Решение по дело №1076/2023 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 784
Дата: 28 юни 2023 г. (в сила от 28 юни 2023 г.)
Съдия: Деница Добрева
Дело: 20233100501076
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 май 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 784
гр. Варна, 27.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на седми
юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20233100501076 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№
25366/04.04.2023г., подадена от Й. П. В., чрез адв. К. срещу решение №831/13.03.23г.,
постановено по гр.д.№5503/22г. на ВРС, с което е признато за установено в
отношенията между ищеца „ЕОС МАТРИКС” ООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, жк.Малинова долина“, ул.“Рачо Петков-казанджията“
№4-6 и ответницата Й. П. В. ЕГН ********** от гр.Варна, ******, че последната
дължи на ищеца сумата от 4 000лв. главница за периода от 20.01.2017г. до 18.01.2022г.
по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и ползване на кредитна карта ****** г. търсена като частичен иск от
иск целият в размер на 21 566.56лв., както и законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-
19.01.2022г. до окончателно изплащане на сумата по ч.гр.д.№501/2022г. на ВРС, на
осн. чл.422 от ГПК.
В жалбата въззивникът е навел оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението. Намира, че неправило и въз основа на представени извън преклузивния
срок доказателства първоинстанционният съд е направил извод за валидно цедиране на
вземането срещу ответника в полза на ищеца „ЕОС МАТРИКС” ООД. Договорът за
цесия и уведомлението за прехвърляне на дълга са приети едва във второто по делото
съдебно заседание, проведено на 14.03.2023г. В тази връзка заключението на ССчЕ по
1
делото, базирано да въпросните доказателства преди представянето им по делото е
необосновано и като такова е оспорено от страната. Поддържа възражение за
погасяване на процесните вземания по давност. Извода на съда относно по отношение
на изискуемостта на задълженията е направен при неуточнена претенция. На следващо
място сочи, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е разгледал обоснованото
от ответника възражение за недействителност на процесния договор за кредит.
Поддържа, че е клаузите на договора, и конкретно т. 3, не са уговорени индивидуално,
съответно потребителя не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. На
потребителя не е предоставена необходимата преддоговорна информация във формата
на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити. Клаузите на договора не са разяснени на ответника. Съдът
не е обсъдил направеното от ответника възражение за недействителност на договора
като противоречащ на добрите нрави и поради липса на съгласие и поради отклонение
с императивните изисквания на чл. 11, т.9, т. 11 и т. 12 от ЗПК, тъй като договорът не
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както
и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти. Клаузите относно
прилагането на лихвените проценти, както и тяхното изменение, са неясни.
Приложеният погасителен план също не е съобразен с императивните разпоредби на
ЗПК. Не става ясно как е определен размерът на дължимата вноска в погасителния план
и какво включвала тя. Съдът не е обсъдил възражението за недействителност на
договора за цесия, поради липса на уведомяване на длъжника. Съдът не е разпределил
доказателствена тежест ответника. Въз основа на изложеното настоява за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли иска.
Въззиваемото дружество “Еос Матрикс“ ЕООД, чрез адв. М. в срока по чл.263
ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата. Сочи, че
първоинстанционният съд е изложил подробни съображения за уважаване на иска,
съобразявайки установените по делото факти. Репликира възраженията за извършени
от съда процесуални нарушения чрез приобщаване на писмени доказателства извън
преклузивния срок. В тази връзка сочи, че с два последователни имейла и нарочна
молба от 25.05.2023г. ищецът е изпратил в цялост доказателствата към исковата молба.
Моли за потвърждаване на решението, ведно с присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез адв. К., настоява за потвърждаване на
решението.
Въззиваемата страна „Еос Матрик“ ЕООД не се представлява в съдебно
заседание. С нарочна молба поддържа отговора на жалбата.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
2
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
В сезиралата съда искова молба ищецът е твърдял, че на 04.02.2016г.
ответницата Й. В. е сключила договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-
12788819 с „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, по силата на който кредиторът е
отпуснал на длъжника стоков кредит/паричен заем в размер общо на 23 000 лв. Сумата
е разсрочена на 120 месечни вноски, всяка от които в размер на 387,65лв. или общо
задължение – 46 518лв. Договорено е ползваният кредит да се олихвява с годишен
лихвен процент в размер на 9,89%. Кредитополучателят се задължава да погасява
задължението си считано от 20.02.2016г., като падежа на задължението е 20.01.2026г.
След усвояване на кредитния лимит, кредитополучателят не е извършвал редовни
плащания на месечните си вноски, поради което непогасената главница по кредита е в
размер на 21 566,56лв. На 13.07.2020г. е сключен договор за продажба и прехвърляне
на вземания, по силата на който ищецът е придобило вземането спрямо длъжника,
произтичащо от описания по-горе договор. В изпълнение разпоредбите на чл.99 от ЗЗД
длъжницата е уведомена за цедирането на дълга и с изпращане на писмо-уведомление
от дата 13.01.2021г., съгласно предоставените от първоначалния кредитор правомощия.
Със съобщаването на цесията е предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение.
Липсата на доброволно изпълнение поражда правния ни интерес от предявяване на
заявление по чл.410 от ГПК.
Ответницата в срока по чл.131 от ГПК е оспорва иска. Възразява, че договорът
за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта е недействителен на основание чл.22 във вр. с
чл.11, т.9, т.9а, т.10 и т.11, чл.19, ал.4 и 5 от ЗПК. Прави възражение за нищожност,
като твърди, че клаузите на договора са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП,
тъй като е посочено, че погасителните вноски съставляват изплащане на главница по
кредита, заедно с надбавка, покриваща разноски на кредитора с подготовка и
обслужване на кредита и определена добавка, съставляваща печалба на кредитора, а по
делото не са представени доказателства, които да установят, че ищецът е извършил
каквито и да е разноски по подготовка, обслужване на кредита и определена добавка,
което да обуслови претендираната сума. Настоява за отхвърляне на иска.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното
3
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето на
първоинстанционният съд съответства на заявената от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение, претенция за установяване на дължимостта на
вземането по заповедта, представляваща редовно падежирала главница по договор за
кредит, сключен с праводател на кредитора
Оплакванията на въззивника касаят правилността на постановеното решение.
На първо място страната се позовала на извършено от първоинстанционния съд
процесуално нарушение чрез приемане на представени от ищцовата страна писмени
доказателства( договор за цесия и уведомление до длъжника) след срока по чл.146, ал.
3 от ГПК.
В действителност с исковата молба въпросните доказателства не са приложени.
С последваща уточняваща молба вх.N 34781/25.05.2022г., депозирана преди
конституирането на ответника ищецът е посочил, че прилага договор за цесия,
потвърждение за цесията, пълномощно и извлечение от Приложение 1. С молба вх.N
34782 от същата дата-25.05.2022г. ищецът е приложил допълнително цялото кредитно
досие. Представянето на цялото кредитно досие с последната молба се установява от
справка с електронна папка по делото.
От приложените към двете молби писмени доказателства фактически по делото
са били възпроизведени на хартиен носител и присъединени само приложение 1 и част
от първите три страници от договор за потребителски паричен кредит, ******г. Едва
след първото по делото съдебно заседание, ищецът е констатирал пропуска да се
приложи кредитното досие в цялост с и нарочна молба вх.N1895/10.01.2023г. е
посочил, че препраща същите доказателства.
От горното е видно, че пропускът да се приложи кредитното досие в цялост е
деловоден, а не се дължи на поведението на страната, която своевременно е направила
искане за приемане на писмен въпросните доказателства по делото. По тези
съображения всички възражения в жалбата, основани на пропуск от своевременно
ангажиране на писмени доказателства, следва да се отхвърлят
В жалбата въззивната страна се позовава, като основен довод срещу
обосноваността на решението, на пропуск на съда да се произнесе по възраженията за
недействителност на процесния договор за кредит на посочените чл.11 от ЗПК
основания, както и на становище за неравноправност на договарянето. В
действителност първоинстанционният съд не е разгледал въпросните своевременно
релевирани от ответника възражения. Следва да се отчете обаче, че предмет на делото
са само вземания за главница. Дори и договорът да не отговаря на изисквания по чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК и на
разпоредбите на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите, и следователно да
се явява недействителен, то съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят би дължал връщане
4
само на чистата стойност на кредита. Тоест, какъвто и да е резултатът от проверката за
действителност, тя не може да повлияе на дължимостта на главница. Ето защо
релевираните от ответника и поддържани във въззивното производство възражения за
недействителност се явяват неотносими към спора.
Общото договаряне между “БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Й. П. В.
относно възникнало кредитно правоотношение по договора не е спорно. Не е оспорен
въпроса относно усвояването на главницата в размер на 23 000 лева, а и това
обстоятелство допълнително се подкрепя от заключението на ССчЕ.
С оглед на изложеното и доколкото по делото се установи действителното
предаване на сумата, следва да се счита за доказано възникването на заемното
правоотношение. Договорът за кредит, като вид договор за заем, е реален и се счита
сключен с предаване на сумата.
Ищецът не се позовава на трансформиран в предсрочно изискуем дълг, а на
редовно изискуема главница, от която претендира падежирали вноски в периода
20.01.2017г. до 18.01.2022г. Не може да се сподели извода, че претенцията се явява
неуточнена, съответно е налице неяснота, която се е отразила на произнасяне по
възражението за давност. В случая индивидуализирането на вземането по основание и
размер е направено още със заявлението по чл. 410 от ГПК, където заявителят е
посочил именно периода 20.01.2017г. до 18.01.2022г., като обхващащ претендираните
падежи.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е
изискуемо. В съдебната практика липсва единно становище по въпроса за началото на
давностния срок при задължения за анюитетните вноски за погасяване на договор за
кредит. Част от практиката приема, че изискуемостта настъпва с настъпване на
крайния уговорен срок, а друга- че съвпада с падежа на всяка отделна вноска( за
преодоляване на противоречието е образувано ТР3/2023г. на ОСГТК на ВКС) В случая
обаче, което и становище да бъде споделено, петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД
за претендираните падежирали вноски в периода от 20.01.2017г. до 18.01.2022г.,
съответно при уговорен краен срок на издължаване -26.01.2026г. не е изтекла към
датата на депозиране на заявлението – 19.01.2022г. По тези съображения възражението
за изсрочване по давност се явява неоснователно.
Следващото оплакване- за недействителността на цесията е базирано на доводи
за липса на уведомление до длъжника на прехвърляне на дълга. Трайно е разбирането в
съдебната практика, че целта на уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, е да позволи на
длъжника да се позове на добросъвестно осъществено от него изпълнение преди
узнаването на цесията, а такива възражения изобщо не се правят в настоящия процес
(Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.). След като длъжникът
5
не възразява за извършено погасяване преди датата на завеждане на спора, следва
сезиралата съда искова молба да се зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3
ЗЗД.
Уведомяването за цесията по никой начин не се отразява върху
действителността на споразумението за прехвърляне на дълг. Валидността на
последното може да се отрече само при наличие на някой от пороците по чл. 26 от ЗЗД.
Такива не са наведени от длъжника, а и съдът не констатира хипотеза, при която
нищожността да произтича пряко от договора за цесия/ съгл. ТР 1/2020 на ОСГТК на
ВКС/
С оглед на изложеното и след като не се установи нарушение на императивна
материалноправна разпоредба се налага извод за правилност на обжалвания съдебен
акт.
Въззиваемата страна не е обективирала искане за присъждане на разноски,
съответно такива не се присъждат.
Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №831/13.03.23г., постановено по гр.д.№5503/22г. на
Варненски районен съд.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6