№ 109
гр. Тетевен, 14.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Марио Д. Стоянов
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от Марио Д. Стоянов Гражданско дело №
20234330100261 по описа за 2023 година
Предявени са установителен иск за прогласяване нищожност на договорна
клауза,съединен с иск за заплащане на недължимо платена сума.
Ищцата излага,че на 23.04.2018г. е сключила договор за паричен заем № 3206748 с
„Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в
размер на 300.00 лева, видът на вноската е месечна, а размерът на месечния лихвен процент
не е посочен.
В чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант — две физически лица, поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните
условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1
000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р.В
ал. 2 от чл. 4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по
настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 150 лв. Неустойката се заплаща от Заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
На ищцата е начислена неустойка в общ размер на 150 лева, тъй като същата не е
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, М. Гачева е погасила изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на
исковата молба.Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т, 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
1
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора
и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23
ЗПК).
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят кредиторът има право
само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. С оглед на изложеното е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Следващ довод в тази насока е, че тази клауза е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена, неустойката при
непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на
кредитора би покрила и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.З от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009г., ОСТК.
Кредиторът не включва сумата на неустойка към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. И, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя*' са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР, но от съдържанието на
договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква
задължението на потребителя да заплати неустойка, то същото е с характер на сигурен
2
разход и следва да бъде включеноизначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се
поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то тя би могла да направи информиран избор дали да сключи договора.
Моли почитаемия Съд да се счита за надлежно сезиран с възражение за нищожност
на целия договор за паричен заем и в мотивите си на постановения съдебен акт да се позове
на нея.
Счита, че неустоечната клауза по чл. 4 от Договора е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така считам, че тази клауза не е индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Ето защо счита, че е налице правен интерес за доверителката ми от предявяване в
условията на кумулативно обективно съединяване на усгановителен иск за прогласяване на
нищожност на неустоечната клауза - чл.4 ал.2 от договора и осъдителен иск срещу
ответното дружество на основание чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за недължимо платени суми
по процесния договор за паричен заем.
Моли да бъде постановено решение,с което:
-Да се признае за установено в отношенията между страните С. Т. Н. с ЕГН
********** и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК: *********, че клаузата на чл.4 ал.2
от Договора за заем 3206748 е нищожна,
-Да бъде осъден, на основание чл. 55 ал.1 предл. 1 от ЗЗД, ответника „Изи АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, с ЕИК: *********, да заплати на С. Т. Н. с ЕГН **********, сумата в
размер на 50 лева, като частичен иск от 150 лева, представляваща недължимо платени суми
по договор за паричен заем 3206748, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане;
-Направените по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание,проведено на 28.07.2023г,съдът е допуснал изменение-
увделичение на размера на осъдителния иск до сумата от 150.66 лева.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника ,в който се излага следното:
По допустимостта на иска:
Предявени са обективно съединени установителен иск за недействителност на клауза
от договора и осъдителен иск за връщане на даденото по нея. Като осъдителният иск
съдържа в себе си искане за установяване на спорното материално право!
3
Съединяването на установителния иск с осъдителен иск е недопустимо, поради
идентичност на предмета на спора. Това е така, защото в хода на исковото производство по
осъдителен иск ищецът има процесуална възможност не само да се позове и да докаже
нищожността на сключения договор, по който е заплатил сумата, но и ще може да
претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази сума. Константна е
съдебната практика, че липсва правен интерес от предявяване на установителен нск, когато
може да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят
необходимите факти, които са от значение. В тази насока - Решение № 35/01.09.2015г. по
т.д.№ 407/2014г. на ВКС - II т.о., Решение № 127/29.10.20 Юг. по т.д.№ 20/2020г., на ВКС -1
т.о., Решение № 11/19.01.1979г. на ВКС - III г.о. по гр.д.№ 782/1978г., Решение №
1019/10.05.1996г. на ВКС — IV г.о. по гр.д.№ 519/1995г., Решение № 1812/01.11.1995г. на
ВКС - IV г.о. по гр.д.№ 2134/1994г„ Решение № 409/15.04.1971 г. на ВКС - III г.о. по гр.д.№
173/1971 г., Решение № 1881/10.10.1967Г. по гр.д,№ 1007/1967г. на ВКС -I г.о.
С оглед на горното считат, че процесуалното поведение на ищцовата страна,
инициирайки съдебно производство и предявявайки два иска, като осъдителното искане
съдържа в себе си и установително такова, представлява злоупотреба с право и съзнателен
опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му натоварване сразноски!
Предявяване на осъдителен иск, ще гарантира принципите на бързина и процесуална
икономия при разглеждането на делото, както и икономия на средства и време, както на
страните, така и на съда.
Злоупотребата с право представлява съзнателно превратно упражняване на
субективно право, което е свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с
извличането на полза от превратното упражняване на права — какъвто именно е настоящия
случай.
Във връзка с гореизложеното моли да се прекрати настоящото производство по
отношение на установителния иск като недопустим.
Алтернативно, в случай че се счете установителния иск за процесуално допустим, то
моли да се има предвид следното:
Договор за паричен заем № 3206748/23.04.2018 е действителен и е в пълно
съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2. Договорът е
сключен валидно.
При отпускане на кредита дружеството е действало добросъвестно - на ищеца е
предоставен СЕФ, в който са описани параметрите на кредита и изрично е посочено, че
трябва да се предостави едно от посочените обезпечения, т.е. преди да сключи договора за
кредит, ищецът е знаел, че трябва да представи обезпечение. Видно от чл. 11, т. 18 ЗПК,
изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно. Не е
налице и неравновесие между правата и задълженията на страните - дружеството е
предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се е задължил да върне заетата
сума и договорената лихва.
4
Важно е да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не
намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната
неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на
обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е
начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението
до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на
падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за
забава.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е недействителна на основание чл. 21 ал. 1
ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният
представител на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Следва заключението, че законодателят е предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Отделно от изложеното ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем. Годишният
процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. ГПР
представлява „печалбата“ на кредитора, под формата на ..договорна лихва“ и „другите
разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява
по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. По настоящия договор за паричен заем ГПР е
фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на
ГПР е по формула, съдържаща се в Приложение X® 1 към ЗПК, като няма законово
изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се
посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин, следва да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до
промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т. 3, б. б. „а“ — „м“ от
приложение № 1 на ЗПК допускания. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или
предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на
договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в
договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и
уговорени допълнителни допускания.
5
Предвид горе изложеното, счита че са неоснователни доводите на процесуалния
представител на ищеца, че клаузата за неустойка цели да заобиколи императивната
разпоредба на закона. Законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива
разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита.
Неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност,
служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка е
начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на
парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба,
която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени
загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси).
Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение
и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и
нямаше да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.
Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие
на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена.
Всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е налице, следователно
неустоечните задължения са валидно възникнали. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1
/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само
ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не са налице,
тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция.
И не на последно място неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на
Кредитора, а е договорено между страните обезщетение за неспазванена договорното от
страна на заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
6
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до
нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В процесният случай Договора за паричен заем е сключен по предложение /искане/
направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се е запознал с
преддоговорната информация, попълнил е въпросник за кандидатстване на кредит, въз
основа на които са договорени клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение
на по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите,
които му се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото
интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия
случай този принцип не е нарушен, тъй като в договора между страните са защитени правата
и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от
договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до
получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски.
Съгласно чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за
недействителен само когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Надвишаването на ГПР, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК не
води до недействителност на договора за потребителски кредит, а до нищожност на
клаузите, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Моли да бъде постановено решение, с което да се отхвърлат изцяло, като
неоснователни и недоказани, предявените искове от страна на ищеца.
От представените по делото писмени доказателства,съдът приема за установена
следната фактическа обстановка:
Приложен е Договор за паричен заем №3206748/23.04.2018г скрлючен между „Изи
Асет Мениджмънт“-АД-София и С. Т. Н. от х.обл.,съгласно който ответникът,като
заемотадел предоставил на ищцата,като заемател,сумата от 300.00 лева,която заемателят се
задължил да върне на заемотаделя при посочени в договора условия.
По отношение на оспорените клаузи на договора:
Съгласно чл.4,ал.1 от Договора: Зае3мателят се задължава в срок от 3 дни,считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемателя едно от следните обезпечения:
-Две физически лица-поръчители,всако от които да отговаря на посочени в договора
условия,
-Банкова гаранция с бенефициер,за сумата по договора със срок на валидност 30 дни
7
след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Съгласно чл.4,ал.2 от Даоговора: При неизпълнение на задълженията по договора за
предоставяне на обезпечение в срока по договора,зае3мателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 225.94 лева.Неустойката се заплаща разскрочено,заедно с всяка една
от погасителните вноски,като към размера на всяка от вноските се добавя сума в размер на
17,38 лева.
От представуена от ответника справка за платени суми,удостоверяваща неизгодни за
него обстоятелства/на стр.46 от делото/ се установява,че ищцата е заплатила изцяло размера
на договорената неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 150.66 лева или
съвпадаща с размера на осъдителния иск,след неговото изменение.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Предявеният установителен иск е допустим,доколкото е ноторно,че исковете за
прогласяване нищожност на сделките не е ограничено с никакъв срок, като съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че установителният иск е
недопустим, поради липса на правен интерес от ищеца, тъй като осъдителният иск съдържа
в себе си и искане за установяване на спорното материално право. Право на ищеца е да
избере дали да предяви иск за установяване на нищожност на договорни клаузи, като получи
сила на пресъдено нещо по този спор или да се позове на нищожността на основанието за
престацията само като мотив. В подобна хипотеза съдът дължи разглеждане на довода за
нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си относно заявения петитум. Принципът
на двойна реституция, уреден в разпоредбата на чл.34 ЗЗД не е обусловен от начина, по
който ще бъде призната нищожността на конкретен договор - дали в мотивите
на решение по осъдителен иск за връщане на даденото по нищожен договор или
с решение по установителен иск за прогласяване на нищожността. Нещо повече, в случаите
на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при
констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в мотивите
на своето решение - в този смисъл Решение № 198/2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ІV г. о.
на ВКС, постановено по реда на чл290 от ГПК.
Съдът намира за основатеетн иска за нищожност на неустойката по чл.4, ал. 2 от
договора. Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има
санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска
изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено
възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуеми и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което
8
принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля
законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По
начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява
сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно,
че в краткия срок и при тези условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури
исканото обезпечение.
Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която е в размер на
почти половината от посочената сума по кредита и която се прибавя към дължимата сума,
т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение. Такава
неустойка не може да бъде оправдана. В тази връзка съдът не споделя възраженията в
отговора на исковата молба. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по
този начин и във вреда на потребителя. Кредиторът, макар да е само кредитна институция и
без възможностите на банковите институции, разполага с достатъчно правни средства да
обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на
потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата
страна. Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка
при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в
случая потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за непредставяне на
обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност
само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно
главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски; след
това при забава за плащане на някоя погасителна вноска, дължи законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава, както и предсрочно прекратяване на договора.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява
начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна
натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията към поръчителите са реално
неизпълними доколкото значително ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха
могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група
физически лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на
другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес
да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника. Липсват и данни как точно и въз
основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано
висок. Неустойката противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на
което се дължи и което е вписано в чл. 4. 1 от договора за паричен заем.Законът-чл. 92 ЗЗД
предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
9
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват, което
предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и
напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените
вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на
обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема не
съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези
случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката,
като правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно
положение спрямо търговеца, защото го задължава от една страна да плати необосновано
висока по размер неустойка, равняваща се на половината от отпускания кредит и то само за
непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по
чл. 4, ал. 1 от договора силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги
изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по
начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и норми и
компрометират института на неустойката. В този си вид представляват своеобразен
източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на
договорна лихва.Трудно би могло да се определи това вменено задължение на длъжника
като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в
съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически по-
слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да
служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се
посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя
своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на
задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил
правилата на добросъвестността, като в случая тази клауза от договора е създадена в
изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
произтичащи от договора. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена
скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на
договорна възнаградителна лихва. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на
задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на законната
лихва или в рамките на около 10% от размера на главницата, то видно е, че кредиторът не
придава тежест и не санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване на
главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под формата на
поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика ЗЗП и ЗПК санкционира с
цялата строгост на закона. Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не
10
обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне
заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това
задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова,
срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на
обезпечение, тоест,обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното
задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва отбележи още,
че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането
в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица
ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита натехните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този
смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В
този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
11
директивата. В този смисъл ако има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако
има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би
трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е
спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
Предвид изложеното клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем
се явява нищожна и следва да се прогласи за такава.
В случая обаче, съдът не споделя доводите на ищцата, че нищожността на клаузата
влече нищожност на договора изцяло.Според правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността на
клаузи в потребителските договори не води до нищожност на целия договор, ако той може
да се прилага и без тези клаузи. Посоченото правило представлява националната правна
норма, определяща изискванията по чл.6, пар.1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на
уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя
и съответно, че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълняваи без неравноправните клаузи.
Макар кредиторът да е финансова институция и договорът за кредит да е възмезден,
не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за неустойка
за непредставяне на обезпечение.
Аргумент, че прогласяването на отделна договорна клауза за ънедействителна не
влече нищожност на целия договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при
прогласяване на договора за недействителен се връща само чистата стойност на кредита.
Логическото тълкуване на разпоредбата налага извод, че действието на договора се запазва,
потребителят дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата сума.
Ето защо, съдът счита, че нищожността на определена договорна клауза не влече
нищожност на договора изцяло.
За основателността на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, съдът следва да
установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице
в,случая ответникът, което му се дава от обеднялото лице - ищецът и 2) липса на основание
за получаването му.
В настоящия случай е безспорно установено, че ищецът е платил на
ответника сумата от 150.66 лева/справка стр.31 от делото/.
При нищожност на клаузата,на основание на която е платена сумата -по чл.4,ал.-2 от
договора, поради противоречие на закона, е налице начална
липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД. Поради това и осъдителният иск също следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие/стр.38 от делото/,на пълномощника на ищцата-адвокат Б. З.-САК,следва да бъде
12
присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.Правото на
адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА е
установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има
право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се
присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.3 от ЗА.
Налице са посочените предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от
ответника адвокатското възнаграждение в размер на 800.00 лева,на основание чл.7,ал.2,т.1
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Пао сметка на РС-Тетевен ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна
такса в размер на 100.00/сто/лева.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, като противоречаща на добрите нрави, съгласно
чл.26, ал. 1 ЗЗД, на клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем №
3206748/23.04.2018г.,сключен между „Изи Асет Мениджмънт“-АД-град София и С. Т. Н. от
х.обл.,предвиждаща неустойка за заплащане на обезщетение в размер на 150.66 лева.
ОСЪЖДА,на основание чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“-АД, с
ЕИК:*********,със седалище и адрес на управление в град София,бул.“Джавахарлал Неру“,
№28,ет.2,ап.40-46,представлявано от Г. Т. Т.,да заплати на С. Т. Н. от х.обл., сумата от
150.66/сто и петдесет лева и шейсет и шест ст./лева.
ОСЪЖДА, ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“-АД, с ЕИК:*********,със седалище и адрес
на управление в град София,бул.“Джавахарлал Неру“,№28,ет.2,ап.40-46,представлявано от
Г. Т. Т. да заплати на адвокат Б. С. З. от АК-София,град София, 1303,област София,община
Столична,град Саофия,ж.к. „Зона Б-5“,бл.15,вх.Е,ет.6,ап.117,за осъществена правна помощ
по реда на чл.38а,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в размер на
800.00/осемстотин/лева.
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“-АД, с ЕИК:*********,със седалище и адрес
на управление в град София,бул.“Джавахарлал Неру“,№28,ет.2,ап.40-46,представлявано от
Г. Т. Т.,да заплати по сметка на Районен съд-Тетеветн държавна такса в размер на
100.00/сто/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
13
14