Р Е Ш Е Н И Е №
21.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Мария
Методиева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 2510
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20200335 от 16.09.2020 г. по гр.д. № 1014/2018 г. Софийски
районен съд, 52 състав отхвърлил като неоснователни предявените от Г.Д.Д., ЕГН **********,
срещу „С.Е.“ ЕАД, ЕИК ********, искове - с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова
злополука, настъпила на 04.06.2014 г. в размер на 30 000 лева, и с правно
основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудова злополука,
настъпила на 04.06.2014 г. в размер на 6 000 лева, изразяващи се в разликата
между получените обезщетения и работната заплата за периода от 04.06.2014 г. до
09.06.2015 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното
изплащане. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на
ответника сумата 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на „ЗАД Б.В.И.Г.“ АД (сега ЕАД), ЕИК*******,
като трето лице помагач на ответника.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Г.Д.Д., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Съдът приел, че между страните било налице
валидно трудово правоотношение, както и възприел фактическата обстановка, която
ищцата твърдяла и доказала с писмени и гласни доказателствени средства, както и
че съгласно заключението на СМЕ ищцата вследствие на процесната злополука е
била със 72 % трайно намалена работоспособност. От свидетелските показания се
установило по категоричен начин, че ищцата е била на работа когато се случил
инцидентът, който бил с предистория и наслагване на допълнителни стресови
ситуации, на базата на които ищцата получила инсулта. Тези факти не се
оспорвали и от ответника. Неправилно районният съд приел, че дали злополуката е
трудова или не следва да бъде установено по предвидения за това в
законодателството ред от компетентния орган по чл. 60, ал. 1 КСО. Въззивницата
счита, че в трайната си съдебна практика ВКС не приема, че следва трудовата
злополука да бъде установена по нормативно установен ред, а именно
установяването й да бъде извършено съгласно Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с
ПМС № 263 от 30.12.1999 г., в сила от 01.01.2000 г., т.е. да има регистрирана
такава от длъжностното лице, определено от ръководителя на териториалното
поделение на НОИ и да има издадено разпореждане за приемане или не на
злополуката за трудова. Изводът на СРС, че липсата на влязъл в сила
индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е
пречка за уважаване на исковете по чл. 200 КТ бил неправилен, а цитираната
практика – инцидентна. Настъпването на трудова злополука следвало да се доказва
по общия ред, в противен случай щели да бъдат нарушени правата на работниците и
същите нямало да могат да търсят репарации относно случилите им се трудови
злополуки. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „С.Е.“ ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 16.03.2022 г. чрез процесуален
представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Третото лице помагач на ответника - „ЗЕАД Б.В.И.Г.“ ЕАД, не е депозирало
отговор на жалбата и не взема становище по същата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Районният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, към
която на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща. По същество решението е
правилно по следните съображения:
С оглед твърденията в исковата молба, уточнена с молба от 12.03.2019 г.,
съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
200 КТ - за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на трудова злополука от 04.06.2014 г. - получен от ищцата по
време на работа исхемичен мозъчен инсулт, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на увреждането - 04.06.2014 г., до окончателното плащане, и
за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в разликата между получените обезщетения за временна
неработоспособност и неполучените трудови възнаграждения за периода 04.06.2014 г.
- 09.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба в съда на 02.06.2017 г. до окончателното плащане.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ, за вредите от трудова злополука
или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайна неработоспособност над 50% или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено, независимо от това дали негов орган или
друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Работодателят
дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и
имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване - ал. 3 на чл. 200. Фактическият състав за възникване на отговорността на
работодателя, имаща обективен характер, включва следните кумулативно изискуеми предпоставки:
1. Наличие на трудово правоотношение между ищеца (или наследодателя му) и
ответника; 2. професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от
работника или служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила
временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт; 3.
вреда - имуществена и/или неимуществена, и 4. причинна връзка между професионалното
заболяване или трудовата злополука и вредата.
Характерът на злополуката като „трудова” следва да бъде установен по
предвидения в чл. 55 и сл. КСО ред, с разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно
наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав
на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст.
Същото е прието и с цитираните от районния съд решение № 31/02.02.2011 г.
по гр.д. № 1894/2009 г., IV ГО на ВКС и решение № 109/12.03.2012 г. по гр.д. № 622/2011
г., ІV ГО на ВКС, които, противно на поддържаното в жалбата, не съставляват
инцидентна, а обективират трайната и последователна практика на ВКС - решение №
319 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., ІІІ ГО, решение № 410 от
29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., ІІІ ГО, решение № 753 от 28.01.2011 г.
по гр. д. № 457/2010 г., ІІІ ГО, решение № 728 от 28.01.2011 г. по гр. д. №
1957/2009 г., ІІІ ГО, решение № 298 от 08.11.2012 г. по гр. д. № 184/2012 г., IIІ
ГО, решение № 374 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., ІV ГО и др.
Съгласно тази практика, липсата на влязъл в сила индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за
уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент
от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този
законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен
ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде
игнориран. Предвидената в чл. 57 и сл. КСО процедура по деклариране,
разследване и квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в
Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите
злополуки (обн. ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 1.01.2000 г.), обуславя
наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Липсата на разпореждане по чл. 60,
ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на
трудова злополука в рамките на съдебно производство. Разпореждането на органа
по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то
представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на
трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за
установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като
положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на
имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на
правото. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред
обуславя отхвърлителен резултат по предявени от пострадалия работник или
служител, респ. неговите наследници искове с правно
основание чл. 200, ал. 1 КТ.
В случая ищцата не е представила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО, с която процесният инцидент да е приет за трудова злополука, а и не твърди
да е инициирана процедура по чл. 57 и сл. КСО. Липсата на влязъл в сила
индивидуален административен акт, установяващ наличието на трудова злополука,
обуславя извод за неоснователност на предявените искове за обезщетяване на
вреди по реда на чл. 200 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия
състав на имуществената отговорност на работодателя, а установяването на
характера на злополуката, за което е предвидена специална административна процедура,
в рамките на общия исков ред не може да се извърши. Като неоснователни,
предявените искове с правно основание чл. 200 КТ подлежат на отхвърляне.
Въззивният съд намира за неоснователен довода в жалбата, че невъзможността
характерът на злополуката като трудова да се установява по общия ред нарушавала
правата на работниците/служителите да получат обезщетение. Въззивницата е
разполагала с едногодишния срок по чл. 57, ал. 2 КСО, в който да декларира
злополуката пред съответното териториално поделение на НОИ, от която възможност
същата не се е възползвала.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия,
който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 23, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата
инстанция, съдът определя възнаграждение в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20200335 от 16.09.2020 г., постановено по гр.д. № 1014/2018 г.
на Софийски районен съд, 52 състав.
ОСЪЖДА Г.Д.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „С.Е.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „ЗЕАД Б.В.И.Г.“
ЕАД, ЕИК********, като трето лице помагач на страната на
въззиваемия-ответник „С.Е.“ ЕАД, ЕИК ********.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.