Р Е
Ш Е Н
И Е N
11
гр.
Сливен, 30.01.2019 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на тридесети
януари през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 20 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно ДОПЪЛНИТЕЛНО решение № 1339/11.11.2018г., по
гр.д. № 2194/18г. на СлРС, с което е ОТКАЗАНО ДОПЪЛВАНЕ на първоинстанционно решение №
144/11.10.20118г. по гр.д. № 2194/18г. на СлРС.
Въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на СлРС, като
твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че приема мотивите за
уважаване на искането с основното решение, чо счита отказът за допълването му с
конкретизиране на пътуванията с определен период от време – по негово
предложение, е незаконосъобразен, тъй като противоречи на ТР № 1/2016г. на ОСГК
на ВКС. Развива подробни съображения в тази насока, като счита, че мотивите на
районния съд за отказа, са необосновани и не кореспондират със събраните по
делото доказателства. Твърди, че в интерес на детето е пътуванията му да бъдат
с предварително определен срок, тъй като това е в унисон с посоченото ТР.
С оглед всичко изложено моли
въззивния съд да отмени допълнителното решение на първоинстанционния съд като
неправилно и незаконосъобразно и вместо
това бъде постановено решение с което да се допълни основното решение по делото
като се определи едномесечен срок на всяко пътуване на детето в чужбина. Няма
претенция за своите разноски.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва
като неоснователна въззивната жалба, твърди, че първоинстанционният съд
правилно е отхвърлил искането по чл. 250 от ГПК. Излага подробни съображения, с
които оборва всички релевирани оплаквания. Заявява, че преценката на съда
кореспондира със съдебната практика и с основното си решение той се е
произнесъл по всички искания, с които е бил сезиран, а мотивите му са
обосновани и правилни. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение въззивната
жалбата и потвърди атакуваното допълнително решение. Няма направени
доказателствени искания. Няма искане за присъждане на разноски за тази
инстанция.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява
лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено и
вместо това бъде постановено решение с което да се допълни основното решение по
делото като се определи едномесечен срок на всяко пътуване на детето в чужбина.
Не заявява претенция за разноски.
В с.з. въззиваемата,
редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по
чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си против
нея и моли първоинстанционното допълнително решение да бъде потвърдено. Няма претенция за разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното допълнително решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
доказателства, намира, че то е правилно и законосъобразно, поради което следва
да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са изцяло неоснователни.
С обжалваното допълнително
решение първоинстанционният съд е отказал да допълни основното решение по
делото като определи конкретен срок, в който детето да пребивава в чужбина и
той да не бъде повече от един месец. Мотивирал се е с това, че не са налице
предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 250 от ГПК, тъй като се е
произнесъл по цялото искане, с което е бил сезиран, а уточняващото си искане
ответникът е направил едва в хода на устните състезания. Освен това е изложил и
съображения относно най-добрия интерес на детето, който не би бил защитен чрез
съдебното решение дори в него да е посочен конкретен срок, тъй като спазването
му зависи основно от добросъвестността и волята на родителя.
Въззивната инстанция счита,
че обосновано и правилно е отказано допълване на съдебния акт в посочения от
ответника смисъл, по сходни съображения.
Действително искането, с
което е сезиран съдът, е получило в цялост отговор в диспозитива на решението и
в този смисъл няма законови основания то да бъде допълвано. Съображенията,
релевирани с въззивната жалба на ответника, имат касателство с основния, а не с
допълнителния акт и би следвало да са изложени във въззивна жалба, атакуваща
първия, което не е сторено.
Въпреки това, за правна
чистота, и с оглед характера на спора, засягащ права на малолетно дете,
въззивният съд ще изложи и мотиви по съществото на оплакванията.
Въззивникът се позовава на
противоречие с ТР № 1/16г. на ОСГК на ВКС, но такова не е налице в случая, тъй
като неговата интерпретация е крайна и спекулативна. В това решение е
постановено, че „Изискването
за съществуването на конкретно защитен интерес на детето при пътуването му
извън страната налага разрешението за това да
бъде дадено за определен период от време, в определена държава или в държави,
чийто кръг е определяем (напр. държавите членки на Европейския съюз) или за
неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също до
определени държави. Интересът на детето при дадено разрешение от съда за неограничено
като период от време и място на пътуване в чужбина, не е защитен в достатъчна
степен, защото не е извършена предварителна преценка на мястото, условията
и средата, при които детето ще пребивава в даден момент, за да се прецени има
ли конкретен и реален риск за детето.“
В случая решаващият съд се
е придържал стриктно към тези насоки и е дал разрешение за пътуване на детето
извън страната: 1. – до определени ясно държави, като при преценката си се е
мотивирал и защо изключва една от тези, за които майката е поискала такова, 2. –
за неограничен брой пътувания, но 3. – за определен период от време – 5г., като
отново се е мотивирал обосновано в акта си защо не уважава искането на ищцата
той да е до навършване пълнолетие на детето.
С това си постановяване
районният съд е постигнал пълно хармонизиране с идеята, заложена в посоченото
ТР. Виждането на ответника, че следва да се определи и конкретна
продължителност на всяко едно от пътуванията, е несподелимо, както защото то не
е внедрено в решението на ВКС, така и понеже е лишено от правна и практическа
опора. От една страна предстоящите пътувания на детето са евентуални и
неизвестни предварително както по дестинация, така и по причина, което не дава
възможност обективно да се прогнозира и прецени реалният период, който да
съответства на конкретния му интерес. От друга антиципирането им от съда може
неоправдано да накърни някакви фундаментални права на детето, които са от
по-висша важност от тези на бащата – например лечение, обучение и т.н. Тоест,
щом съдът е определил период на действие на разрешението, родителят, с когото
детето ще пътува, е длъжен да се съобрази с него, но разположението и времетраенето
на всяко пътуване зависи от конкретните обстоятелства, които не само, че не са
предварително определени, но са и неопределяеми към момента на постановяване на
съдебния акт и затова преценката е предоставена на добрата воля на този родител.
В никакъв случай не бива да се игнорира фактът, че той е именно родител и е
естествено за него да държи и да осигури най-добрия интерес на детето си,
третирането му като потенциална опасност за него е недопустим подход при
разрешаването на тези спорове.
Предвид изложеното този
въззивен състав намира въззивната жалба за неоснователна, тя не следва да се
уважава, а тъй като липсват отменителни основания, атакуваното с нея
допълнително решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за настоящото производство лежи върху въззивника, който
следва да понесе своите, а тъй като въззиваемата страна не е претендирала
разноски, такива не следва да й се присъждат.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
ДОПЪЛНИТЕЛНО решение № 1339/11.11.2018г., по гр.д. № 2194/18г. на СлРС, с което
е ОТКАЗАНО ДОПЪЛВАНЕ на
първоинстанционно решение № 144/11.10.20118г. по гр.д. № 2194/18г. на СлРС,
като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: