№ 137
гр. Тетевен, 14.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330100148 по описа за 2024 година
Предявени са искове за прогласяване нищожността на клаузи в договор за
потребителски кредит.
Ищецът твърди,че съгласно договора за потребителски кредит е следвало да върне
сумата по кредита в размер на 3500 лева при ГПР 48,94%, годишен лихвен процент 41.00 %,
с обща стойност на всички плащания в размер на 5549,59 лева. Постигната е договореност в
раздел 6, за заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 4200,00 лева или за
срока на договора е следвало ищеца да върне сумата от 9750,60 лева.Процесният договор за
кредит е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК
и ЗЗП. В тази връзка уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение
за закупен допълнителен пакет от услуги „Фаст" и „Флекси", кредиторът цели да си набави
допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява
нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да
договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и
други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и
когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може
да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя.
Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин
1
идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по
потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.Услугата „Фаст", която се
изразявала в приоритетно даване на становище по искането за отпускане на потребителски
кредит преди всички останали кредитоискатели, обективно не би могла да бъде
предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице към момента на
сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за реално
предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки кредитоискател,
пожелал прироитетно даване на становище по искането му, а не само от тези, на които се
дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се
включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено
становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед
на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между приоритетното и
обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и дали въобще има
друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „приоритетно даване на
становище".
По отношение на услугата „Флекси" е видно, че предварително са разгледани
варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да
преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за
плащания. По същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по
смисъла на чл, 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за
предоставената „в полза на кредитополучателя" услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата
за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска.По
същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 100 % от
предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което, освен
на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата поради неравноправност.
Сумата търсена на базата на това споразумение - 4200,00 лв. е недължима, поради
недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21
ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се
заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ. на ПМС № 426/14г. В договора са уредени условията, при които се предоставят
допълнителните услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по
пакета от допълнителни услуги не стават автоматично с изпълнение на изискванията за
това, а е предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта това е обективирано в
договора за кредит. Реално няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на
добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
2
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се
калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.
Уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите -
индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
кредиторът не е включил в договорения ГПР от 48,94 % разходите, които следва да извърши
ищецът за заплащане на възнаграждение на пакет от допълнителни услуги.Поради
невключването на възнаграждението за пакет от допълнителни услуги в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С- 453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от
ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 48,94
% съставлява невярна информация, която е заблудила потребителят относно действителния
размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на договора. С
това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната
сделка при планирани разходи в размер на 48,94 % ГПР. На доверителят ми не е било
разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди
сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която той следва да заплати,
нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и
поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да
разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на
всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.
Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл, 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е
предоставил на кредитоискателката стандартен европейски формуляр за кредит в размер на
3500лв. с посочен ГПР 48,94 %, с различни стойности на месечната погасителна вноска и
3
други условия от действително приложените в правоотношението. Поради това, че
кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността
да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности
дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност в кредитното правоотношение.
Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по
ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност
и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от
Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи
следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на
Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се
отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане
до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията
им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи /Решение по дело С-18б/16г.,
съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело No С-26ДЗг., Решение от 23,04.2015г. по
дело С - 96/14; Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело C-472/1Q;
Решение по съединени дела С-15^15, С-307/15 и С-308Д5 от 21.12.2016г/ и с оглед на
задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. №
535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че „ Тълкуването на СЕС поставя
като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да
Така, че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла
на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2
ЗЗП". Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 48,94 %, поради което и съобразно
изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл бнеравновесие в кредитното
правоотношение, тъй като потребителя е бил лишен от възможността да разбере какви са
икономическите последици от поетото от него задължение и по - конкретно какъв е
действителния размер на разходите, които ще направи.Във величината на ГПР като
глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. ГПР се формира по точно опредЕ. методика,
регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в
Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени
между страните и включени в договорното съдържание - арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал, 4
ЗПК, които гласят, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и / или
комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да
изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора,
които не са предвидени в него.
В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва разписана
4
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,94 % /. Посочен е
лихвен процент по кредита - 41,00 %, /който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва
в съдържанието на договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с
посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал
право да формира размер на ГПР от 48,94%, Законодателят задължава кредитодателите да
включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него
потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще
направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали
кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го
обслужват.
В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА от
21.04. 2016 г. по дело С-377/14, в което е посочено следното: „Както обаче се посочва по
същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят
да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази
информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да
сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите
от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, С-264/02,
EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosf, С-76/10,
EU:C:2010:685, т. 70)."
Кредиторът е заблудил потребителя като е посочил по-висока стойност на ГПР и по
този начин неравноправно е създал предпоставки да претендира от него престирането на
недължими разходи по кредита. С оглед засилената защита на правата на потребителите и за
санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по- силната
икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на
задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на
непораждане на права и задължения от кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК.
С оглед на изложеното за ищцата възниква правния интерес от предявяване на
следните искове:
Моли да се прогласи нищожността на Договор за кредит № 40016345665, сключен с
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, в условията на евентуалност да се прогласи
нищожността на клаузата касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги" и даваща
право на ответното дружество да получи заплащането на такса по пакет от допълнителни
услуги по договор № 40016345665 в размер на 4200, 00 лева.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника,в който се оспорва допустимостта на иска,тъй като твърди,че правото следва да
се защити с осъдителен иск.Изразява обстойно становище за неоснователност на иска,прави
5
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
От представените по делото писмени доказателства,съдът приема за установено
следното:
Приложен е договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт №
40016345665,сключен между страните ,като е отразена сума по кредит в размер на 3500.00
лева и срок на кредита 30 месеца.Като общо задължение по договора е отразена сума в
размер на 9749.59 лева,като в същата е включено възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Фаст“ в размер на 1400.00 лева,както и възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Флекси“ в размер на 2800.00 лева. Съобразно приложения погасдителен план
последната погасителна вноска по кредита е на дата 15.09.2025 година. В стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити на
ответника,раздел допълнителна преддоговорна информация ,са описани услугите „Фаст“ и
„Флекси“,както следва:
Допълнителна услуга „Фаст“
Допълнителната услуга „Фаст“ Ви гарантира приоритетно разглеждане и становище
на искането Ви за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите, без
закупена допълнителна услуга „Фаст" и в рамките на 1 (един) час, считано от постъпването
на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на ПРОФИ КРЕДИТ
България ЕООД. Разглеждането и даването на становище по искане за отпускане на
потребителски кредит при поискана и закупена допълнителна услуга „Фаст“ обичайно е в
рамките на 15 (петнадесет) минути. Ако искането Ви за отпускане на потребителски кредит
постъпи в системата на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД извън работното време на
кредитора, в неработен ден или на официален празник, е възможно забавяне в
разглеждането и даването на становище по него, но кредиторът Ви гарантира приоритетно
разглеждане на искането Ви за отпускане на потребителски кредит в срок до 2 (два) часа от
началото на първия следващ работен ден. Кредиторът не носи отговорност за забавяния,
възникнали поради технически проблеми на кредитора или поради причина във Вас като
например невъзможност за контакт с Вас или с лицата за контакт поради изключен мобилен
телефон, при неотговаряне на телефонно позвъняване, при невъзможност за получаване на
смс и др. под. В такива случаи кредиторът се задължава да Ви предостави услугата
приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит,
когато това стане възможно.
1
Кредитоискателите, които не са избрали и закупили допълнителна услуга „Фаст",
получават разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит в
срок от 5 работни дни, считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски
кредит в системата на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД.
Допълнителна услуга „Флекси“
Допълнителната услуга „Флекси“ предоставя право на едностранна промяна на
погасителния план на потребителския кредит от Ваша страна, извън предоставените по
6
закон изменения на погасителния план поради предсрочно погасяване. Подробно описание
на допълнителната услуга „Флекси“ и възможностите, които тя Ви дава, можете да намерите
в Общите условия на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД.
Кредитоискателите, които не са избрали и закупили допълнителна услуга „Флекси“,
нямат право да променят първоначално уговорения погасителен план, освен при изпълнение
на законовите изисквания за предсрочно погасяване.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Предявеният установителен иск е допустим,доколкото е ноторно,че искането за
прогласяване нищожност на сделките не е ограничено с никакъв срок,от друга страна касае
се за договор между страните,по който кредитодателят би могъл да се възползва от
оспорените от кредитополучателя клаузи,за да претендира срещу него изискуемо
вземане.Твърдението на ответника в отговора на исковата молба,че кредитът е изцяло
погасен и същият няма претенции към ищеца,не се подкрепят от данните по
делото,доколкото съгласно погасителния план крайната му падежна дата е 15.09.2023г и не е
настъпила. А и ищецът би могъл да се позове и да противопостави на ответника възражение
за наличие на института на неоснователното обогатяване - чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД,в случай,че
ответникът предяви претенция за заплащане на вземането по пакета от допълнителни
услуги.
Ответникът „Профи Кредит България“-ЕООД-град София е финансова институция
по чл. 3 от ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция
/банка/ и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде
отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова дейност,
съставлява основния предмет на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 от ЗКИ и за да
упражнява тази дейност, финансовата институция следва да е получила лиценз за
извършване на банкова дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция
извършва банкова дейност в областта на потребителското кредитиране обаче не я прави
банка, поради което сключеният между финансовата институция и ищеца договор за кредит
няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем
по чл. 240 от ЗЗД.
В този смисъл е налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а
именно решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК. От друга страна, ищецът
по спора е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен паричен
заем, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност,
поради което същият има качеството на потребител по смисъла н а § 13, т.1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Ответникът-финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.1, т.3 от Закона за
кредитните институции, е търговец съгласно § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. С оглед качеството на
кредитополучателя, същият може да се ползва от разпоредбите в защита на потребителите
7
по ЗЗП, относно неравноправност и нищожност на клаузи по договора. Решаващият
състав,съобразявайки и константната съдебна практика/в т.ч. по спорните въпроси,намерила
изражение в разглежданите заповедни производства от РС-Тетевен/,споделя изцяло
доводите на ищцата за нищожност на оспорените клаузи на сключения между страните на
дата 05.10.2020г договор за потребителски кредит,предвиждащ заплащане на
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги,посочени в договора като
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 360.00 лева и допълнителна услуга „Флекси“ в
размер на 720.00 лева. Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за
предоставения му пакет от допълнителни услуги се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона.
На първо място, предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в
договора за потребителски кредит, каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, посочени са прекадено общо,като следва да се има предвид, че в чл.10а,ал.4 ЗПК е
предвидено, че „видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит." В настоящия
случай в договора за потребителски кредит не са посочени видът,размерът и действието,за
което се събират съответните такси за допълнителните услуги. Следва да се има предвид, че
принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на опредЕ. услуга, а не хипотетично ползване на такава.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че клаузите на договора,в частта за
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,посочени по-горе, са
неравноправни по смисъла на чл.143 и следв. от ЗЗП. Цитираните клаузи на договора са в
противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл.33 от ЗПК-оскъпява се прекомерно кредита/заема/ и това води до
неоснователно обогатяване. По този въпрос е формирана непротиворечива практика на
съдилищата,в т.ч. и по решаване заповедни производство от РС-Тетевен/в.ж. Определение
от 12.07.2018г по ч.гр.дело №269/2018г по описа на ОС-Ловеч и други/. Изброените
допълнителни услуги не водят до някаква икономическа полза за ответника, която да е
еквивалентна на уговорената цена. На практика е уговорено заплащането на възнаграждение
за една възможност - възможността за предоставянето на услугите,в този смисъл
възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за възможността на длъжника да
поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на договора, а не
за реално предоставени такива. Не са ангажирани и доказателства по делото, на ответника
да е предоставена някоя от сочените услуги.
В случая и възнаграждението, което следва да се заплати за пакета от допълнителни
услуги е в размер по голям от размера на главницата по договора. Този факт води до извода,
че уговореното възнаграждение е прекомерно и е в противоречие с принципите на
справедливост. На практика, заплаща се сума в размер по голяма от размера на кредита, но
без насрещно задължение на кредитодателя да отпусне допълнителна сума за кредит или
еквивалентна престация. В §1, т.1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на
8
разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но в случая не е налице
тази хипотеза. Допълнителни услуги според чл.10а, ал.1 от ЗПК са такива услуги, които са
свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните
престации на страните, например, издаването на различни референции, удостоверения и
служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др.
Дейностите, предмет на споразумението за допълнителни услуги,са във връзка с изпълнение
на задълженията на страните по договора и за тях не се дължи заплащане от
кредитополучателя на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК Освен това, съгласно чл.10а, ал.4 от
ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, а в случая е определено
общо възнаграждение за всички посочени допълнителни услуги, като от сключеното
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги може да бъде изведена
единствено стойността на възнаграждение за първата услуга, но не и на останалите такива.
Както се изложи по-горе в мотивите,разпоредбите, уреждащи заплащането на цената на
допълнителните услуги, се явяват и неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК,
тъй като за да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение се изисква одобрение от кредитора, което означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която е изцяло зависи от волята на кредитора. С тези клаузи
се въвежда задължение на едната страна по договора да заплати за нещо, което има по
силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както
и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравноправност на същите.
Предвид изложеното и настоящата инстанция намира, че е клаузите, с които е
уговорено заплащане на възнаграждение за допълнителния пакет услуги се явяват нищожни.
В предвид горните съображения предявеният установителен иск следва да бъде
уважен.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие/стр.15 от делото/,на пълномощника на ищеца-ЕАД „Е. Иванова“-град
Пловдив,представлявано от адвокат Е. Иванова,следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.Правото на адвоката да
предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА е установено със
закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.
38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда
на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен
със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Налице са посочените
предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от ответника адвокатското
възнаграждение.
По отношение размера на възнаграждението: Претендира се такова с молбата на стр.
9
72 от делото в размер на 1530.00 лева.
Съдът споделя приетото в Определение №917 от 2.05.2023г на ВКС по ч.гр.д.
№1323/2023г,IV г.о.,а именно:
„Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна
облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с
място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон
лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на
територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на
изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно
задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по
този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки
на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност.
Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на
лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини,
близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя
представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не
подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2 пар. 1,
б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата
система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25,
ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена опредЕ. парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
10
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност.
Не следва нещо различно от разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма
отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на
безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя
урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС
адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна
правна помощ.
Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова
делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни
правоотношения.
На следващо място: Следва да бъде съобразена и актуалната практика по
въпроса,обективирана в Решения на СЕС.По този въпрос,съдът съобразява и практиката на
въззивната инстанция-Определение №324 от 16.05.2024г по в.ч.гр.д. №221/2024г на ОС-
Ловеч,Определение №342/22.05.2024г по в.ч.гр.д. №216/2024г по описа на ОС-
Ловеч,съгласно която:
С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от
СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна
уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът
следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба
№1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна
помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС.
В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, отразена в определение
11
№50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г. Безспорно
адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави
безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА, какъвто е и настоящият казус. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда
при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е
ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по
реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като
тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите
изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската
защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва
съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.
В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата
по ЗПП са значително в по-нисък 3 размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид
работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода,
че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на
материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели,
но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по
ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като
въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок
размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля
изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за
изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря
дори и в общия случай. Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в
тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на
две различни наредби.
От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто
смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22.
Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената
12
на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на
труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то
не е с фактическа и правна сложност, че материалния интерес не е голям, а освен това
адвокат Иванова е изготвила само исковата молба,както и е представила писмено становище
по същество на делото,без явяване в проведеното открито съдебно заседание/единствено по
делото/, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба №
1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.
В случая дължимото адвокатско възнаграждение, на основание чл.7,ал.2,т.2 от
Наредбата,е в размер на 720.00 лева.
В предвид горните съображения обаче съдът определя адвокатското възнаграждение
до размер на 500.00 лева,като искането за присъждане на разноски до размер на 1530.00 лева
следва да бъде отхвърлено.
По сметка на съда ответникът следва да заплати държавна такса в размер на 168.00
лева,от заплащането на която ищецът е бил освободен,както и разноски в размер на 200.00
лева-изплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА,на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД,във в-ка с чл.10а от ЗПК и чл.143,ал.1 от
ЗЗД,нищожността на клаузите на Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт
№40016345665,сключен между Д. М. Д. от град Пловдив и „Профи Кредит България“-
ЕООД-град София,предвиждащи заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Фаст „ в размер на 1400.00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Флекси“ в размер на 2800.00 лева.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“-ЕООД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес
на управление в град София,кв.Мотописта,бул.България 49,бл.53Е,вх.В,представлявано
винаги от двама управители- н, да заплати на адвокат Еднолично адвокатско дружество Е.
Иванова,ЕИК:*********,с адрес:град Пловдив,ул.“Борба“ №3,ап.57,представлявано от
адвокат Е. Г. Иванова,,за осъществена правна помощ по реда на чл.38а,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата, адвокатско възнаграждение в размер на 500.00/петстотин/лева,като оставя без
уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение над сумата от 500.00 лева и
до претендирания размер от 1530.00 лева.
13
ОСЪЖДА „Профи кредит България“-ЕООД,с ЕИК:*********,със седалище и адрес
на управление в град София,кв.Мотописта,бул.България 49,бл.53Е,вх.В,представлявано
винаги от двама управители- н, да заплати по сметка на Районен съд-Тетевен държавна
такса в размер на 168.00/сто шейсет и осем/лева,както и разноски в размер на
200.00/двеста/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
14