РЕШЕНИЕ
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София,
…………г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на шести юни , две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия: Андрей
Георгиев
при участието на
секретаря Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 10421
по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва се решението
на СРС, 143 състав под № 336061 от 12.02.2018г.,
постановено по гр.дело № 9941/2016г., в
частта, с която „У.Б.“ АД е осъдено
да заплати на В.К.С., на основание чл.55,ал.1,предл.1
от ЗЗД – сумата от 20 306,78лв., представляваща неоснователно получена от
ответника сума в периода 15.03.2011г.- 22.02.2016г. , ведно със законната лихва
от 23.02.2016г. - до окончателното
изплащане, както и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 1 020,61лв.-
лихва за забава върху главницата за периода 10.08.2015г.- 23.02.2016г. Решението се обжалва и в частта, с която „У.Б.“
АД е осъдено да заплати на В.К.С. разноски по делото в размер на
2 314,27лв.
Въззивникът „У.Б.“ АД поддържа доводи за незаконосъобразност и
неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Намира за неправилен извода на СРС , с който е
прието, че от негова / на ответника / страна
неоснователно и едностранно е изменен приложимият в правоотношението с
ищеца лихвен процент, чрез добавяне на
нов компонент- надбавка. Поддържа
неправилност на извода на съда за липса на предпоставките, визирани в договора,
при които възнаградителната
лихва се увеличава. Счита, че по
отношение на процесния договор за кредит намират
приложение специалните разпореди на чл.144,ал.2, т.1 и ал.1,т.1 от ЗЗП. Именно
и на основание на тези законови разпоредби твърди, че е увеличена възнаградителната лихва,
предвид настъпилите обстоятелства / нисък кредитен рейтинг на България и
оттам и на самата банка; по-високи стойности на CDS и по – ниска събираемост/,
довели до по-висока цена на кредитния
ресурс. Твърди, че увеличената цената на
кредитния ресурс, която застрашава ликвидността на банката, /а тя е длъжна, с
оглед задължителните указания на БНБ , да поддържа определена ликвидност/, е
причината за увеличението на възнаградителната
лихва. Счита, че въпросът как е
извършено увеличението на лихвата и с решение на кой орган на банката , са
въпроси на вътрешната организация на банката и отговорност на взелия решението
орган на банката по Търговския закон и вътрешните правила на банката. Твърди, че ирелевантно
е наименованието на увеличението и в частност – дали е то е
означено като „премия“, тъй като последното понятие е въведено като
оперативно понятие за улеснение на банката в отношенията й с клиентите по
договорите за кредит. Поддържа, че това наименование не променя същността. Намира, че с клаузите на чл.4 до чл.4.3
страните са договорили компонентите на възнаградителната
лихва и са определили точно нейния размер, а с клаузите на т.11.1.1 до т.11.4
от договора са установили как се определя размерът на възнаградителната
лихва и при какви условия. Твърди, че разполага с едностранната възможност да
определя размера на възнаградителната лихва при
промяна на пазарните условия и увеличение на цената на кредитния ресурс. В тази
връзка, поддържа ,че оспорените от ищеца клаузи от процесния
договор за кредит, включително и тези, даващи
възможност на банката едностранно да променя размера на лихвения процент
при настъпване на указаните в договора условия,
са действителни, тъй като са индивидуално договорени– факт,
установен с показанията на св.Силвия
Иванова. На последно място, въззивникът-ответник намира за неправилен извода на първата
инстанция, с който е приета дължимостта на мораторната лихва за исковия период, като възразява, че
липсват доказателства, от които да е видно, че му е връчена редовно покана
за плащане от страна на ищеца. С изложените доводи, подробно развити в
жалбата, въззивникът-ответник мотивира искането си за
отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и вместо него-
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемият В.К.С. ,
оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
атакуваното решение като законосъобразно и правилно. Поддържа, че съгласно
подписания между него и ответника договор
ГЛП се формира като сбор от два компонента: фиксирана надбавка в размер на 2,411% и променлив /плаващ / компонент/ - едномесечният EURIBOR,
който към датата на сключване на договора е бил в размер на 4,389%. Твърди, че
съгласно постигнатите договорености с ответната банка, последната има правото
едностранно да променя ГЛП чрез неговото увеличаване само при наличието на две
условия: пазарните условия да налагат
увеличаването на ГЛП най-малко с 1 пункт , съгласно чл.11.1.1.3,
изр.1
от договора и при нарастване на стойността на едномесечния EURIBOR с повече от 1 пункт
спрямо неговата стойност към датата на сключване на договора, посочен в чл.4.1,
а именно- 6.80 %, съгласно чл.11..1.3, изр.2 от договора. Счита, че клаузите на
чл.11.1 и чл.11.2 от процесния договор за кредит не
установяват право на банката за едностранна промяна на лихвения процент,
доколкото те обвързват промяната на ГЛП с ежемесечния EURIBOR, върху който ответната
банка няма възможност да влияе. Твърди,
че от събраните по делото доказателства- заключенията на ССЕ , се
установява, че в нито един месец от процесния период
от време, едномесечният EURIBOR
не е надвишавал с 1 пункт стойността от 4,389% / каквато тя е била към датата на сключване на договора/, а
напротив- стойностите му са варирали между 1 , 434% и – 0,232%. Поддържа, че от ответника не са ангажирани
доказателства по делото за наличие на изменение на пазарните условия, което да
налага увеличението на ГЛП с най-малко един пункт. Нещо повече, намира, че
понятието „пазарни условия“ е толкова
широко , че не дава възможност да се
прецени кога е налице промяната му като условие, визирано в договора,
включително липсва уточнение дали се касае за пазарните условия в България, в
Европа или в световен мащаб. Поддържа,
че в договора не е дефинирано и каква точно промяна и в каква степен следва да
настъпи по отношение на тези пазарни условия, за да възникне право за ответната
банка да повиши ГЛП с поне 1 пункт. Намира за необосновано направеното от въззивника-ответник отъждествяване на „пазарните условия“,
посочени в процесния договор, с цената на кредитния
ресурс, който ответникът обвързва като
функция с кредитния рейтинг на България. Моли съда да съобрази, че от страна на
ответника не са представени и
доказателства за този кредитен рейтинг. Твърди, че включването на едномесечния EURIBOR като част от формулата
за определяне на ГЛП, съгласно клаузите
на процесния договор, цели заплащаната от него като
кредитополучател възнаградителна
лихва, да бъде обвързана с финансови
условия, които не зависят от волята на нито една от страните по договора. Твърди, че в нарушение на така постигнатите
договорености ответната банка е включила при определяне размера на възнаградителната лихва и „премия“, която във времето е
нараснала до размер от 4%. Твърди, че включването на т.нар.“ премия“ при
определяне размера на договорната лихва , без за това да са уведомени
кредитополучателите, е констатирано като нарушение и от БНБ и от ответната
банка е поискана информация за предприетите мерки за отстраняване на това
нарушение. Поддържа твърденията си за
неравноправност на клаузата на чл.11.1.3 от процесния
договор, като твърди, че неравноправна е и клаузата на чл.9.4 от ОУ към процесния договор, доколкото въззивният
съд следи служебно за действителността на договора и отделните негови клаузи,
макар първоинстанционният съд да не се е произнесъл
по иска за прогласяване нищожността на тези клаузи и по въпроса далите те са
или не са индивидуално договорени. На
последно място, твърди, че ответникът му дължи и лихви за забава по чл.86,ал.1
от ЗЗД, тъй като с писмо , получено от ответника на 31.07.2015г. , последният е
бил поканен да му върне неоснователно получените суми в резултат на завишението на ГЛП. По тези съображения въззиваемият-ищец
моли настоящата инстанция да потвърди решението на СРС в обжалваната от
ответника част и да му присъди направените по делото разноски във въззиввното производство
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за
установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че
обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2
от ГПК.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени иска,
както следва: установителен иск с
правно основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от
ЗЗП , с предмет - прогласяване нищожността на клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор ; осъдителен иск с правно основание
чл.55,ал.1 , предл.1 от ЗЗД – за сумата от
20 786,85лв., претендирана за връщане като
платена без основание /при начална липса на такова/ и
осъдителен иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 028,66лв..
Настоящият съдебен състав не споделя виждането и
твърдението на ищеца за предявени от него главни осъдителни искове с правно
основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД , с предмет - осъждането на ответника да
върне получената без основание искова сума от 20 786,85лв., съединен
кумулативно с претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 1 028,66лв.,
които два главни осъдителни иска да са съединени при условията на евентуалност
с установителен иск
с правно основание чл.146 ,ал.1 от ЗЗП, вр. с
чл.143 от ЗЗП - за обявяване нищожност
на клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор и
претенция по чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД – за сумата
от 20 786,85лв., както и иск по
чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 028,66лв. Като посоченото от ищеца
съединяване е прието и от първата инстанция.
Ищецът сочи като „процесуално условие“ за разглеждане на евентуалните искове – „в
случай, че съдът приеме, че завишенията на ГЛП са договорно обосновани , с оглед
клаузата на чл.11.1.3 от процесния договор“, то
тогава да се произнесе и прогласи нищожността на клаузата на т.11.1.3 от процесния договор, като неравноправна и да осъди ответника
да му върне исковата сума от 20 786,85лв., както и да му заплати мораторна лихва в размер на 1 028,66лв. Посоченото от ищеца условие съдът приема, че
не е „процесуално“. Доколкото правното
действие на една договорна клауза урежда от материално –правните норми и това
действие се реализира /поражда/ само в хипотезата , при която договорната клауза
е действителна, като именно действителността е условието за последващата
проверка от съда - дали тя е породила или не своето правно действие, настоящият съдебен състав намира, че не е налице процесуално условие, което да
обуславя твърдяното от ищеца евентуално съединяване на исковите претенции.
Настоящият съдебен състав приема, че исковите исковите
претенции са три и са съединени при условията на кумулативност,
както бе посочено по-горе в мотивите, като установителният
иск по чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП е преюдициален и обуславя произнасянето и изхода на спора по
осъдителната претенция по чл.55,ал.1,
пр.1 от ЗЗД и по иска за акцесорното вземане за мораторни лихви с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД. Настоящият
съдебен състав съобразява, че сам определя действителните правните
квалификации, включително и тези , свързани
с вида и начина на съединяването на исковете, а не е обвързан от посоченото от
ищеца.
На следващо място, настоящият съдебен състав
констатира, че с първоинстанционното решение СРС,
поради допуснатото от него неправилно приложение на процесуалния закон при
определяне начина на съединяване на
исковете, не се е произнесъл по главната
претенция по чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.143 от ЗЗП.
В случая,обаче, липсва заявено от
процесуално легитимираната страна / ищеца/ искане за допълване на първоинстанционното
решение по реда на чл.250 от ГПК , чрез произнасяне на първата инстанция по
тази установителна претенция. От друга страна,
доколкото въззивната инстанция следи служебно за
приложението на императивните правни норми, /чието нарушение освен това се
поддържа като възражение от ищеца и с отговора на въззивната
жалба/, настоящият съдебен състав приема, че следва и дължи произнасяне по
въпроса за действителността на процесните договорни
клаузи, приложими при разрешаването на спора- предмет на настоящото дело. Ето
защо, дори и при липса на произнасяне на първата инстанция по въпроса за
действителността на оспорените договорни клаузи, приложими към предмета на спора
по настоящото дело, настоящата инстанция
дължи служебна проверка относно тяхната действителност, включваща и проверката
дали те не са неравноправни, като противоречащи на императивната разпоредба на
чл.143 от ЗЗП, доколкото в случая ищецът , като страна по процесния
договор, има качеството на потребител по смисъла на пар.13,т.1
от ЗЗП и възраженията му касаят именно приложението на разпоредбата на чл.146
от ЗЗП.
Между страните по делото няма спор, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че 26.05.2008г. между тях е сключен договор за
ипотечен кредит за сумата от 63 500 евро, която ищецът-потребител по
смисъла на пар.1,т.13 от ЗЗП , се е задължил да върне
на ответната банка на равни /анюитетни / вноски в
срок до 26.05.2023г.
Правният спор е относно действителността на
договорната клауза на т.11.1.3 от процесния договор и
като последица от това – налице ли е или не правно основание за увеличаване на размера
на дължимата от ищеца възнаградителна лихва през
исковия период от време, съответно- налице ли е основание или липсва такова за
заплащане на исковата сума, като възнаградителна
лихва, за процесния период от време.
Настоящият съдебен състав приема, че оспорената от
ищеца договорна клауза на чл.11.1.3 от процесния
договор за кредит, чието оспорване се поддържа от страната-потребител и в подадения от нея отговор на въззивната жалба, е нищожна. Тази договорна клауза
установява право за ответната банка-кредитор да увеличава годишния лихвен
процент /ГЛП/ по кредита за съответен период от време в случаите, „когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един
пункт“ , както и право за ответната банка едностранно , без съгласието на
ищеца-потребител и без сключване на допълнително споразумение , да променя размера
на ГЛП за определен лихвен период в случаите, когато БЛП нарасне с повече от 1 пункт от
размера, определен от ответната банка-кредитор в деня на сключване на договора
или от размера, формиран след промяна по реда на същата точка 11.1.3
Договорната клауза на т.11.1.3 се явява нищожна, на
основание чл.146,ал.1 , предл.1 от ЗЗП, като
неравноправна- противоречаща на общия принцип за добросъвестност, установен с
нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП, както и
поради факта, че с нея е създадено значително
неравновесие между правата на ответната
банка- кредитор и ищеца- потребител във вреда на последния. Клаузата на т.11.1.3
в първата й част, установяваща право за ответната банка- кредитор да увеличава
ГЛП в зависимост от промяната на
„пазарните условия“ се явява
неравноправна, тъй като на първо място липсва яснота за понятието „пазарни
условия“ , което е прието като фактор за промяната на договорната
/възнаградителна/ лихва по т.4.1 , което е нарушение
на принципа за добросъвестност, изискващ ясна и недвусмислена формулировка на
условията по договора. И на второ място, предвид установената промяна на ГЛП само в посока на увеличаване , без да е
предвидена възможност за реципрочно намаляване на същия. По този начин,
кредитополучателя, като икономически по-слабата страна в договорното
правоотношение, е поставен в
неравностойно положение, тъй като за него освен, че не са ясно и конкретно
формулирани критериите, в зависимост, от които е поставена промяната на размера на дължимото на банката
възнаграждение, /каквато е договорната лихва/ , установената по неясни критерии
промяна на лихвата е единствено в посока
на увеличаване размера й, без предвидена възможност за реципрочно намаляване на
лихвата, което се явява нарушение на общия принцип за добросъвестност,
установен с императивната норма на чл.143,ал.1 от ЗЗП , като в резултат на това
ищецът е поставен в неравностойно и по-неблагоприятно положение в сравнение с
ответната- банка кредитор. Що се отнася до предвиденото с клаузата на т.11.1.3
във втората й част, право на
банката-кредитор за увеличение на ГЛП, поставено в зависимост от промяната на
БЛП, определен в размера по т.4.1- с 1
пункт, неравноправността произтича от
факта, че тази промяна е обвързана отново единствено и само в посока на
увеличение на ГЛП при увеличаване на БЛП
с 1 пункт , като липсва предвидено аналогично намаление на ГЛП при намаляване
на БЛП с един пункт. А по отношение обвързаното увеличение на ГЛП в резултат на
увеличение размера на БЛП, определен по реда на същата точка с 1 пункт, освен аргумента за това, че промяната на размера е предвидена единствено в посока на
увеличаването, допълнителен аргумент за неравноправност е , че като база се
ползва размер на лихвата, определен по
реда на неравноправна клауза- тази та т.11.1.3 в първата й част.
По изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП,
че спорната клауза на т.11.1.3 от процесния договор е нищожна, като неравноправна.
Съдът приема, че в конкретния случай изключението, на
което се позовава ответникът , установено с разпоредбата на чл.144,ал.2 от ЗЗП
/ в релевантната редакция към датата на сключване на процесния договор, публ. в ДВ
,бр.99/2005г./ , е неприложимо, най-малкото предвид факта, че липсва предвидена
възможност за ищеца-потребител за отказ от процесния
договор. И на второ място, тъй като при
договарянето в частта на клаузата на т.11.1.3 ответната банка е била
недобросъвестна, както вече бе посочено по-горе в мотивите, поради липса на
ясна и точно разписана методология за промяна на лихвения процент , която промяна
да е обвързана с обективни фактори и критерии-
конкретно формулирани , върху които банката да няма контрол и в
зависимост от които да е поставена промяната в размера на цената по сделката,
/каквато е правната същност на договорната- възнаградителна
лихва/. Сама по себе си липсата на добросъвестност от страна на икономически
по-силният контрахент по сделката, каквато е ответната банка,
изключва приложението на разпоредбата на чл.144,ал.2 от ЗЗП. В този смисъл
са задължителните решения на СЕС
/решение по дело С-484-08/, както разрешенията на константната национална съдебна
практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 378 от
28.03.2019г. по т.д. № 2775/2017г. на ІІ ТО на ВКС.
На последно място, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно възражението на ответника за индивидуално договаряне на спорната
клауза на т.11.1.3, което индивидуално договаряне да изключва нейната нищожност
, като неравноправна, на основание чл.146,ал.1, предл.2
от ЗЗП. От показанията на разпитания по делото свидетел на ответника – св.Мерджанова,
които съдът намира, че следва да бъдат ценени по реда на чл.172 от ГПК – при
зачитане на очевидната заинтересованост на свидетеля, като служител на
ответника, дори и да се приеме, че са достоверни и обективни, не се установява
твърдяното от ответника индивидуално договаряне на спорната клауза на т.11.1.3.
Св.Мерджанова установява единствено
индивидуално договорения първоначален размер на ГЛП, но не и индивидуално
договаряне на останалите договорни клаузи, касаещи начина, реда, критериите и
методологията, по който ГЛП подлежи на промяна. Показанията на св.Божкова съдът не обсъжда, като ирелевантни,
тъй като те касаят единствено факта на начина на оповестяване на промените,
касаещи EURIBOR, в
банковите офиси. Поради това и при зачитане
нормата на чл.146,ал.2 от ЗЗП, съдът приема, че спорната договорна
клауза на т.11.1.3 не е индивидуално договорена. Показанията на св.Божкова съдът не обсъжда, като ирелевантни,
тъй като те касаят единствено факта на начина на оповестяване на промените,
касаещи EURIBOR, в
банковите офиси.
Настоящият съдебен състав при извършената от него
дължима служебна проверка за действителността на приложимите към правния спор-
предмет на делото договорни клаузи, установи, че освен клаузата на оспорената от ищеца т.11.1.3 ,
нищожни, като неравноправни са и следните релевантни за спора договорни клаузи:
1/ клаузата на т.11.1.1 и 2/ клаузата на
т.11.1.2.
С първата клауза на т.11.1.1 е установено право за
промяна за едностранна промяна на БЛП от Управителния съвет на банката или от
оторизиран от него орган и/ или лице, въз основа на конкретно посочен индекс в
т.10.3 и т.10.4 от Условията на банката по кредити на физически, а с клаузата
на т.11.1.2 е предвидено тази промяна да води до автоматична промяна на лихвените условия по настоящия договор в
съответствие с приетите изменения , които стават задължителни за страните по
договора. Правото на ответната банка
чрез свои органи едностранно да променя размера на БЛП по неясни критерии и
методика, установено с т.11.1.1, категорично е в нарушение на императивната
разпоредба на чл.143,ал.1 от ЗЗП – на установения с нея принцип за
добросъвестност и води до значително
неравновесие във вреда на ищеца-кредитополучател. Съдът приема, че не са налице
сочените в тази договорна клауза ясни критерии
за промяна, указани като конкретни индекси в Общите условия на банката, тъй като договорните
клаузи от тези общи условия /т.10.3 и
т.10.4/, представени по настоящото дело,
не визират такива. Видно от съдържанието
на представените по делото общи условия,
т.10.3 от тях установява задължение за кредитополучателя за заплащане на
комисионна за ангажимент, начислявана върху разликата между разрешения кредит и
усвоения размер на кредита за всеки ден от периода на ползването му.
Неравноправна е и клаузата на т.11.1.2, предвиждаща автоматична промяна на
договорните клаузи, като последица от приетата по реда на неравноправната
клауза на т.11.1.1 промяна на БЛП. На основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП, тези две договорни клаузи съдът приема, че
не пораждат правно действие в правоотношението между страните, поради нищожност
на същите. Ето защо , съдът приема, че
не са породили и правни последици решенията на Управителния съвет на ответната
банка, взети с представените по делото протоколи под № 38/ 14.10.2008г., № 14 от 01.04.2009г.,
под № 25 от 05.06.2009г., с които е взето решение в променливата компонента на
БЛП да бъде включен нов елемент- „премия“ и за повишаване размера на този нов
компонент.
Като последица от така установената нищожност на
горепосочените договорни клаузи, настоящият съдебен състав приема, че платената
от ищеца през процесния период от време сума в размер
от 10 552,36 евро /или
20 638,61лв./ се явява платена без правно основание договорна лихва,
доколкото ответникът мотивира плащането на тази сума именно с промяната на БЛП,
извършена по реда на горепосочените нищожни договорни клаузи. От събраните по делото доказателства-
заключенията на ССЕ и обсъдените по-горе протоколи на Управителния съвет на
ответната банка, както и от признанието на самия ответник, включително и в
писмото му до ищеца с изх.№ 16-000902 13.12.2013г. , се установява, че тази
сума е платена от ищеца като договорна лихва в резултат на увеличението на
размера на същата по реда на нищожните
договорни клаузи- с решения на Управителния съвет на банката, с които като
компонент на БЛП /променливият елемент на ГЛП/ е включен нов и недоговорен с
ищеца елемент- т.нар.“премия“ и този елемент е увеличаван по размер в рамките
на исковия период.
Настоящият
съдебен състав приема, че с клаузата на чл.4 от процесния
договор страните са постигнали съгласие ГЛП да се състои от два компонента- променлив
/ БЛП/ и константна надбавка, както и за точния и ясен начин и методика, по
който ще се определя формирането на променливия компонент на размера на възнаградителната лихва- БЛП, като са приели, че това ще
бъде размерът на едномесечния EURIBOR. Фактът, че страните са постигнали ясно
съгласие за формирането на ГЛП чрез два компонента- променлив и константен , се
потвърждава и от клаузата на т.9.1 представените по делото Общи условия ,
при които У.Б. АД предоставя ипотечни
кредити на физически лица /л.23 от делото на СРС/, която също установява по
ясен ,недвусмислен и конкретен начин методиката за изменение на променливата
компонента- БЛП, като обвързва тази промяна единствено с размера на
едномесечния EURIBOR. Едномесечният EURIBOR освен, че е ясен за ищеца-
потребител критерии е и обективен такъв, който
стои извън волята и възможността за влияние от страна на ответната
банка. При така постигнатото между
страните съгласие с клаузата на т.4 от процесния
договор и тази по т.9.1 от ОУ - за ясен
и недвусмислено определен начин /методика/ за промяна на БЛП , като
променливата компонента на ГЛП , съдът
приема, че при зачитане на тази воля , установена с действителните приложими
към спора договорни клаузи, платената от
него сума в размер на 10 552,36 евро
/или 20 638,61лв./ като договорна лихва за исковия период от време, се явява платена без правно основание. От
приетото по делото заключение на ССЕ от 04.05.2017г. се установява, че при
спазване на методиката /формулата / за промяна на БЛП , / обвързана с промяната
на едномесечния EURIBOR/ , установена с чл.4 от процесния
договор /респ.- т.9.1 от ОУ/, тази сума се явява надплатена над дължимия от
ищеца размер договорна лихва. Сочените от ответника решения на УС на
банката, с които е взето решение за промяна на размера на БЛП, чрез включване на
нов компонент- „премия“, както вече бе посочено по-горе в мотивите, не пораждат
правно действие и не обосновават наличие на правно основание за заплащане на
тази сума. Ето защо, като платена без правно основание /при начална липса на
такова/, тази сума подлежи на връщане от ответника на ищеца, съгласно
разпоредбата на чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД. Между
страните по делото няма спор, а този
факт е признат изрично от ищеца в съдебното заседание на 09.11.2017г., че от
ответната банка му е възстановена част от платената без правно основание сума в
размер на 331,83лв., поради което съдът приема, че ответната
банка дължи връщане на ищеца на останалата получена /след приспадане на
тази сума от 331,83лв./ сума без основание в размер на 20 306,78лв., до
който размер исковата претенция по чл.55,ал.1, предл.1
от ЗЗД се явява основателна и като такава следва да бъде уважена. Настоящият
съдебен състав приема, че незаконосъобразно от първата инстанция не е изследван
спорният въпрос относно действителността на релевантните договорни
клаузи,/както вече бе посочено по-горе в
мотивите на настоящото решение/, респ.-
незаконосъобразно не е констатирана тяхната нищожност. Незаконосъобразно СРС е
пристъпил към обсъждане на наличието или липсата на визираните от тези
договорни клаузи предпоставки за изменение на правата и задълженията на
страните по договора, което произнасяне съдът е дължал само в хипотезата на
установена действителност на договорните клаузи, тъй като само при действителни
договорни клаузи се реализират предвидените от тях правни последици в
хипотезата на установено наличие на условията/фактите, предвидени за
настъпването на тези правни последици.
При установената от настоящата инстанция основателност
на претенцията за главницата за сумата от 20 306,78лв., основателна се
явява и обусловената от нея претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД- за акцесорното вземане за лихви , дължими от ответника за
времето на забавата за плащане на главницата. Неоснователно се явява
възражението на ответника за недължимост на мораторните лихви за исковия период от време, поради липсата на покана за плащане, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. Ответникът е надлежно поканен от ищеца,
съгласно разпоредбата на чл.84,ал.2 от ЗЗД,
да върне платената от първия без правно основание договорна лихва с
покана, получена от ответника на 31.07.2015г. и с входирана с вх.№ 020905-000834, представена на л. 40 от
делото на СРС и неоспорена от ответника.
Размерът на дължимите лихви за забава, дължими за исковия период от време, е определен от съда по реда на чл.162 от ГПК
и не е спорен между страните.
С оглед гореизложените съображения, настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение на първата инстанция следва да бъде
потвърдено, но по други мотиви, а именно- гореизложените.
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за въззивната
инстанция в размер на 1 400,00лв., включващи депозит за вещо лице и
адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на
СРС, 143 състав под № 336061 от 12.02.2018г.,
постановено по гр.дело № 9941/2016г., в обжалваната
част, с която „У.Б.“ АД е осъдено да
заплати на В.К.С., на основание чл.55,ал.1,предл.1 от
ЗЗД – сумата от 20 306,78лв., представляваща неоснователно получена от
ответника сума в периода 15.03.2011г.- 22.02.2016г. , ведно със законната лихва
от 23.02.2016г. - до окончателното изплащане, както и на основание чл.86,ал.1
от ЗЗД- сумата от 1 020,61лв.- лихва за забава върху главницата за периода
10.08.2015г.- 23.02.2016г. и в частта, с
с която „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на В.К.С.
разноски по делото в размер на 2 314,27лв.
В
останалата част , като необжалвано, първоинстанционното
решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„У.Б.“ АД да заплати на В.К.С. – сумата от 1 400,00 /хиляда и четиристотин/ лева- разноски по делото за въззивното производство,
на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване в 1 месечен срок от
връчването му на страните пред ВКС, при наличието на предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.