Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.09.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и трети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВАН КИРИМОВ
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3916 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 455794 от 23.07.2018 г., постановено
по гр.дело № 57483/2016 г. по описа на СРС, І Г.О., 143 състав, е признато за установено по иск с правна
квалификация чл.422, вр.чл.415, ал. 1 от ГПК, вр. чл.59 от ЗЗД, предявен от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК*********, с
адрес: *** срещу ответника ЕТ“Ж.П.“, ЕИК *********, с адрес: ***, че ответникът
дължи на ищеца част сумите за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, по гр.дело № 2340/2016 г. на СРС, а именно сума в
размер на 3148 лв.- представляваща 1/2 от стойността на доставена и незаплатена
топлинна енергия за периода м.03.2013 г. - м.04.2015 г., в имот в гр.София, бул.„*********,
магазин, Т342262, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, а ищецът
е обеднял, ведно със законната лихва върху тази сума от 18.01.2016 г. до
заплащането ѝ, като е отхвърлен иска за установяване дължимостта на
сумата над този размер до предявения от 3816,38 лв. С решението на съда е
отхвърлен иска с правна квалификация чл.422, вр. чл.415, ал. 1 от ГПК, вр. чл.86
от ЗЗД, предявен от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК*********,
с адрес: *** срещу ответника ЕТ“Ж.П.“, ЕИК *********, с адрес: ***, с искане
съдът да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца част сумите за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по гр.дело № 2340/2016 г.
на СРС, а именно сума в размер на 655,12 лв. - лихва върху вземането от 3816,38
лв., начислена за периода от 30.04.2013 г.до 18.01.2016 г. С решението на съда
са отхвърлени исковете с правна квалификация чл. 422, вр. чл.415, ал. 1 от ГПК,
вр. чл.59 и чл. 86 от ЗЗД, предявени
от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК*********, с адрес: ***
срещу ответника ЕТ“Т.Р.“, ЕИК *********, с адрес: ***, с искане съдът да
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по гр.дело № 2340/2016 г.
на СРС, а именно сума в размер на 3816,38 лв.
представляваща 1/2 от стойността на доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода м.03.2013 г. - м.04.2015 г., в имот в гр.София, бул.„*********,
магазин, Т342262, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, а ищецът
е обеднял, ведно със законната лихва върху тази сума от 18.01.2016 г. до
заплащането ѝ, както и лихва в размер на 655,12 лв. върху вземането от
3816,38 лв., начислена за периода от 30.04.2013 г.до 18.01.2016 г. С решението
на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 и 8 от ГПК, ответника ЕТ“Ж.П.“, ЕИК *********, с адрес: ***, да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК*********, с адрес: ***, сумата от 80,10 лв.,
включваща дължими разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство и сумата 189,43 лв. - включваща
дължими разноски и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство. С
решението на съда е осъден на основание чл.78, ал. 3 от ГПК ищеца„Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК*********, с адрес: ***, да заплати на ответника ЕТ“ Т.Р.“, ЕИК *********, с
адрес: ***, сумата от 900 лв. - разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Срещу
решението на СРС, 143 с-в е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“-ЕАД, гр.София,
подадена чрез юрк.М.К., с искане същото да бъде отменено в частта, в която са
отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и вместо това да бъде постановено друго, с
което бъдат уважени изцяло предявените установителни искове. Във въззивната
жалба се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалноправни разпоредби на
закона, по съображения изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по
делото
Въззиваемата
страна- ответник ЕТ“Ж.П.“***, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Въззиваемата
страна- ответник ЕТ“Т.Р.“***, чрез пълномощника си адв.Л.Ч., оспорва жалбата,
като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Третото
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД, ***, не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от
първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са отхвърлени, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния
закон.
В случая претенцията на ищеца се основава на твърденията в исковата
молба за липса на сключен писмен договор между страните и наличието на неоснователно
обогатяване от ответниците, каквито са наведени и в заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение. От друга страна не се спори по делото, че между
страните не е сключен договор за продажба на топлинна енергия за исковия
период.
Фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването, и липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двата субекта, което в конкретния случай се
свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването на ищеца до размера и количеството на доставената през исковия
период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази
енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и наличието на
връзка между обогатяването и обедняването – че енергията е доставяна до имот на
ответника при липса на валидно основание за това имуществено разместване в
отношенията между двата субекта.
Съгласно
разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. За да бъде уважен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, следва да бъде доказан следния фактически
състав: увеличение на имуществото на ответника за сметка на имуществото на
ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си,
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и същи
факти. Така посочените елементи от фактическия състав на посочената правна норма са подробно
обсъдени в мотивите на обжалвания съдебен акт, които настоящият състав споделя
и изцяло препраща към тях.
В настоящия случай, първоинстанционния
съд е прецизирал
правилно предпоставките, при които би било налице
неоснователно обогатяване на
ответниците по смисъла на чл.59,
ал.1 от ЗЗД, а от друга страна е съобразена доказателствената тежест в процеса по така
заявеното спорно право.
На следващо място, в настоящия случай, предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец, относими към
предмета на правния спор във връзка с незаконосъобразността на обжалваното
решение, в частта в която са отхвърлени предявените срещу ответниците
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение, в обжалваната му от
ищеца част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за въззивното
производство. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на
въззиваемата страна- ответник ЕТ „ Т.- С.Р.“ следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 10.12.2018 год., като с оглед направеното от въззивника-ищец,
чрез неговия процесуален представител юрк. А.К.с писмена молба от 24.11.2020
год. възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за
основателно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
същото следва да бъде намалено от 750 лв. до размер на сумата от 543 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 455794 от 23.07.2018 г., постановено по
гр.дело № 57483/2016 г. по описа на СРС, І Г.О., 143 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“-ЕАД, ЕИК*********, със седалище и
адрес на управление:*** Б, да заплати
на ЕТ“Т.Р.“, ЕИК *********, представляван от С.Х.Р., ЕГН **********, с адрес: ***
, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 543,00 лв.
/петстотин четиридесет и три лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.“ ЕООД, ***, като трето лице– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.