№ 155
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Мария Яначкова
Десислава Б. Николова
при участието на секретаря Невена Б. Г.ева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20221000500879 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 266335 от 1 ноември 2021г. по гр. д. № 4775/2020г.
Софийски градски съд, ГО, 6 състав е отхвърлил като неоснователни
предявените от М. Д. И. и С. Д. И. против ЗАД „Алианц България” АД
активно субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за осъждането на ответника да заплати сумата от по 50 000 лв. (петдесет
хиляди лв.) за всеки един от двамата ищци, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди-болки и страдания
от смъртта на дядо им С. М. Б., настъпила в пряка, причинно-следствена
връзка с ПТП, реализирано на 13.12.2017г. гр. София, виновно причинено от
водача на л.а.м. „Дачия Лоджи“ с рег. № ******, чиято отговорност е била
застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при
ответното дружество с полица № BG/01/117003165095, валидна от
11.12.2017г. до 10.12.2018г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на завеждане на претенцията - 07.11.2018г. до
окончателното издължаване; осъдил ищците да заплатят на основание чл.78,
1
ал.3 ГПК на ответника сумата от 4 756 лв. (четири хиляди седемстотин
петдесет и шест лв.) разноски, направени от ответника пред първа инстанция.
С определение № 260013 от 4 януари 2022г. по гр. д. № 4775/2020г.
Софийски градски съд, ГО, 6 състав е оставил без уважение молбата на
ответника по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за
разноските да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение до размера от 4
872 лв. с ДДС.
Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба
на М. Д. И. и С. Д. И. срещу решението по гр. д. № 4775/2020г. на СГС, ГО, 6
състав. С доводи за неправилност на решението, концентрирани върху
неправилен като резултат извод на съда за липса на материалноправна
легитимация в тяхно лице, искат отмяната му и вместо това уважаване на
исковете, предявени от тях.
ЗАД „Алианц България“ АД е оспорил жалбата и от своя страна е
подал частна жалба срещу определението на съда по чл. 248 ГПК и с
оплакване, че е незаконосъобразно иска отмяната му и присъждане на
разноски в общ размер на 4 872 лв.
За да постанови решението си, с което отхвърля предявените искове,
първоинстанционният съд е приел, че в полза на ищците – внуци на загиналия
от ПТП не са възникнали вземания за обезщетения за вреди от смъртта му,
тъй като не е проведено доказване, че те са поддържали интензивни контакти
със своя дядо, и че са търпели болки и страдания извън типичните и
нормални за внуци, загубили дядо си, каквито са установени по делото.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно; то е и допустимо, а като косвен резултат от
решаващата си дейност счита същото за правилно.
Предмет на обжалваното решение са предявени искове при правна
квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за
неимуществени вреди от увредени лица (чл. 478, ал. 2 КЗ) срещу
застраховалия гражданската отговорност на делинквента, причинил ПТП на
13.12.2017г., от което е настъпила смъртта на С. М. Б. – дядо на ищците.
Настъпването на ПТП, вредоносния резултат от него и наличието на
2
застрахователно правоотношение между ответника и причинителя на ПТП е
установено в производството, като причинителят на ПТП и на смъртта на
пострадалия пешеходец, настъпила на 12.01.2018г., е признат за виновен с
влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд, разглеждащ
гражданските последици на деянието (чл. 300 ГПК; чл. 413, ал. 2 НПК). В
спорния предмет и на въззивното производство е материалноправната
легитимация на ищците да получат търсеното обезщетение от смъртта на
своя родственик, оспорена още в срока за отговор на исковата молба с
правоизключващи възражения, поддържани и в отговора на въззивната жалба
на ответника като обосновка на доводи за правилност на обжалвания акт.
Жалбоподателите поддържат от своя страна, че ТР № 1 от 21.06.2018г. по
тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС не е приложено правилно, не са
съобразени гласните доказателства и заключението на
съдебнопсихологическата експертиза (СПсЕ), от които се установявало, че са
имали с техния дядо, полагал грижи за тях, силна и дълбока емоционална
връзка, извън обичайната, напомняща повече на тази родител – деца. Това е
тезата, поддържана в исковата молба, в която са изложени твърдения за
изключително близки отношения със загиналия, чиято смърт ищците са
приели изключително тежко.
Ответникът по исковете, съобразно горепосоченото, е оспорил
правото на ищците да получат търсеното обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на дядо им с правоизключващи спорното право възражения,
че ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС е
неприложимо към застрахователно събитие от 13.12.2017г.; че не е доказана
изключителност на създадената връзка и на търпените болки и страдания от
загубата, евентуално, че претендираните обезщетения не могат да
надвишават 5 000 лв. съгласно чл. 493а КЗ.
Спорният предмет на делото във въззивното производство
следователно е концентриран на първо място около въпроса за правото на
ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди – имат ли качество
на увредени лица от процесното ПТП в контекста на въпроса причинени ли са
им неимуществени вреди от смъртта на дядо им С. М. Б., подлежащи на
обезщетяване в настоящия процес. При положителен отговор на този въпрос
ще се разгледа и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат въз
основа на установените в първоинстанционното производство факти във
3
връзка с това възражение, целящо намаляване на отговорността на ответника.
За да се произнесе, САС взе предвид следното:
От показанията на бащата на ищците св. И. е установено, че
починалият при ПТП е негов баща. Когато се родили децата му, семейството
живеело близо до родителите на свидетеля. Синът на ищеца бил кръстен на
дядо си, от което дядото бил много щастлив, защото той му бил първият
внук. Внукът платил операцията на дядо си след ПТП, като изпратил пари от
Англия, където се намирал.Ищците били гледани като малки
преимуществено от родителите на свидетеля, които полагали доста грижи за
тях през седмицата до тийнейджърската им възраст (родени през 1986г. -
ищцата и 1984г. - ищецът). Ищцата, когато научила за смъртта на дядо си,
изпаднала в стрес и отложила сватбата си.
От заключението на СПсЕ, неоспорено от страните, е установено и
въз основа на него въззивният съд следва да изходи в своята решаваща
дейност, че преживеният пътен инцидент с дядо им от 13.12.2017г. и
последващата му смърт на 12.01.2018г. е представлявала сериозен психо
травмиращ и стресиращ фактор за ищците. Преживяното е оказало негативно
отражение в тяхното психично съС.ие. В резултат на загубата на дядо си, при
ищцата са възникнали негативни емоционални преживявания, довели до
безпокойство, оплаквания от напрежение, силна душевна болка от
преживяването на загуба, чувства на яд, потиснато настроение. Тя изпитва
съжаление, че дядо й не е могъл да присъства на сватбеното й тържество,
отложено поради смъртта му. Тези преживявания са започнали постепенно да
намалят и отшумяват до момент, в който е постигната интеграция на загубата
в психичния живот на ищцата. Към м.03.2021г. при ищцата е налице чувство
за непредотвратима загуба и тъга до степен на нормалпсихологичното
преживяване на загубата. Възстановено е нивото на функциониране от
момента преди преживяната загуба. При ищеца вследствие от смъртта на
дядо му са възникнали негативни емоционални преживявания,
продължително преживяване на оплаквания от напрежение, безпомощност,
яд, гняв, безсилие, мъка и тъга. В определен период от време е бил
емоционално нестабилен – в потиснато настроение, безсъние и отдръпнатост
от контактите, бил е съкрушен, чувствал се е безпомощен и безсилен. Към
м.03.2021г. при него също е налице интегриране на загубата към психичния
4
му свят, възстановено е нивото на функциониране от преди преживяната
загуба. Вещото лице е уточнило при приемане на заключението, че и двамата
ищци са преминали през всички етапи на траурната реакция и са стигнали до
последната фаза - приемане на събитието, въпреки останали емоционални
отпечатъци и възстановено функциониране.
Съгласно ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК
на ВКС, приложимо спрямо спорните правоотношения, предмет на делото и
за разрешаването на спора между страните, материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. С т. 2 на посоченото ТР е
обявявено за изгубило сила ППВС № 2 от 30.ХI.1984г., с което е постановено,
че не се дължи обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга на
тези, посочени в ППВС № 4/1961г. и № 5/1969г. Правилното прилагане на
закона, според ППВС № 4/1961г., изисква за неимуществени вреди да бъдат
обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт.
Измежду най-близките лица са посочени неговите низходящи, съпруг и
възходящи, а като условие за успешно провеждане на исковете им е посочено
и установяването на добри, близки отношения, т. е. установяването, че тези
лица действително са претърпели такива вреди, тъй като нямат право на
обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане онези от
близките на починалия, които са били с него в лоши лични отношения. С
ППВС № 5/1969г. е допълнено ППВС № 4/61 г. на Пленума на ВС с ал. 2,
като е прието, че имат право на обезщетение на неимуществени вреди и
отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият
от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е
съжителствувало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, ако това съжителство не съставлява престъпление и не
противоречи на морала. Съгласно посоченото в мотивите към ТР № 1 от
21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС, особено близка
5
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни
отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част
от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила
на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и
на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение
няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо
вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
Постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС, - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Моментът, от който започват да действат тълкувателните актове,
които могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната
от тях правна норма, не е уреден нормативно. Първоначално приетите
тълкувателни ППВС и ТР имат обратно действие и даденото с тях тълкуване
важи от момента, в който правната норма е влязла в сила - счита се, че тя е
имала съдържанието, което впоследствие е посочено в тълкувателните актове.
Що се отнася до тълкувателни ППВС и ТР, с които се обявява за изгубило
сила дадено тълкуване и се прави ново тълкуване на правна норма, различно
от това по предшестващия тълкувателен акт, се налага извод, че те стават
задължителни (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) и имат действие от момента, в който са
постановени и обявени, откогато се изоставя предходното тълкуване.
Следователно по изложените доводи за действието на тълкувателните актове,
съобразно вече новото тълкуване следва да се разреши от съда, адресат на
задължителната сила на тълкувателния акт, висящият спор по предявен иск за
заплащане на обезщетение за вреди, какъвто е настоящият. ТР № 1 от
21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС обаче не е основание за
отмяна на влязло в сила съдебно решение по пряк иск (т.1 от ТР № 7 от
31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014г., ОСГТК на ВКС). По така развитите
6
съображения въззивният съд приема, че цитираното ТР № 1 от 21.06.2018 г.
по тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС, прието преди предявяване на
разглеждания иск, е приложимо за разрешаването на спора между страните,
въпреки, че непозволеното увреждане и настъпилият вредоносен резултат го
предхождат.
За да възникне право на обезщетение за причинени неимуществени
вреди в полза на ищците, както се отбеляза, следва да се проведе пълно и
главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия в резултат от ПТП и за настъпили в резултат на смъртта му
сериозни морални болки и страдания. Материалноправната легитимация на
лицето, което твърди, че е носител на предявеното за съдебна защита право,
се основава на действителното съдържание на конкретната поддържана
връзка с лицето, за смъртта на което се претендира обезщетение за
неимуществени вреди, а не на формална родствена връзка. Наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, се преценява от съда във
всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото.
Обезщетение следва да се присъди само тогава, съгласно обсъжданото ТР,
когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето,
което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва
проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване
съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
В разглеждания случай, и въззивният съд намира, че по делото е
доказано със събраните гласни доказателства съществуването на нормални
отношения на близост между починалия и внуците му, както и проявата на
естествена емоционална реакция от страна на ищците при смъртта на дядо
им. Законът не установява правила, които обвързват съда да приеме за
доказан определен факт въз основа на свидетелски показания, а формирането
на вътрешното убеждение за това кои факти са доказани въз основа на
показанията става въз основа на преценката на съда на тези показания.
7
Съгласно чл. 172 ГПК, преценката на показанията на роднините, на
настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на
осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините
й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от
техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза
или във вреда на една от страните, се извършва с оглед на всички други
данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост.
Действително, както е приел и първоинстанционният съд, показанията на
разпитания свидетел са правдоподобни откъм обстановката, за която се
отнасят, поради което след извършената преценка по реда на посоченото
процесуално правило, като се има предвид възможната заинтересованост на
свидетеля – баща на ищците, в полза на ищците, и въззивният съд им дава
вяра относно фактите, за които свидетелства. Въпреки, че тези показания са
основани на непосредствени възприятия за фактите, до които се отнасят, от
тях не може да се направи обоснован извод за наличие на близост между
посочените родственици, надхвърляща обичайната близост в рамките на една
фамилия. Анализът на свидетелските показания навежда на извод, че не са се
проявили конкретни житейски обстоятелства, които да обусловят създаването
на по-голяма близост между дядото и внуците в сравнение с близостта,
считана за нормална за тази родствена връзка. Традиционно за българския
бит отношенията между баби, дядовци и внуци се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, като в това число е
обичайно полагането на грижи за внуците в помощ и на родителската грижа.
Така в разглеждания случай отношенията между ищците и дядо им са се
характеризирали с типичните проявления на близката родствена връзка.
Подкрепата при отглеждането на внуците в ранната им възраст е израз на
обичайна близост и нормална привързаност между дядо, баба и внуци като
част от най-близкия семеен кръг, връзките, между които се характеризират,
както се подчерта, с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост, Отглеждането и възпитанието на внуците заедно с родителите,
особено, както е в случая при положение, че бабата и дядото са живеели
близо до младото семейство, не е нетипично за българското семейство, и въз
основа на тези факти не може да се направи несъмнен извод за
характеризиране на връзката дядо – внуци като изключителна. Нито
свидетелските показания, нито заключението на вещото лице психолог
8
установяват и понасяне на морални болки и страдания, надхвърлящи болките
и страданията, които би изпитал всеки внук при внезапна и нелепа смърт на
дядото от ПТП – силна и непреодолима скръб със съответни поведенчески
прояви в рамките на периода на траур от непоправимата житейска загуба, от
която принципно остават емоционални следи и е невъзможно пълно
възстановяване в психоемоционален план. В конкретната хипотеза и при
двамата ищци, живели отделно от родителите си и своя дядо, е налице
възстановяване на функционирането на ниво от преди загубата. Доколкото
преценката на съда за наличие на основания за присъждане на търсените
обезщетения е конкретна - въз основа на събраните по делото доказателства
за степента на емоционална и духовна близост и интензинтета на настъпилите
в резултат от смъртта на пострадалия вреди, - в случая въззивният съд
намира, че лицата, претендиращи обезщетение, не са провели пълно и главно
доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК) за съществуването на дълбока емоционална
връзка с починалия, отличаваща се по съдържание от традиционно
съществуващите връзки между баби/дядовци и внуци. Не е проведено и
изискуемото пълно доказване, че интензитетът и продължителността на
търпените от ищците болки и страдания по повод загубата на близкия човек
надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на внезапна смърт
на близкия, настъпила при ПТП. Ето защо, не са налице обстоятелства, въз
основа на които да се приеме по делото, че е осъществена хипотеза на
изключение, визирано в обсъденото ТР, приложимо към спорните
правоотношения, обуславящо определяне на претендираните обезщетения. С
оглед приетото по-горе е безпредметно произнасяне по въпроса приложим е
лимитът на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, въведен с
нормата на § 96, ал. 1 ПЗРЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018г./, регламентиращ
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди от 5 000 лв.
за лицата, които по изключение, извън лицата по ал. 3, претърпят
неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице поради
създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща
им продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат
обезщетени (чл. 493а, ал. 4 КЗ).
Така мотивиран, въззивният съд счете, че решението, предмет на
инстанционен контрол, е правилно и подлежи на потвърждаване и чрез
препращане към мотивите на първоинстанционния съд, изложени към
9
обжалваното решение (чл. 272 ГПК). На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК,
при този изход на спора, в полза на ответника по въззивната жалба се
присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 236 лв. с
ДДС – минималното възнаграждение съобразно съобразно материалния
интерес и липсата на сложност на делото на етапа на въззивното
производство.
Частната жалба, която съдът разглежда поради потвърждаване на
обжалваното решение, е неоснователна. И въззивният съд намира, че в
конкретната хипотеза дължимият размер на адвокатското възнаграждение се
изчислява съразмерно на материален интерес, формиран от сбора от цената на
исковете за вземания с общ правопораждащ факт, при идентични спорни
предмети и по двата иска, поради което нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ,
тълкувана във връзка с чл. 7, ал. 2 НМРАВ, е неприложима.
Водим от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266335 от 1 ноември 2021г. по гр. д. №
4775/2020г. на Софийски градски съд, ГО, 6 състав.
ОСЪЖДА М. Д. И., ЕГН ********** и С. Д. И., ЕГН ********** да
заплатят на ЗАД „Алианц България“ АД, ЕИК *********, на основание чл.
78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК, сумата 4 236 лв. – разноски за въззивна инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ЗАД „Алианц
България“ АД срещу определение № 260013 от 4 януари 2022г. по гр. д. №
4775/2020г. на СГС, ГО, 6 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС, а в частта, в която има
характер на определение, може да се обжалва в едноседмичен срок от
съобщаването му, при условията на чл. 280 ГПК, пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
10
2._______________________
11