№ 84
гр. Варна, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20233001000281 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба
депозирана от Н. М. Х. от гр.Варна срещу решение № 457/18.10.2022 г. постановено по т.д.
№ 150/2021г. по описа на ВОС, в частта с която съдът е отхвърлил, като неоснователен
предявения от Н. М. Х. – Бейкър срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, със седалище
гр.София, представлявано от Петя Димитрова и Димитър Шумаров иск за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит НЬ34618/08.04.2008 г., сключен между
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и Н. М. Х., изменен с допълнителни споразумения към
Договор за потребителски кредит HL34618M8.04.2008 г. от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г.,
30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., сключени между „Бългериън Ритейл Сървисис”
АД и Н. М. Х., на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето от
ЗЗД, вр. с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Въззивницата счита решението в обжалваната му част за неправилно, необосновано и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
процесуални нарушения с подробно изложения съображения за
това.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, в който е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба на
Н. Х..
Постъпила е и въззивна жалба от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу решение №
457/18.10.2022 г. постановено по т.д. № 150/2021г. по описа на ВОС, в частта с която
въззивникът е осъден да заплати на Н. М. Х. – Бейкър от гр.Варна, сумата от 17 516.78
швейцарски франка, представляваща платена без правно основание от ищцата разлика
между размер на договорена възнаградителна лихва и заплатена в резултат на едностранно
увеличена от страна на банката лихва по Договор за потребителски кредит
HL34618/08.04.2008 г., сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и Н. М. Х., изменен с
Допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и
1
27.02.2014 г., за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г. , ведно със законна лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, както и сумата от 16 513.83 евро, платена от ищцата
без правно основание по Договор за потребителски кредит HL34618/08.04.2008 г., сключен
между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и Н. М. Х., изменен с Допълнителни споразумения от
13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., за периода от
11.01.2016 г. до 11.01.2021 г. , представляваща курсови валутни разлики, ведно със законна
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Въззивникът счита решението в обжалваната му част за неправилно, необосновано и
постановено в несъответствие с материалния закон.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна Н. Х., в който се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Пред ВОС са предявени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.26,
ал.1, пр.1 и 3 от ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146, ал.1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на
Договор за потребителски кредит HL34618/08.04.2008 г., сключен между „Юробанк
България” АД и Н. М. Х., изменен с Допълнителни споразумения от 13.10.2009 г.,
23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г.; за осъждане на кредитодателя да
заплати на кредитополучателя сума в общ размер от 37 018,45 евро (след допуснато
изменение на иска чрез увеличението му), включваща сумите от: 34 981,02 евро-лихва за
периода от 08.01.2016 г. до 08.01.2021 г.; 1 691,43 евро – такси, и 346 евро- застраховки за
периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., като платени при изначална липса на основание по
Договора за потребителски кредит и Допълнителните споразумения към него, на осн. чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане; за осъждане на кредитодателя да заплати на кредитополучателя
на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 17 516,78 швейцарски франка (след допуснато
изменение на иска чрез увеличението му), съставляваща разликата между размера на
договорената възнаградителна лихва и заплатената такава за периода от 11.01.2016г. до
11.01.2021г., в резултат на едностранно увеличение на лихвения процент от страна на
банката, като платена без правно основание по Договора за потребителски кредит HL
34618/08.04.2008 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, както и за осъждане на кредитодателя да заплати на
кредитополучателя на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 23 913 евро, представляващи
курсови валутни разлики за периода от 11.01.2016г. до 11.01.2021г., като платена без
основание, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Твърди се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит за текущи
нужди в швейцарски франкове на 08.04.2008 г., по силата на който ответникът предоставил
на ищцата сума в размер на равностойността на швейцарски франкове на 52 300 евро по
курс купува за швейцарски франк към евро на „Юробанк и ЕФ Джи България“ АД
(понастоящем „Юробанк България“ АД) в деня на усвояване на кредита, с краен срок на
погасяване 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, съгласно Приложение №
1 към договора.
Ищцата сочи, че в договора по отношение на отпуснатата сума била посочена
единствено равностойността й в евро, но не и равностойността на кредита в швейцарски
франкове. Твърди се още, че от договора не се установява и дата на усвояване на кредита и
приложимия курс „купува“ за швейцарски франк на банката, тъй като такава информация не
е посочена в Приложение № 1 към договора от 08.04.2008 г., макар и страните да са
положили подписите си. Твърди се, че ищцата е усвоила предоставената като кредит сума в
евро, тъй като откритата й сметка в швейцарски франка е блокирана, като сочи, че
усвояването в швейцарски франка е формално, поради невъзможността за разпоредителни
2
действия от сметката в тази валута. Твърди, че по този начин се постига неравноправие,
доколкото в договора не е предвидено приложението на обективен курс или индекс,
съобразно който размерът на задължението да е обективно определяем. Ищцата твърди, че в
договора липсва и формула, съобразно която се изчислява базовия лихвен процент, както и
че не е предвиден механизъм за едностранно увеличение на лихвения процент. Ищцата
излага, че и при подписването на всяко допълнително споразумение размер на главницата в
швейцарски франкове не е бил посочен в съдържанието им.
Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е оспорил исковете с твърденията, че не е
налице неопределеност на задължението, не е извършвано едностранно изменение на
съдържанието на договора по отношение на валутата на кредита и преобразуването на
задължение, поето в една валута, в задължение в друга валута. Твърди се, че клаузите на
договора и на допълнителните споразумения са ясни и разбираеми за кредитополучателя.
Страните са изразили своето съгласие за извършване на превалутиране на кредита по курс
„купува“ на банката към датата на усвояването. Твърди се, че курс „купува“ на банката е бил
оповестен публично, поради което и кредитополучателят може да прецени точният размер
на кредита в швейцарски франкове. Сочи, че сключването на договори при определяне на
променлива лихва е абсолютно допустимо.
Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявеното искания и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ
ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че между
страните са възникнали облигационни отношения по Договор за потребителски кредит
HL34618/08.04.2008 г. в швейцарски франкове, по силата на който (чл. 1, ал. 1) ответникът
се е задължил и е предоставил на ищцата потребителски кредит в размер на
равностойността на швейцарски франкове на 52 300 евро по курс „купува“ за швейцарски
франк към евро на „Юробанк и ЕФ Джи България“ АД (понастоящем „Юробанк България“
АД) в деня на усвояване на кредита, с краен срок на погасяване 300 месеца, считано от
датата на усвояване на кредита, съгласно Приложение № 1 към Договора (чл. 5, ал. 1).
Цялото вземане на банката е било обезпечено с ипотека на недвижим имот, представляващ
Офис, находящ се в гр. Варна, м-ст „Свети Никола“ № 103, ведно с 4,30 кв.м. ид.ч. от
общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, върху което е
построена сградата, както и 25,30 кв.м. ид.ч. от дворното място, собственост на ипотекарния
длъжник ЕТ „ТСТ - Н. Х.“. Към датата на подписването на договора, ищцата е поела
задължението да върне кредита по погасителен план, какъвто към датата на договора не е
подписван между страните и не й е предоставен при сключването
му.
Съобразно разпоредбата на чл.430 от ТЗ с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия
и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Предвидено е, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с
банката и че договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. Процесният договор
безспорно съдържа всички елементи на договор за банков кредит по см. на чл.430 ТЗ,
сключен е от надлежна страна като кредитодател и в предвидената от закона форма, т. е. не
може да се говори за пълна нищожност на същия. В тази връзка, по отношение оплакванията
на ищцата за липсата на погасителен план, доколкото от съдържанието на Директива
3
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета, както и от разпоредбата на чл.430 ТЗ
следва, че погасителният план не е компонент от договора за банков кредит и същият има
информационна функция, това отново не може да се приеме като основание за нищожност
на договора. В чл.10, пар.3 от Директивата е предвидено изискване кредитодателят да
предоставя на потребителя безплатно и по всяко време през действието на договора за
кредит на извлечение под формата на погасителен план. В случая от данните по делото за
съда следва извод, че такава информация е предоставяна в по-късен етап от момента на
сключване на договора и усвояването на кредита, при условие, че за времето след сключване
на договора ищцата е извършвала в един дълъг период от време плащания.
На следващо място, по отношение уговорения в чл.1, ал.1 от договора размер на
кредита е предвидено в чл.1, ал.2 от Договора, че за приложимия курс „купува“ за
швейцарски франк към евро в деня на усвояване на кредита, както и за конкретно
определения съобразно него размер на кредита в швейцарски франкове, страните следва да
подпишат приложение № 1, като в същото е следвало да бъде изрично посочен размера на
сочени стойности – курс „купува“ и точен размер на кредита. Действително в подписаното
между страните в деня на сключване на договора приложение 1 тези стойности не са
индивидуализирани както е било уговорено.
В чл.2 от договора страните са уговорили и конкретните условия за реалното
усвояване на кредитната сума, както следва: разрешеният кредит се усвоява по конкретно
посочена блокирана сметка в швейцарски франкове – чл.2, ал.1 от договора, като със
сключването на договора, кредитополучателят дава съгласие и оправомощава банката
служебно да преведе равностойността на швейцарски франкове по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро по търговски курс на банката за съответната валута в деня на
усвояване на кредита. Съгласно чл.2, ал.5 от договора курс „купува“ на швейцарския франк
към евро на банката се формира от официалния курс „продава“ на евро към лека на същата
банка, разделен на официалния курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката,
т.е. уговорено повторно превалутиране.
Съгласно чл.3, ал.1 от договора, за усвоената сума кредитополучателката дължи на
банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на „Юробанк И Еф Д.
България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,65 пункта. Посочено е, че
към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове е в размер на 4,5%. Съгласно чл.3 ал.5 изр.1 от договора, действащият базов
лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задължителни за страните.
В чл. 6, ал. 2 от Договора се предвижда погасяването на кредита да се извършва във
валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на
съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят
не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по указаната в чл. 2, ал. 1 сметка, но
има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се
извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на Договора
дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката.
Между страните е било уговорена възможността банката да обяви кредита частично
или изцяло за предсрочно изискуем, когато не се погаси която и да е вноска, а при
неиздължаване на три последователни месечни вноски - изцяло или частично (чл. 18), като
предсрочността настъпва без необходимостта от каквото и да е волеизявление на страните.
В този смисъл банката още разполага с правото да приеме цялото вземане по кредита или на
част от него за предсрочно изискуема, а по силата на уговореното в чл. 19 в тези случаи (на
предсрочна изискуемост) банката има право да се снабди с изпълнителен лист по
4
извлечение от сметка и да пристъпи към принудително събиране на вземането
си.
Съгласно чл.21, ал.1 от договора, кредитополучателят може да поиска банката да
превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в български
лева/евро, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна, съгласно
действащата тарифа на банката, като кредитополучателят се съгласява банката да
превалутира кредита в лева или в евро по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски
франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания
кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута
и вид на кредита (по арг. на чл. 21, ал. 2). Договорът в чл.22 определя „превалутирането“
като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което
следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита
при изчисляване на лихвата по същия. По силата на чл.23 кредитополучателят,
декларирайки, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарски франкове към лева или евро, както и
превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, вкл. в случаите на чл. 6,
ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
евро, реално е поел отговорността да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и се е съгласил да поеме всички вреди – в т.ч. пропуснати ползи,
произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими след
превалутирането на кредитната сума.
От друга страна, в чл.12, ал.1 от договора е уговорено правото на банката по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия
кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по
реда на чл. 20 от договора. В този случай едностранно направеното изменение в Тарифата се
счита за произвело действие от деня на приемането на промените от компетентните банкови
органи. Същите съответно са задължителни за страните по договора. За
кредитополучателката е предвидена възможността да се информира за промените чрез
съобщения в банковите салони и на интернет страницата на банката.
Установено е също, че въз основа на предварително дадено от кредитополучателя
съгласие, банката е прехвърлила вземанията си по кредита на „Бългериън Ритейл Сървисиз“
АД, с договор от 12.06.2008 г. (л. 111), като с последващ договор за цесия от 07.03.2018г.
цялото вземане отново е било прехвърлено на банката-кредитодател. През периода, за който
кредитор е бил цесионерът „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, към договора са сключени
допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и
27.02.2014 г., с които страните са уговаряли периодично облекчено погасяване на кредита с
фиксиран лихвен процент за съответния период. Валидността на самото прехвърляне и
обвързващото действие на доворите за цесия не се оспорват от страните, поради което не
следва да се обследва датата на уведомяване за прехвърляне вземането.
Съгласно изготвените по делото първоначална и допълнителна ССЕ, заключенията
по които въззивният съд кредитира като обективно и компетентно дадени, сума в размер на
86 301 швейцарски франка е постъпила по сметка на кредитополучателката. Същата е
усвоена на 24.04.2008 г. С бордеро от същата дата са прехвърлени 85 006.48 швейцарски
франка по банкова сметка с IBAN: BG14 BPBI 7945 1461 2880 03. Блокираната
разплащателна сметка в швейцарски франка е служила само за постъпване на парични
средства и погасяване на задълженията по кредита. Сума в размер на 1 294,52 швейцарски
франка е била удържана от банката като комисионна по кредита. Стойностно, приложеният
за дата 24.04.2008 г. курс „купува“ за швейцарски франк към евро е 1,6501 франк за 1 евро
или 0,6060 евро за 1 франк, но това е бил фиксинга на банката за 23.04.2008 г. Изрично в
провелото се по делото о.с.з. при изслужване на заключение е указано, че това не влияе на
5
отчетеното при банката вземане в швейцарски франкове, а именно 86 301 швейцарски
франка.
При анализа на клаузите на сключения между страните договор ведно с
допълнителните споразумения, в съвкупност със събраните по делото доказателства,
въззивната инстанция прави следните правни изводи:
В настоящият случай безспорно предоставеният кредит не е предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищцата има качеството
на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката съответно се явява търговец по
смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. Без значение е как кредитополучателката след усвояване
на кредита е разходвала средствата, тъй като това не променя извода за наличието на
потребителско качество у същата при сключването на процесния договор, поради което в
отношенията между страните следва да намери приложение ЗЗП.
Предвид поддържаните от страните становища, спорни по делото на първо място се
явяват се явяват въпросите относно това дали са били уговорени индивидуално посочените
от тях клаузи от договора за кредит, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния
риск върху ищцата, съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на
ясни и разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ищецът
принципът на добросъвестност.
В чл. 145, ал. 1 ЗЗП, законодателят сочи, че неравноправната клауза в договор
сключен с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на
сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи. В ал.2 пък са посочени уговорките (клаузите), за които не се прави преценка за
неравноправност, като изрично е посочено, че преценката за неравноправност не се прави
ако тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
Предпоставките за определяне на една договорна клауза за неравноправна, съгласно
практиката на СЕС и константната практика на ВКС (решение №77/15г. по гр.д. №4452/14
на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр.д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о., решение
№51/16 по т.д. №504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16 г.на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 205/16 по т.д. №154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т.д. №1777/16
г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т.д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.), са
следните: 1) клаузата да не е индивидуално уговорена; 2) да е сключена в нарушение на
принципа за добросъвестност; 3) да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4) да е сключена във вреда на потребителя. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Когато
кредитополучателят - потребител не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който банката – кредитор може едностранно да промени
размера на възнаградителната лихва, респективно базовия лихвен процент, както и когато
методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е
част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на
общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност на
банката за еднострА. промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по
смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Следователно, както се възприема в
константната съдебна практика на ВКС, основният критерий за приложимост на
изключението по чл.144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени
6
от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП,
тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата
воля /в този см. и определение № 50010/31.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 567/2022 г., I т. о.,
ТК/. Съобразно константната практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК по приложението на чл.
146, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/17 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение №
77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на
договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. В
цитираните по-горе решения по чл. 290 от ГПК на ВКС е посочено, че подписването на
договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са
били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на
обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на
услугата - ответната банка. Няма спор, че процесния договор за кредит е изготвен изцяло от
банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, доколкото по делото (от ответния
търговец) не са ангажирани доказателства, установяващи, че ищцата е имала възможност да
изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по спорните клаузи от него и да
повлияе върху тях.
С постановено на 18.10.2023 г. определение по отправено до СЕС преюдициално
запитване (от Апелативен съд-София), предмет на разглеждане по дело С-117/23, са дадени
отговори на поставените въпроси, в следния смисъл: „1) Член 3, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че биха могли да са
неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на
които заеманата сума е деноминирана в чуждестрА. валута и банката първо я превежда в
тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната
валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат
от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск
при съществено покачване на чуждестрА.та валута, а от друга страна, кредитната
институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на
кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на
сключване на договора. 2) Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран
в чуждестрА. валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е
деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само
когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на
премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и
такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от
националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по
договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива
93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има
предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити
потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в
положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха
съществували.“
Разгледаните спорни въпроси по дело С-117/23 на СЕС са били предмет на
разясняване и по предходни произнасяния на СЕС по отправени преюдициални запитвания,
като например решение по дело С-186/16 от 20.09.2017 и определение по дело С-119/17 от
20.02.2018. Същите са били предмет на разглеждане и по дела на националния ВКС (напр.
7
решение по т.д. №105/2020г. на I т.о.; решение по т.д. №1159/2020г. на II т.о.; в т.ч., но не
само, определение от 31.01.2024г. по т. д. № 567/2022 г. на ВКС, I т. о.). Съгласно решение
№ С-186 на СЕС, преценката за неравноправният характер на дадена договорна клауза
трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът/доставчикът знае. Националната юрисдикция трябва да
направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по
смисъла на посочената разпоредба и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познания на продавача/доставчика - в настоящия случай банката, относно възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестрА.
валута. Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013 г. по
дело С-415/11 г. M. A. срещу C. D E. de C., T. i M. /C. /, с което във връзка с отправено
преюдициално запитване относно тълкуването на приложимата и в случая и съобразена
изрично от въззивният съд Директива 93/13 г. на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителски договори, СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от
Директивата да се тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в
ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни
норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и
евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-
неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.
Съгласно решение от 16.01.2014 г. по дело С-226/12 г., C. P. SA срещу Jose I. Menendez
Alvarez, "за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност,
запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е
сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му,
както и всички останали клаузи от договора". Съобразно решение от 26.04.2012 г. по дело
С-472/10 г., N. Fogyasztovedelmi Hatosag срещу I. Tavkozlesi Z.. "Националната юрисдикция,
която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от
името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство
организация, следва да прецени с оглед на чл. 3, пар. 1 и 3 от Директива 93/13 ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски
договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези
разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази
преценка, посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали предвид всички
съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и
спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и
задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са
уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално – дали потребителите имат право да
прекратят договора." В аналогичен смисъл и с определението по отправеното преюдициално
запитване от САС, на Съда на ЕС (седми състав) от 18 октомври 2023 г. по д. C-117/23 г. е
обобщена по аналогичен начин тази практика и са възприети нейните разрешения.
Доколкото посочената Директива е транспонирана в националното ни законодателство -
§13а, т. 9 ДРЗЗП, тълкуването на термина "значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" по чл. 143 ЗЗП се извършва по
смисъла на практиката на СЕС. Цитираното по-горе решение № С-186 се е отнасяло до
тълкуването на чл. 3, пар. 1 чл. 4, пар. 2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Същото е относимо и по отношение
на необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. Неизменно
следва да се вземе предвид даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл.3, § 1, чл.4, § 2
и чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 и чл.146, ал.1 и ал.5
от ЗЗП, което е задължително за националните юрисдикции на държавите членки на
Европейския съюз, по отношение тълкуването на понятието „основен предмет“,
възможността за преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора
8
само в случай, че те са неясни и неразбираеми, както и касателно критериите за
неравноправност на клауза, уреждаща валутния риск при договори в чуждестрА. валута. В
тази връзка съдът съобразява постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение №
295/22.02.2019 г., т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т.
д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на
ВКС, ТК, I т. о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. и
решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., в които се приема, че
"неравноправна е договорена клауза от кредитен договор в чуждестрА. валута, последиците
от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е
съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на
договора и когато при проверка за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в
този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал. 3
ЗЗП.". Следва също така да бъде съобразена задължителна практика на Съда на Европейския
съюз, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /например
решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018 г. по
дело С-119/17, EU: C: 2018: 103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, EU: C: 2014: 282,
решение от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение от 03.06.2010 г. по дело
C-484/08, EU: C: 2010: 309/, решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, EU: C: 2018: 750,
решение по дело C-415/11, EU: C: 2013: 164 и др./.
В решения по дело C-26/13 (т. 42), дело C-96/14 (т. 31), дело С-186/16 (т. 34), СЕС се
е произнесъл, че чл.4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за
контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива
система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и
разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, §2 от Директивата трябва да се тълкува
ограничително. Изискването за съставяне на договорната клауза на ясен и разбираем език се
прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на
договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на
доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО. Ако такава клауза е изготвена на ясен и разбираем език, същата не би
могла д се приеме за неравноправна и съдът не извършва преценка за нейната
неравноправност (решения на СЕС по дела С-186/16; C-484/08; C-26/13). В т. 37 от решение
на СЕС по дело С-186/16 е прието, че клауза като разглежданата в главното производство,
т.е. за погасяване на месечните вноски по договор в чуждестрА. валута в същата валута, в
която е бил договорен, т.е. швейцарски франкове, попада в обхвата на понятието „основен
предмет на договора“ по смисъла чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно т. 1 от
диспозитива на решението на СЕС и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17
член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен
предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза като
разглежданата в главното производство, включена в договор за кредит, изразен в
чуждестрА. валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът
трябва да се погасява в същата чуждестрА. валута, в която е бил договорен, след като
посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Ето защо
такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и
разбираем език.
В диспозитива на решение по дело С-38/17 СЕС е приел, че чл. 3, § 1, член 4, § 2 и
член 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна
уредба на държава членка, съгласно която не е нищожен договор за заем, сключен в
чуждестрА. валута, който, макар да уточнява сумата, изразена в национална валута,
съответстваща на искането за финансиране на потребителя, не посочва обменния курс,
който се прилага за тази сума за целите на определянето на окончателния размер на заема в
чуждестрА. валута, като едновременно с това предвижда в някоя от клаузите си, че този
9
курс ще бъде определен в отделен документ от заемодателя след сключването на Договора.
Когато тази клауза е била изразена на ясен и разбираем език в съответствие с член 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и
приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да прецени въз
основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от
договора - сред които по-специално общите разходи по неговия заем, или ако се установи,
че въпросната клауза не е изразена на ясен и разбираем език. Когато въпросната клауза не е
неправомерна по смисъла на член 3, § 1 от тази Директива или ако същата е неравномерна,
съответният договор може да се изпълнява без нея в съответствие с член 6, § 1 от Директива
93/13.
В настоящия случай волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски
франкове, е ясно изразена в клаузите на чл. 1, ал.1, т.1 и т.2 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал.5 и чл.6,
ал.2 изр.1-во от сключения между страните договор за потребителски кредит. Законодателят
в чл.9 ЗЗД е предвидил свобода на договаряне на страните по договор за кредит, поради
което те могат да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от
националната – лев, или резервната за страната – евро. При тези уговорки между страните се
налага изводът, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият
обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и
ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по
отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. По тези съображения
настоящият съдебен състав приема, че доколкото клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3 и чл.2, ал.1 и
ал.4 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и
са ясни и разбираеми, съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП, въпросът относно тяхната
неравноправност не следва да бъде разглеждан (решение № 105/2020г. по т.д. № 105/2020г.
на 1-во т.о. на ВКС). Показателите в същите са били изяснени между страните към датата на
усвояване на кредита.
Неравноправна обаче, се явява клаузата на чл.6, ал.2 от договора в частта по
отношение частта от същата, предвиждаща, че служебното превалутиране на средствата на
кредитополучателя в лева и евро по негови сметки в банката се осъществява по курс
„продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, като при липса на посочена
друга дата за приложим следва да се приеме курсът „продава“ на банката за швейцарския
франк към лева/евро към деня на превалутирането. Кумулативно тълкуване на тази
договорна клауза следва да стане с клаузата на чл.22 от договора, с която
кредитополучателката е декларирала, че е „запознат и съгласен с обстоятелството, че
промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за
последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 от договора, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да
носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме
всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните
курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. В действително с клаузата
на чл. 22, ищцата е поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро,
които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро. На следващо място с чл.22, ал.2 от договора е декларирала, че
е запозната и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.
6, ал. 2 и чл. 20 – чл. 22 от договора и е съгласна с настъпването им. В частта й, с която се
предвижда приложение на курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро
към деня на превалутирането, клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява проявление на
поетия от кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 и ал.2 от договора валутен риск.
Същественото е, че при преценката относно неравноправността на посочените клаузите от
договора, предвиждащи превалутираното на кредита, както и тези, формиращи
10
задължението на кредитополучателя да погасява сумата по кредита не в националната
валута, в която го е получил, а в чуждестрА. е, че начинът по който са формулирани тези
уговорки, не позволява на нормално осведомения и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен потребител, преди всичко да се ориентира в механизмите, по които ще се
превалутира кредита.
Както подробно съдът изложи по-горе в мотивите, клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, следва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин,
като съгласно ал.2 от разпоредбата на чл.147 ЗЗП, в случай на съмнение относно смисъла
на определено условие, то следва да се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Ето
защо, в частта, предвиждаща служебното превалутиране да се осъществява по курс
„продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането,
клаузата чл.6 ал.2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. По делото не са
ангажирани доказателства, че банката е предоставила на кредитополучателката преди
сключване на договора за кредит в чуждестрА. валута достатъчна информация, която би й
позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за
валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване
на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестрА.та валута, в която е отпуснат
кредитът. Включената в договора уговорка, че е възможна промяна на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на
дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води
до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на
горепосочените правни норми, дадено от СЕС. Кредитополучателката, както се установи, е
физическо лице – потребител и е икономически по-слабата страна в преддоговорното и
впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на
възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това
банката като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната
си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на
швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестрА. валута, е следвало при спазване на
принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация
относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута
няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид
професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за
минимализиране на валутния риск (в този см. решение № 60108/28.01.2022г. по т.д.
1159//20г. на 2-ро т.о. на ВКС, както и решение №168/29.01.2021г. по т.д.№2184/2019г. на
ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №170 от 16.03.2021г. по т.д.№1901/2019г. на ВКС, ТК, ІІ
т.о./.
Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателката
необходимата информация и че й са били разяснени реално икономическите аспекти и
рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да
вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв
договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи
валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск.
Валутният риск при промяна в курсовите разлики между чуждестрА.та валута, в която е
отпуснат кредитът, и националната валута, не би се поел само от банката, единствено в
случай че кредиторът - като професионалист в тази област, е разяснил предварително и
конкретно на потребителя неблагоприятните икономически последици при промяна във
валутния курс (напр. чрез използване на представителен пример, при който се изследва
цикличността на съответните икономически и финансови процеси). В тази връзка липсват
доказателства за предварително предоставена информация от страна на банката относно
възможните бъдещи промени във валутните курсове на уговорените валути, да е уведомила
кредитополучателката за евентуалните рискове, свързани с вземането на кредит в
чуждестрА. валута и да е обсъдила добросъвестно финансовите рискове от превалутирането
11
на кредита, както и да е предложила варианти на тези клаузи, чрез които рисковете да бъдат
избегнати или поне минимализирани. В този смисъл е задължителното за националните
юрисдикции Решение на СЕС по С-186/16 - „Финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на
кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие,
и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на
законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или
седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен
процент. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на
евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на
всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство, и отчитайки по-
специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая
на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестрА. валута”. Тези правни изводи са възприети и в решение №
295/22.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 3539/2015 г., ТК, II т.о.
С оглед липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните
курсове на швейцарския франк, кредитополучателката не е могла да прецени потенциално
значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск,
който поема със сключването на договора за кредит в чуждестрА. валута. По този начин
банката – като икономически по-силна страна, е нарушила принципа на добросъвестност,
като впоследствие – след сключване на договора, в хода на неговото изпълнение и
конкретно договореното с клаузите на чл. 6, ал. 2 – в частта й за приложимия при
служебното превалутиране курс, и на чл. 20, ал. 2 и чл. 22, и чл. 23 са довели до значителна
неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл.20 от договора не може да обоснове
различен извод, тъй като упражняването на възможността за превалутиране на кредита е
предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя
икономически интереси. С посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло
валутният риск в негова вреда, с което се създава значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т.18 ЗЗП (в ред.
преди изм. с ДВ, бр.57 от 2015г., приложим към момента на сключване на договора).
Предвид гореизложеното, и на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, настоящият
състав на ВАпС намира договорните клаузи на чл. 6, ал. 2 – в частта за приложимия при
служебното превалутиране курс, и на чл. 22 ал. 1 и чл. 23 за неравноправни, понеже не са
индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестрА. валута, последиците от тях са
цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по
прозрачен начин, така че кредитополучателката да може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния риск върху
него, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на
потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора.
В останалата си част разпоредбата на чл.6, ал.2 от договора не нарушава принципа
на добросъвестност. Същата предвижда възможност когато на съответния падеж
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си
по чл.2, ал.1 от договора и при наличие на средства в лева или евро по негови сметки в
банката, погасяването да може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в
лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове.
Служебното превалутиране осигурява своевременно погасяване на задълженията по
кредита, съответно предотвратява изпадането на кредитополучателя в забава и не води до
неравнопоставеност между страните, ако то не е свързано с прилагане на изменящ се
неблагоприятно за кредитополучателя валутен курс.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно
превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“
12
на банката за швейцарския франк към лева/евро за съответния ден на превалутирането и
поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или
продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя – потребител,
позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя,
каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи.
Клаузите, уговорени в чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12, ал.1 от договора за банков кредит
от 2008 г., по същество предоставят възможност на банката-ответник да промени
едностранно БЛП, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски.
По същество е уговорена еднострА. промяна на възнаградителната лихва от банката, без да
са установени обективни критерии. Въззивният съд изцяло споделя изложените правни
съждения в първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях.
Само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че относно неравноправността
на тези клаузи е формирана константна практика на ВКС по чл. 290 ГПК - напр. решение №
104/13.07.2017 г. по т. д. № 1936/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., в което се цитират други
решения на ВКС в същия смисъл - „Становището на съдебния състав по втория от
поставените въпроси, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за
едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на
базовия лихвен процент, може да бъде квалифицирана, като неравноправна по смисъла на
ЗПП, е съобразено със задължителната и непротиворечива практика на Търговската колегия
на ВКС. С постановените по реда на чл. 290 решение № 114/27.06.2012 по т. д. № 1194/2011
г.; решение № 51/04.04.2016 по т. д. № 504/2015; решение № 188/09.05.2016 по т. д. №
1787/2014 г.; решение № 26/03.04.2013 по т. д. № 957/2012 г.; решение № 91/08.07.2015 по т.
д. № 1097/2015 г.; решение № 6/20.05.2015 по т. д. № 2332/2014 г.; решение №
211/06.01.2015 г. по т. д. № 1987/2014 г.; решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г.;
решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г.; решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. №
1777/2015 г. и решение № 235/15.12.2016 г. по т. д. № 1510/2016 г., състави на Т.К. на ВКС
са имали случаи да се произнесат по различните критерии за квалифицирането на клаузи от
договори за банков кредит, като неравноправни особено с оглед включените в тях
възможности за еднострА. промяна на компонентите, формиращи договорната лихва, вкл.
базовия лихвен процент. В самия договор следва да бъде определена методиката за
изменение на лихвения процент през периода на действие. Да бъде конкретизиран видът,
количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е
обвързана с обективни критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена при
необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на договора ясни
правила, тя не отговаря на изискването за добросъвестност”.
В заключение съдът намира, че процесният договор за кредит може да се прилага
и да се изпълнява и без частта от клаузата на чл. 6, ал. 2, в частта й преценена като
неравноправна и без клаузите на чл.20, ал. 2, чл. 22 и чл. 23 от договора, тъй като се
запазват съществените задължения на страните по договора за банков кредит –
задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и
при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Преценявайки конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че
запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на
интересите на кредитополучателя – потребител. Доколкото по изложените съображения
елиминирането на неравноправните клаузи позволява да се възстанови правното и
фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на неравноправни
клаузи, т.е. без да му се възлагат неблагоприятните последици от същите клаузи,
неоснователен се явява иска за прогласяване нищожността на целия договор.
Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателката в
швейцарски франкове не е налице, както и фактическото предоставяне на усвоения кредит
13
на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестрА.та валута
/швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, въз основа на подадени от
кредитополучателката искане за усвояване на суми по кредита (л. 127) и молба за
превалутиране (л. 128), не обуславя извод, че договорът е сключен в български левове и че
кредитът е предоставен в националната валута. В хипотеза на банков кредит, по който
цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната
валута на страната – евро, а не в чуждестрА.та валута /швейцарски франкове/, уговорена в
кредитния договор, но кредитът е остойностен в чуждестрА. валута и задължението за
погасяване е посочено в договора в същата чуждестрА. валута, договорът не се счита
сключен в евро като резервна валута на страната и връщането на кредита се дължи в
уговорената чуждестрА. валута – швейцарски франкове /в този смисъл е и практиката на
ВКС съгласно решение №136/20.01.2021г. по т. д. №1467/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и
в други постановени по реда на чл.290 от ГПК решения по т.д.№2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ
т.о. и по т.д.№1901/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. В настоящия случай в договора за
потребителски кредит е уговорено предоставянето на равностойността в швейцарски
франкове на определена сума по курс „купува“ за швейцарски франк към съответната валута
на банката в деня на усвояване на кредита. При тези уговорки между страните се налага
изводът, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен
курс(ове), макар и на по-късен етап индивидуализирани, са изложени ясно и средният
потребител при относителна осведоменост и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите
последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение размера на заетата
сума и приложимия обменен курс. По тези съображения настоящият съдебен състав приема,
че доколкото клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, и чл.2, ал.1 и ал. 4 относно валутата, в която се
договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми, съгласно
чл.145, ал. 2 ЗЗП, то въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде
разглеждан.
Ответникът, на когото принадлежи процесуалното задължение (доказателствената
тежест) - арг. чл. 146, ал. 4 ЗЗП, не установи в процеса на доказване, че по-горе описаните
клаузи са уговорени индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени между страните, когато те са предварително изготвена от
търговеца, най-често в Общите условия към договора, но и когато се съдържат в
„индивидуалния” договор - те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги, респ. когато потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното
решение, практиката на СЕС, подробно разгледана в обжалваното решение, е съобразена от
първоинстанционния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП е
формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са
индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват
определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя
размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност
потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по
него от страна на банката, водят до извода за правилност изводите на ВОС за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, изменен неколкократно с последващи
допълнителни споразумения. Последните, доколкото с тях са предоговорени условията по
кредита, респ. размера на дълга, формиран при прилагане на неравноправни клаузи от
договора, като прилаганият лихвен процент е бил многократно завишаван от страна на
банката – едностранно, в какъвто смисъл е даденото от в.л. заключение по т. 3 от
поставените задачи по първоначално назначената ССЕ, не биха могли да доведат до
създаване на ново (допълнително) задължение, нито да създадат ново основание. За пълнота
на изложеното, без да пристъпва към разглеждане доколкото не е и предмет на исковата
претенция, ако споразумението за облекчение на длъжника не постига посочения като цел
ефект, то липсва и основанието му и съответно валидността на анексите следва да се отрече
14
на основание чл. 26, ал. 2, предл. последно от ЗЗД, в какъвто смисъл е и възприетото от ВОС
в обжалваното решение.
С оглед установеността на неравноправност в горепосочените договорни клаузи, в
частност уреждащите възможността на банката едностранно да промяна лихвения процент
по договора по критерии, които не са изцяло обективни и общоизвестни, заплатените от
кредитополучателката суми в резултат на увеличение на първоначално определения лихвен
процент съгласно чл.3, ал.1 от договора, се явяват платени при начална липса на основание,
което обуславя извода за основателност на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗ,
последният (съобразно дадените от вещото лице изчисления, които изцяло кредитира в
частта по т. 3 от първоначалната ССЕ) в размер на 17 516.78 швейцарски франка,
представляващи платени без правно основание за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г.,
съставляващи разлика между размер на договорена възнаградителна лихва и заплатена в
резултат на едностранно увеличение от страна на банката, ведно със законна лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
По отношение претенцията за заплащане на сумата от 23 913 евро като платена без
основание по договора, съставляваща установените курсови валутни разлики за периода
11.01.2016 г. до 11.01.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане, настоящият състав на ВАпС намира за
частично основателна по съображения идентични на гореизложените досежно наличието на
неравноправни клаузи в договора, което неминуемо води и до неоснователно превалутиране
на общия дълг.
Съдът, кредитирайки изчисленията на в.л. съгласно Приложение № 10 от
първоначалната експертиза и в съответствие с възприетите в обжалваното решение в
съответната му част мотиви, към които препраща, намирайки същите за правилни и
обосновани, приема иска за основателен до размера от 16 513.83 евро (л.411) за периода от
11.01.2016 г. до датата на подаване на исковата молба, която сума представлява разликата в
платените суми, вследствие промените в приложимия курс.
Относно оплакванията от страна на банката, че част от дължимите вноски са
заплатени от трето лице, което обуславя и необходимостта техния размер да доведе до
промяна и на дължимите по кредита суми, съдът намира, че подобни оплаквания са
неоснователни, доколкото безспорно вносителят е действал в качеството на пълномощник
на кредитополучателката (л. 270), поради което плащанията са довели до погасителен ефект.
След като изводите на въззивния съд изцяло съвпадат с тези на
първоинстанционния и след като не се установи и нарушение на императивни
материалноправни разпоредби, за които по аргумент от т. 10 на на ТР № 1 от 17.07.2001 год.
по тълк.д. № 1/2001 год. на ВКС, ОСГК, въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания
съдебен акт, поради което същият следва да се
потвърди.
По разноските:
В настоящата инстанция представителите и на двете страни са направили искания за
присъждане на съдебно – деловодни разноски, с представяне на списъци по чл. 80 ГПК.
Съобразно изхода от спора репариране на разноски за заплатена държавна такса не се
дължа, тъй като и двете жалби съдът е възприел за неоснователни.
На основание чл.78, ал.1 ГПК във вр. чл.38, ал.2 ЗАдв, по силата на който при
осъществена безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл. 38, ал. 1 ЗАдв,
адвокатското възнаграждение се присъжда на процесуалния представител, съгласил се да
поеме безплатна защита, на адв. В. О. М., следва да се присъди възнаграждение за
15
осъщественото представителство за въззивна инстанция, в размер на 5768 лв., определено
съобразно правилото на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, на база материалния интерес по жалбата на банката (63 985
лева). Съдът намира, че определеното в минимален размер адвокатско възнаграждение,
съответства напълно на фактическата и правна сложност на спора, и възмездява достойно
процесуалния представител за положения от него труд по делото, поради което
възражението на насрещната страна за намаляване на размера под минимума е
неоснователно.
С оглед изхода от спора в тежест на ищеца Н. М. Х. - Бейкър, следва да бъде
възложено заплащането на възнаграждение за защита от юрисконсулт във въззивното
производство срещу нейната въззивната жалба, в размер на 100 лева.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 457/18.10.2022 г. постановено по т.д. №150/2021г. по
описа на ВОС, в частта с която е отхвърлен предявения от Н. М. Х. – Бейкър срещу
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, със седалище гр.София, представлявано от Петя Димитрова и
Димитър Шумаров иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит
НЬ34618/08.04.2008 г., сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и Н. М. Х., изменен с
допълнителни споразумения към Договор за потребителски кредит HL34618M8.04.2008 г. от
13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., сключени между
„Бългериън Ритейл Сървисис” АД и Н. М. Х., на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
26, ал. 1, предл. първо и трето от ЗЗД, вр. с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и в частта с
която „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, със седалище гр.София е осъдено да заплати на Н. М.
Х. – Бейкър от гр.Варна, сумата от 17 516.78 швейцарски франка, представляваща платена
без правно основание от ищцата разлика между размер на договорена възнаградителна
лихва и заплатена в резултат на едностранно увеличена от страна на банката лихва по
Договор за потребителски кредит HL34618/08.04.2008 г., сключен между „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД и Н. М. Х., изменен с Допълнителни споразумения от 13.10.2009 г.,
23.11.2010 г., 30.12.2011 г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., за периода от 11.01.2016 г. до
11.01.2021 г. , ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, както и
сумата от 16 513.83 евро, платена от ищцата без правно основание по Договор за
потребителски кредит HL34618/08.04.2008 г., сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
и Н. М. Х., изменен с Допълнителни споразумения от 13.10.2009 г., 23.11.2010 г., 30.12.2011
г., 06.02.2013 г. и 27.02.2014 г., за периода от 11.01.2016 г. до 11.01.2021 г. , представляваща
курсови валутни разлики, ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Н. М. Х. - Бейкър, ЕГН ********** от гр. Варна, ул. „Георги Бакалов“, №
17, вх. 3, ет. 5, ап. 41 ДА ЗАПЛАТИ на„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Околовръстен път“ №260, представлявано от
Петя Димитрова и Димитър Шумаров, сумата от 100 (сто) лева, представляваща
възнаграждение за защита от юрисконсулт във въззивното производство срещу въззивната
жалба на Н. М. Х. - Бейкър, на осн. чл.78, ал.3 вр. ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.„Околовръстен път“ №260, представлявано от Петя Димитрова и
Димитър Шумаров ДА ЗАПЛАТИ на адвокат В. О. М., с ЕГН **********, служ. адрес
гр.Варна, ул. „Бдин“ №14А, като пълномощник на Н. М. Х. - Бейкър от гр.Варна, сумата от
5768 (пет хиляди седемстотин шестдесет и осем) лева – адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство по в.т.д.№281/2023 год. по описа на ВнАС срещу
16
въззивната жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 от
Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до
страните пред ВКС на РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17