РЕШЕНИЕ
гр.София,
02.08.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осемнадесети февруари през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитър Ковачев
при секретаря Цветослава Гулийкова и
в присъствието на прокурора .................... като разгледа в.гр.дело N: 11
953 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 545027/26.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 20 536/2018 г. по описа
на СРС, IIІ ГО, 85 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че
„И.С.Б.“ ЕООД /с предишно наименование „В.С.” ЕООД”/, ЕИК ******* дължи на „С.“
ЕООД, ЕИК ******* сумата 4 500,70 лева, ведно със законната лихва, считано
от 02.01.2018 г. до заплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК на 02.01.2018 г.
по гр.д.№ 22/2018 г. на СРС, ГО, 85 състав.
Със същия съдебен акт ответникът „И.С.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* е осъден да заплати на
ищеца „С.“ ЕООД, ЕИК ******* на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 90,01 лева – разноски
за заповедното производство и сумата 1 250,10 лева – разноски за исковото
производство.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „И.С.Б.“
ЕООД. В същата се поддържа, че обжалваното първоинстанционно решение е
неправилно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалните и
процесуални правила. Наведени са доводи, че изводите на съда по отношение на
вида на възникналото правоотношение са неправилни, тъй като в производството е
установено, че е налице договор за консигнация; че цитираната практика е
неотносима във връзка с измене-нията на ЗДДС в сила от 01.01.2017 г. във връзка
с получени стоки при консигнационните договори. Твърди се и че СРС немотивирано
е постановил своето решение, кредитирайки единствено и само голословните
твърдения на ищеца при наличието на опровергаващи пис-мени доказателства; че са
ангажирани доказателства за наличието на друг вид сделка – елект-ронна
кореспонденция и гласни доказателства, като обстоятелството, че свидетелят С.Х.е
служител на дружеството им не прави нелогични и противоречиви показанията им, а
същите следва да бъдат кредитирани, вкл. като съответстващи на неоспорените електронни
писма, като се поддържа и че доколкото обективираните в документите изявления
са с небла-гоприятно за ищеца съдържание, те имат достатъчна доказателствена
стойност за установя-ване на фактите, за които електронните документи са
създадени.
Моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение, като му се присъдят направените в производството разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „С.“ ЕООД, гр.Момчилград, в който се поддържа, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно,
обосновано, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон.
Инвокира доводи, че наведените в подадената въззивна жалба твърдения са неоснова-телни
и в противоречие с установената
фактическа обстановка по делото.
Моли съда да остави въззивната жалба
без уважение и да потвърди решението на СРС. Заявява искане за присъждане на
разноски за настоящото производство.
С влязло в сила определение от
13.03.2019 г., постановено по
гр.д.№ 20 536/2018 г. по описа на СРС, IIІ ГО, 85 състав е оставена без уважение
молбата на „И.С.Б.“ ЕООД, инкорпорирана в подадената въззивна жалба, за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като
неоснователна.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира
приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е
сезиран с
положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК и чл.327 ТЗ за признаване
със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника „И.С.Б.“ ЕООД вземане, за което
по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в
полза на „С.“
ЕООД.
Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване
на установителния иск по чл. 422 ГПК /в
т.см. и решение № 246/11.01. 2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постано-вени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Настоящата
инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, напълно спо-деля изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована
дължимостта на заявеното вземане по чл.327 ТЗ в приетия в решението размер от 4 500,70
лева, ведно със законната лихва от 02.01.2018 г. до окончателното й заплащане, изведени при
правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание
чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с
доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да
бъдат добавени и следните съображения:
Страните в производството са
обвързани от договор за търговска продажба с предмет: доставка на електроматериали
в посочените във фактура № ********** от 11.05.2017 г. видове, количества и
единична цена. Горното е видно и от ангажираните по делото писмени
доказателства, касаещи издаването и отчитането на фактурата и приетото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/ на вещото лице Г.Г., неоспорено в про-цеса,
от които се установява, че процесната фактура № ********** от 11.05.2017 г.,
независи-мо, че не е подписана от получателя, е осчетоводена при ответника,
който я е вписал в своя дневник покупки по ЗДДС и е ползвал полагащия се ДДС
кредит по нея за м.05.2017 г. Из-вършването на доставката и нейното приемане е
установено и от събраните гласни доказател-ства – показанията на свидетеля на
ищеца С.Г.Ц., които съдът кредитира, тъй като са дадени от незаинтересовано от
изхода на спора лице и почиват на преки впечатления на същото. Получаването на процесната
стока без забележки от ответника се потвърждава и от показанията на свидетеля
на ответника С.Х.Х.– приел същата в качеството му на отговорник на складово
помещение през 2017 г. във „В.С.”
ЕООД.
В подкрепа на горното
е и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение №
71/08.09.2014 г. по т.д.№ 1598/2013 г. на ВКС, II, ТО; решение № 96/26.11.2009
г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, I ТО; решение № 30/08.04.2011 г. по т.д.№
416/2010 г. на ВКС, I ТО; решение № 118/05.07.2011 г. по т.д.№ 491/2010 г. на
ВКС, II ТО; решение № 42/2010 г. по т.д.№ 593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение №
211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 109/07.09.2011
г. по т.д.№ 465/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 92/07.09.2011 г. по т.д.№
478/2010 г. на ВКС, II ТО и др., според която: фактурите отразяват възникналата
между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското
дружество - ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвус-мислено
признание на задължението и доказва неговото съществуване. Дори да се счете, че
издадената фактура е неистинска /неавтентична/, или е останала неподписана за
„получател” от купувача по договор за търговска продажба, респ. от възложителя
по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни и е ползван
данъчен кредит, каквато е и дадената хипотеза.
По силата на разпоредбата на чл.327,
ал.1 ТЗ при търговската продажба купувачът е длъжен да заплати цената при
предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи,
освен ако е уговорено друго, за което по делото не са налице данни. В хода на
производството въззивникът не е ангажирал доказателства за пълното изпълнение
на това негово задължение относно претендирания остатък от 4 500,70 лева /установен
в производст-вото с изслушаната ССЕ от СРС/, както към момента на предаване на
процесните изделия, така и към настоящия момент.
Неоснователни са наведените от
жалбоподателя доводите, че в настоящия случай е доказано съществуването на друг
вид правоотношение между страните, а именно: на договор за консигнация. Договорът
за консигнация няма изрична правна уредба, но е широко разпространен в
практиката, като с оглед родовите му признаци се е наложило разбирането, че по
правната му същност последният представлява разновидност на комисионния договор
и за него се прилагат правилата, регламентиращи последния, установени в чл.328 ТЗ – чл.360 ТЗ, като се съобразяват и различията на консигнацията, при която имплицитно
съдържа и елементи на правилния влог. С договора за консигнация страните се съгласяват консигнантът
/доверител/ да предаде на консигнатора /комисионер/ стока, която последният да
продаде в свой собствен склад или магазин от свое име, но за сметка на консигнанта
в рамките на определен срок и срещу
възнаграждение, като след изтичане на договорения срок консиг-наторът отчита на
консигнанта цената на продената стока и съответно – връща останалата
нереализирана стока. По дефиниция – по аргумент от нормата на чл.348 ТЗ,
договорът за консигнация е възмезден.
В нито един изходящ от „С.“ ЕООД документ не се съдържат
данни, които да обосновават наличието на извънсъдебно признание за
съществуването на облигационно правоотношение между страните по договор за
консигнация относно процесните стоки, както се твърди във въззивната жалба. Съществуването
на такъв договор не се установява и от приложените по делото електронни писма.
Същите изхождат от трето за спора лице, за което не е доказано, че е представител
на ответника, но дори и това обстоятелство да бе установено в процеса, като
частни свидетелстващи документи, несъдържащи неизгодни за автора им факти те нямат
материална доказателствена сила в процеса, а само формална такаса. В
производството не е установено и че писмата са изпратени до електронен адрес,
ползван от ищеца, както и че са получени от него.
Не могат да бъдат
споделени и оплакванията на въззивника за неправилно некреди-тиране от страна
на първоинстанционния съд на показанията на свидетеля на С.Х.Х.относно вида на
съществувалия между страните договор. Съдът не кредитира показанията на свидетеля Х. в тази
им част, като отчита неговата заинтересованост като служител на ответника по
реда на чл.172 ГПК, и съобразява обстоятелствата, че във визираната част същите
са непълни, неточни и непоследователни. Показанията
на последния не установяват наличието на описаните по-горе съществени елементи на договора за консигнация, в т.ч. между страните да е било постигнато съгласие за
реализираната от ответника стока – на същия да се дължи възнаграждение от страна
на ищеца. Свидетелят не твърди, че е
присъствал на сключването на процесната сделка и договарянето на нейните
условия, поради което няма лични възприятия по този въпрос, а това което знае /че
тяхната фирма два-три пъти е изпратила съобщения да дойдат да вземат останалите
кабели/ сам признава, че го знае от управителя му - лице, което безспорно е
заинтересовано от благоприя-тен за „И.С.Б.“ ЕООД изход на спора. От друга страна, показанията на С.Х.относно начина на работа на
ответника със строителните магазини – че взимат стоки, а което „артиса” го
връщат, са не само много общи и не касаят конкретното правоотношение с ищеца, но
същите са в противоречие с дадените от свидетеля такива, че шефът им казва кога
да връщат останала стока. Последното изключва извеждането на извод, а още по
малко еднозначен и обоснован, че консигнацията е обичайния
начин на търговия между „И.С.Б.“
ЕООД и неговите съконтрагенти, вкл. „С.“ ЕООД, както се твърди във жалбата.
Аргумент, че в случая не е
налице договор за консигнация са и показанията на г-н Х., че доставените им
кабели са използвали от тях, че те са били положени в техен обект, а не са предлагани за продажба.
На последно място,
неоснователни са доводите на въззивника във връзка с причините за
осчетоводяване от негова страна на доставената му стока – предмет на спора. Действително, нормите на чл.6, ал.2,
т.4 ЗДДС във връзка с чл.25, ал.3 ЗДДС определят като момент на настъпване на
данъчното събитие – фактическото предаване на стоката в хипотезата, при която
регистрирано по закона лице действа от свое име, но за чужда сметка, както е при
договора за консигнация. Но ответникът пропуска приложението на разпоредбата на
чл.127, ал.2, т.2, б.“а“ ЗДДС, която регламентира как се определя данъчната
основа на доставката при договор за консигнация – при задължително намаляване
на данъчната основа с възнаграж-дението на доверителя /консигнант/. В
конкретния случай от ответника не са ангажирани доказателства, който факт не се
установява и от приетото по делото заключение на ССЕ, осчетоводяването на
процесната фактура от негова страна да е осъществено при условието на чл.127, ал.2,
т.2, б.“а“ ЗДДС – данъчната основа на доставката по процесната фактура да е
намалена с дължимото му възнаграждение. Тъкмо обратното, „И.С.Б.“ ЕООД съгласно приетата ССЕ
е отразил счетоводно фактура № **********/11.05.2017
г. с данъчна основа, формирана от цената на доставените стоки.
Изложените съображения
обуславят извод, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на 4 500,70
лева с ДДС, представляващо остатък от цена по договор за търговска продажба на електроматериали,
за която сума е издадена фактура № ********** от 11.05.2017 г., поради което
предявеният положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.327, ал.1 ТЗ за тази стойност е изцяло основателен.
Поради съвпадение на изводите на
двете съдебни инстанции относно изхода от разглеждането на спора, атакуваното решение
като правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивната инстанция. Такива следва да се присъждат на
основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна в размер на 800,00 лева –
заплатено адвокатско възнаграж-дение.
Воден от горното,
Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 545027/26.11.2018 г., постановено
по гр.д.№ 20 536/2018 г. по описа на СРС, IIІ ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА „И.С.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление:*** да ЗАПЛАТИ на „С.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 800,00 /осемстотин/
лева – разноски за въззивното произ-
водство.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.