Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 339 Година 2018г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 15. 10.
2018 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : БОРИСЛАВ И.
Д.
БОЗАДЖИЕВ
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 531 по
описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване .
Районен съд
Пазарджик е сезиран с искова
молба,подадена от П.Х.Х., ЕГН ********** и Н.Р.Х. , ЕГН ********** *** и от Д.И.Т. , ЕГН ********** и Е.Н.Т., ЕГН ********** *** против Кооперация
„Кооперативен съюз“ –Пазарджик“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на дейността гр. Пазарджик, ул. „Шипка“ № 2, представлявано от
председателя на кооперацията А.А.Ш..
С исковата
молба е предявен отрицателен установителен иск за обявяване нищожността на правна сделка.
С решение
№ 790/ 18. 06.2018г. на районен съд Пазарджик ,
постановено по гр. д. № 2333/2013г. по
описа на същия съд ,част от исковете са
оставени без разглеждане ,като процесуално недопустими и е прекратено производството по делото. Останалите искове са отхвърлени , като неоснователни . Осъдени са
ищците да заплати в полза на
ответника сторените съдебно-
деловодни разноски.
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна
жалби от ищците в първоинстанционното производство. Във
въззивната жалба се излагат съображения
за неправилност на обжалването
решение,поради нарушение на материалния закон
и необоснованост . Искането е да се отмени решението на районния съд и се постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се уважат предявените искове . Прави се искане за
присъждане на сторените съдебно-
деловодни разноски в двете инстанции.
Във въззивната жалба не се правят нови доказателствени искания по
смисъла на чл. 260 т. 5 и т. 6 от ГПК.
В срока по
чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от противната страна . В
отговора се оспорва въззивната жалба .Моли съда решението на районния съд ,
като правилно и законосъобразно да се остави в сила . Не прави нови
доказателствени искания. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски във
въззивното производство .
В открито
съдебно заседание, страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си. Не правят нови
доказателствени искания .
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение
, които са посочени във въззивната жалба
, като взе предвид становището на противната страна и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната
жалба е процесуално допустима .
Жалбата
е подадена от активно легитимирани страни ( ищци
в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна
.
І. Какво е съдържанието на исковата молба и
направеното искане. Какво е правното
основание на предявените субективно съединени искове.
Обстоятелствата,на
които се основава предявения иск и искането
на страната са изложени в исковата
молба, молба вх.№ 10301/09. 07. 2013г. (подадена по
повод оставяне на исковата молба „без движение“ от съда ) и молба от
14. 02. 2018г. (подадена на основание чл. 143ал.2 от ГПК ). Тези три
молби очертават предмета на спора и направеното искане.
С първоначалната искова молба ищцовата страна е посочила,че
на 17. 02. 2004г. между П.Х.Х. и Д.И.Т.,
от една страна, и Кооперативен съюз/КС/
Пазарджик от друга е сключен договор за строителство. Твърди се в исковата
молба,че с този договор ответната
кооперация е учредила в полза на ищците
две ограничени вещни права -
право на строеж и право на ползване. Твърди се,че договора е нищожен,тъй
като не е спазена предписаната от закона форма
за действителност на договора. Ограничените вещни права имат за предмет
недвижим имот,поради което е следвало договора да се сключи в задължителната
нот. форма по чл.18 от ЗЗД.
С молбата от
09. 07. 2013г. ищците уточняват,че нищожността на договора се отнася до клаузите за строителството на двуетажната сграда и за правото на ползване на сградата
за срок от 5 години. Изрично е посочено,че недействителността на договора не
обхваща клаузите относно наемното
правоотношение.
Искането, което е направено е да се прогласи
нищожността на договора поради нарушаване на закона- несключване на договора в
задължителната нот. форма по чл. 18 от ЗЗД.
С молбата от 14. 02. 2018г. ищците“ допълват“ петитума на исковата молба , като правят искането , на основание чл.34 от ЗЗД да се осъди ответника да заплати
себестойността и строителството на
сградата в размер на 81 276 лв.,ведно със законната лихва от датата на
въвеждане на сградата в експлоатация 26.
09. 2005г. до окончателното изплащане.
Правилно районния съд не е разгледал това искане,поради неговата процесуална
недопустимост. По своята правни природа това представлява
изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК. Чрез това изменение на иска се въвежда ново спорно право. Въвеждането на ново спорно право чрез
изменение иска по реда на чл. 214 от ГПК не е
процесуално допустимо. Въвеждането
на ново спорно право в процеса може да стане с първоначално съединяване на
исковете ( чл. 210 от ГПК ) ,чрез предявяване на насрещен иск( чл. 211 от ГПК) или
чрез предявяване на инццидентен
установителен иск( чл. 212 от ГПК).
Освен това
следва да се отбележи,че с цитираната молба ищците не са поискали
изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК. Това не е направено и в първото по делото съдебно
заседание, поради което няма произнасяне на съда по такава претенция. Вярно
е,че в първото по делото съдебно заседание ищеца може да“ поясни и допълни“
исковата молба.Това понятие обаче не включва изменението на иска, тъй като за
това процесуално действие съществува
специален процесуален ред- чл. 214 от ГПК
.
При така
изложените обстоятелства в трите молби и направеното искане съдът прави извода
,че е сезиран с отрицателен установителен
иск за прогласяване нищожността на правна сделка. Правното основание на
иска е по чл. 124 ал.1 от ГПК във вр.с чл. 26 ал. 2 от ЗЗД –
нищожност на договора поради липсата на
предписаната от закона форма.
ІІ. По
процесуалната легитимация на съпрузите
Н.Р.Х. и Е.Н.Т..
Положителна
процесуална предпоставка за упражняване правото на иск е „ надлежна страна“ в процеса. Това понятие означава“принадлежност на
спорното материално право“. За наличието
на тази предпоставка съдът е длъжен да следи и служебно. Наличието на тази
предпоставка се извежда от съдържанието на исковата молба и приложените към нея
писмени доказателства. Ако от обстоятелствената част на исковата молба и
приложените доказателства се установи,че ищеца не е носител на спорното
субективно материално право, в полза на това лице не съществува право на иск( липсва активна материална
легитимация). Това води до процесуална недопустимост на
предявената искова молба.
Настоящият
казус е точно такъв.Посочените съпрузи не
са страна по договора от 17. 02. 2004г. Те не са носители на материалното право, чиято
защита е предявена с исковата молба,поради което не са активно легитимирани да
предявят настоящия иск.
Ищцовата
страна извежда активната легитимация на
съпрузите от факта,че сградата е построена
с общи средства, които са СИО.
При това положение съпрузите биха
придобили процесуалното качество на
„необходими другари „ и
съвместното предявяване на исковата молба би било задължително (задължително необходимо другарство), само ако договора имаше за предмет вещни права върху имот. Договорът е
сключен при отменената редакция на СК
от 1985г. Както тази редакция ( чл. 19 ал.1 от СК ),така и новата редакция на
СК от 2009г.( чл. 21
ал.1 от СК)въвеждат принципа на СИО само по отношение на вещни
права (
изключение прави редакцията от
1985г., която освен вещни права въвежда
и паричните влогове). Договорът
от 17. 02.2004г. няма за предмет вещни права върху имот,а облигационни права. Ето защо дори сградата да е построена със
средства,които са СИО( възмездно придобиване на имущество по време
на брака) това обстоятелство не придава на съпрузите качеството на „задължителни
необходими другари“ в процеса , тъй като придобитото няма вещен характер.
ІІІ. По възражението за нищожност на
учреденото вещно право на строеж.
Възражението
е неоснователно.
Обоснован и законосъобразен е извода на районния съд
за това,че с договора няма учредено
ограничено вещно право на строеж.
Съдебната
практика и теория е категорична по въпроса за това,че вещното право на строеж( чл. 63 ал. 1 и чл. 64 от ЗС) може да се учреди освен чрез нарочен
договор,така и чрез клауза в друг договор. При
всички положения обаче, за да имаме учредено вещно право на строеж,то трябва да
съдържа характеристиките на този вид ограничено вещно право. В случая тези характеристики не са налице.
Правото на строеж/ суперфицията/ съдържа три основни елемента- правото да се
построи сграда в чужд имот; лицето, което е построило сградата да стане
изключителен собственик на сградата;
да ползва чуждата земя доколкото това е необходима за ползване на постройката.
От тези елементи съществува само първия-
правото да се построи сграда в чужд имот. Това
характеризира договора ,не като договор с вещно действие , а с облигационно
действие. Касае се за договор за
изработка( чл. 258 от ЗЗД) в неговата разновидност-
договор за строителство. Изрично в договора е посочено,че след построяването сградата ще остане в собственост на
собственика на земята.
ІV. По възражението за нищожност на учреденото
право на ползване.
Възражението
е неоснователно.
Както вещното
право на строеж,така и вещното право на ползване представляват абсолютни вещни
права. Това означава,че за да съществува
правото трябва да съществуват онези
характеристики ,които обективират съдържанието на това право.
Вещното право на ползване( чл. 56 от ЗС)
,аналогично на правото на строеж ,може да се учреди с отделен договор за
учредяване право на строеж,но може да се учреди и като клауза в друг вид
договор. Това може да бъде договор за дарение, завещателно разпореждане или
друг вид сделка. При всички случаи обаче правото на ползване трябва да има вещен,а не
облигационен или друг характер. Ако правото на ползване няма вещен характер
не може да се говори за вещно право на ползване по смисъла на чл. 56 от ЗС,макар
да е учредено право на ползване. Право на ползване може да се
учреди с договор за наем,заем за послужване или с аренден договор. Всички тези договори имат
облигационен характер и при тях
не може да се говори за вещно право на ползване,а за обикновено ползване на
вещта ( в този смисъл виж „Вещно право“ – проф. д-р Георги Боянов, шесто основно преработено и допълнение
издание, стр. 262 ; Р. № 703/05. 01.
2011г. по гр.д. № 1060/2009г. на ІV-то гр.отд. на ВКС; Определение № 539/13. 09. 2013г. по ч. гр. д. № 506/2013г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС).
Аналогичен е и настоящия казус.В
т.2.1. на договора за ползване и
наем на недвижим имот е посочено,че
срещу извършените разходи по проектиране и построяване на сградата страната ще има право да ползва безвъзмездно
сградата за срок от 5 години,включително
да я преотстъпва на други лица без съгласието на собственика.
От съдържанието на тази клауза на договора следва извода,че уговорката за безвъзмездно ползване на сградата
след нейното построяване
представлява възнаграждението по
договора за изработка. Известно е от съдебната практика и теория,че
възнаграждението при договор за изработка може да има не само паричен,но и
натурален характер. Преценката е предоставена на волята на страните. Следователно,
учреденото право на ползване в полза на
строителя няма вещен, а облигационен
характер. Вещното право на ползване може да бъде учредено възмездно
или безвъзмездно. Във всички случаи обаче то трябва да има
съдържанието на ограничено вещно право,а не на облигационно право.
Дори да се приеме за основателна тезата на ищцовата страна относно вещния характер
на учреденото право на ползване и
изискването за нот. форма по чл. 18 от ЗЗД ,въззивната инстанция напълно
споделя изводът на районния съд за приложението на чл. 293 ал.3 от ЗЗД.
Ответната
кооперация е „търговец“ по смисъла на
чл. 1 ал.2 т.2 от ТЗ.От представените доказателства за търговската регистрация на кооперация се установява,че кооперацията има за предмет на дейност“строително-ремонтна дейност“,а като
основна търговска дейност“даване
под наем на собствени недвижими имоти“. Договорът от 17. 02. 2004г. има за предмет ползване и наем на
недвижим имот,поради което следва да се
приеме,че сделката е „свързана с
упражняването занятие от търговеца“. Сделката покрива субективния критерии
на определението за търговска сделка по чл. 286
ал.1 от ТЗ. При това положение следва да се приеме,че
сделката има „търговски характер“ и за другата страна, която не е търговец( чл. 287 от ТЗ).
Разпоредбата
на чл. 293 от ТЗ не допуска страна по търговска сделка да се позовава на
нищожност на сделката поради неспазване
на предвидената от закона или от страните форма , когато при сключване
на сделката страната не се е противопоставила( не е оспорила) на действителността на изявлението на
противната страна. Няма данни по делото
при сключване на договора ищците да са
направили възражение за
недействителност на изявлението на противната страна поради липса на
форма.
Цитираното в тази връзка
във въззивната жалба решение на ВКС № 201/ 12. 02. 2015г. по т. д. № 3351/2013г. на
2-ро т.отд. на ВКС ,постановено по реда на чл.290 от ГПК, е неприложимо
в конкретния случай. Решението има за предмет
разпоредителни сделки с недвижими имоти,какъвто не настоящия случай.
Според това решение приложението на чл. 293
ал.3 от ТЗ е изключено само в случаите,когато се касае за „разпоредителни сделки“ с недвижими имоти, сключени между търговци ,за действителността
на които е установена нот.форма( с разрешението се преодолява
несигурност в гражданския и
търговския оборот,както и с оглед
разпоредбата на чл.112 от ЗС ) .В случая не
се касае за разпоредителна сделка с
недвижим имот,а за учредяване на облигационно право на ползване на недвижим
имот,като възнаграждение по договор за изработка. Нямаме нито прехвърляне на собственост
върху недвижим имот,нито учредяване на ограничено вещно право върху такъв
имот,за да е приложимо посоченото разрешение.
Въззивната
инстанция намира в тази връзка за
неоснователно възражение на пълномощника на ищците Терзиеви ,адв. Карабойчев,направено с молба вх. № 8133/
27. 09. 2018г., за допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанциония
съд във връзка с доклада по делото. От съдържанието на доклада по делото се установява,че съдът е дал правна квалификация
на спора, като е приел,че се касае за
иск по чл. 26 ал.1
от ЗЗД във вр. с чл. 18 от ЗЗД.
С това е изпълнено изискването на чл. 146 ал.І т.1
от ГПК относно съдържанието на доклада. В случая пълномощника на ищците не прави разграничение между правна квалификация на предявения иск и правна квалификация на
сделката,чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Дали сделката е
търговска или не е въпрос по съществото на спора и стои вън от
съдържанието на доклада по чл. 146 от
ГПК. По тази причина разпоредбите на т.
2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване са
неприложими в конкретния случай. Не се касае нито за допуснато процесуално
нарушение във връзка с доклада по
делото,нито за погрешна правна квалификация на спорното право,за да се налага въззивната инстанция да поправя
пороците на първоинстанционния съд.
На основание
чл. 271 ал.1 от ГПК решението на районния съд, като правилно и законосъобразно
ще следва да се потвърди.
V. По въпроса за обжалваемостта на съдебното
решение.
Предметът на
иска е прогласяване нищожността на правна сделка. Както бе посочено по- горе,
договорът от 17. 02. 2004г. създава облигационни права и задължения между страните. Договорът няма за предмет
вещни права върху имот. При това положение цената на иска следва да се
определи от стойността на договора ( чл. 69 ал.1 т. 4 от ГПК) ,а не от
данъчната или пазарната оценка на вещното право( чл. 69 ал.1 т.2 от ГПК). В договора не е посочена стойността му . От
представените по делото писмени доказателства
се установява,че ответната кооперация е завела счетоводно построената сграда като собствен ДМА на стойност 72 471,
60 лв. с ДДС. Това следва да се приеме,че е
стойността на договора и цената на иска. При
тази цена на иска решението на въззивната инстанция подлежи на
касационно обжалване( чл. 280 ал.3т.1 от ГПК).
VІ.По разноските по делото.
С оглед
изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78 ал.3 от ГПК ще
следва да се присъдят разноски в полза на въззиваемата страна по
представения списък на разноски по чл. 80
от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Въззивната
инстанция намира за неоснователно възражението на въззивната страна за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна. При цена на иска 72 471, 60 лв. с ДДС минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл.7 ал. ІІ т.4 от Наредба І1/ 09. 07. 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
2674, 13лв.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 790/ 18. 06.2018г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д.
№ 2333/2013г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА П.Х.Х., ЕГН ********** и Н.Р.Х. , ЕГН ********** *** , Д.И.Т. , ЕГН ********** и Е.Н.Т., ЕГН ********** *** да
заплатят в полза на Кооперация „Кооперативен съюз“
–Пазарджик“, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление на дейността гр.
Пазарджик, ул. „Шипка“ № 2, представлявано от председателя на
кооперацията А.А.Ш. , сумата 1000лв. , сторени разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на
въззивната инстанция подлежи
на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщението на страните за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: