настоящ адрес в Република България, последен период на заетост в чужбина – от 01.10.2019 г. до 15.12.2022 г., както и че е работил като заето лице от работодател в Германия, а така също и че съпругата му живяла през посочения период в държавата по заетост. По време на заетостта преобладаващата част от роднините му живели в Република България, преобладаващата част от социалните му контакти били в България, не притежавал собствено жилище, възнамерявал да се установи трайно в България.

Във връзка със заявлението, по електронен път до компетентните чуждестранни власти е било адресирано (л.19) Искане за осигурително досие – трансграничен работник (U001CB).

С мотив образувано производство по удостоверяване на осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост и причина за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на Германия, с Разпореждане №261-00-287-1 от 24.01.2023 г. (л.23) на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, производството по заявлението на Й. за отпускане на парично обезщетение за безработица, било спряно.

Поради получени СЕД U017 и U004 с удостоверени осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост и причина за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на Германия, с Разпореждане №261-00-287-2 от 27.02.2023 г. (л.27) на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, производството по заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица било възобновено.

С Разпореждане №261-00-287-3 от 06.03.2023 г. (л.29) на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково административното производство отново е било спряно, тъй като било образувано друго производство – по удостоверяване на държавата на пребиваване.

Исканата във връзка с горното информация е била предоставена на ТП на НОИ електронно в деня на изпращането ѝ, поради което с Разпореждане №261-00-287-4 от 06.03.2023 г. (л.32) на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, производството по заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е било отново възобновено.

В изпратения от компетентните германски власти СЕД H006 (л.31) за държава на пребиваване е посочена Германия.

С Разпореждане №261-00-287-5 от 07.03.2023 г. (л.32, стр.2) на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Хасково, е било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на Д.Д.Й..

Отказът е мотивиран от правна страна за разпоредбите на чл.54ж, ал.1 и във връзка с член 11, параграф 3, буква „а“ и член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

От фактическа страна се сочи, че от получен СЕД Н006 било видно, че германската компетентна институция удостоверявала пребиваване на лицето в Германия.

Мотивирано е, че разпоредбата на член 1, буква й) от Регламент (ЕО) №883/2004 давала легално определение на понятието „пребиваване“, като гласяла, че това означавало мястото, където лицето обичайно пребивавало. Пребиваването се определяло въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършвала оценка на релевантните факти, между които продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответната държава-членка, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнявала, както и семейното положение на лицето. Съгласно разпоредбите на член 65, ал.5, във връзка с ал.2 от Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не била компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето не пребивавало на територията на Република България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането е получено от Д.Д.Й. на 10.03.2023 г. (л.33, стр.2).

На 21.03.2023 г. Д.Д.Й. подал до Ръководителя на ТП на НОИ – Хасково жалба с вх.№1012-26-87 (л.34) срещу разпореждането, в която обосновава становището си, че са налице основания за отпускане на обезщетение за безработица в България.

С процесното Решение №1012-26-87-1 от 31.03.2023 г., Директорът на ТП на НОИ – Хасково отхвърлил жалбата, като приел оспореното Разпореждане за правилно и законосъобразно. Обсъдил е приложимостта на правото на ЕС и по-конкретно на частта от него, регулираща координацията на системите за социална сигурност на държавите членки, като приел, че по отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство бил, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следвало да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия било заето или самостоятелно заето. В конкретния случай за жалбоподателя бил констатиран период на осигурена заетост от 01.02.2017 г. до 15.12.2022 г. по законодателството на Германия, като тази била и държавата на пребиваване през посоченият осигурителен период. Административният орган е цитирал текстовете на член 65, параграфи 2, 3 и 5 от Регламент (ЕО) №883/2004, и е посочил, че с оглед прилагане на европейските регламенти в областта на социалната сигурност, преди да се извърши преценка на правото на парично обезщетение за безработица за дадено лице, се определя дали българската институция е компетентната по конкретния случай, като за да бъде извършена тази преценка, следва да бъде съобразено къде е пребивавало лицето през периода на трудова дейност – в случая от 01.02.2017 г. до 15.12.2022 г. Посочил е, че разпоредбата на член 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) №883/2004 дава легално определение за понятието „пребиваване“, като същото означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Критерии за установяване на пребиваването по смисъла на Регламент (ЕО) №883/2004 били въведени в член 11 от Регламент №987/2009. Пребиваването се определяло въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършва оценка на релевантните факти, между които са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява, семейното положение на лицето и други. В случая със СЕД Н006, издаден от компетентната институция на Германия, се удостоверявало, че за периода на последна осигурена заетост жалбоподателят пребивавал на територията на тази държава. Така се налагал извода, че компетентната институция, която следва да предостави обезщетението за безработица, била институцията по пребиваване в Германия. Жалбоподателят не попадал в обхвата на цитираните по-горе разпоредби на член 65, параграф 5, във връзка с параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004, тъй като държавата членка по пребиваване и държавата членка, чието законодателство се прилагало по време на последната заетост, съвпадали. Това означавало, че компетентната институция, която следвало да извърши преценка на правото и съответно да отпусне парично обезщетение за безработица, била институцията на Германия, тъй като жалбоподателят не упражнявал дейност при прилагане на българското законодателство, нито пребивавал на територията на Република България по смисъла на регламентите, координиращи социалната сигурност. По изложените съображения, лицето следвало да поиска отпускането на парично обезщетение за безработица не по българското законодателство, а да кандидатства за обезщетение от Германия, тъй като тя била компетентната институция, която следвало да направи преценка на правото на парично обезщетение на безработица.

Оспореното Решение е получено от Д.Д.Й. на 05.04.2023 г., видно от известие за доставяне PS 6300 01D17S 4.

Жалбата срещу решението е депозирана на 19.04.2023 г. чрез ТП на НОИ – Хасково, където е заведена с вх.№1012-26-87-2 от същата дата.

По делото се представиха и приеха като доказателства и заверен превод на документа от 11.11.2022 г. от немски език, с който жалбоподателят е освободен от работа от фирма „Murphi Transporte“, Айндлинг, Германия (л.61); заверен превод от немски език на български език на документ, издаден от Служба за обслужване на граждани, гр.Аугсбург, граждански офис Кригсхабер (л.63), и заверена извадка от Регистрационна карта на жалбоподателя от Дирекция „Бюро по труда“, гр.Харманли към Агенция по заетостта (л.66).

Събрани бяха гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Д. Д. Г. – майка на жалбоподателя. От същите се установява, че последният е работил 10 години в Германия, като бил там със семейството си, т.е. със съпругата си, деца нямали. В края на 2022 г. решили да се върнат в България за постоянно. И двамата със съпругата си се прибрали за коледните празници през 2022 г. и оттогава не били ходили в Германия. Сега живеели в гр.Х., като Д. не работел, а съпругата му била детска учителка. Свидетелката сочи също, че през периода, в който бил в Германия, Д. си идвал всяка година само за отпуските лятно време, не се застоявал в България и винаги поддържал връзка със страната, където работел.

Жалбата е процесуално допустима. Същата е подадена при спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, насочена е срещу годен за оспорване пред съда административен акт и изхожда от адресат на акта, за който е налице правен интерес от търсената защита.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.

Решението на Директора на ТП на НОИ – Хасково е издадено от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност, доколкото съгласно чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица.

Обжалваният акт е постановен при спазване на изискуемата форма и съдържа изложени фактически и правни основания за издаването си, което го прави мотивиран, и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му.

Не се установява при издаването на акта да са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, конкретни такива не се твърдят и в жалбата.

Решението е съответно на материалния закон.

Потвърденото с процесното решение Разпореждане за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено от компетентно длъжностно лице, а като правно основание за постановяване на Разпореждането са посочени нормите на чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с член 11, параграф 3, буква „а“ и член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №883/2004).

В чл.54ж, ал.1 от КСО е регламентирано, че паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Хипотезата на чл.54а, ал.1 от КСО предвижда, че право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

Разпоредбата на чл.54а, ал.4 от КСО гласи, че парично обезщетение за безработица се изплаща от датата на последното прекратяване на осигуряването, ако: 1. заявлението за отпускане на ПОБ е подадено в тримесечен срок от тази дата; 2. лицето се е регистрирало като безработно в Агенцията по заетостта в срок 7 дни от тази дата.

По силата на чл.54л от КСО, отпускането, изчисляването, изменянето, отказването, спирането, прекратяването, възобновяването и възстановяването на паричните обезщетения за безработица се извършват въз основа на данните по чл.5, ал.4, т.1 и на данните, декларирани в подадените от лицата документи за отпускане на обезщетенията при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет.

Според член 11, параграф 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, съгласно членове 12 – 16: спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка, а в буква „в“ е предвидено, че спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Член 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 е озаглавен „Безработни лица, които са пребивавали в държава-членка, различна от компетентната държава“. В параграф 2 от същия член е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.

В член 65, параграф 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, е предвидено, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Предвид цитираните текстове от правото на ЕС, релевантен към поисканото отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя се явява въпросът коя е държавата на пребиваване на лицето.

Според легалната дефиниция по член 1, параграф 3, буква „й“ от Регламент (ЕО) №883/2004, „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава.

За изясняване на понятието „пребиваване“ следва да се вземат предвид елементите, посочени в член 11 „Елементи за определяне на пребиваването“ от Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №987/2009; регламент по прилагане).

Съгласно член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) №987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Според параграф 2 на член 11, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В част III от Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, състоящата се представители на държавите членки, е указано подробно как се дефинира понятието „пребиваване“, какви са критериите за определянето му, и са дадени конкретни примери в насока на това как да бъдат оценявани конкретни ситуации, като е посочено и че стълкновителните разпоредби относно приложимото законодателство, съдържащи се в Регламент (ЕО) №883/2004, се основават предимно върху принципа lex loci laboris. Това означава, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност.

Относно критериите за определяне на мястото на пребиваване, в Практическия наръчник се сочи, че всеки отделен случай трябва да се разгледа според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства.

В процесния случай не е налице различие в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на жалбоподателя, но доколкото в жалбата се релевират доводи за трайно установяване на оспорващия в Република България, и че след прекратяване на трудовия му договор в Германия нямал намерение да се връща там, а да се установи в родината си, като за периода след 15.12.2022 г. не бил посещавал отново Германия за трайни периоди, то съдът намира, че тези твърдения следва да бъдат обсъдени и преценени в производството.

Настоящият съдебен състав не намира така изложените в жалбата обстоятелства за достатъчни за да се приеме, че в случая е налице „пребиваване“ по смисъла на член 1, параграф 3, буква „й“ от Регламент (ЕО) №883/2004 и че центърът на интересите на жалбоподателя по смисъла на член 11, параграф 1 Регламент (ЕО) №987/2009 е в България.

От доказателствата по делото, в т.ч. и от показанията на свид.Д. Д. Г. се установява, че Д.Д.Й. в продължителен период от време (десет години според свидетелските показания), е работил в Германия и е бил там със семейството си, т.е. със съпругата си, като се завръщал в България само в периоди на годишен отпуск. Установява се следователно, че през значителен период от време оспорващият е бил в Германия, където е осъществявал легално трудова дейност и е получавало съответното възнаграждение, във връзка с което бил осигуряван и е заплащал съответните данъци. Фактът, че след прекратяване на трудовия му договор в Германия жалбоподателят е прекратил адресната си регистрация в Германия, завърнал се е в България и се е регистрирал в Бюрото по труда, както и че е декларирал намерението си да се установи да живее занапред в България, не са достатъчни в случая за да се приеме, че това е държавата на пребиваване на лицето. Освен това трябва да се има предвид, че тази държава следва да се определи към момента на последната заетост на лицето.

Дори да се приеме, че в случая оспорващият се е намирал в Германия единствено по причина упражняване на трудовата си дейност, то той се е намирал там за един значително продължителен и непрекъснат период от време – констатираният от административния орган период на осигурена заетост е от 01.02.2017 г. до 15.12.2022 г. Освен това не е спорно, че жалбоподателят е бил в Германия със съпругата си и в този смисъл същият не е бил в трайна връзка с член от семейството си в България, което да е налагало често да се връща в родината за дълги периоди през годината. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България, извън собственото семейство, не може да се определи като значително обстоятелство в конкретния случай, съответно и такова, имащо решаващо значение при определяне на центъра на интереси на оспорващия. Не се установява в рамките на последната си заетост основните икономически, образователни, или социални интереси на лицето да са били съсредоточени в България. Налице е била за периода на заетостта трайна обвързаност с мястото на работа, където Д.Д.Й. е бил с регистриран адрес и където е живял самостоятелно със съпругата си, издържайки се от работа по дългосрочни договори. С други думи центърът на икономическите интереси за въпросния период е бил извън пределите на държавата по произход на жалбоподателя, и понеже, както по-горе се посочи, държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост на напълно безработното лице, какъвто е и смисълът на текста по член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, то не са налице изключенията по този нормативен текст. Единствено декларирането, че лицето възнамерява или желае да има занапред пребиваване на определено място, не е достатъчно да се направи извод за център на интереси на това лице на посоченото място. Решаващото значение на намерението на лицето, по смисъла на член 11, параграф 2 от Регламент (ЕО) №987/2009, се прилага само в случаите, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, какъвто не е настоящият случай.

Отделно от това, следва да бъде съобразено Определение на Съда на ЕС от 24 март 2023 г. по Дело C-30/22 (по преюдициално запитване от Административен съд Велико Търново – България), според което „Член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“

От събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че към момента на подаване на заявлението за получаване на обезщетение за безработица Д.Д.Й. не е завършил период на осигуряване на територията на България, като държава, на която се завръща след завършен период на осигуряване в Германия, в която държава-членка той е пребивавал през целия този период, поради което към неговото положение член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 не намира приложение.

Изводите в обжалваното решение, че компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото и съответно да предостави обезщетението за безработица е Германия, напълно съответстват на събраните доказателства и материалния закон.

Ето защо съдът приема, че като е потвърдил Разпореждането на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което на Д.Д.Й. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, Директорът на ТП на НОИ – Хасково е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид изхода на спора и чл.143, ал.3 от АПК, следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, платимо от жалбоподателя. На основание чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл.37, ал.1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Д.Й. ***, против Решение №1012-26-87-1 от 31.03.2023 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ – Хасково, с което е потвърдено Разпореждане №261-00-287-5 от 07.03.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

ОСЪЖДА Д.Д.Й., ЕГН **********,***, да заплати на НОИ, Териториално поделение – Хасково, разноски по делото в размер на 100 (сто) лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

	Съдия: