Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 259
гр.
Пловдив, 25.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание от двадесет и
седми януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница
Тухчиева въззивно гражданско дело № 2738
по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба вх. № 67379/ 18.10.2019г. по описа на РС -
Пловдив, депозирана от юрк. К., представляваща „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД против
решение № 3636 от 03.10.2019 г., постановено по гр. дело № 5230/ 2019г. по
описа на РС - Пловдив, V – ти граждански състав, с което е признато за установено,
че Й.М.Й. не дължи на „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД сумите, за които е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив, както следва: сумата от 1000 лв. - главница по договор за
кредитен лимит по международна кредитна карта, сключен на 16.05.2008 г., сумата
от 52,98 лв. - наказателна лихва за
периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна лихва в размер на 589,89 лв. за периода от 19.10.2011 г.
до 10.04.2019 г.
С атакуваното решение „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД е осъдена
да заплати на Й.М.Й. и сумата от 934.93 лв. - разноски по делото.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения
за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, като постановено
в нарушение на процесуалните правила. По същество - изразява се становище за
неправилност на изводите на първоинстанционния съд по отношение на института на
погасителната давност и перемпцията, като противоречащи на съдебната практика
на ВКС. В подкрепа на изложените съображения се прави позоваване на
постановките на ТР № 2 от 26.06.2015 г. и ППВС № 3/ 1980 г., като се цитира и
практика на окръжните съдилища, включително СГС. Излагат се съображения за некоректност
на формираната цена на иска. Формулирано е искане обжалваният съдебен акт да
бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен. Претендират се направените по делото разноски, като се иска ответникът да бъде осъден да
заплати на банката юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., както и всички
платени държавни такси и хонорари за вещи лица. При условията на евентуалност
се прави възражение за прекомерност в случай, че предявените искове бъдат уважени
изцяло или частично, като се моли за изчисляване на разноските по съразмерност
и след компенсация.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна. В съдебно заседание пред настоящата
инстанция, адв. Д. – пълномощник на въззиваемия се противопоставя на
възраженията, релевирани с въззивната жалба, като застъпва тезата, че
първоинстанционният съд правилно е приложил института на перемпцията и
погасителната давност. Счита жалбата за неоснователна, респективно атакувания
съдебен акт за правилен и законосъобразен.
Настоящият
въззивен състав след като прецени събраните по делото доказателства,
становищата на страните и наведените от тях възражения, приема за установено
следното:
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба
срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита. В този порядък, съдът не счита за
основателно възражението на въззивника, касаещо недопустимост на
първоинстанционния акт, доколкото отрицателният установителен иск е основан
единствено на погасяване на задължението по давност. Следва да се подчертае, че
допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е
обусловена от изискването искът да се основава на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание – чл.439 ал.2 от ГПК (Определение
№ 233/ 17.04.2009г. по ч.т.дело № 239/2009г. – II т.о.
ВКС). В настоящото производство за такива факти ищецът сочи погасяване на
спорното вземане по давност. Така
заведеният отрицателен установителен иск е допустим независимо от наличието
респ. липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането към
момента на предявяването му. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само
въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул, който
материализира вземане, отричането на което ищецът има интерес да установи.
На следващо място, съдът не споделя и възраженията, касаещи
некоректност във формирането на цената на иска. Доводите, изложени в жалбата в
тази насока не кореспондират с постановените в хода на първоинстанционното
производство актове – разпореждане за отстраняване на нередовности в исковата
молба, определение за частично прекратяване на делото от 16.04.2018 г. Допълнително,
предметът на исковата претенция е изменен и с оглед последвалото оттегляне на
част от предявените претенции, като производството по първоинстанционното дело
е прекратено по отношение на исковете за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника сумата от 226,69 лева – наказателна лихва по договор от
16.05.2008 г. за периода от 20.10.2010 г. – 18.10.2011 г. по отношение на
сумата от 173,71 лева и за сумата от 646,69 лева – законна лихва върху
главницата от 19.10.2011 г. до 22.02.2018 г. по отношение на сумата от 56,80
лева.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно нарушение на
процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на доказателства.
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, поради което и
с оглед разясненията в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд не може да приеме различни от посочените факти.
В
настоящия случай от приложеното по делото заверено копие от изпълнително дело №
2296/ 2011 г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова, с рег. № 819, район на
действие – ОС – Пловдив и ч.гр. дело № 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив
се установява, че на 24.10.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело
№ 18137/2011 г. по описа на РС - Пловдив, с който е разпоредено ЕТ „К. М.Й.“; Й.М.Й. – ищец в
първоинстанционното производство, въззиваем в настоящото и „Джей “Енд Кей
Инженеринг“ ООД да заплатят солидарно на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 1000 лв. – главница, дължима по договор
за кредитен лимит по международни кредитни карти, сключен на 16.05.2008 г.,
сумата от 226,69 лв. – наказателна лихва за периода от 20.10.2010г. до
18.10.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 19.10.2011
г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски – 25 лв. –
държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
С молба вх. №18238/09.12.2011 г. ответникът - „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е поискал образуване на изпълнително дело за събиране на процесните
суми, както и налагането на запор на
банковите сметки, на трудовото възнаграждение на длъжника Й. М. Й., както и възбрана на притежаван от същия недвижим имот. Образувано е изпълнително дело № 2296 по описа за 2011
г. на ЧСИ Людмила Мурджанова, с рег. № 819, с район на действие - Окръжен съд –
Пловдив.
След образуване на
изпълнителното дело са извършвани справки за имущественото състояние на
длъжника Й. М. Й.
На 22.12.2011 г. е наложен запор на вземанията на длъжника
в посочените в молбата за образуване три банки, като са изпратени и получени от
третите задължени лица запорни съобщения. Видно от писмо вх. № 368/11.01.2012
г. на „ Банка ДСК“ ЕАД се установява, че ищецът няма открити банкови сметки,
подлежащи на запориране.
На 22.12.2011 г. на длъжника е
връчена покана за доброволно изпълнение, в която са отразени наложените запори
на вземания от съответните банки.
На 30.12.2011 г., на основание
чл. 458 ГПК, съдебният изпълнител е присъединил Държавата за дължимите от
ищеца публични държавни вземания в
размер на 1082,64 лв.
На 13.01.2012 г. е
разпределена постъпила по делото сума в размер от 260 лв.
На 11.01.2012 г., на основание чл. 458 ГПК съдебният изпълнител е
присъединил Държавата за дължимите от ищеца
публични държавни вземания в размер на 5043,11 лв. Впоследствие са
извършвани справки за имущественото състояние на ищеца Й. М. Й.
Видно от писмо изх. №
0300/0059 от 06.01.2012 г. от „ЮРОБАНК и Еф Джи България“ АД се установява, че ищецът
има разкрита банкова сметка. ***окумент за превеждане на сума в размер на
632,25 лева на 06.01.2012 г. по сметка на ЧСИ Мурджанова, рег. № 819.
С разпореждане от 31.01.2012 г. е наложена възбрана върху притежавани от ищеца
идеални части от недвижими имоти, описани в нотариален акт, вписан в СВ -
София с вх. рег. № 42312, акт № 29, том
137, дело 31951/ 05.11.2003г. Възбраната
е вписана на 13.02.2012 г.
Горепосочената сума в размер
на 632,25 лева, внесена на 06.01.2012 г. е разпределена на 28.06.2012 г. След тази дата, не са извършвани други
действия по принудително изпълнение, нито са искани такива от взискателя.
На 15.01.2018 г. е депозирана молба от взискателя за изискване
на справка в регистър на БНБ за открити банкови сметки на длъжниците, с искане
след получаването на същите да се наложи запор.
На 22.02.2018 г. са наложени
запори на вземанията на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД и „Юробанк България“ АД
по откритите банкови сметки.
С постановление от 13.04.2018
г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство по
образуваното изпълнително дело № 2296/2011 г. е прекратено поради липсата на
действия за принудително събиране на вземането, считано от 12.01.2012 г.,
когато е депозирана молба за разсрочено плащане от К. Й. до депозираната от
взискателя молба за налагане на запори от 15.01.2018 г.
По делото е изготвено и прието заключение
съдебно – счетоводна експертиза, според което размерът на начислените на ищеца
задължения по горецитираното изпълнително дело № 2296/2011 г.към датата на
изготвяне на експертизата е 1000 лв. - главница по сключен договор за кредитен
лимит по международни кредитни карти от 16.05.2008 г. и 52,98 лв. - наказателна
лихва за периода от 20.10.2010 г. до 18.10.2011 г., както законна лихва върху
главницата в размер на 589,89 лв., считано от 19.10.2011 г. до 10.04.2019 г. При
изготвяне на заключението, вещото лице е отчело и сумите, които са били
преведени на взискателя, както и задълженията, които са били погасени със
същите.
Предвид изложеното, спорът по настоящото дело е концентриран върху правната страна, а именно дали в случая следва да намерят приложение постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г. , съгласно които по време на изпълнителното дело давност не тече. Основното възражение в жалбата е аргументирано именно с разясненията, дадени с цитираното постановление, като процесуалният представител на въззивника поддържа тезата, че давността е била спряна и не е текла за периода от образуване на изпълнителното дело № 2296/2011 г. по описа на ЧСИ рег. № 819 до отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г. Казано по друг начин, от 26.06.2015 г. е започнала да тече нова погасителна давност, като до 26.06.2020 г. взискателят имал възможност да образува ново изпълнително дело за събиране на вземанията си. Такова било образувано на 10.06.2019 г. под № 265/2019 г. по описа на ЧСИ Тодор Луков, рег. № 820.
За да постанови обжалваното решение, предходната съдебна инстанция е приела, че процесните вземания се погасяват с изтичането на петгодишна погасителна давност – арг. чл. 110 ЗЗД, доколкото в случая се касае за договор за заем, който представлява неделимо плащане. Относно наказателната лихва първоинстанционният съд правилно е приел, че е приложима кратката тригодишна давност.
Съгласно разясненията, дадени в мотивната част на т.
10 от Тълкувателно решение № 2/ 26.05.2015 г. на ВКС по г.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/ или е предприето от частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ).
Конкретизирани са и изпълнителните способи, които се приема, че прекъсват
давността, а именно: насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземането за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Изрично
са посочени и кои действия не прекъсват давността - образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Под „предприемане действия по принудително
изпълнение", следва да се приема момента на подаване на молбата от
кредитора, с която е направено съответното искане за предприемане на определен изпълнителен способ, а не самото
предприемане. Без значение е дали действията по принудително изпълнение са били
успешни или не, самото сезиране на съдебния изпълнител е абсолютно достатъчно
основание давността да бъде прекъсната, вкл. и в случайте, когато
принудителните действия не могат да бъдат извършени. Това е така, защото
валидността на поисканото изпълнително действие, не зависи от това дали въз
основа на него са събрани някакви суми, а зависи от това дали действието
извършено от съдебния изпълнител е включено в правомощията му посочени в чл.
431 от ГПК.
В тази
връзка следва да се има предвид, категорично приетото в т. 10 на Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, с което бе даден отговор на въпроса откога започва да
тече нова погасителна давност при перемпция на изпълнителното производство, а
именно: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено поради
настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б.
„д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие.
В аспект на гореизложеното, неоснователни се явяват възраженията на въззивника, тъй като изпълнителният процес съществува само и доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи, а взискателят е длъжен да поддържа висящността му като предприема съответните изпълнителни действия. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие – така в този смисъл Решение № 45/30.03.2017 г. по дело № 61273/2016 г. на ВКС, ТК, IV г.о. Идентични съображения е изложил и районният съд, като правилно е акцентирал върху мотивите на ТР от 26.06.2015 г. за неприложението, изгубване силата на ППВС № 3/ 18.11.1980 г., доколкото същото е било актуално при съвършено различна правна уредба на обществените отношения. Посочената от въззивника практика в обратен смисъл не се споделя от настоящия съдебен състав.
В случая последното валидно изпълнително действие,
довело до прекъсване на давността е налагането на възбрана върху притежавани от
ищеца идеални части от недвижими имоти на 31.01.2012
г., подробно описани в нотариален акт за покупко - продажба, вписан в СВ - София с вх. рег. № 42312, акт № 29, том 137, дело
31951/ 05.11.2003г. Считано от тази дата
до депозирането на молба от взискателя на 15.01.2018
г. с искане за налагане на запор на вземания по банкови сметки, не са
извършвани действия , водещи до спиране и/или прекъсване на давността.
Посоченото обуславя правилност
на изводите на първостепенния съд за основателност и доказаност на предявените
искови претенции, поради което атакуваното съдебно решение следва да бъде
потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно постановено.
По разноските:
При
този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия, претендираното от последния адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата въззивна
инстанция. По отношение на същото е представен договор за правна защита и
съдействие от 24.01.2020 г. /л. 24/. Според задължителните указания в ТР № 6 от 06.11.2013
г. по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат тогава, когато страната го е заплатила и е доказала реалното му
заплащане на процесуалния си представител, в зависимост от уговорения в
договора за правна помощ и съдействие начин на плащане – в брой или по банков
път. Заплащането се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия
договор, който има характер на
разписка, или с представяне на доказателства
за извършен банков превод.
В настоящия случай при прегледа на приложения по
делото договор за правна защита и съдействие се установява, че страните са
договорили адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 лева; начин и срок на плащане – до приключване
на делото, като в коментирания договор липсва изрично отбелязване на начина на плащане – в брой или по банков път/ по сметка.
Липсата на посочения реквизит, обуславя невъзможност договорът да се третира
като разписка – доказателство за заплащането в брой на посочената в него сума в
размер на 700 лева. Отделно от това, липсва надлежно и своевременно представен
документ, удостоверяващ заплащането на посочената сума по банков път. Предвид
изложеното, жалбоподателят не следва да бъде осъждан да заплаща претендираното
адвокатско възнаграждение.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата
на чл. 280, ал. 3 т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3636 от 03.10.2019 г., постановено по гр. дело № 5230/ 2019г. по описа на РС - Пловдив, V – ти граждански състав
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: