Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, ….02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети октомври две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
АЛБЕНА А.
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Валентина
Илиева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 7707 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение, постановено на 08.01.2013 г. по гр. дело № 28002/2008 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), І-во ГО, 28-ми състав, са отхвърлени като
неоснователни следните предявени от Н.М.Н. обективно и субективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД: 1/ иск за заплащане на сумата
от 5100,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания, предявен като частичен иск, чийто пълен размер възлиза
на сумата от 500000,00 лева (след увеличение на иска, допуснато в първото
открито съдебно заседание пред районния съд); 2/ иск за заплащане на
обезщетение в размер на 3121,51 лева за причинени имуществени вреди, изразяващи
се в разходи по водене на наказателно дело, предявен като частичен иск, чийто
пълен размер възлиза на сумата от 5000,00 лева (след увеличение на иска,
допуснато в открито съдебно заседание пред районния съд на 03.10.2012 г.); 3/
иск за заплащане на сумата от 1200,00 лева (1100,00 лева главница и 100,00 лева
лихва), представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи
се в пропуснати ползи, предявен като частичен иск, чийто пълен размер възлиза
на сумата от 48000,00 лева (30000,00 лева главница и 18000,00 лева лихва).
Исковите претенции са предявени в условията на солидарност срещу Държавата,
представлявана от министъра на финансите, Министерството на правосъдието,
Окръжен съд –Р. и Районен съд –Р. и се основават на заявени в исковата молба и
уточнени с допълнителна молба от 24.11.2008 г. твърдения за извършени от
длъжностни лица при ответниците незаконосъобразни действия при разглеждане на
подадена от Н.Н. на 03.11.2004
г. тъжба срещу с.а.х..
Ищецът по делото – Н.М.Н. – е обжалвал в цялост първоинстанционния съдебен
акт като незаконосъобразен поради неправилно приложение на материалния закон,
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Отправено
е искане постановеното съдебно решение да бъде отменено, а предявените искове да
бъдат уважени в цялост. Според въззивника, установените по делото фактически
обстоятелства обосновават по безспорен и категоричен начин основателността на
исковите претенции, тъй като доказват осъществяването на описания в исковата
молба деликт. В жалбата сe сочи, че районният съд не е обсъдил основни
доказателства по делото, а други е ценил погрешно, поради което постановеното
решение е изцяло необосновано. Въззивникът заявява, че доказаните в хода на
исковото производство незаконосъобразни действия на длъжностни лица от държавните
учреждения – ответници по делото по своето естество представляват отказ от
правосъдие и са довели до забавяне разглеждането на наказателното дело срещу С.Х.над
изискването за разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС. Изложени са подробни доводи в
подкрепа на така релевираните твърдения за незаконосъобразност на обжалвания
първоинстанционен акт, като са заявени и доказателствени искания на основание
чл. 266, ал. 3 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите страни в производството – ответниците
Държавата, представлявана от министъра на финансите, Министерството на
правосъдието, Окръжен съд –Р. и Районен съд –Р., не са постъпили отговори по
подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Неоснователни са твърденията на въззивника за незаконност на първоинстанционния
съдебен състав, разгледал предявените искове, поради наличие на основания за
отвод. По делото липсват доказателства за съществуването на обстоятелства,
пораждащи основателни съмнения за заинтересованост и предубеденост от страна на
районния съд по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за неправилност на обжалвания акт, въззивният съдебен
състав намира следното:
От фактическа страна:
Към настоящото дело са
приложени в цялост НЧХД № 166/2007 г. по описа на Районен съд –Р., ВНЧХД №
22/2008 г. по описа на Окръжен съд –Р., ВНЧХД № 471/2006 г. по описа на Окръжен
съд –Р., н. д. № 498/2006 г. по описа на ВКС, НК, І-во н. о., н. д. № 942/2005
г. по описа на ВКС, НК, І-во н. о., ВЧНД № 231/2005 г. по описа на Окръжен съд
–Р., НЧХД № 207/2005 г. по описа на Районен съд –Р., ч. н. д. № 96/2005 г. по описа
на ВКС, НК, ІІІ-то н. о., и НЧХД № 1766/2004 г. по описа на Районен съд – Ш..
От същите се установяват следните релевантни за процесния спор обстоятелства:
Въз основа на подадена на
03.11.2004 г. тъжба от Н.М.Н. срещу с.а.х.
е образувано НЧХД № 1766/2004 г. по описа на Районен съд – Ш.. В тъжбата са
изложени твърдения за престъпления по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл.
147, ал. 1, вр. чл. 26, НК и по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр.
чл. 26 НК, извършени от С.Х.спрямо тъжителя в периода от 01.08.2004 г. до
30.10.2004 г. Предявени са и граждански искове за сумата от 30000,00 лева,
представляваща претендираното обезщетение за причинените на тъжителя неимуществени
вреди в резултат на посочените престъпления. Поради отвод на всички съдии от Ш.ския
районен съд и на основание чл. 37, ал. 1 НПК с Определение № 18 от 24.02.2005
г., постановено по н. д. № 96/2005 г. по описа на ВКС, НК, ІІІ-то н. о., делото
е изпратено за разглеждане на Районен съд –Р.. Образуваното по подадената от Н.Н.
тъжба НЧХД № 207/2005 г. по описа наР.ския районен съд е прекратено с
разпореждане от 16.03.2005 г. поради наличие на висящо наказателно производство
между същите страни и за същото престъпление. Така постановеният съдебен акт е
потвърден с Определение № 202 от 06.06.2005 г., постановено по ВЧНД № 231/2005
г. по описа на Окръжен съд –Р.. По подадена от тъжителя Н. жалба срещу
определението на окръжния съд е образувано н. д. № 942/2005 г. по описа на ВКС,
НК, І-во н. о., производството по което е прекратено на 23.03.2006 г., а делото
е върнато на Окръжен съд –Р. за окомплектоване. След изпълнение на дадените
указания е образувано ново касационно производство – по н. д. № 498/2006 г. по
описа на ВКС, НК, І-во н. о. С постановеното по касационното дело Решение № 990
от 30.11.2006 г. е отменено определението на Окръжен съд –Р., потвърждаващо
прекратяването на образуваното по тъжба на Н.Н. наказателно производство, а
делото е върнато на окръжния съд за ново разглеждане от друг състав. Касационната
инстанция е посочила, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални
нарушения при разглеждането на подадената от Н. жалба – „… пренебрегвайки задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК (чл. 337, ал. 2 НПК /отм./), съвсем формално и избирателно е отхвърлил част от доводите в
пространната въззивна жалба. Същевременно липсва обсъждане на значими за
правилното решаване на делото въпроси:…“. С Определение № 28 от 08.02.2007
г., постановено по ВЧХНД № 471/2006 г., Окръжен съд –Р. е отменил, съобразно
дадените от ВКС указания, като незаконосъобразно разпореждането от 16.03.2005
г. по НЧХД № 207/2005 г. по описа на Районен съд –Р. за прекратяване на
производството и е върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
Въз основа на постановения от окръжния съд акт вР.ския районен съд е образувано
НЧХД № 166/2007 г., като първото открито съдебно заседание е насрочено за
03.05.2007 г., в което ход на делото не е даден, поради неявяването на тъжителя
Н.Н. и подсъдимата С.Х., депозирали молби за отлагане на делото поради
невъзможност да се явят. В следващото съдебно заседание, проведено на
28.06.2007 г., ход отново не е даден поради заявена с писмени молби
невъзможност на тъжителя и на подсъдимата да се явят пред съда. По молба на
тъжителя Н., в третото по ред съдебно заседание, проведено на 04.10.2007 г., ход
на делото не е даден, с оглед депозирана от Н. молба за отлагане. Идентична
молба е депозирана от тъжителя и относно следващото открито съдебно заседание,
насрочено за 15.11.2007 г., в което – предвид заявеното искане за отлагане –
ход не е даден, като делото е отложено за 17.01.2008 г. В проведеното на
17.01.2008 г. заседание, в което се е явил процесуален представител на
тъжителя, ход на делото не е даден, поради изтекла погасителна давност за
процесното деяние по смисъла на чл. 80, ал. 3 НК, като образуваното наказателно
производство от частен характер е прекратено, включително и в частта по
предявените от тъжителя граждански искове. Протоколното определение на районния
съд за прекратяване на производството е влязло в сила на 04.04.2008 г., след
като е потвърдено с Определение № 31 от същата дата, постановено по ВЧНД №
22/2008 г. по описа на Окръжен съд –Р..
В хода на настоящото исково
производство са разпитани четирима свидетели за установяване на фактическите
обстоятелства по процесния деликт и причинените на ищеца Н.Н. неимуществени и
имуществени вреди. Свидетелят Н.П.Г. сочи, че като сътрудник в кантората на Н.Н.
през процесния период е знаел за водени от ищеца срещу С.О. граждански и
наказателни производства. Според свидетеля, „…
за това конкретно дело не беше осъдена С.О.… делото беше провалено с мотив, че
е изтекла давността. Тази давност изтече поради нехайно отношение на наши
колеги… постоянно връщане за допълнително действие, безмислени експертизи…“.
Свидетелят твърди още, че Н.Н. е приел тежко отказа от правосъдие по подадената
от него тъжба, бил е подтиснат и притеснен, което – според Г. – се е дължало и
на факта, че прекратяването на наказателното производство е било разгласено
сред обществото и е било коментирано като проява на непрофесионализъм от страна
на адвокат Н.. Свидетелят Г.В.Н.заявява, че Н.Н. винаги се явявал по воденото срещу
С.О. наказателно дело от частен характер, което било прекратено „… поради мотаенето на съда вР.…“,
довело до изтичане на абсолютната давност за инкриминираните с подадената от
ищеца тъжба деяния. Свидетелката твърди, че прекратяването на делото се разчуло
сред обществото, което довело и до отлив на клиенти, отказали се от услугите на
адвокат Н., смятайки го за некомпетентен, а той самият станал подтиснат и
неработоспособен.
Пред въззивния съд са
разпитани двама свидетели – Н.С. В. и Х.М.Н.. Свидетелката В. сочи, че като
сътрудник на адвокат Е.К., работил заедно с Н.Н., е знаела за водени от Н.
срещу С.А.наказателни производства от частен характер и е присъствала лично на
някои от съдебните заседания по делата, които винаги се отлагали по някакъв
повод. Свидетелката твърди още, че е чувала за прекратяване на една част от
тези дела поради изтекла давност, което се е разгласило в професионалните
юридически и бизнес среди и довело до отлив в клиентелата на адвокат Н.. Свидетелят
Х.Н. (брат на ищеца) заявява, че бил запознат с воденото от Н.Н. срещу с.а.х.
наказателно производство, както и че същото е прекратено поради изтекла
давност. Свидетелят Н. твърди, че прекратяването се отразило изключително
негативно на професионалната и политическа кариера на ищеца, който станал
по-раздразнителен, избухвал често и не успявал да се съсреодоточи.
От правна страна:
СРС, І-во ГО, 28-ми състав, е бил
сезиран с кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49,
вр. чл. 45 ЗЗД.
Когато възникнат вреди от действие или бездействие на лице, на което
е възложено да извършва определена работа, правният субект, възложил тази
работа, носи уредената в чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност.
За да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за вреди,
причинени при или по повод възложена работа, е необходимо в обективната
действителност да са се осъществили следните материални предпоставки: 1/ деяние
(волеви акт, извършен чрез действие или бездействие); 2/ противоправност
(несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети
правила поведение и фактически осъщественото); 3/ причиняване на имуществени
и/или неимуществени вреди; 4/ причинно-следствена връзка между противоправното
деяние и настъпилия вредоносен резултат; 5/ противоправното поведение да е
виновно извършено, като съобразно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презюмира; 6/ прекият причинител на вредите да е действал при или при повод
изпълнение на възложената работа.
В конкретния случай, доколкото исковите претенции се основават на
твърдения за вреди, причинени от незаконни актове и действия на държавни органи
и учреждения, следва да се съобрази, че по силата на установения в чл. 7 от Конституцията принцип имуществена отговорност за такива вреди носи държавата.
Ответник по така формулирани искове, обаче, може да бъде всяко държавно
учреждение – юридическо лице, част от организационната структура на което е
длъжностното лице, осъществило твърдяното противоправно деяния, защото
посочената конституционна разпоредба не ограничава кръга на възможните
ответници по подобни искови претенции единствено до държавата. Лицата,
претърпели вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и
учреждения, могат да търсят защита на накърнените си права по реда на общото
гражданско законодателство – чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, като насочат претенциите
си срещу съответните държавни органи и учреждения, в случаите, когато се касае
за хипотези извън предвидените в специалния закон за отговорността на държавата
/ЗОДОВ/. Посочената възможност се основава именно на установения в чл. 7 от Конституцията принцип, тъй като държавата носи отговорност за поведението на
конкретни длъжностни лица, поради наличието на опосредено възлагане на дейности
от нея на тези лица чрез съответните органи и учреждения. Предвид изложеното,
конституираните като ответници в настоящото производство държавни учреждения
притежават пасивна процесуална легитимация по предявените искове за
обезщетяване на вреди по реда на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Според въззивния съдебен състав, по делото са налице изискуемите
предпоставки за ангажиране отговорността на Районен съд –Р. и Окръжен съд –Р.
по предявения срещу тях в условията на солидарност иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. От
събрания доказателствен материал се установява, че в резултат на извършени
незаконосъобразни действия на длъжности лица (съдебни състави) от двете
съдилища ищецът Н.Н. е претърпял неимуществени вреди, а именно негагивна
промяна на емоционалното му състояние, нервност, избухливост, тревожност и
липса на работоспособност. Конкретните незаконни действия на тези учреждения се изразяват в прекратяването на НЧХД № 207/2005 г. по описа
наР.ския районен съд с разпореждане от 16.03.2005 г., потвърдено с Определение
№ 202 от 06.06.2005 г. по ВЧНД № 231/2005 г. по описа на Окръжен съд –Р.. Тези
действия са причинили неоснователно забавяне разглеждането на подадената от Н.Н.
срещу с.а.х. тъжба, доколкото от момента на незаконосъобразното прекратяване на
образуваното по тъжбата наказателно производство (на 16.03.2005 г.) до отмяната
на акта, с който то е постановено (08.02.2007 г.), са изтекли почти две години.
Този период представлява близо 2/3-ти от срока на абсолютната погасителна
давност за инкриминираните с тъжбата деяния с оглед разпоредбата на чл. 81, ал.
3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 НК (в редакцията преди изменението на чл. 80, ал. 1, т. 5 НК с ДВ, бр. 26 от 2010 г.). Посоченото обстоятелство води до извод, че основна
причина за изтичането на погасителната давност са именно незаконосъобразните
актове на Районен съд –Р. и Окръжен съд –Р.. Постановяването на същите е довело
до нарушаване правото на ищеца на разглеждане на подадената от него тъжба в
разумен срок по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Установява се, следователно, че е
налице противоправно деяния на длъжностни лица, осъществили същото в рамките на
възложената им от държавата служебна дейност.
От
доказателствата по делото, в частност – от изслушаните свидетелски показания,
се установява, че в резултат на процесния деликт Н.Н. е претърпял неимуществени
вреди. И четиримата разпитани в хода на исковото производство свидетели са
категорични, че прекратяването на наказателното производство по подадената
тъжба поради изтекла давност е повлияло отрицателно на ищеца – причинило му е тревожност,
нервност и напрегнатост, и се е отразило на работоспособността му. Въззивният
съд кредитира изцяло показанията на свидетелите в тази им част, тъй като те
представляват преки впечатления на лица, общували непосредствено с ищеца в
процесния период. Доказаните чрез проведените разпити неблагоприятни
за ищеца изменения в личен и професионален аспект се намират в
причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство, съответно –
представляват закономерна и естествена последица от извършените в хода на това
производство незаконни действия.
От изложеното
следва, че са налице всички изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността
на Районен съд –Р. и на Окръжен съд –Р. по предявения иск за обезщетяване на
причинени неимуществени вреди, резултат от незаконосъобразни действия на
длъжностни лица в посочените учреждения. Тъй като
неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, те не могат да бъдат възстановени, поради което
обезщетението за тях е заместващо и се определя съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД
– по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. Размерът на обезщетението, присъждано по този ред,
следва да бъде преценено въз основа на конкретните за съответния случай
обективно съществуващи обстоятелства. След преценка на установените по делото факти,
относими към определянето на дължимото обезщетение, а именно характера на
незаконните действия, периода, с който те са забавили развитието на
наказателното производство, поведението на ищеца в рамките на производството и тежестта
на причинените вреди, въззивният съд намира, че дължимото обезщетение възлиза
на сумата от 1000,00 лева. По делото не е установено претърпените от ищеца
неимуществени вреди да са засегнали личната му и професионална сфера в
твърдяната от него изключително висока степен. От значение за определянето на
обезщетение в посочения размер е и фактът, че поведението на ищеца Н. в хода на
процесното наказателно производство също е станало причина за забавяне
разглеждането на подадената от него тъжба. След отмяната на незаконосъобразното
разпореждане за прекратяване на производството е образувано НЧХД № 166/2007 г.
по описа на Районен съд –Р., в рамките на което са насрочени общо пет открити
съдебни заседания. За четири от заседанията ищецът е депозирал молби, с които
моли ход на делото да не бъде даван, поради служебна ангажираност, обуславяща
невъзможността му да се яви. Настоящият съдебен състав отчита, че за първите
две съдебни заседания такива молби са депозирани и от подсъдимата, но
единствена причина за отлагане на следващите две заседания (тези, насрочени за
04.10.2007 г. и за 15.11.2007 г.) е невъзможността на ищеца да се яви пред съда.
В молбите за отлагане на делото е заявено желание от страна на Н. лично да участва
в процеса, но за последното, пето по ред съдебно заседание, същият е представляван
от процесуален представител. Било е възможно, следователно, ищецът да
упълномощи такъв и за предходните заседания, за да обезпечи разглеждането на
делото в по-кратки срокове. Предвид изложеното, въззивният съд намира, че Н.Н.
е допринесъл за забяването развитието на образуваното по подадената от него
тъжба наказателно производство.
Размерът на дължимото
обезщетение е обусловен и от обстоятелството, че не се установи твърдените от
ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто му име в
обществото и спад на доверието към него като адвокат и политическа фигура, да
стоят в пряка причинно-следствена връзка със забавяне разглеждането на
процесното наказателно производство извън рамките на разумния срок по смисъла
на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Според настоящия съдебен състав, тези вреди, за наличието на
които разпитаните свидетели действително дават сведения, не са пряка последица
от незаконните действия на длъжностни лица от Районен съд –Р. и Окръжен съд –Р.,
а са обвързани с липсата на акт, установяващ и санкциониращ твърдените противоправни действия на с.а.х.
спрямо Н.Н.. Непостановяването на осъдителна присъда по подадената от Н. тъжба,
обаче, не стои в пряка причинно-следствена връзка с действия на лица, заети в
държавните учреждения – ответници по делото, тъй като не може да се приеме, че
липсата на произнасяне по въпроса представляват ли инкриминираните чрез тъжбата
действия престъпление се дължи единствено на незаконосъобразното прекратяване
на наказателното производство и забавеното му разглеждане. От друга страна, не
без значение е, че ищецът е разполагал с възможността да предяви иск по чл. 97,
ал. 4 ГПК /отм./ (чл. 124, ал. 5 ГПК), за установяване престъпния характер на
извършеното от С.Х., съответно – да търси защита на правата си по реда на чл.
45 ЗЗД, доколкото към датата на влизане в сила на определението за прекратяване
на наказателното производство поради изтекла давност (04.04.2008 г.) не е била
изтекла петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Посоченото
обстоятелство предопределя и неоснователността на искането за заплащане на
обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в
пропуснати ползи, а именно претендираните обезщетения по предявените с тъжбата
граждански искове. Липсва пряка причинно-следствена връзка между така заявените
вреди и незаконосъобразните действия, осъществени в хода на наказателното
производство, тъй като не са били налице пречки тези искови претенции да бъдат
предявени в рамките на отделен граждански процес.
Неоснователно е и искането за присъждане на обезщетение за имуществени
вреди, представляващи разходите, сторени в хода на процесното наказателно
производство. Същите не подлежат на обезщетяване, тъй като не са непосредствен
резултат от забавеното разглеждане на делото поради незаконосъобразното му
прекратяване с разпореждане от 16.03.2005 г., доколкото разходи за транспорт,
държавни такси и адвокатски възнаграждения биха били направени и в рамките на регулярно
и законосъобразно протичащо наказателно производство.
Предвид изложеното, претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди следва да бъде уважена за сумата от 1000,00 лева,
което налага постановеното от СРС решение да бъде отменено в частта, с която така
предявеният иск е отхвърлен до посочения размер. В останалата си част
първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен.
Частичната
отмяна на обжалвания първоинстанционен акт налага ревизиране на решението и в частта за
сторените пред районния съд разноски, доколкото с представен пред въззивния съд
списък по чл. 80 ГПК ищецът е претендирал присъждането на заплатените от него държавни
такси, адвокатско възнаграждение и депозити за призоваване на свидетели и за
изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза. По делото са представени
доказателства за реалното заплащане на така претендираните суми, включително
договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащането в брой на
адвокатското възнаграждение. По тази причина в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 284,12 лева, съобразно уважената част от
исковите претенции. Предвид частичното уважаване на исковите претенции, постановеното
от СРС решение следва да бъде отмено в частта, с която в полза на Държавата
чрез Министерството на финансите и в полза на Министреството на правосъдието са
присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за разликата над дължимите
съобразно отхвърлената част от исковете сума от 560,32 лева до присъдените им с
решението разноски в размер на 626,86 лева.
Въззивникът Н.Н. е
претендирал разноски и в производството пред настоящата инстанция, съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК, за заплатени държавна такса за въззивно
обжалване, адвокатско възнаграждение и депозити за призоваване на свидетели. Тъй
като са представени доказателства за реалното заплащане на претендираните суми,
в полза на Н. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 291,93 лева,
съобразно уважената част от исковите претенции. Доколкото от въззиваемите
страни в производството единствено Държавата чрез Министъра на финансите е
претендирала заплащането на разноски за юрисконсултско възнаграждение, такива
следва да ѝ бъдат присъдени в размер на 89,38 лева, съобразно
отхвърлената част от исковите претенции и разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Така
постановеното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в частта относно
предявения като частичен иск за заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 5100,00 лева.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ като неправилно решение, постановено на 08.01.2013 г. по гр. дело № 28002/2008
г. по описа на Софийски районен съд, І-во ГО, 28-ми състав:
- в частта, с която предявеният
от Н.М.Н. срещу Районен съд –Р. и Окръжен съд –Р. в условията на солидарност
осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдание, е отхвърлен за сумата от
1000,00 лева,
- в частта, с която Н.М.Н. е
осъден да заплати на Държавата чрез Министерството на финансите на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК разликата над сумата от
560,32 лева (петстотин и шестдесет лева и тридесет и две стотинки) до сумата от
626,86 лева, представляваща направени в хода на първоинстанционното
производство разноски за юрисконсултско възнаграждение,
- както в частта, с която Н.М.Н. е осъден да заплати на Министерството на
правосъдието на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разликата над сумата от 560,32 лева (петстотин и шестдесет лева и
тридесет и две стотинки) до сумата от 626,86 лева, представляваща направени
в хода на първоинстанционното производство разноски за юрисконсултско
възнаграждение,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Районен съд –Р., с адрес гр.Р., пл. „*******, и Окръжен съд –Р., с адрес гр.Р., площад „*******, да заплатят в условията на солидарност на
Н.М.Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 1000,00 лева (хиляда лева),
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдание, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по делото
– 16.09.2008 г. – до окончателното
изплащане на задължението, като искът е предявен като частичен, чийто пълен размер
възлиза на сумата от 500000,00 лева.
ОСЪЖДА Районен съд –Р., с адрес гр.Р., пл. „*******, и Окръжен съд –Р., с адрес гр.Р., площад „*******, да заплатят в условията на солидарност на
Н.М.Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 284,12 лева (двеста осемдесет и четири лева и дванадесет
стотинки), представляваща заплатени в хода на първоинстанционното
производство разноски, съобразно уважената част от исковите претенции.
ПОТВЪРЖДАВА решение, постановено на 08.01.2013 г. по гр. дело № 28002/2008 г. по описа
на Софийски районен съд, І-во ГО, 28-ми състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Районен съд –Р., с адрес гр.Р., пл. „*******, и Окръжен съд –Р., с адрес гр.Р., площад „*******, да заплатят в условията на солидарност на
Н.М.Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 291,93 лева (двеста деветдесет и един лева и деветдесет
и три стотинки), представляваща заплатени в хода на въззивното производство
разноски, съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА Н.М.Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес ***, да заплати на Държавата чрез министъра на финансите, с адрес гр.
София, ул. „Г. С. *******“ № 102, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, сумата
от 89,38 лева (осемдесет и девет лева и тридесет и осем стотинки), представляваща
заплатени в хода на въззивното производство разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в частта относно предявения като
частичен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 5100,00 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.