Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 421 Година
02.04.2019 Град С.З.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тридесети
януари Година 2019
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 847 по описа за
2018 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 245, ал. 1 и чл.
215 КТ.
Ищецът П.Д.П.
твърди
в исковата си молба, че работил в ответното
дружество от 25.08.2015 г. до 02.12.2017 г., когато трудовият му договор бил
прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие. За периода
01.05.2017 г. до 30.11.2017 г. не му били заплатени следните суми: трудово
възнаграждение от 6396.50 лева, командировки по 700 евро на месец или общо 4900
евро, както и квартира по 130 евро на месец или общо 910 евро. Работил в
чужбина и посочените суми били договорени между него и ответника, а именно:
трудовото му възнаграждение да бъдело в български левове в горепосочения
размер, а отделно била договорена заплата по заработка в чужбина в общ размер
за посочения период от 9110 евро. Общо дължимите му се суми в евро възлизали на
14920 евро. Съгласно закона и съдебната практика, било възможно исковите
претенции за заплащане на суми за положен труд да бъдели предявявани, както в
български левове, така и в евро. С молба от 06.03.2018 г. уточнява, че исковата
му претенция с правно основание чл. 245, ал. 1 КТ била в размер на 9110 евро.
Целият този размер бил за периода 01.05.2017 г. – 30.11.2017 г., както
следвало: за май 2017 г. исковата му претенция била в размер на 570 евро; за
юни 2017 г. - в размер на 1670 евро; за юли 2017 г. - в размер на 1720 евро; за
август 2017 г. - в размер на 1910 евро; за септември 2017 г. - в размер на 1550
евро; за октомври 2017 г. - в размер на 1550 евро; за октомври 2017 г. - в
размер на 1610 евро; за ноември 2017 г. - в размер на 80 евро. За исковите
претенции с правно основание чл. 215 КТ, за периода 01.05.2017 г. – 30.11.2017
г., ответникът му дължал командировъчни пари по 700 евро на месец или общо 4900
евро. Дължал му и по 130 евро на месец квартирни пари за периода 01.05.2017 г.
– 30.11.2017 г. или общо 910 евро. Общият размер на исковите му претенции с
правно основание чл. 215 КТ бил 5810 евро. Това били чистите трудови
възнаграждения, както и чистата сума за всички посочени вземания, както на
основание чл. 245, ал. 1 КТ, така и на основание чл. 215 КТ. С молба от
06.03.2018 г. уточнява, че със заповед за командироване от 01.08.2016 г., бил
командирован в Г., в гр. Б., като заповедта не му била връчена. Подал молба до
ответника, както било посочено в цитираната му молба от 08.01.2018 г., като
прилагал служебен бон, с който било изпратено писмото му до работодателя. На
база на тази заповед в първата му молба били посочени исковите му претенции за
дневни и квартирни пари. Отново потвърждавал, че заповедта не му била връчена и
до момента, въпреки изпратеното писмо на 08.01.2018 г. Бил командирован за
работа по строителство на сгради и по-точно - за измазване на помещения,
боядисване, шпакловане, поставяне на подови настилки. С молба от 26.03.2018 г.
уточнява, че съдържанието на претендираното обезщетение с правно основание чл.
215 КТ, в размер на 4900 евро, било дневни и пътни, добавени към брутното му трудово
възнаграждение при ставки, определени в приложение № 2 от НКСЧ. За Г.
командировките - пътни и дневни, били в размер на 35 евро на ден, което при 20
дни работна седмица, било 700 евро на месец, или 4900 евро за периода май -
ноември. Претендираните трудови възнаграждения от 9100 евро от май до ноември
2017 г., били основни трудови възнаграждения. Това било изчислено на база
заработените часове със заплащане по 10 евро на час съгласно лична договорка
между страните. На база този критерий, за май - 8 дни по 7 часа по 10 евро на
час - 560 евро; за юни - 24 дни по 8 часа по 10 евро на час -1920 евро; за юли
- 24 дни по 8 часа по 10 евро на час - 1920 евро; за август - 22 дни по 7 часа
по 10 евро на час - 1540 евро; за септември - 22 дни по 7 часа по 10 евро на
час - 1540 евро; за октомври 22 дни по 7 часа по 10 евро на час - 1540 евро; за
ноември 1 ден по 8 часа по 10 евро на час - 80 евро, като общата сума възлизала
на 9100 евро. Нямало клауза в трудовия му договор за заплащане в чужбина,
защото към момента на сключването му, работел на обект на ответника в Б..
Затова бил поискал данни от него за уточняване на размера на всяко отделно
месечно вземане, тъй като в трудовия му договор нямало клаузи за плащане в
чужбина, а не му било предоставено споразумение за работа в чужбина, но
въпреки, че подал на 08.01.2018 г. молба, с която поискал копие от досието си, но
до момента нямал отговор на ответника. Размерът на плащането, уточнено в
първата му молба, взел от счетоводството му. Плащанията трябвало да се извършат
в първия ден от следващия месец. Всички плащания от август 2016 г. до ноември
2017 г. били в евро, защото строителният обект се намирал на територията на Г.
и съгласно НКСЧ заплащането се извършвало във валутата на страната, в която бил
командирован. Квартирни в размер на 130 евро за месец, които били определени за
Г. съгласно приложение № 2 от НКСЧ, не били заплащани от работодателя му, а
даже му били удържани за целия период на пребиваването му в Г.. По този начин
работодателят му се обогатил неоснователно за негова сметка и затова щял да
заведе отделна искова молба за неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД. След
частично прекратяване на делото с определение № 897/29.03.2018 г., искането по
същество е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от общо 9110 евро
за неплатени му трудови възнаграждения от май до ноември 2017 г., сумата от 5820 евро за неплатено му обезщетение
за дневни, пътни и квартирни пари за командироването му в чужбина за същия
период, и законна лихва върху тези суми от подаване на исковата молба в съда до
изплащането им, както и сторените по делото разноски.
Ответникът В.Е.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни
и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно в подадения в срок отговор и чрез пълномощника му в хода на делото по
същество.
Третото
лице Л.Р.П. - помагач на страната на привлеклият я ответник, заема посоченото в
молбата й от 12.09.2018 г. писмено становище, а в съдебно заседание, редовно
призована, не се явява, не изпраща представител и не взема становище по
предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите
на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от
значение за спорното право, намери за установено следното:
По
исковете по чл. 245, ал. 1 КТ
На
25.08.2015 г. страните
са
сключили в писмена форма представения трудов договор по
чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, в който е уговорен 6-месечен срок за
изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ и в полза на
работодателя. С него ответникът възложил, а ищецът приел да
изпълнява при него длъжността „к.“, на пълно работно време
от 8 часа,
с основно месечно трудово възнаграждение от 540 лева и 0.6 %
допълнително трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж
и професионален опит (л. 4). Този договор е прекратен на
02.02.2017 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие на
страните, видно от представената по делото заповед за прекратяването му –
л. 3 (чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ).
Страните не спорят, а се установява и от представените от
ответника с отговора му три допълнителни споразумения от 19.05.2017 г., от
20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г., и договор за строителство от 15.03.2017 г.,
че за периода от 20.05.2017 г. до прекратяване на трудовото правоотношение на
02.02.2017 г., ищецът е бил командирован за сметка на ответника и под негово
ръководство, на територията на Г., в рамките на предоставяне на услуги, въз
основа на посочения договор за строителство, сключен между ответника, като
изпълнител и - дружество Г., като възложител и ползвател на тези услуги (чл.
121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ). С това предявените
искове за неплатени на ищеца трудови възнаграждения за същия исков период от
май до ноември 2017 г. включително, са доказани напълно в своето основание, защото
за същия период ищецът е бил командирован на територията на посочената д. по
смисъла на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, за което му се дължи и според
нормата на чл. 215, ал. 2 КТ уговореното трудово възнаграждение, но не по-малко
от минималната работна заплата или минимални ставки на плащане, установени за
същата или сходна работа в приемащата посочена държава, за целия срок на
командироването му – чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 6, ал. 4 от НУРКИРСРПУ (Р
298-2019-IV
г.о.).
Вярно е, че според чл. 2, ал. 1 от същата приложима в
случая Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги (Обн.
ДВ, бр. 2/2017 г.), при командироване в този случай по чл. 121а, ал. 1, т.
1 КТ, работодателят и работникът или служителят уговарят с допълнително писмено
споразумение изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение за
срока на командироването, а в случая представените с отговора на ответника
горепосочени три допълнителни споразумения за командироването на ищеца за
исковия период в Г., въз основа на които единствено същият твърди в този
отговор, че е бил командирован ищецът в тази д. за исковия период (л.
68), не
са подписани от последния. А според чл. 7 от НУРКИРСРПУ, не се допуска
командироването, когато не е сключено такова споразумение (л.
88, 91 и 94). Но
също така е вярно, че въпреки това, в контекста и на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б.
„а“ КТ, ищецът се счита командирован на територията на Г., след като за исковия
период е изпълнявал на същата, извън пределите на Р.Б., задълженията си по
сключения с ответника трудов договор, а нарушаването /неспазването/ на горепосоченото
законоустановено изискване за това му командироване, има за последица
незаконност на действията на работодателя му и липса на задължение на ищеца да
изпълни това му командироване, но не и отпадане на задължението на същият
работодател да му заплати уговореното за срока на командироването му трудово
възнаграждение (в този смисъл Р 123-2011-IV г.о.), но не по-малко от
минималното такова, установено за работниците и служителите, изпълняващи същата
или сходна работа, в приемащата държава (чл. 121а, ал. 4 КТ и Р 298-2019-IV
г.о.).
С оглед изложеното, като противоречащо на тези представени
с отговора от ответника допълнителни споразумения, съдът не възприема т. Б-4 от
заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, според
което, за исковия период имало двустранно подписани от страните допълнителни
споразумения за командироването на ищеца (л. 138). Вярно е, че в подкрепа на
това си заключение вещото лице представя заверени от него копия от две
споразумения от 16.06.2017 г. и от 01.09.2017 г. (л.
140-141).
Но също така е вярно, че не въз основа на същите ответникът поддържа с отговора
си, че ищецът е бил командирован в Г. за исковия период, а при сравнението им е
и очевидно, че положеният за работник подпис под същите, е идентичен с този,
положен за главен счетоводител в споразумението от 01.09.2017 г. (л.
140-141),
което в съчетание с обстоятелстото, че последното не е и представено от
ответника с личното трудово досие на ищеца (л.
173-237),
обуславя само извода, че не въз основа на тези представени в заверени преписи
от вещото лице споразумения, ищецът е бил командирован в Г., а само въз основа
на подписаните само от ответника три горепосочени допълнителни споразумения,
представени с отговора му (л. 88, 91 и 94).
Доколкото по делото няма други доказателства, следва да се
приеме от представения от ответника и неоспорен от ищеца ревизионен акт, че от
2017 г. за Г. е въведена минимална часова ставка в размер на 8.84 евро на час
или минимално трудово възнаграждение на работниците в същата д. в размер на
70.72 евро дневно (л. 162). Това обостятелство се
признава и от ответника в отговора му (л. 68).
В подписаните от последния три допълнителни споразумения, представени със същия
отговор, ответникът сам по същество признава извънсъдебно и неизгодния за него
факт, който съвпада и с твърденията по същество на пълномощника на ищеца в
уточняващата му молба от 26.03.2018 г. (л.
21),
и поради това съдът го намери за доказан от признанията на ответника в тези
подписани от него допълнителни споразумения (чл.
175 ГПК),
че страните са уговорили по-голямо от посоченото минимално възнаграждение на
работниците в Г. за 2017 г. – трудово възнаграждение на ищеца за
командироването му в същата държава съответно от 21.47 лева на час (равностойни
на 10.98 евро на час по фиксинга на БНБ)
за периода от 20.05.2017 г. до 20.07.2017 г., от 17.89 лева на час (равностойни
на 9.15 евро на час) за периода от 21.07.2017 г. до 21.10.2017 г. и от 20.87
лева на час (равностойни
на 10.67 евро на час) за периода от 22.10.2017 г. до 10.01.2018 г., плюс 0,6 %
допълнително трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж и професионален
опит (л.
88, 91 и 94).
Неоснователни
са обаче доводите по същество на ответника в отговора му, че в тези допълнителни
споразумения било уговорено заплащане на ищеца само за изработен от него час (л.
69).
Както в трудовия договор, така и в тези подписани само от ответника
допълнителни споразумения, не е уговаряно определянето на трудовото възнаграждение
на ищеца за времето на командировката му в Г. - според изработеното по смисъла
на чл. 247 КТ (респективно
за единица изработка/трудова норма), а според времетраенето
на работата (л. 88, 91 и 94). Този извод не търпи промяна от обстоятелството,
че в същите споразумения е посочена по същество само часовата
ставка/заплащането на час, защото и в този случай продължителността на
работното време от 8 или 7 часа (а не изработеното), е
от значение, защото работникът/служителят е изправен, щом в рамките на
работното време се е поставил на разположение на работодателя, макар и да не е
работил през всичките часове на последното, след като това не е по негова вина (чл.
267, ал. 1 КТ).
Неоснователни
поради това са и доводите на ответника в отговора, че поради производствена
необходимост и специфичния труд, които бил полагал ищецът при командировката му
в Г. за исковия период, който се изразявал в полагане на к., същият работил
само в определени дни от месеца, когато се полагал такъв на к. и не бил работил
през останалите дни от месеца, когато такъв не се бил полагал (л.
69).
Правото на трудово възнаграждение съществува и при непрестиране на работна сила,
стига това да не се дължи на виновното поведение на работника и служителя (Р
171-2013-IV
г.о.).
Поради това и в случая, дори по делото да бе доказано това твърдяно от
ответника обстоятелство, че ищецът бил работил само в посочените от ответника
работни дни от исковия период, когато се бил полагал к. на сградата, то и
тогава, след като по делото нито се твърди, нито има данни това да е станало по
вина на ищеца, същият има право на пълния размер на уговореното за
командировката му в Г. трудово възнаграждение. В случая обаче по делото няма и
данни в подкрепа на това твърдение на ответника, че ищецът бил работил само през
посочените в отговора дни от исковия период (л.
69).
Не
представляват такива доказателства представените с отговора разчетно-платежни
ведомости и таблици за отчитане явяването/неявяването на работа, в които е
отразено, че ищецът е работил само посочените в тях работни дни от исковите
месеци, а в останалите бил в неплатен отпуск (л.
78-85).
Не само защото по делото няма данни същият да е искал от ответника да му
разрешава такъв неплатен отпуск по чл. 160 КТ за никой от тези дни, а
последният не може да се предоставя без съгласието/искането на работника или
служителя (чл.
160, ал. 1 и §3д от ПР на КТ). Но и защото, тези
ведомости и присъствени таблици са частни свидетелстващи документи, които не
носят подписа на ищеца, а в същите изготвилият ги ответник удостоверява тези
изгодни за него факти, които поради това не могат да се докажат със същите документи,
а сами се нуждаят от доказване (чл. 180 ГПК). Не
представлява такова доказателство и т. IV-2
и сл. от ЗСИЕ, защото посочените и в последното отработени дни от ищеца за
исковия период, се базират само на същите едностранно подписани от ответника
разчетно-платежни ведомости и таблици, и на счетоводните му записвания въз
основа на тях, видно от т. III-1 на същото ЗСИЕ (л.
136).
При това положение, не могат и да се приемат за редовни тези му счетоводстводни
записвания, защото липсват подписани и от ищеца първични счетоводни документи (ведомости
за заплати и присъствени таблици, молби и заповеди за неплатен отпуск),
които да ги оправдават (чл. 182 ГПК).
Поради това съдът не възприема и в тази част ЗСИЕ (чл.
202 ГПК). А
други доказателства в подкрепа на това си твърдение (ищецът да е работил за
исковия период само през посочените в тези ведомости и таблици работни дни от
исковите месеци, а в останалите да е бил в неплатен отпуск), ответникът, чиято
е тук доказателствената тежест, не е представил и липсват по делото (чл. 154,
ал. 2 ГПК).
Липсват
несъмнени доказателства и в подкрепа на твърдението му, ищецът да е напуснал
работа на 03.11.2017 г. и оттогава да не се е явявал на същата до прекратяване
на трудовото му правоотношение на 02.12.2017 г. Това обстоятелство не може да
се приеме за несъмнено установено от молбата му от 03.11.2017 г., защото със
същата той само е поискал да бъде освободен от заеманата длъжност по
здравословни причини (л. 77).
Същото обстоятелство не може да се приеме за несъмнено установено и от показанията
на свидетеля Р., че докато бил в Г. на същия обект от края на септември до
Коледа на 2017 г., ищецът бил там с него около месец, след което този свидетел
го виждал на обекта само 2-3 пъти, а в квартирата били с него през цялото
време, като не можел да каже дали и през останалите дни ищецът е бил на обекта
или не, защото учел - и ходел на училище, но имало моменти, когато му трябвал,
а го нямало, защото в същата им част тези показания не могат да бъдат
кредитирани, поради несигурността на свидителя относно тези обстоятелства и
липсата на други съотвестващи им данни по делото (така и Р 298-2016-IV г.о.). А
последното, в съчетание и с обстоятелството, че същият свидетел продължава да е
работник на ответника, оправдава напълно недоверието, с което съдът се отнася
достоверността на показанията му в тази им част (чл.
172 ГПК).
А други несъмнени доказателства (защото само с такива единствено
може да бъде оборена от ответника, съгласно чл. 154, ал. 2 ГПК, презумпцията на
чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвество изпълнение от ищеца на трудовите му задължения
и при командировката му в Г. за този период) в подкрепа на твърдението си в отговора, че ищецът е
напуснал работа на 03.11.2017 г. и оттогава не се е явал на обекта в Г.,
ответникът, чиято е тук доказателствената тежест, не е представил и липсват по
делото. Нещо повече. Самият той сочи в представените с отговора разчетно –
платежни ведомости и присъствени таблици за ноември и декември 2017 г., че през
ноември 2017 г. ищецът е отработил 12 работни дни от 15.11.2017 г. до
30.11.2017 г., а през декември 2017 г. - още един работен ден на 01.12.2017 г.,
с което сам опровергава противното си твърдение в отговора (л.
84-85).
Ето
защо съдът намери, че предявените от ищеца искове за неплатени трудови
възнаграждения за исковите месеци от май до ноември 2017 г. включително, са напълно
доказани в своето основание, защото за същия период ищецът е бил командирован по
смисъла на чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ на територията на посочената друга д.,
за което му се дължи и според нормата на чл. 215, ал. 2 КТ уговореното трудово
възнаграждение, а размерът му, съдът определи по реда на чл. 162 ГПК, без
помощта на вещото лице (защото е изчислявало
дължимите се на ищеца трудови възнаграждения само за работните дни от исковия
период, през които ответникът твърди, че ищецът е бил работил),
от данните в извънсъдебното признание на ответника в представените с отговора
му горепосочени три допълнителни споразумения (Р 298-2019-IV г.о.).
След
тези изчисления, съдът намери, че за отработените за времето на командировката
му в Г. от 20.05.2017 г. до 31.05.2017 г. 8 работни дни, ответникът дължи на
ищеца съгласно допълнителното споразумение от 19.05.2017 г. – 1382.32 лева или
706.77 евро (по
фиксинга на БНБ, определен с Р № 223/31.12.1998 г. за определяне на валутния
курс към еврото – Обн. ДВ, бр. 1/1999 г.)
брутно трудово възнаграждение (21.47 лева на час х 8 часа
на ден х 8 работни дни = 1374.08 лева + 0,6 % или 8.24 лева за трудов стаж и
професионален опит = 1382.32 лева : 1.95583 = 706.77 евро) и 1058.22 лева или 541.06 евро чиста сума за получаване (след
приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 и 4 КТ само на дължимите се за този
месец за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а, вр. чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ, които ответният
работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ,
чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, защото за този месец не са правени на
ищеца удръжки и за запори съгласно чл. 272, ал. 1, т. 5 КТ, видно от справката
към ЗСИЕ – л. 139). Това дължимо му се за май 2017 г. нетно трудово
възнаграждение от 541.06 евро (а не левовата му равностойност,
защото за срока на командироването му, на ищецът следва да се осигури, съгласно
чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 6, ал. 4 НУРКИРСРПУ, най-малко същата не само по
размер, но и валута, минимална работна заплата, каквато се плаща на работниците
или служителите, изпълняващи същата/сходна работа, в приемащата държава Г., а в
трудовите възнаграждения в последната се изплащат в евро),
ответникът е следвало да заплати на ищеца най-късно до 30.06.2017 г. съгласно
уговорката за периодичността на изплащането му в трудовия договор (л.
4). Част
от същото от 220.94 лева, ответникът е платил с РКО от 21.07.2017 г. (л.
97),
на подпогащата го страна, видно от т. IV-15 на ЗСИЕ (л.
137),
за която страните не спорят, че е - на ищеца и която признава в становището си
по делото, че е получила всички платени й от ответника, с представените с
отговора му ордери, суми от общо 5056 лева, включително и платените й с този
ордер 600 лева (л. 123). Вярно е, че в последния не
е посочено съдържанието на тази платена с него сума от ответника, за ищеца, на
подпомагащата страна (л. 97).
Но същото така е вярно, че страните не спорят, че всички суми по процесните
ордери, са платени от ответника на подпомагащата страна именно за погасяване на
задълженията му към ищеца за трудови възнаграждения. Вярно е също така, че според
нормата на чл. 270, ал. 3, изр. 2 КТ, само по писмено искане на работника или
служителя, трудовото му възнаграждение може да се изплати на негови близки, а в
случая по делото няма представено такова писмено искане на ищеца, трудовите му
възнаграждения да се изплащат на -та му - помагач на ответника по делото. Нещо
повече. Ответникът сам признава в уточняващата си молба от 09.07.2018 г., че това
искане на ищеца е било устно, а не писмено (л.
102).
Но също така е вярно, че това твърдение на ответника за наличие по съществото
си на такова устно негово овластяване от ищеца, да изплаща трудовите му
възнаграждения на -та му, не само не е оспорено от последната и ищеца, но и
същата признава, че е получила от ответника всички посочени в отговора му суми от
общо 5056 лева по представените РКО, без да сочи друго основание за
получаването им, а пълномощникът на ищеца по същество също признава това обстоятелство
с молбата си от 08.10.2018 г., с която заявява, че данните за платените
възнаграждения получил от подпомагащата страна, която се оказало, че била
получила от ответника сумата от 5056 лева (л.
144). Поради
това съдът намери, че страните не спорят, че всички платени от ответника на
подпомагащата го страна, - на ищеца, суми от общо 5056 лева, с шесте РКО,
представени с отговора, са платени на същата от ответника за погасяване на
задълженията му към ищеца за дължимите се за исковия период на командироването
му в Г. трудови възнаграждения, въз основа на устното му овластяване от
последния по смисъла на чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Поради това съдът намери, че
тези плащания имат погасителен ефект и са погасили частично поради това задълженията
на ответника към ищеца за платените с тях части от дължимите му се процесни трудови
възнаграждения (чл. 75, ал. 1 ЗЗД). Поради
това, след приспадане на платената с посочения РКО част от 220.94 лева (която
ответникът, като длъжник по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, сам е осчетоводил в
счетоводството си, че е платил от това възнаграждение с този РКО, видно от т. IV-15
от ЗСИЕ), съдът
намери, че за май 2017 г., ответникът остава да дължи на ищеца неплатеният
остатък от 428.09 евро от дължимото му се за същия месец нетно трудово
възнаграждение. До този размер следователно този иск на ищеца по чл. 245, ал. 1 КТ за плащането му се явява основателен и следва да се уважи със законната
лихва, а в останалата му част отхвърли, като неоснователен (чл. 245, ал. 1 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца по време на
командировката му в Г. през юни 2017 г. 22 работни дни, ответникът му дължи
съгласно допълнителното споразумение от 19.05.2017 г. – 3801.39 лева или 1943.62
евро брутно трудово възнаграждение (21.47 лева на час х 8 часа на ден х 22
работни дни = 3778.72 лева + 0,6 % или 22.67 лева за трудов стаж и
професионален опит = 3801.39 лева : 1.95583 = 1943.62 евро) и 2617.43 лева или 1338.27
евро чиста сума за получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 -
5 КТ, както на дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски
по чл. 6а, вр. чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и
данък по ЗДДФЛ, които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка
съгласно чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, така и на удържаните
му за този месец 292.68 лева от същото възнаграждение въз основа на представените
запорни съобщения по чл. 512 ГПК, изпратени до ответника по образуваните срещу
ищеца изпълнителна дела, посочени в тях (л.
86),
които запори, въпреки неоснователните доводи за противното на пълномощника на
ищеца, се считат наложени спрямо ответника, като трето задължено лице, от деня
на получаване от последния на запорните съобщения – чл. 450, ал. 3 ГПК). Това
нетно трудово възнаграждение от 1338.27 евро за юни 2017 г. (а не левовата му равностойност
с оглед изложеното), ответникът е следвало да заплати на ищеца най-късно до 30.07.2017
г. съгласно уговорката за периодичността на изплащането му в трудовия договор
(л. 4). Част от общо 877.66 лева от същото, ответникът е платил с частта от 379.06
лева от сумата по РКО от 21.07.2017 г. и с частта от 498.60 лева от сумата по
РКО от 04.08.2017 г. (л. 97), видно от т. IV-15 на ЗСИЕ (л. 137), на
подпомагащата страна, което частично плащане, с оглед изложеното, има
погасителен ефект (чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД).
Поради това, след приспадането му, ответникът е останал да дължи на ищеца
неплатеният остатък от 1739.77 лева/889.53 евро от дължимото се на ищеца за юни
2017 г. нетно трудово възнаграждение. До този размер от 889.53 евро следователно
този иск на ищеца по чл. 245, ал. 1 КТ за плащането му, се явява основателен и
следва да се уважи със законната лихва, а в останалата му част отхвърли, като
неоснователен (чл. 245, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца за времето на
командировката му в Г. през юли 2017 г. 21 работни дни, ответникът му дължи
съгласно допълнителното споразумение от 19.05.2017 г. (за
14 работни дни от 01.07.2017 г. до 21.07.2017 г. – по 21.47 лева на час х 8
часа на ден х 14 работни дни = 2404.64 лева) и
допълнителното споразумение от 20.07.2017 г. (за
останалите 7 работни дни от 21.07.2017 г. до 31.07.2017 г. – по 17.89 лева на час х 8 часа на ден х 7 работни дни = 1001.84
лева) – 3426.92 лева или 1752.16 евро брутно трудово
възнаграждение (2404.64 лева за 14 работни дни + 1001.84 лева за останалите 7
работни дни + 0,6 % или 20.44 лева за трудов стаж и професионален опит = 3426.92
лева : 1.95583 = 1752.16 евро) и 2617.43 лева или 1338.27 евро чиста сума за
получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 - 5 КТ, както на
дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а, вр.
чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ,
които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42,
ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, така и на удържаните му по
посочените запори 177.48 лева – л. 139). Това нетно трудово възнаграждение за
юли 2017 г. от 1250.60 евро (а не левовата му равностойност с оглед изложеното),
ответникът е следвало да заплати на ищеца най-късно до 30.08.2017 г. съгласно
уговорката за периодичността на изплащането му в трудовия договор (л. 4). Част
от общо 597.54 лева от същото, ответникът е платил с част от 1.40 лева от
сумата по РКО от 04.08.2017 г. и с част от 596.14 лева от сумата по РКО от 22.08.2017
г. (л. 97), видно от т. IV-15 на ЗСИЕ (л. 137), на
подпогащата го страна, което частично плащане има с оглед изложеното погасителен
ефект (чл.
75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Поради това, след приспадането му, ответникът е останал
да дължи на ищеца неплатеният остатък от 1848.43 лева или 945.09 евро от
дължимото му
се за същия месец юли 2017 г. нетно трудово възнаграждение. До този размер
от 945.09 евро следователно този иск на ищеца по чл. 245, ал. 1 КТ за плащането
му, се явява основателен и следва да се уважи със законната лихва, а в
останалата му част отхвърли, като неоснователен (чл. 245, ал. 1 КТ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца за времето на
командировката му в Г. през август 2017 г. 23 работни дни, ответникът му дължи
съгласно допълнителното споразумение от 20.07.2017 г. – 3311.51 лева или 1693.15
евро брутно трудово възнаграждение (17.89 лева на час х 8 часа на ден х 23
работни дни = 3291.76 лева + 0,6 % или 19.75 лева за стаж и професионален опит
= 3311.51 лева : 1.95583 = 1693.15 евро) и 1834.45 лева или 937.94 евро чиста
сума за получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 - 5 КТ, както
на дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а,
вр. чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ,
които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42,
ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, така и на удържаните му по
посочените запори 700.64 лева – л. 139). Това нетно трудово възнаграждение от 937.94
евро за август 2017 г. (а не посочената му левова равностойност с оглед изложеното),
ответникът е следвало да плати на ищеца най-късно до 30.09.2017 г. съгласно
уговорката за периодичността на изплащането му в трудовия договор (л. 4). Част
от 600 лева от същото, ответникът е платил с РКО от 22.08.2017 г. (л. 97), видно
от т. IV-15 на ЗСИЕ (л. 137), на подпогащата го страна, което частично плащане
има с оглед изложеното погасителен ефект (чл.
75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Поради това, след приспадането му, ответникът е останал
да дължи на ищеца неплатеният остатък от 1234.45 лева или 631.16 евро от
дължимото му се за същия месец нетно трудово възнаграждение. Следователно, до
този му неплатен размер от 631.16 евро, този иск на ищеца по чл. 245, ал. 1 КТ
за плащането му, се явява основателен и следва да се уважи със законната лихва,
а в останалата му част отхвърли, като неоснователен (чл. 245, ал. 1 КТ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца при командировката му в
Г. през септември 2017 г. 19 работни дни, ответникът му дължи съгласно
допълнителното споразумение от 20.07.2017 г. – 2735.60 лева или 1398.69 евро
брутно трудово възнаграждение (17.89 лева на час х 8 часа на ден х 19 работни
дни = 2719.28 лева + 0,6 % или 16.32 лева за трудов стаж и професионален опит =
2735.60 лева : 1.95583 = 1398.69 евро) и 2085.73 лева или 1066.42 евро чиста
сума за получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 - 5 КТ, както
на дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а,
вр. чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ,
които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42,
ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, така и на удържаните му за
този месец по посочените запори 8.48 лева – л. 139). Това нетно трудово
възнаграждение от 1066.42 евро за септември 2017 г. (а не левовата му
равностойност с оглед изложеното), ответникът е следвало да заплати на ищеца
най-късно до 30.10.2017 г. съгласно уговорката за периодичността на изплащането
му в трудовия договор (л. 4). Част от общо 836.95 лева от същото, ответникът е платил
с част от 436.95 лева от сумата по РКО от 22.08.2017 г., видно
от т. IV-15 на ЗСИЕ (л. 137) и с платените 400 лева с РКО от 23.09.2017 г. (л.
98), на подпогащата го страна, което частично плащане, с оглед изложеното по
този въпрос, има погасителен ефект (чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД).
Поради това, след приспадането му, ответникът е останал да дължи на ищеца
неплатеният остатък от 1248.78 лева или 638.49 евро от дължимото му се за септември
2017 г. нетно трудово възнаграждение. Следователно, до този му неплатен размер
от 638.49 евро, този иск на ищеца по чл. 245, ал. 1 КТ за плащането му, се
явява основателен и следва да се уважи със законната лихва, а в останалата му
част отхвърли, като неоснователен (чл. 245, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца при командировката му в
Г. 22 работни дни от октомври 2017 г., ответникът му дължи съгласно
допълнителното споразумение от 20.07.2017 г. (за 15 работни дни от 01.10.2017
г. до 21.10.2017 г. – по 17.89 лева на час х 8 часа на ден х 15 работни дни = 2146.80
лева – л. 91) и допълнителното споразумение от 20.10.2017 г. (за останалите 7
работни дни от 21.10.2017 г. до 31.10.2017 г. – по 20.87 лева на час х 7 часа
на ден х 7 работни дни = 1022.63 лева – л. 94) – 3188.45 лева или 1630.23 евро
брутно трудово възнаграждение (2146.80 лева за 15 работни дни + 1022.63 лева за
7 работни дни + 0,6 % или 19.02 лева за трудов стаж и професионален опит = 3188.45
лева : 1.95583 = 1630.23 евро) и 2255.33 лева или 1153.13 евро чиста сума за
получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 – 5 КТ, както на
дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а, вр.
чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ,
които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42,
ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, така и на удържаните му по
посочените запори 185.56 лева – л. 139). Това нетно трудово възнаграждение от 1153.13
евро за октомври 2017 г. (а не левовата му равностойност с оглед изложеното),
ответникът е следвало да заплати на ищеца най-късно до 30.11.2017 г. съгласно
уговорката за периодичността на изплащането му в трудовия договор (л. 4). Част
от общо 1377.83 лева от същото, ответникът е платил с част от 322.91 лева от
сумата по РКО от 22.08.2017 г., с част от 282.61 лева от сумата по РКО от
13.09.2017 г. (т.
IV-15 на ЗСИЕ,
л. 137) и с част от 772.31 лева от сумата по РКО от 16.10.2017 г. (л.
98), на подпогащата го страна, което частично плащане има с оглед изложеното
погасителен ефект (чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД).
Поради това, след приспадането му, съдът намери, че ответникът е останал да
дължи на ищеца неплатеният остатък от 877.50 лева или 448.66 евро от дължимото
му се за същия месец октомври 2017 г. нетно трудово възнаграждение.
Следователно, до този му неплатен размер от 448.66 евро, този иск на ищеца по
чл. 245, ал. 1 КТ за плащането му, се явява основателен и следва да се уважи
със законната лихва, а в останалата му част отхвърли, като неоснователен (чл.
245, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
същият начин, съдът намери, че за отработените от ищеца при командировката му в
Г. 22 работни дни от ноември 2017 г., ответникът му дължи съгласно
допълнителното споразумение от 20.10.2017 г. – 3233.26 лева или 1653.14 евро
брутно трудово възнаграждение (20.87 лева на час х 7 часа на ден х 22 работни
дни = 3213.98 лева + 0,6 % или 19.28 лева за трудов стаж и професионален опит =
3233.26 лева : 1.95583 = 1653.14 евро) и 2475.19 лева или 1265.54 евро чиста
сума за получаване (след приспадане съгласно чл. 272, ал. 1, т. 3 и 4 КТ само
на дължимите се за сметка на ищеца удръжки за осигурителни вноски по чл. 6а,
вр. чл. 6 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, за фондовете на ДОО и ЗОО, и данък по ЗДДФЛ,
които ответният работодател е длъжен да внесе за негова сметка съгласно чл. 42,
ал. 5 ЗДДФЛ, чл. 7, ал. 1 КСО и чл. 40, ал. 1 ЗЗО, защото за този месец не са
му удържани суми по посочените запори – л. 139). Това нетно трудово
възнаграждение от 1265.54 евро за ноември 2017 г. (а не левовата му
равностойност с оглед изложеното), ответникът е следвало да заплати на ищеца
най-късно до 30.12.2017 г. съгласно уговорката за периодичността на изплащането
му в трудовия договор (л. 4). Част от 209.67 лева от същото, ответникът е
платил със същата част от сумата по РКО от 13.09.2017 г., видно от т. IV-15 на
ЗСИЕ (л. 97 и 137), на подпогащата го страна, което частично плащане има с
оглед изложеното погасителен ефект (чл. 75, ал. 1, пр. 2 ЗЗД).
Поради това, след приспадането му, съдът намери, че ответникът е останал да
дължи на ищеца неплатеният остатък от 2265.52
лева или 1158.34
евро от дължимото му се за този месец ноември 2017 г. нетно трудово
възнаграждение. Ищецът обаче претендира това възнаграждение в по-малък размер
от 80 евро, видно от уточняващата молба на пълномощника му от 26.03.2018 г. (л.
21). Поради
това, до този претендиран от него размер, този му иск по чл. 245, ал. 1 КТ за
плащането му, следва да се уважи, като основателен, със законната лихва, с
оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК, чл. 245,
ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
иска за заплащане на обезщетение по чл. 215 КТ
Според нормата на чл. 215, ал. 1 КТ, само при командироване по чл. 121, ал.
1 КТ, какъвто случаят не е, работникът или служителят има право да получи,
освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари,
при условия и в размери, определени от Министерския съвет, а според нормата на
чл. 215, ал. 2 КТ, в относимата й за случая част, при
командироване по чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ, какъвто е случая, работникът или
служителят има право да получи, освен брутното си трудово възнаграждение, още и
пътни пари, при условия, определени в горепосочената наредба по чл. 121а, ал. 8 КТ, но не и дневни и квартирни пари, каквито ищецът също претендира с този си
иск, видно от уточняващите молби на пълномощника му от 06.03.2018 г. и от
26.03.2018 г. (л.
13 и 21).
Поради това същия иск в тази му част, с която ищецът претендира ответникът да
му плати за исковия период от май до ноември 2017 г., през който е бил
командирован в Г. по чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, обезщетение по чл. 215 КТ и за дневни и квартирни пари, следва да се отхвърли в същата част, като неоснователен,
само на това основание, защото при тази му командировка ищецът няма право на такова
обезщетение по чл. 215 КТ и за дневни и за квартирни пари (чл.
215, ал. 2 КТ, в този смисъл и Р 10-2019-IV
г.о.). Вярно
е, че според нормата на чл. 5 от НУРКИРСРПУ (ДВ
бр. 2/2017),
в относимата й за случая част, в споразумението по чл. 2, ал. 1 от същата Наредба,
страните могат да договорят и плащането на квартирни пари. Но също така е
вярно, че по делото няма данни за такава уговорка на страните. Тъкмо напротив.
В т. 11 от представените от ответника допълнителни споразумения от 19.05.2017
г., от 20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г. е посочено само, че - дружество - поема
разходите за квартирни пари за периода на пребиваването му в Г. (л.
88, 91 и 94). А
от кредитираната част от показанията на свидетеля Р. е видно още, че ищецът не
е плащал квартирни пари за квартирата, в която е бил по време на тази си
командировка в Г. (л. 274).
За
тази му командировка по чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, същият има право на
обезщетение само за пътни пари, но при условия, определени в посочената Наредба
по чл. 121а, ал. 8 КТ (чл. 215, ал. 2 КТ). Според
чл. 4 от същата, пътните пари за отИ.ето на работника или
служителя до мястото на работа в другата държава и за връщането му обратно след
изтичането на срока на командироването или изпращането, както и пътните пари,
свързани с ползването на платения годишен отпуск за връщането и за отИ.ето му
обратно до мястото на работа в другата държава, са за сметка на работодателя,
като пътуването може да се извърши със самолет, влак, лек автомобил, автобус,
кораб или с други сухопътни, въздухоплавателни и плавателни превозни средства, като
при пътуване със самолет, работникът или служителят има право на билет
икономична класа, освен при изпълнение на неотложни задачи, когато пътуването с
билет икономична класа е обективно невъзможно, а при пътуване с личен или служебен
автомобил, му се изплаща равностойността на изразходваното гориво по разходни
норми, определени от производителя на моторното превозно средство, и
съпътстващите такси за платени магистрали и паркинг, свързани с автомобила,
като не му се полагат пътни пари, когато ползва безплатно пътуване на друго
основание.
Анализът
на тези разпоредби от същата Наредба налага извода, че тежестта да докаже по
този си иск в тази му част, че е разходвал за тази си командировка в процесния
период, пътни пари за отИ.ето му до мястото на работа в Г. и за връщането му
обратно след изтичането на срока на командироването му, които според чл. 4, ал.
1 от Наредбата са за сметка на ответния работодател, се носи от ищеца по делото
(чл.
154, ал. 1 ГПК).
По делото обаче последният нито е посочил с какво превозно средство е пътувал. Нито
е представил доказателства да разходвал за своя сметка за същото пътни пари за
платени гориво и такси за магирстрала и паркинг. В тази насока, в т. 8 от
представените от ответника и неоспорени от ищеца допълнителни споразумения от
19.05.2017 г., от 20.07.2017 г. и от 20.10.2017 г. за същата командировка е отразено
само, че пътуването на ищеца до мястото й и връщането му обратно е следвало да
се осъществи със служебен автомобил на ответния работодател (л.
88, 91 и 94). В
тази хипотеза, според нормата на чл. 4, ал. 4 от посочената Наредба, ищецът има
право на обезщетение за горивото и таксите за паркинг и магистрали за същия
автомобил, ако е платил такива. В случая обаче ищецът не е представил доказателства
да е плащал за този автомобил гориво и такси за магистрали и паркинг. Поради
това, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, искът му за заплащане от
ответника на обезщетение по чл. 215, ал. 2 КТ и за такива пътни пари за
командировката му в Г., следва да бъде отхвърлен и в тази му останала част,
като недоказан още в своето основание/неоснователен, без преди това да бъде
обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява
безпредметно.
По отношение
на разноските, съдът намери, че тъй като ищецът е освободен от заплащането на
държавна такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), при този
изход на делото, дължимата се за същото държавна
такса, следва да се възложи в тежест на ответника съразмерно с уважената
част от исковете или сумата от 317.71 лева (чл.
78, ал. 6 ГПК). На същото основание, при този изход на делото, платеното
от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице от 300 лева, следва да се
възложи в тежест на ответника съразмерно с уважената част от исковете или
сумата от 81.66 лева (чл. 78, ал. 6 ГПК). При този изход на
делото,
сторените от ищеца разноски по същото,
изчерпващи се с платено адвокатско възнаграждение от
3232 лева, следва
да бъдат възложени в тежест на ответника съразмерно с уважената част от исковете
или сумата от 721.54 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на
делото,
сторените от ответника разноски по същото, изчерпващи се с платено
адвокатско възнаграждение от 1450 лева, следва да се възложат в тежест на ищеца
съразмерно с отхвърлената част от исковете или сумата от 1055.33 лева (чл. 78, ал.
3
ГПК). Неоснователно е възражението на пълномощника на ищеца в
хода на делото по същество за прекомерност на това възнаграждение, защото
минималното такова за защита на ответника по предявените искове (без
оттеглените такива, по които производството е прекратено преди да му бъде
изпратено съобщението за отговор), е в размер на 1405.43
лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с ал. 1, т. 1, пр. посл. от Наредба №
1/09.07.2004 г. на минималните адвокатски възнаграждения, при което,
надвишаващият го с 44.57 лева адвокатски хонорар от 1450 лева, който в случая ответникът
е платил за защитата си по делото, не може с оглед конкретната му фактическа и
правна сложност да се приеме за прекомерен и намали (чл. 78, ал. 5 ГПК). На
подпомагащата страна не следва да се присъждат разноски, а и по делото няма
данни същата да е сторила такива (чл. 78, ал. 10 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА В., с
ЕИК -, със седалище и адрес на управление ---, да заплати
на П.Д.П., с ЕГН **********, с адрес ***-, сумата от 428.09
евро за
главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за май 2017 г.,
сумата от 889.53 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение
за юни 2017 г., сумата от 945.09 евро за главница от неплатено нетно трудово
възнаграждение за юли 2017 г., сумата от 631.16 евро за главница от неплатено
нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., сумата от 638.49 евро за
главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за септември 2017 г., сумата
от 448.66 евро за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за октомври
2017 г., сумата от 80 евро за главница от неплатено нетно трудово
възнаграждение за ноември 2017 г., и законна лихва върху тези
главници
от 14.02.2018 г. до
изплащането им, както и сумата от 721.54 лева за
разноски
по делото съразмерно с уважената част от исковете, КАТО ОТХВЪРЛЯ ,като
неоснователни, предявените от П.Д.П., против В.Е., искове
за заплащане на неплатени трудови възнаграждения от
май до октомври 2017 г. включително В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно над
сумите от 428.09 евро, 889.53 евро, 945.09 евро, 631.16 евро, 638.49
евро и 448.66 евро, до претендираните 560 евро, 1920 евро, 1920
евро, 1540 евро, 1540 евро и 1540 евро, КАКТО и предявеният от П.Д.П.
иск за осъждането на В.Е. да му заплати сумата от 5810 евро за неплатено му
обезщетение по чл. 215 КТ за дневни, пътни и квартирни пари при командироването
му в Г. от май до ноември 2017 г.
ОСЪЖДА
П.Д.П. с п.с., да заплати на В.Е. с п.а., сумата от 1055.33
лева за разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА В.Е. с
п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Старозагорския районен съд, сумата от 317.71 лева за дължима
се за производството държавна такса съразмерно с уважената част от исковете и
сумата от 81.66 лева за разноски по делото за заплатено от бюджета на съда
възнаграждение на вещото лице съразмерно с уважената част от исковете.
ДЕЛОТО
е разгледано и решено при участието на третото лице Л.Р.П.,
с ЕГН **********,***- и настоящ адрес ***, като помагач на страната на
привлеклият я ответник по делото В.Е. с п.а.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: