Решение по дело №290/2017 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 104
Дата: 26 февруари 2019 г.
Съдия: Красимира Димитрова Ванчева
Дело: 20175300900290
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 12 май 2017 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 104

 

гр.Пловдив,26.02.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, в открито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                           ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА ВАНЧЕВА

 

при участието на секретаря МАЯ КРУШЕВА,като разгледа докладваното от съдията търг. дело №290/2017 г. по описа на същия съд,ХVIІІ-ти състав,за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Установителен иск с правна квалификация по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК.

Ищецът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД-гр.София с ЕИК ********* твърди,че на 31.10.2011 г. между „Юробанк и Еф Джи България“АД /със сегашно наименование“Юробанк България“АД/ в качеството й на кредитодател и ответницата З.А.Г. в качеството й на кредитополучател е бил сключен договор за потребителски кредит по програма премия HL 54599.По силата на този договор банката предоставила на ответницата кредит в размер на 20 000 евро за текущи нужди.Съгласно чл.5,ал.1 от посочения договор кредитът бил отпуснат за срок от 300 месеца,считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита.Такава сметка била открита на 15.11.2011 г.,което било удостоверено и в подписано от страните приложение към договора,а във връзка с отпуснатия кредит била учредена в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот с описания с ИМ нотариален акт.След учредяване на ипотеката и откриване на заемната сметка,кредитът бил усвоен на датата 15.11.2011 г. в пълния му отпуснат размер от 20 000 евро и доказателство за това било банково бордеро №248120 от 15.11.2011 г.

            Твърди се на следващо място,че след извършена справка в своята счетоводна система на 17.06.2016 г.,банката-ищец установила,че по процесния договор за банков кредит е налице сериозно забавяне в плащането на дължимите погасителни вноски.С оглед на това и предвид големия размер на просрочието,банката твърди,че се е възползвала от своето потестативно право по чл.19,ал.1 от процесния договор,като обявила кредита за предсрочно и изцяло изискуем,за което ответницата-кредитополучател била известена с нотариални уведомления чрез нотариус Т.К.с рег.№*** в НК и район на действие-РС-Пловдив.Твърди,че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 21.07.2016 г. и предвид настъпването й,освен неиздължената главница в размер на 19 075,27 евро,ответницата дължи на банката и незаплатени договорни възнаградителни лихви по отпуснатия кредит в размер на 2 452,90 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,като основанието за дължимостта на тези лихви е чл.3,ал.1 от процесния договор за банков кредит.Твърди се,че периодът за който са начислени тези лихви започва от 10.06.2016 г.,тъй като това била датата,от която задълженото лице е преустановила редовното погасяване на дължимите по кредита месечни погасителни вноски.

            Банката-ищец твърди още,че на основание чл.3,ал.3 от процесния договор за кредит,ответницата дължи на банката и договорни наказателни лихви в размер на 62,20 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,които също останали неплатени към момента на подаване на процесната ИМ и се дължали от датата 10.06.2014 г. по същата причина,която е посочена по-горе относно възнаградителните лихви.

            Твърди се,че във връзка с отпуснатия кредит,ответницата дължи на банката-ищец и такси по чл.4,т.4 от процесния договор в общ размер на 326,03 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,които също останали неплатени в срок от ответницата.

            И още се твърди в исковата молба,че на основание чл.10,т.2 от процесния договор кредитополучателят дължи на банката-ищец и обезщетение за платени нотариални такси в размер на 126 лв. за периода от 04.08.2016 г. до 26.10.2016 г.,начислени във връзка с обявената от банката предсрочна изискуемост чрез посочения по-горе нотариус.

            На следващо място банката-ищец твърди,че след като кредитът станал предсрочно изискуем е подала заявление по реда на чл.418 във вр. с чл.417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и въз основа на него било образувано ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на РС-Пловдив ХХ-ти състав.По същото дело исканата заповед за изпълнение по чл.417 ГПК била издадена на 03.11.2016 г.,както бил издаден и изпълнителен лист от същата дата,с които ответницата-длъжник била осъдена да заплати на банката-ищец гореописаните сума-главница,възнаградителни лихви,наказателни такива и такси по договора за кредит,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане,както и направени в заповедното производство разноски.

            Издадената заповед за изпълнение била връчена на ответницата и същата подала в законния срок възражение срещу нея,поради което заповедния съд в изпълнение на чл.415 ГПК указал на банката-заявител да предяви установителен иск за вземанието си по заповедта за изпълнение в едномесечен срок.Затова банката-ищец счита,че има правен интерес от предявения по делото иск за установяване на вземанията й по горепосочената заповед за изпълнение.

            При горните твърдения банката-ищец моли да бъде постановено съдебно решение,с което да бъде установено,че ответницата З.А.Г. дължи на банката сумата от 19 075,27 евро,представляваща неиздължена главница по договор за потребителски кредит по програма премия HL 54599 от 31.10.2011 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 31.10.2016 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда/ до окончателното й изплащане,договорни възнаградителни лихви в размер на 2452,90 евро за периода от 10.06.2015 г. до 6.10.2016 г.,договорни наказателни лихви в размер на 62,20 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,неизплатени такси по договора в размер на 326,03 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,обезщетение за заплатени нотариални такси в размер на 126 лв. за периода от 04.08.2016 г. до 26.10.2016 г.,както и сторени от банката-ищец разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на Районен съд-Пловдив,ХХ-ти състав,от които 438,33 лв. платена държавна такса и 1 409,83 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.Моли също така да бъде осъдена ответницата да заплати на банката сторените разноски по настоящото исково производство.

            Ответницата З.А.Г. е подала в законния срок писмен отговор на исковата молба,с който е оспорила като неоснователен процесния иск.Потвърждава сключването между нея и банката-ищец на сочения в исковата молба договор за кредит и получаването на кредита от 20 000 евро по силата на същия договор,но заявява,че той има редица пороци,които водят до нищожността му,до нищожност на негови клаузи и невъзможност да се определи стойността на годишния лихвен процент.В тази насока ответницата заявява,че в договора липсва дефиниция на понятието базов лихвен процент,поради което не е ясно кои елементи са включени при формирането му и съответно как се изчислява.Позовавайки се на решение №205/07.11.2016 г. по т.д.№154/2016 г. на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК,ответницата поддържа довода,че  методологията за определяне на базовия лихвен процент трябва да бъде инкорпорирана в самия договор или общите условия към него,които са подписани от страните,а не във вътрешни актове на банката,за които не е ясно нито кога са създадени,нито дали към датата на сключване на договора ответницата е била уведомена за тях.С оглед на твърдяната липса на методология за формиране на базовия лихвен процент,ответницата заявява,че разпоредбите на чл.3 /1/ и чл.3 /5/ от договора са нищожни на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.58,ал.2 от ЗКИ,тъй като в договора не е налице нито дефиниция на понятието „базисен лихвен процент“ /БЛП/,нито формула,по която същият да бъде изчисляван.Счита същите договорни клаузи за нищожни и на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.147,ал.1 от ЗЗП,чл.143,т.10 и т.12 от ЗЗП,чл.58,ал.2 от ЗКИ,поради противоречие с морала и добрите нрави,както и поради липса на съгласие.Поддържа в тази връзка,че посочените разпоредби от договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 от ЗЗП,тъй като същите са изготвени предварително от банката и ответницата не е имала възможност да влияе върху съдържанието им.Освен това заявява,че според чл.147,ал.1 от ЗЗП клаузите на договорите,предлагани на потребителите,трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин,а в случая липсата на формулировка какво се включва в базовия лихвен процент,както и факта,че същият не подлежи на договаряне и става автоматично задължителен за страните,не отговаря на тези изисквания.Твърди,че тези договорни клаузи попадат и в хипотезите за неравноправни клаузи по чл.143,ал.1,т.10 и т.12,предл. 2 от ЗЗП,като излага конкретни доводи за това в отговора на ИМ.Относно същите разпоредби ответницата счита,че противоречат на добрите нрави и морала,тъй като било неморално икономически по-силната страна в едно правоотношение чрез включване на неясни и недефинирани понятия в договора да се възползва от по-силното си положение и да определя произволно дължимата възнаградителна лихва,както и при настъпване на икономически сътресения,целият риск да бъде прехвърлен върху потребителя,което реално банката направила в случая.Липсата на съгласие,а и твърдяна липса на предмет на договора,ответницата обосновава с аргумента за дотолкова обща формулировка на дължимата от кредитополучателя лихва,че било невъзможно /според ответницата/ да се определи размера на същата лихва и липсвало съвпадение на волята на страните при сключването на договора в тази насока.

            На следващо място,ответницата излага и довода,че методология за определяне на БЛП е дотолкова важен елемент от всеки договор за кредит,че нейната липса се явява такъв съществен порок на договора,който води до нищожност на целия договор за кредит.По-подробните аргументи на ответницата в тази връзка са развити в отговора на ИМ.Заявява,че при нищожност на договора всяка от страните дължи връщане на полученото от нея,като банката няма право на лихви и комисионни.С оглед на това ответницата намира,че към 20.05.2015 г. не са били налице основания за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита и всички суми,заплатени от нея,следва да бъдат отнесени към главницата.

            Ответницата още заявява,че ако съдът не приеме процесния договор за нищожен,то следва да съобрази,че е невъзможно да бъде определен базисния лихвен процент и респективно-годишния лихвен процент по изложените в отговора съображения.С оглед на това ответницата поддържа,че банката неправомерно е отнесла платените от ответницата суми за погасяването на несъществуващи възнаградителни лихви и такси,като не са били налице основания за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и всички заплатени суми следва да бъдат отнесени към главницата.

            Ответницата заявява в отговора си на исковата молба и възражение за прихващане на задълженията й по процесния договор,предмет на процесния иск,с вземането й за получени без основание от банката суми за периода от сключване на договора до обявяване на предсрочната му изискуемост.

            Предвид горните доводи,развити по-подробно в отговора на ИМ,ответницата моли да се отхвърли процесния иск като неоснователен.Моли да й се присъдят направените по делото разноски.

            В допълнителната си искова молба ищецът оспорва изцяло подадения от ответницата отговор и заявява,че счита направените от същата твърдения и възражения за изцяло неоснователни и недоказани.Заявява също,че поддържа твърденията и доказателствените искания,заявени с първоначалната искова молба.

            В отговора на допълнителната искова молба ответницата заявява,че изложеното в същата молба е бланкетно и не е подкрепено с доказателства и аргументи,поради което моли то да не бъде кредитирано.

            Пловдивският окръжен съд,като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тахната съвкупност,както и доводите на страните,приема за установено следното:

            По приложеното ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на РС-Пловдив ХХ-ти състав е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на датата 03.11.2016 г.,а също е издаден и изпълнителен лист от същата дата,с които ответницата З.А.Г. е осъдена да заплати на банката-ищец  описаните в исковата молба суми-главница,възнаградителни лихви,наказателни такива и такси по договор за потребителски кредит по програма премия HL 54599 от 31.10.2011 г. ,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението в съда-31.10.2016 г. до окончателното й изплащане,както и направени в заповедното производство разноски.В законния двуседмичен срок ответницата-длъжник по издадената заповед за изпълнение е подала възражение срещу нея по чл.414 от ГПК и във връзка с това районният съд е указал на банката-кредитор да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта в едномесечен срок от съобщението.В този именно срок е предявен процесния иск,който касае искане за установяване съществуването на вземането на банката срещу ответницата по издадената заповед за незабавно изпълнение.

            Горните обстоятелства обосновават извод за допустимостта на предявения установителен иск,тъй като предмет на същия е установяване съществуването на вземане по издадена и необезсилена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,а освен това искът е предявен от кредитора-заявител в заповедното производство,насочен е срещу длъжника по същата заповед,касае установяването на вземане на същото основание,на което е присъдено и вземането по заповедта /разбира се,изключения присъдените със заповедта разноски за заповедното производство/,има подадено възражение срещу тази заповед по чл.414 от ГПК от длъжника и то е подадено в законния срок,а и самият иск по чл.422 от ГПК е предявен в определения от закона месечен срок.Всички тези обстоятелства обосновават допустимостта на иска,поради което той следва да бъде разгледан по същество,но с изключение на частта,с която е поискано установяване съществуването на вземане на банката за разноски,направени в заповедното производство по ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на Районен съд-Пловдив,ХХ-ти състав,от които 438,33 лв. платена държавна такса и 1 409,83 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.Тези разноски действително са присъдени в полза на банката с горната заповед за изпълнение,но предвид т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,имащо задължителен за съдилищата характер,искът в частта за установяване вземането за същите разноски е недопустим.Именно в посоченото тълкувателно решение е прието,че е недопустимо предявяването на установителен иск по чл.422 от ГПК за присъдените в заповедното производство разноски,а вместо това съдът,който разглежда такъв иск,следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,така и в заповедното производство.По тези съображения настоящото производство по предявения установителен иск ще се прекрати в частта на иска,с която е поискано установяване на вземането за разноските,присъдени на банката-кредитор с процесната заповед за незабавно изпълнение и направени в заповедното производство по горното частно гражданско дело.

            По съществото на предявения установителен иск:

            Между страните е безспорно сключването на процесния „договор за потребителски кредит по програма премия“ с №HL 54599 от 31.10.2011 г.,с който банката-ищец /с предишно наименование „Юробанк И Еф Джи България“АД/ предоставя на ответницата З.Г. потребителски кредит в размер на 20 000 евро за текущи нужди,а последната в качеството й на кредитополучател се задължава да върне ползвания кредит,заедно с дължимите лихви,в сроковете и при условията на договора.Безспорно е също,че отпуснатия кредит е усвоен от ответницата изцяло и еднократно на датата 15.11.2011 г.,за което по делото е представено и доказателство-банково бордеро №248120 от 15.11.2011 г.

            В чл.3,ал.1 от сключения договор,представен и приет по делото в заверено копие,е уговорено задължението на кредитополучателя да заплаща на банката-ищец годишна лихва в размер на БЛП на „Юробанк И Еф Джи България“АД за жилищни кредити в евро,действащ за съответния период и намален с 0,25 пункта.В клаузата е отразено,че към момента на сключването на договора БЛП за жилищни кредити в евро е в размер на 8,45 %,а според ал.2-ра на чл.3-ти дължимите лихви се начисляват от датата на усвояването на кредита.В ал.3-та е уговорена дължимостта и на наказателна лихва от кредитополучателя при просрочие на дължимите погасителни вноски по договора,формирана като размер от сбора на лихвата за редовна главница,определена в алинея 1,плюс надбавка от 10 пункта.Съгласно чл.5,ал.1 от договора,кредитът е отпуснат за  срок от 300 месеца,считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита,а такава сметка,както се установява  и е удостоверено в подписано от страните приложение към договора, представено по делото,е била открита на 15.11.2011 г.Освен изложеното,се установява още,че във връзка с отпуснатия кредит с нотариален акт №104,том IV,рег.№7514,нот.д.№702/2011 г. по описа на А.К.-Нотариус с рег.№*** по регистъра на НК и с район на действие-ПРС,е учредена в полза на банката-ищец договорна ипотека върху собствен на ответницата недвижим имот,описан в нотариалния акт,който е представен и приет като доказателство по делото в заверено копие.В чл.6-ти,ал.1 от договора е уговорено и това,че кредитополучателят следва да погасява кредита на равни /анюитетни/ месечни вноски,включващи лихва и главница,с размер на всяка вноска 157,02 евро,като според ал.2-ра броят,размерът и падежът на месечните погасителни вноски по предходната алинея се посочват в погасителен план,изготвен при усвояване на всеки транш от лимита на кредита,подписан от кредитополучателя и банката и съставляващ неразделна част от договора.А съгласно чл.18-ти,ал.1 от договора,при непогасяване на която и да е вноска по кредита /извън случаите по чл.6а,ал.1,б.“в“/,както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора,банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем.Освен това,в ал.2-ра на чл.18-ти е уговорено,че при неиздължаване на три последователни месечни вноски,изцяло или частично  /извън случаите по чл.6а,ал.1,б.“в“ от договора/,целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем,считано от датата на подаже на последната вноска.

            На следващо място,по делото се установява релевантното за спора обстоятелство,че банката-ищец на основание чл.18 от договора е отправила до ответницата писмено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по процесния договор за кредит поради констатирано неплащане на формирани към 17.06.2016 г. просрочия,възлизащи общо на 2484,38 евро и непогасяване на 13 месечни погасителни вноски по лихвата,считано от 10.06.2015 г. и 13 месечни погасителни вноски по главницата,считано от 10.06.2015 г.Това уведомление е инкорпорирано в изходящата от банката-ищец и адресирана до ответницата нотариална покана от 04.07.2016 г. с рег.№4264,том 1,акт №149 по описа на Т.К.-нотариус с район на действие РС-Пловдив и с рег.№***на Нотариалната камара.Заверено копие от тази покана е прието като доказателство по делото и е видно,че в същата се съдържа волеизявлението на банката за обявяване предсрочната изискуемост на целия кредит по процесния договор преди крайния срок на погасяването му,включително и за вноските с ненастъпил падеж към момента на отправеното с поканата изявление.Съгласно направеното от нотариуса отбелязване върху поканата,същата е връчена лично на ответницата на датата 21.07.2016 г.,а и самата ответница не е направила в настоящия процес възражение срещу редовността на връчването на коментираната покана,нито е заявила твърдение,че не я е получила.

            Ответницата обаче поддържа,че към момента на обявената от банката предсрочна изискуемост изобщо не са били налице обективни условия за настъпване на такава изискуемост,обосновавайки се в тази насока с твърдения за нищожност на договорните клаузи относно уговорената възнаградителна лихва,а и за нищожност на целия договор за кредит.Поддържаните от ответницата възражения за нищожност,съдържащи се в отговора й на исковата молба,несъмнено са относими към процесния спор и имат значение за крайния изход от спора.Съдът дължи преценката им по същество и в тази връзка приема следното: 

            Ответницата твърди,че разпоредбите на чл.3 /1/ и чл.3 /5/ от договора за кредит са нищожни на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.58,ал.2 от ЗКИ,тъй като липсва методология за формиране на базовия лихвен процент,не е налице дефиниция на понятието „базисен лихвен процент“ /БЛП/,а липсва в тези клаузи и в договора формула,по която същият процент да бъде изчисляван.Счита същите договорни клаузи за нищожни и на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.147,ал.1 от ЗЗП,чл.143,т.10 и т.12,пр.2 от ЗЗП,чл.58,ал.2 от ЗКИ,поради противоречие с морала и добрите нрави,както и поради липса на съгласие,излагайки подробните си доводи за всяко от сочените основания за нищожност в отговора на исковата молба.

            В чл.3,ал.1 от договора,както се посочи по-горе,е уговорено задължението на кредитополучателя да заплаща на банката-ищец годишна лихва в размер на БЛП на „Юробанк И Еф Джи България“АД за жилищни кредити в евро,действащ за съответния период и намален с 0,25 пункта,като към момента на сключването на договора БЛП за жилищни кредити в евро е в размер на 8,45 %.С други думи,клаузата на чл.3,ал.1 от договора съдържа уговорка за заплащането на възнаградителна лихва за ползването на предоставения кредит и начина на определяне размера на тази лихва.

            А в атакуваната от ответницата клауза на чл.3,ал.5 от процесния договор е уговорено,че:“Действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните“.Уговорено е още,че „Банката уведоява кредитополучателя за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити и датата,от която той е в сила,чрез обявяването му на видно място в банковите салони“.За договорените надбавки клаузата предвижда,че те не подлежат на промяна.

            Във връзка с доддържаните от ответницата основания за нищожност на клаузите на чл.3,ал.1 и ал.5 от процесния договор,съдът най-напред формира извод,че този договор попада в приложното поле на потребителската защита,т.е. че спрямо него са приложими разпоредбите на ЗЗП.Това е така,защото за т. нар. ипотечни кредити, сключени преди изменението на ЗПК (ДВ, бр. 35/2014 г.), какъвто е и процесния кредит,при които кредитополучатели са физически лица и заетият финансов ресурс не се използва за извличане на имуществени облаги като търговци, а за потребителски нужди /както е в случая-заемът е отпуснат за текущи нужди на кредитополучател-физическо лице/,се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗП, които гарантират правото на защита на икономическите интереси на потребителите при сключване договори за потребителски кредити, обезпечени с ипотека, както и при изпълнението на породените от тях правни задължения, вкл. и при уговаряне на неравноправни клаузи (една от изрично уредените в закона нормативни цели - чл. 1, ал. 2, т. 3 ЗЗП). Тъй като на практика - в преобладаващия брой от случаи, т. нар. ипотечни кредити се сключват от банки, кредитополучателите-физически лица, които не придобиват заемния финансов ресурс с цел да реализират търговска печалба (като търговци), са „потребители на банкова услуга" съгласно дефинитивната разпоредба, уредена в § 13, т. 1 ЗЗП. В този смисъл всички закрилни разпоредби в ЗЗП, уреждащи неравноправността на клаузите в т. нар. ипотечни кредити, сключвани от потребители, се прилагат и в отношенията между банките и потребителите на банкови услуги.

            С оглед приложимостта на ЗЗП спрямо процесния договор,следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.143 от този закон,с която е обявена за неравноправна всяка уговорка във вреда на потрубителя,която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента –методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.

         Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между договарящите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда извода,че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.

            Както се отрази по-горе,в чл.3,ал.1 от процесни договор е посочен начина на определяне на уговорените между страните възнаградителни лихви,като е договорено кредитополучателят да заплаща годишна лихва в размер на БЛП на „Юробанк И Еф Джи България“АД за жилищни кредити в евро,действащ за съответния период и намален с 0,25 пункта.Тази клауза и другата атакувана от ответницата клауза на чл.3,ал.5 от процесния договор /с посочено по-горе съдържание/ дават право на банката-ищец да променя базисния лихвен процент /БЛП/,но договора и ОУ към него не съдържат конкретни основания,при които банката-кредитор придобива право едностранно да промени този процент,нито пък механизъм,чрез който да се определи новия размер на БЛП.Липсата на ясно определена формула и критерии,по които се променя лихвения процент,е установена в случая и в заключението на вещото лице Т. Р.,където е отразено,че в процесния договор за кредит не е посочена формула за изчисляване на БЛП,а и няма данни такава да е била предоставена от банката на вещото лице.

            Предвид гореизложеното,неяснотата и неинформираността досежно част от договора,от която зависи размерът на договорната лихва,респ. размерът на анюитетните вноски,поставя ответницата-кредитополучател в неравностойно спрямо банката-ищец положение.В крайна сметка,съдът намира,че клаузите на чл.3,ал.1 и ал.5 от процесния договор за неравноправни по смисъла на чл.143,ал.1,т.10 и т.11 от ЗЗП,тъй като се касае за уговорки във вреда на потребителя,които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,като:1/позволяват на търговеца и доставчика едностранно да проеня условията на договора на непредвидено в него основание /чл.143,ал.1,т.10 от ЗЗП/ и 2/дават право на търговеца или доставчика да увелочава цената,без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената,уговорена при сключване на договора /чл.143,ал.1,т.12 от ЗЗП/.В чл. 146 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.А не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.В случая не може да се говори за индивидуално уговорени клаузи,защото се касае за изготвени предварително от банката клаузи,без ответницата-потребител да е имала възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключването на договора за кредит.Ето защо изключението по чл.146 от ЗЗП не е приложимо и неравноправните клаузи на чл.3,ал.1 и ал.5 от договора съдът приема за нищожни на основание чл.143,ал.1,т.10 и т.12 от ЗЗП.

            С оглед нищожността на тези клаузи,следва да се приеме,че те не са породили правното си действие.Това означава,че посочените неравноправни клаузи не обвързват ответницата със заплащането на едностранно определените от банката възнаградителни лихви по отпуснатия кредит,поради което и извършените от ответницата плащания по договора не следва да се отнасят към погасяването на такива лихви.От заключението на счетоводната експертиза,изготвено от в.л.Т. Р.,неоспорено от страните и крадитирано от съда като базпристростно,обосновано и професионално извършено,става видно,че ответницата З.Г. е платила по процесния кредит общо 7805,09 евро,като по видове плащанията са отразени в таблица 2 от експертното заключение.Същите плащания са извършени до 29.07.2015 г.-преди връчването на ответницата на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита на датата 21.07.2016 г.Предвид нищожността на коментираните по-горе клаузи на чл.3,ал.1 и ал.5 от процесния договор,извършените от ответницата плащания не би следвало да се отнасят да погасяване на възнаградителни лихви по договора,а само към главницата по кредита.При такава ситуация платената от ответницата сума от 7805,09 евро стига за пълното погасяване на погасителните вноски за главница до вноска №188 от погасителния план с падеж 10.07.2027 г. и за частичното погасяване /до размера от 66,82 евро/ на главницата по вноска №189,както е установено в заключението на в.л.Р..В крайна сметка,от изложеното се налага извода,че към момента,когато банката-ищец е обявила кредита за предсрочно изискуем и е било връчено на ответницата уведомлението за това,не са били налице обективни основания за обявяване предсрочната изискуемост на кредита,тъй като към този момент извършените плащания от ответницата са били достътачни да покрият падежиралите вноски за главници по кредита и неправомерно по-голямата част от същите плащания /видно от таблица №2 от заключението на експертизата/ са или отнасени за погасяване на възнаградителни лихви.Крайният извод,който се налага е,че предсрочната изискуемост на целия кредит по проесния договор не може да бъде приета за настъпила предвид това,че към момента,когато банката е обявила и съобщила на ответницата предсрочната изискуемост,не са били налице предвидените в чл.18,ал.1 и ал.2 от процесния договор обективни условия,даващи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.Съответно на това се налага и извода,че предсрочната изискуемост на кредита не е била настъпила и към момента на подаване на заявлението по  приложеното ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на РС-Пловдив ХХ-ти състав,по което е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК относно процесните вземания на банката-ищец.Ето защо тези вземания,основаващи се на процесния договор за кредит,съдът приема за неизискуеми и затова предявения установителен иск по чл.422 от ГПК относно същите вземания следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.

            С оглед изхода от спора ответницата има право на равноски съгласно разпоредбата на чл.78,ал.3 от ГПК,но такива няма да й се присъдят,тъй като по делото липсват доказателства за извършени от ответницата разноски за настоящото исково производство.

            С оглед изхода от спора и предвид това,че с протоколно определение от 29.05.2018 г. ответницата е била освободена от заплащане на депозит по допуснатата ССЕ-за и в тази връзка определеният за внасяне от нея депозит за вещото лице в размер на 200 лв. е изплатен на последното от бюджета на съда,банката-ищец следва да бъде осъдена да заплати по сметка на ОС-Пловдив сумата от 200 лв.-платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.

            Мотивиран от горното съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

         ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователен предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД-гр.София с ЕИК ********* против З.А.Г. с ЕГН ********** иск по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК,с който е поискано да бъде признато за установено,че ответницата дължи на банката сумата от 19 075,27 евро,представляваща неиздължена главница по договор за потребителски кредит по програма премия HL 54599 от 31.10.2011 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 31.10.2016 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда/ до окончателното й изплащане,договорни възнаградителни лихви в размер на 2452,90 евро за периода от 10.06.2015 г. до 6.10.2016 г.,договорни наказателни лихви в размер на 62,20 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г.,неизплатени такси по договора в размер на 326,03 евро за периода от 10.06.2015 г. до 26.10.2016 г. и обезщетение за заплатени нотариални такси в размер на 126 лв. за периода от 04.08.2016 г. до 26.10.2016 г.

            ПРЕКРАТЯВА производството по делото относно частта на устоновителния иск,с която е поискано установяване дължимостта на сторени от банката-ищец разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№14530/2016 г. по описа на Районен съд-Пловдив,ХХ-ти състав,от които 438,33 лв. платена държавна такса и 1 409,83 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.

            ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.София,район Витоша,ул.“Околовръстен пет“№260 да заплати по сметка на Пловдивския окръжен съд сумата от 200 лв. /двеста лева/-платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.

            Решението в частта на прекратяването има характер на определение,обжалваемо с частна жалба пред АС-Пловдив в едноседмичен срок от съобщаването му.

            В останалата част решението подлежи на обжалване пред АС-Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                  ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :