Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 07.05.2019
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я
ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА
ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 16534
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 247431 от 24.10.2017
г. по гр.д.№ 60342/2016г. по описа на СРС, 141 с-в, ответникът „Ф.“ АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на В.Н.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: на правно основание чл.128, т.2 КТ сумата 7617,33
лева - общ размер на неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода
м.02.2015г. - м.06.2016г. включително, ведно със законната лихва от 26.10.2016г.
до окончателното изпълнение, на правно основание чл. 86 ЗЗД сумата 791,14 лева
- мораторно обезщетение за забава за периода от 01.03.2015г. – 25.10.2016г.
включително върху главницата за неизплатени брутни трудови възнаграждения, на
правно основание чл.221, ал. 1 КТ сумата 701,40 лева - брутен размер на
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на пр.осн. чл.327, ал.1 т.2 КТ, от които 631,26 лева - нетен
размер на обезщетението и 70,14 лева - данък върху дохода на физическото лице,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.10.2016г.
до окончателното изпълнение. С решението са отхвърлени исковете с правно основание
чл.128, т.2 КТ за разликата над 7617,33 лева до пълния предявен размер от
7638,80 лв., с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над 791,14 лева до
пълния предявен размер от 793,26 лева, с правно основание чл.221, ал.1 КТ за
разликата над 701,40 лева до пълния предявен размер от 880,10 лева, както и с
правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 34,78 лева, претендирана като мораторно
обезщетение за забава за периода от 06.06.2016г. до
25.10.2016г. включително върху главницата по чл.221, ал.1 КТ.
В частта, в която исковете са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
Срещу решението в частта, в
която исковете са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ф.” АД, ЕИК *****. Въззивната жалба е депозирана в
законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с
изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението
е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени противоречия с
процесуалния и на материалния закон. Излага доводи, че длъжността, която ищцата
е заемала, е изисквала всяко несъгласие да се оповестява по предвидения ред,
съответно съответните документи да не се съгласуват от лицето. Сочи, че лицето
не е възразявало, че възнаграждението е определяно и изплащано по реда на
Наредба №50/2015 за капиталовата адекватност, ликвидността на инвестиционните посредничи
и осъществяването на надзор за спазването им, според която наредба следва да се
извършва периодичен преглед на основните принципи на политиката по
възнагражденията и същата да се актуализира периодично. Твърди, че по-високото
възнаграждение е изплащано въз основа на по-голяма натовареност и за периода на
тази натовареност. Твърди, че заповедите за бонуси върху възнаграждението не са
издадени за целите на процеса. Моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени
решението на първоинстанционния съд.
Въззиваемата страна е получила
препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок е постъпил отговор, с
който се оспорва въззивната жалба. Сочи, че трудовото възнаграждение е
увеличено еднократно от работодателя, като впоследствие е намалено без да има
съгласие на служителя. Сочи, че увеличението не представлява бонус над
основното трудово възнаграждение. Излага аргументи, че това се доказва от
разпитаните свидетели. Твърди, че въззиваемата е изразила несъгласие с
едностранно намаленото възнаграждение. Счита, че няма съгласие за намаляването
на трудовото възнаграждение. Моли съда да потвърди обжалваното решение и да
остави без уважение въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане пред
СРС обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128 т.2 от КТ
и чл.221 ал.1 КТ, както и искове по чл.86 от ЗЗД.
Решението в частта, в която първоинстанционният
съд е отхвърлил исковете, е влязло в
сила като необжалвано.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми. Доколкото въззивният съд намира
първоинстанционното решение за правилно, на основание чл.272 от ГПК препраща
към мотивите на СРС, като излага и следните свои аргументи:
По делото е отделено като безспорно,
че между страните е бил сключен трудов договор, който е прекратен считано от
06.06.2016г. По време на действието на трудовото правоотношение
ищцата е заемала длъжността „Ръководител вътрешен контрол“. Безспорно между
страните е, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1,
т.2 от КТ. Не се спори между страните и че трудовото възнаграждение на ищцата е
било първоначално в размер на 766 лева, като с допълнително споразумение от
31.05.2008 година трудовото възнаграждение е увеличено на 1231,96 лева.
Както и първоинстанционният
съд е констатирал, в трудовата книжка на ищцата многократно е вписвано
увеличение на трудовото възнаграждение. Последното увеличение, записано в
графата „основно месечно възнаграждение“ е от 01.05.2012г., като същото е
увеличено на 2360,29 лв.
Следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 347 от КТ трудовата книжка е официален
удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата
дейност на работника или служителя. Като такъв той обвързва съда досежно
обстоятелствата, които са вписани по надлежния ред от работодателя. Съгласно
чл.349 ал.1 т.6 от КТ в трудовата книжа се вписва уговореното трудово
възнаграждение. Именно в изпълнение на това свое задължение, работодателят е
вписал увеличаването на месечното основно трудово възнаграждение. По своята
същност това представлява изменение на трудовото правоотношение, което следва
да се подчинява на императивната разпоредба на чл.118 ал.1 от КТ, според която
работодателят или работникът или служителят не могат да променят едностранно
съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени
в закона. Ал.3 на същият член предвижда възможност работодателят да изменя
едностранно трудовото правоотношение при увеличаване на размера на трудовото
възнаграждение. Не са представени никакви доказателства от страна на
работодателя относно съгласие за изменение на трудовото правоотношение между
него и ищцата освен допълнителното споразумение от 31.05.2008г. Следва да се
приеме, че щом в графата „основно месечно възнаграждение“ като размер на
трудовото възнаграждение е вписана сумата от 2360,29 лева, то това е и
увеличеното по реда на чл.118 ал.3 от КТ възнаграждение на служителката.
Обстоятелството, че след това вписване е налично друго, според което
възнаграждението е намалено на 1888,23 лева не следва да се взима предвид от
съда, доколкото ищцата изрично е оспорила наличието на двустранно споразумение
за намаляване на възнаграждението, съответно вписването е извършено от
работодателя едностранно и не поражда целеното действие с оглед липсата на съгласие
от страна на служителя.
Съдът следва да отбележи, че като
дата на изменение на трудовото правоотношение в частта му относно увеличаването
на уговореното трудово възнаграждение до сумата от 2360,29 лв. е посочено „01.05.2012г.“.
Тази дата предхожда посочената в заповедите, представени от ответника на лист
28 и 29 от делото с две години и половина, съответно с три години и половина. Видно
и от справката находяща се на лист 13 от делото, ищцата е получавана трудово възнаграждение
в размер на 2360,29 лв. през месец януари 2013г., което отново предхожда
представените от работодателя заповеди от януари 2015, съответно от януари 2016
година.
От представената служебна
бележка, издадена от ответника-работодател е видно, че през 2014 година ищцата
е получавала нетно месечно трудово възнаграждение в размер на 1850,23 лева,
което е в повече от твърдяното уговорено и непроменяно бруто възнаграждение в
размер на 1231,96 лева. Работодателят не твърди, а и не представя като доказателство,
издавани заповеди за предходни години, съответно настоящият състав счита, че
работодателят, упражнявайки правото си по чл.118 ал.3 от КТ е увеличил през
2012 година трудовото възнаграждение на ищцата до сумата от 2360,29 лв. Работодателят
не доказа изгодният за него факт, че има изрично писмено съгласие на служителката
да намали това ѝ определено трудово възнаграждение до посочената в
трудовата книжка сума в размер на 1888,23 лева., поради което съдът следва да
приеме този факт за неосъществил се.
Съдът отново следва да
отбележи, че има противоречие между твърденията на ответника и събраните доказателства
по делото. Вписването на увеличеното трудово възнаграждение до размера от
2360,29 лв. е с дата 01.05.2012г.,като заповеди за едностранно временно
увеличение не са представяни за тази дата, съответно няма опора в доказателствата
по делото твърдението на работодателя, че ищцата е получавала тази сума въз основа
на заповедите от началото на 2015 и 2016 година, представени с отговора на
исковата молба. Още повече, че съгласно чл.349 ал.1 т.6 от КТ в трудовата
книжка се вписва уговореното трудово възнаграждение, а не бонуси с непостоянен
и временен характер.
В хода на първоинстанционното производство
са изслушани свидетелските показания на Ц.Ц.и на Г.П..
Съдът кредитира дадените от тях показания като логични, последователи и
непротиворечиви. Същите кореспондират със събраните по делото доказателства. От
показанията на свидетеля Ц.се установява, че е колега на ищцата и му е
известно, че неколкократно е увеличавано нейното възнаграждение, като е
запознат и че работодателят едностранно го е намалявал. Посочва изрично, че
работодателят по своя преценка е увеличавал, съответно намалявал трудовото
възнаграждение. Посочва, че тези едностранни изменения в трудово възнаграждение
не са за определено време. Изрично заявява, че не му е известно през 2015 и
2016 година да са издавани заповеди за бонуси на ищцата.
От своя страна свидетелката
Петрова съобщава, че с ищцата са били колеги. От показанията ѝ се установява,
че не са издавани и не е виждала заповеди за бонуси, като увеличението и
намаляването на трудовото възнаграждение е ставало едностранно без допълнителни
споразумения. Такива са били сключвани при увеличаване на възнаграждението и то
не за всяко увеличаване. Свидетелката изрично посочва, че ищцата е изразявала несъгласие
с намалението на трудовото ѝ възнаграждение, като това обстоятелство е
било дискутирано в офиса с директорите и служителите.
Съдът намира, че от така
депозираните показания се установява, че работодателят не е имал практика да
издава заповеди за бонуси на служителите си. Същият е увеличавал уговореното
възнаграждение едностранно и е вписвал в трудовите книжки на служителите
увеличението. Намалението на трудовото възнаграждение също е извършвано без
споразумение между страните, което съдът намира за незаконосъобразно с оглед
изричната разпоредба на чл.118 от КТ. И двамата свидетели категорично заявяват,
че тези изменения са нерегулярни и не са обвързани с обема на работа,както е
посочено в заповедите.
Поради тези съображения съдът
не кредитира така представените заповеди, които не носят подпис на служителя. Съдът
приема, че работодателят не е имал практика да изплаща бонуси с непостоянен
характер на служителите, а е увеличавал и намалявал едностранно възнаграждението
им, като е вписвал променения размер в трудовата книжка.
Възражението на въззивника, че
служителката не била възразила срещу сумата, която получава като трудово
възнаграждение, е неоснователно. От свидетелските показания на Г.П. се установява
по категоричен начин, че намалението на трудовото възнаграждение на ищцата е
дискутирано на работното място, като този факт е станал достояние на
директорите и на другите служители. Самият факт, че служителката е заемала длъжност,
свързана с вътрешния контрол, не означава, че дори и да не е налично противопоставяне
срещу така определението възнаграждение, това обстоятелство може да санира
липсата на съгласие с едностранните промени на работодателя. По делото няма
данни, а е и извън предмета на доказване, какви са били задълженията на ищцата
по трудовото правоотношение и какви са били те във връзка с актовете на
работодателя и с решенията му относно трудовото възнаграждение. Самото
възражение е и неотносимо поради тези съображения.
Въззивникът твърди, че
премиите на ищцата са били определяни и изплащани по реда на НАРЕДБА № 50 от
19.06.2015 г. за капиталовата адекватност, ликвидността на инвестиционните
посредници и осъществяването на надзор за спазването им. Действително съгласно чл.
18 от Наредбата инвестиционният посредник прилага политики, които обхващат
всички форми на възнаграждения, като заплати и други финансови и материални
стимули, включително облаги, свързани с пенсиониране, за определени категории
персонал. Същата разпоредба обаче предвижда, че променливото възнаграждение е
обвързано с постоянния резултат от дейността и съобразено с поетите рискове,
както и с изпълнението, надхвърлящо изискванията, посочени в длъжностната
характеристика на служителя като част от условията на трудовия договор или в
договора за управление. От приложените заповеди става ясно, че възнаграждението
се определя в по-висок размер с оглед предстоящо натоварване, която не е ясно с
какъв характер е и за какъв период. Самото прогнозно увеличение на обема на работата
не е в посочените изчерпателно в разпоредбата критерии за определяне на променливо
възнаграждение. Следва обаче да се има предвид, че съгласно чл.19 от Наредбата,
управителният орган на инвестиционния посредник изготвя политиката за
възнагражденията, която се одобрява от общото събрание. Управителният орган на
инвестиционния посредник извършва периодичен преглед на основните принципи на
политиката, актуализира я най-малко един път годишно в срок до 31 декември и я
представя на общото събрание заедно с отчета за дейността. При необходимост
прегледът по изречение първо се извършва по-често. По делото обаче няма данни
такава политика да е изготвена, да е одобрена, съответно не е представяна като
доказателство по делото. Ответникът в заповедите си не се е позовал нито на
цитираната Наредба, нито на изготвени вътрешни политики и правила. Още повече,
че според чл. 21. ал.1 от Наредбата, променливото възнаграждение е обвързано с
резултатите от дейността, а в заповедта не е посочено такова основание.
Напротив, изменението е аргументирано с оглед обема на работата, който е
прогнозен, съответно неясен и не отговаря на критериите, посочени в цитирания нормативен
акт. Няма данни и променливото възнаграждение, каквото твърди работодателят, че
е претендираното от ищцата, да е изчислено и съответно съобразено с подробно разписаните
правила на раздел четвърти от Наредбата. Съдът поради тези съображения намира
възражението за неоснователно, доколкото няма данни работодателят да прилага
изготвена от него политика на възнагражденията. Напротив, от данните по делото
се установи, че възнагражденията на служителите се намаляват, съответно
увеличават на базата на неясни критерии, като няма данни те да са инкорпорирани
в акт на работодателя, каквото е изискването на самата цитирана от ответника
наредба. Липсват доказателства работодателят да е уговарял със служителите си
променливо възнаграждение, съответно постоянно, тяхното съотношение и начин на определяне.
Самият цитиран нормативен акт изисква работодателят чрез изрично посочени
органи, да определи критериите и начинът на формиране на това непостоянно възнаграждение.
Доказателства и твърдения в тази насока липсват. Възнаграждението на
служителката в трудовия договор е уговорено като твърда сума, без позоваване на
вътрешни правила за определяне на бонуси и непостоянни финансови стимули. В
допълнителното споразумение също липсва такава клауза. Няма представени доказателства
и във връзка с препратки към вътрешни актове на работодателя досежно
допълнителни възнаграждения с
непостоянен характер.
Въззивният съд намира за нужно
да отбележи, че цитираната Наредба не създава за работодателя права, различни
от тези които Кодексът на труда, съответно Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата му предоставят. В този смисъл за
работодателя не възниква поради качеството му на инвестиционен посредник потестативното
право да намаля възнаграждението на служителите си едностранно и извън
предвидения в КТ ред. Още повече, че работодателят е увеличил възнаграждението
на ищцата до сумата от 2360,29 лева през 2012 година, а цитираната от него
наредба е приета едва през 2015 година. С цитирания нормативен акт се
транспонира Директива 2013/36 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни
2013г., която от своя страна също не е била приета към момента на увеличаването
на възнаграждението. Няма опора в доказателствата по делото твърдението, че вписаното
в трудовата книжка възнаграждение е определено като бонус на базата на
цитирания подзаконов нормативен акт.
В
този смисъл въззивният съд намира, че на служителката се дължи месечно трудово
възнаграждение за процесния период в размер на увеличения по реда на чл.118
ал.3 от КТ, а именно - 2360,29 лева.
Според
изготвеното заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която
въззивният съд кредитира като неоспорена от страните, същевременно обективна и
обоснована, се установява, че неизплатеното брутно трудово възнаграждение на
ищцата за процесния период (февруари 2015г. до юни 2016г.) е в размер на
7617,33 лева. СРС е присъдил тази сума в брутен размер. ВКС приема в Решение №
166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ГК, че при иск
с правно основание чл. 128, т. 2 КТ може да се присъди брутното трудово
възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на
дължимия данък и обществени осигуровки, като решението трябва да е ясно дали се
присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след
приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия
доход и осигурителните вноски. Когато е присъдено брутното трудово
възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от
събраните суми в изпълнителното производство. В диспозитива на атакуваното първоинстанционно
решение изрично е посочено, че се присъжда брутно трудово възнаграждение, като
въззивният съд намира, че с оглед цитираната практика, решението на СРС в
частта, в която е уважен искът по чл.128 т.2 от КТ е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съгласно чл. 270 ал.2 от КТ трудовото
възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти,
доколкото не е уговорено друго. Нормата е диспозитивна и страните по трудовото
правоотношение имат възможността да уговорят друг падеж на вземането. Видно от
приложения по делото трудов договор и допълнително споразумение, отклонение от
установеното правило липсват. В този смисъл работодателят е следвало да заплати
трудовото възнаграждение до края на всеки изработен месец. Претендира се
законна лихва върху частта от незаплатеното възнаграждение за периода
01.03.2015 до 25.10.2016г. Вещото лице е посочило, че законната лихва за този
период е в общ размер на 791,14 лева, която е и присъдената от СРС сума. В този
смисъл решението на СРС в частта относно искът по чл.86 от ЗЗД за лихви върху
сумите за неизплатено трудово възнаграждение е правилно.
Чл.
221, ал.1 от КТ предвижда, че при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ работодателят дължи
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение. Като безспорен факт по
делото е прието, че трудовото правоотношение е прекратено поради забавено
плащане на трудовото възнаградение. Видно и от
заповед №2 от 6.6.2016г. трудовото правоотношение е
прекратено на това основание. Съдът намира, че са налице предпоставките за
изплащане на обезщетението. Вещото лице
е посочило, че нетният размер на обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ е 631,26
лева, като СРС се е съобразил със заключението на експерта, но е присъдил
обезщетението в брутен размер, а именно – 701, 40 лева, като в диспозитива е
посочено изрично, че нетният размер на обезщетението е 631,26 лева, а 70,14
лева са данък върху дохода на физическото лице.
Поради
съвпадането на изводите на първоинстанционния и на въззивния съд решението
следва да се потвърди.
Решението е влязло в сила в
частта, в която искът по чл.86 от ЗЗД за дължима законна лихва върху
обезщетението по чл.221 ал.1 от КТ е отхвърлен като необжалвано. Решението на
СРС е влязло в сила и в частта, в която исковете по чл.128 т.2 от КТ, по чл.86
от ЗЗД вр. чл.128 т.2 от КТ и по чл.221 ал.1 от КТ са отхвърлени за горницата
над присъдените суми.
По
разноските:
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата,
страна, която претендира 750 лева съгласно списък, находящ се на лист 21 от
въззивното дело, като са представени и доказателства за уговарянето и плащането
на адвокатското възнаграждение. Поради това претендираната сума следва да бъде
присъдена на въззиваемата страна.
Въззивният съд констатира, че
не е внесена в цялост дължимата държавна такса за разглеждане на въззивната
жалба. По иска по чл.128 т.2 дължимата такса е в размер на 152,35 лева, като по
двата други иска – по чл.86 от ЗЗД за законна лихва върху сумата от неизплатени
трудови възнаграждения и по иска по чл.221 ал.1 от КТ се дължи минимална такса
за всеки иск ( по 25 лева) или общо 202,35 лева. По ч.гр.д. 7782/2018 по описа
на СГС са налични доказателства за внесени едва 182,20 лева за разглеждане на
въззивната жалба по настоящето дело. Въззивникът следва да се осъди с решението
да довнесе по сметка на СГС сумата от още 20,15 лева.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 247431 от 24.10.2017 г. по гр.д.№
60342/2016г. по описа на СРС, 141 с-в, В ЧАСТТА, в която „Ф.“ АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на В.Н.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: на правно основание чл.128, т.2 КТ сумата 7617,33
лева - общ размер на неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода
м.02.2015г. - м.06.2016г. включително, ведно със законната лихва от
26.10.2016г. до окончателното изпълнение, на правно основание чл. 86 ЗЗД сумата
791,14 лева - мораторно обезщетение за забава за периода от 01.03.2015г. –
25.10.2016г. включително върху главницата за неизплатени брутни трудови
възнаграждения, на правно основание чл.221, ал. 1 КТ сумата 701,40 лева -
брутен размер на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на
пр.осн. чл.327, ал.1 т.2 КТ, от които 631,26 лева -
нетен размер на обезщетението и 70,14 лева - данък върху дохода на физическото
лице, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.10.2016г.
до окончателното изпълнение.
В останалата част решението
като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА ИП „Ф.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78 от ГПК да заплати на В.Н.А., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 750 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА ИП „Ф.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от
20,15 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на въззивната жалба.
Решението по исковете по
чл.128 т.2 от КТ и по чл.86 ЗЗД вр. чл.128 т.2 от КТ подлежи на обжалване с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.