Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
28.09.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско
въззивно отделение, IV „А” състав, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
Председател: СТЕЛА КАЦАРОВА
Членове: 1. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
2. мл. с. АТАНАС ДОДОВ
при секретаря Цветелина Добрева, като
разгледа докладваното от младши съдия Атанас Додов в. гр. д. 9596 по описа на Софийския градски съд за 2014 г., съобрази следното.
Производството е по реда на чл.
258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПФК
„ЦСКА“ ЕАД – в несъстоятелност, срещу Решение № II-65-66/17.04.2014
г. по гр. д. 30800/2013 г. на СРС – 65 състав, с което жалбоподателят е осъден
да заплати на ищеца, сега въззиваем, Д.О., гражданин на Република Сърбия,
сумата от 6500 евро, претендирана като обезщетение за предсрочно прекратяване
на трудовото правоотношение между страните със Заповед № 02/12.03.2013 г. на
изпълнителния директор на „ПФК „ЦСКА“ ЕАД, съгласно чл. 2 на Споразумение за
уреждане на финансови правоотношения между страните, ведно с обезщетение за
забава в размер на законната мораторна лихва от 18.07.2013 г.
Основното – по същество и единствено
– оплакване на жалбоподателя, се състои в това, че първоинстанционният съд не е
съобразил, че от събраните писмени доказателства се установява по безспорен
начин факта на получаване на процесната сума от 6500 евро от ищеца. Пледира за
отмяната на решението и за отхвърляне на исковата претенция. Претендира
разноски.
Депозиран е отговор на въззивната жалба,
в който Д.О. поддържа довод за неоснователност на въззивните оплаквания на
насрещната страна, и като поддържа, че нито самото споразумение за уреждане на
финансови отношения между страните, нито кой да е от останалите документи по
делото, доказват получаването на исковата сума, пледира за потвърждаването на първоинстанциониня
акт. Претендира разноски.
Съдът намира, че не са налице основания за спиране
на производството по настоящото дело, независимо от цитираното от пълномощника
на въззивника в молбата му с вх. № 146195/26.11.2015 г. и служебно известно на
настоящата инстанция обстоятелство, че против ответника е открито производство
по несъстоятелност. Събраженията на СГС са, че съгласно разпоредбата на чл. 637 ТЗ се спират съдебните и арбитражни произовдства по имуществени граждански и
търговски дела против длъжника, но не и що се отнася до трудовите спорове по
парични вземания, както и делата, по които длъжникът е ответник и е предявил
насрещен иск или възражение за прихващане, приети от съда за общо разглеждане. По
съображения, изложени на съответното място в мотивите, въззивният съд намира настоящият
спор да има характер именно на индивидуален трудов спор по КТ, а следователно
не е налице основание за спиране на производството по разглеждането му в приложното
поле на чл. 637 ТЗ. Въззивният съд не следва да съобразява факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството пред него, щом
предпоставките за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са
били налице към посочения момент, а въззивният съд намира те да са били налице
към същия момент.
Въззивният съд, въз основа на събраните
доказателства и закона, и в обхвата на правомощията си по чл. 269 ГПК, приема
от фактическа и от правна страна, следното.
Районен съд София е бил сезиран с
осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 365 ЗЗД
вр. чл. 222, ал. 1, пр. 2 КТ вр. чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ. Даване на
указания от въззивната инстанция относно необходимостта от ангажиране на нови
доказателства в производството пред нея, в светлината на постановките на т. 2,
абзац втори на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на
ВКС, не е необходимо, тъй като разпределението на доказателствената тежест с
оглед изведената от първата инстанция правна квалификация на иска по същество не се различава от разпределението на
доказателствената тежест с оглед изведената от настоящата инстанция правна
квалификация – за ищеца при всички случаи е тежестта да докаже сключването на
трудов договор и неговото прекратяване на визираното от него правно основание,
както и наличието на претендирания договор-споразумение, установяващ дължимостта
и размера на обезщетението поради прекратяване на трудовия договор, а ответникът
носи тежестта да докаже извършеното плащане (именно така е била разпределена и
от първата инстанция тежестта на доказаване – л. № 28 от кориците на първоинстанционното
дело).
Не се спори, а и от доказателствата се
установява, че ищецът е бил в срочно трудово правоотношение с ответника,
считано от 08.01.2013 г., по което правоотношение ищецът е заемал длъжността „кондиционен треньор“ с
основно месечно нетно трудово възнаграждение, в размер на 4000 евро, със срок
на трудовия договр – 30.06.2015 г. Не е спорно, а и от доказателствата се
установява, че със Заповед № 02/12.03.2013 г. на изпълнителния директор на
ответното дружество, трудовото правоотношение между страните, считано от
12.03.2013 г., е прекратено поради съкращаване на щата от 11.03.2013 г., като
заповедта е съобщена на ищеца на 12.03.2013 г. Следва, че в тежест на ищеца –
работник се е породило право на вземане по чл. 222, ал 1, пр. 2 КТ – право на
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращаване на
щата.
В производството пред първата инстанция е представено
като доказателство и прието недатирано споразумение за уреждане на финансови отношения
между страните. Неговият член първи гласи, че на 12.03.2013 г. „ПФК ЦСКА“ ЕАД е
прекратил турдовото парвоотношение на служителя със Заповед № 02/12.03.2013 г.
на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, като „служителят е получил 10 000
/десет хиляди/ евро на 12.03.2013 г.“, а член две дословно гласи, че „при подписване на настоящото споразумение
Служителят получава 6500 /шест хиляди и петстотин/ евро, представляващи
уговорено между страните обезщетение за предсрочното прекратяване на трудовото
правоотношение“. Едновременно с това, редакцията на чл. 3 от договора
дословно гласи, че „служителят декларира, че сумата от 6500 /шест хиляди и
петстотин/ евро, платима при подписване на настоящото споразумение, е единствената,
която му се дължи и няма никави финансови претенции във връзка с прекратеното трудово
правоотношение с работодателя“. Въззивният съд намира, че коментираното
недатирано споразумение има по същество ахарктер на договор за спогодба по
смисъла на чл. 365 ЗЗД, чиято член втори
обаче не новира при условията на чл. 107 ЗЗД първоначалното аздължение по чл.
222, ал. 1 КТ, което задължение – както недвусмислено личи и от текста на чл. 2
от спогодбата – има характер и на и страните продължават да го третират и след спогодбата като задължение
за обезщетение за предсрочно прекратяване на трудовото правоотношение, тоест –
касае се за трудовоправно вземане, запазващо този си характер и след споразумението,
доколкото е очевидно, че страните не са изявили нито воля за промяна (новиране)
на правния източник на това вземане, нито воля за промяна (новиране) на естеството
на произтичащото от правоизводящия факт субективно право. Следователно, новация
по смисъла на чл. 107 ЗЗД не е налице: вземането е и остава трудовоправно по
естеството си, а спорът относно съществуването и изпълнението му представлява
индивидуален трудов спор по смисъла на КТ.
Представени като доказателства са и
разходен касов ордер (РКО) от 28.01.2013 г. за сумата от 2000 лв., с вписано в
ордера основание за палщане – „аванс“, недатиран РКО за сумата от 4354,92 лв. с
вписано основание за плащане – заплата за м.01.2013 г., и РКО от 12.03.2013 г.
за сумата от 10 000 евро, в който РКО от 12.03.2013 г. е изрично вписано,
че служителят - ищец е получил цитираните 10 000 евро, което и
кореспондира с вписаното с процесното споразумение за уреждане на финансови
отношения, че на 12.03.2013 г. служителят е получил 10 000 /десет хиляди/
евро. Представени са счетоводни фишове за заплати.
При горната фактическа обстановка и кореспондиращите
й междинни правни изводи, оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният
съд не е съобразил, че от събраните писмени доказателства се установява по безспорен
начин факта на получаване на процесната сума от 6500 евро от ищеца, е
основателно.
Съдебната практика нееднократно е била изправяна
пред случаи, при които документ, обективиращ насрещно съвпадащи изявления за
сключване на реален договор, какъвто е договорът за паричен заем по ЗЗД,
съдържа в своето съдържание изявление на страните, че заемополучателят
„получава“ на заем договорената сума, каквото изявление в определени случаи бива
съчетано с допълнително изявление, че той – заемополучателят, „получава“ тази
сума „при подписване на договора“, или – че заемодателят „дава“ на заемополучателят
конкретно посочена парична сума, което изявление в определени случаи също бива съчетано
с изявление, че той – заемодателят, „дава“ на заемополучателя тази сума „при подписване
на договора“. В хипотези като посочените, практиката е категорична – и тази
практика се споделя от настоящата инстанция – че доколкото друго не следва от
безспорно установените фактически обстоятелства, окръжаващи сключването на самия
договор и следващи от съдържанието му – то използването в трето лице, единствено
число, сегашно просто време, на глагола, характеризиращ осъществяването в
правния мир на елемент от фактическия състав на договора, каквото е предаването
на заеманата сума – „дава“, „получава“, представлява признание, че описаното
фактическо действие с правно значение – „дава“, „предава“, „получава“, се е осъществило
едновременно със съставянето на самия документ, обективиращ насрещно съвпадащите
изявления на страните по сделката, и има по същество характер на признание
(разписка), че страната, задължаваща се да върне заетата сума, я е получила
едновременно със самото съставяне на документа, представляващ първият от
елементите на правопораждащия фактическия състав на реалния договор. Тоест, в хипотезата,
при която в самия документ, установяващ задължението за възстановяване на
парична сума или заместима вещ, се съдържа изявление на страните, че лицето, за
което тя е предназначена, я „получава“ („при подписването на договора“), или че
лицето, дължащо изплащането й като елемент от фактическия състав на реалния
договор, я „дава“ („при подписването на договора“), то налице е признание от страна
на лицето, получаващо на заем сумата и дължащо възстановяването й като елемент
от правните последици на договора, че самото действие по предаване на
заместимите вещи или парите – като елемент от фактическия състав на договора – се
е осъществило едновременно със самото съставяне на договора като документ, и
поради това същият има характер на разписка и се ползва в посочената му част с материална
доказателствена сила за факта на ефективното получаване на съответната сума от заемополучателя
като елемент от фактическия състав на реалния договор. На още по-голямо
основание, аналогичен правен извод би произтекъл в случаите, в които страните
са записали, че сумата, която едната от страните по договора „дава“ на другата,
е платима „при подписването на договора“. Така приема касационната инстанция в
Решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. 5372/2016 г. на III г.
о., в Решение № 379/06.01.2014 г. по гр. д. 171/2012 г. на IV г. о., и в други свои актове.
В контекста на изложеното, следва да се приеме,
че след като клаузата на чл. 2 от процесното споразумение за уреждане на
финансови взаимоотношения гласи, че „при подписване на самото споразумение“,
служителят О. „получава“ 6500 евро, представлащи уговорено между страните
обезщетение за предсрочно прекратяване на трудовото правоотношение“, и че след
като ищецът е декларирал и в чл. 3 от договора, че сумата от 6500 евро „е платима
при подписване на настоящото споразумение“, то посочените клаузи от договора
имат удостоверително правно значение и съставляват признание от страна на
ищеца, че при и едновременно със самото съставяне на цитирания документ, ищецът
- работник ефективно е получил сумата от 6500 евро. Тази сума той – видно от
текста на договора – „получава“ едновременно с обективирането на самия договр в
правния мир, и тази едновременност на осъществяването на коментираните две категории
юридически дейстивя, призната в самия договор, означава, че същият съставлява в
посочената си част разписка за получаването на процесната сума от 6500 евро. Други
доказателства, извън съдържащата се в самото споразумение за уреждане на финансови
взаимоотношения разписка за получаване на исковата сума, не са необходими. Без
правно значение са представените с отговора на исковата молба документи – нито
за ответника (с оглед съдържанието на самото споразумение) е съществувало задължението
да доказва с нарочни други доказателства самото реално изплащане на исковата
сума, нито представянето на съответните други документи и тяхното съдържание по
какъвто и да било начин дискредитира или опровергава противопоставимата на
ищеца материална доказателствена сила на споразумението за уреждане на
финансови отоншеине между него и ответника, че процесната сума е ефективно
предадена и получена.
Искът е неоснователен и ще следва да
бъде отхвърлен. Изграденият от първостепенния съд извод в обратен смисъл налага
отмяната на обжалваното решение, поради несъвпадане на крайните изводи на двете
инстанции.
По
разноските.
При този изход на спора, основателна
е претенцията на възизвника, в производството пред районния съд – ответник, за
присъждане нему на деловодни разноски. СГС намира, че в производството пред
първата инстанция (в чиито рамки ответникът своевременно е направил искане за присъждане
на разноски) разноските, присъдими на ответника, следва да бъдат лимитирани до
юрисконсултското възнаграждение, чийто размер за производството пред СРС е определяем
в съответствие с редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК към деня на приключване на устните
състезания в производството пред районния съд – 17.03.2014 г. и съобразно чл.
7, ал. 2, т. 4 на Наредба № 1/2004 г. ан Висшия АдвСъвет също към цитирания
момент (17.03.2014 г.), а то значи – присъдимото на ответника юрисконсултско
възнаграждение в производството пред първата инстанция е равно на сумата от
704,26 лв. За производството пред второинстанционния съд, на въззивника се
дължат разноски, включващи внесената държавна такса за въззивно обжалване –
254,26 лв., и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер за производството
пред СГС е определяем в съответствие с редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК към деня
на приключване на устните състезания в производството пред въззивния съд –
09.02.2015 г. и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 на Наредба № 1/2004 г. на Висишя
АдвСъвет също към цитирания момент (09.02.2015 г.), а то значи – присъдимото на
ответника юрисконсултско възнаграждение в производството пред втората инстанция
е равно на сумата от 911,39 лв. Следва, че на „ПФК „ЦСКА“ ЕАД ще следва да се присъдят
разноски за производствата пред двете инстанции в общ размер на 1869,91
лв.
Воден от горното, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № II-65-66/17.04.2014 г. по гр. д. 30800/2013 г. на
Софийския районен съд – 65 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.О., гражданин на Република Сърбия, притежаващ паспорт № *******издаден
на 31.12.2012 г., с личен номер в Република Сърбия – 2108972710272, роден на ***
г., против „ПФК „ЦСКА“ ЕАД – в несъстоятелност, ЕИК *******иск по чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 365 ЗЗД вр. чл. 222, ал. 1, пр. 2 КТ вр. чл. 328, ал. 1,
т. 2, пр. 2 КТ, за заплащане на сумата от 6500 евро (шест хиляди и петстотин
евро), претендирана като обезщетение за предсрочно прекратяване на трудовото
правоотношение между страните със Заповед № 02/12.03.2013 г. на изпълнителния
директор на „ПФК „ЦСКА“ ЕАД, дължимостта на която сума се претендира да е
установена в чл. 2 на Споразумение за уреждане на финансови отношения между
страните, ведно с обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва
от 18.07.2013 г.
ОСЪЖДА
Д.О., гражданин на Република Сърбия, притежаващ паспорт № *******издаден на
31.12.2012 г., с личен номер в Република Сърбия –*******, роден на *** г., да
заплати на „ПФК „ЦСКА“ ЕАД – в несъстоятелност, ЕИК *******сумата от 1869,91 лв. (хиляда осемстотин
шестдесет и девет лева и 91 ст.), представляваща съвкупният размер на
направените от „ПФК „ЦСКА“ ЕАД – в несъстоятелност, съдебно-делводни разноски в
производствата пред СРС и СГС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано
от деня на връчване препис от него на страните.
Председател:
Членове: 1.
2.