№ 3793
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20221100509437 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 20.04.2022 г., гр.д. 24014/2021 г., СРС, 156 с-в отхвърля
предявените искове от „М.Б.“ ООД срещу П. В. Й. за признаване за
установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК,
във вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 345 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че П. В. Й.
дължи на „М.Б.“ ООД сумата от 846,53 лева, представляващи падежирали и
непогасени лизингови вноски по Договор за финансов лизинг № ******* със
задължително придобиване на собственост върху лизинговия актив от
10.09.2018 г. за периода 07.09.2019 г. до 27.07.2020 г., сумата от 6 136,84 лева,
представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 07.09.2019 г.
до 27.07.2020 г., сумата от 17,09 лева, представляващи мораторна неустойка
за периода 07.08.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 27.07.2020 г.,
сумата от 1 799,04 лева, представляващи неустойка за разваляне на договора
поради виновно неизпълнение на основание т. 15.5 от Общите условия към
договора, сумата от 166,85 лева, представляващи заплатени застрахователни
премии и сумата от 671,97 лева, представляващи заплатен данък по чл. 52 и
1
сл. ЗМДТ, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 26.11.2020 г. по ч. гр. д. № 48775/2020 г. по
описа на СРС, II г.о., 156-ти състав, като осъжда на основание чл. 78, ал. 6
ГПК ищеца да заплати по сметка на СРС сумата от 200,00 лева,
представляващи деловодни разноски за първоинстанционното производство.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ищеца „М.Б.“ ООД, с
променено наименование и правноорганизационна форма - „А.Ф.“ ЕООД.
Счита, че ССЕ потвърждава величина на ГЛП от 40,56 %, при срок на
договора от 80 месеца. При приемане на заключението, вещото лице
механично сравнява две абсолютни величини, без да отчита тежестта на
срока, поради което посочва невярно процентно съотношение между
главница и договорна лихва. Тяхното съотношение може да е равно на ГЛП
само, ако целият срок на договора е 1 година. ГПР също не превишава
законоустановения праг, а е изчислен при стриктно спазване на формулата по
Приложение № 1 на ЗПК, което също се доказва от заключението.
Неустойката за разваляне има действие занапред и не е включена в ГПР, както
предвижда чл. 19, ал. 1 ЗПК. Същата не е прекомерна, съответства на
предвидимите и реално претърпени вреди от лизингодателя поради
неизпълнението за плащане на вноски и ги обезпечава. Иска се отмяна на
решението и постановяване на друго, с което да се уважат исковете.
Въззиваемият – ответникът по исковете П. В. Й. оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
2
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 345,
ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
По силата на двустранно подписан договор за финансов лизинг №
АG0004619 със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив, сключен на 10.09.2019 г., при Общи условия, ищецът
„М.Б.“ ООД, с променено наименование и правноорганизационна форма -
„А.Ф.“ ЕООД предоставя на ответницата по исковете П. В. Й., ползването на
лек автомобил „Mерцедес Бенц“, модел „GLK320”, рег. № ******* Уговорени
са цена на автомобила, респ. общ размер на кредита по смисъла на ЗПК -
16 500 лв., фиксиран лихвен процент за целия срок на договора – 40,56 %,
като общият разход по кредита по смисъла на ЗПК включва договорна
възнаградителна лихва - 31 418,63 лв. и такса ангажимент – 200 лв., а извън
тях такса за регистрация в КАТ – 120 лв. Общата дължима сума от
лизингополучателя е 48 118,63 лв.
В договора е инкорпориран погасителен план да издължаване на сума
от 47 918,63 лв. за срок от 80 месеца, при първа вноска от 543,91 лв. на
07.10.2018 г. и останалите вноски по 599,68 лв., с падеж 7-мо число от месеца,
последната с падеж 07.05.2025 г. Всяка анюитетна вноска включва различни
стойности на главница и лихва.
С приемо-предавателен протокол от 10.09.2018 г., лизинговият
автомобил е предаден на лизингополучателя.
Чрез покана-уведомление, без дата, ищецът уведомява ответницата, че
ще счита договора за прекратен поради неплащане на падежиралите вноски
по посочена банкова сметка в 1-седмичен срок от връчването. Същото не е
извършено, видно от констативен протокол от 21.07.2020 г. на ЧСИ М. К., рег.
№ 788 ЧКСИ, според който при посетен на 02.026.2020 г. и 13.06.2020 г.,
почивен ден, постоянен и настоящ адрес на ответницата, същата не е
намерена и е поставено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. Въззивният съд
3
намира за неспазено изискването на посочената разпоредба, невъзможността
ответникът да бъде намерен на адреса да се констатира най-малко след три
посещения, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-
малко едно от посещенията е в неприсъствен ден, освен при събрани данни от
конкретни лица, че ответницата не живее там, каквито не са удостоверени. Не
е посочено къде е поставено уведомлението, а именно на вратата или на
пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата
или на видно място около нея. Затова доколкото са налице условия за
прекратяване на договора поради неплащане, последиците от разваляне при
условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД настъпват след изтичане на срока за
изпълнение, считано от връчване на препис от исковата молба с
доказателствата.
Според съдебно-счетоводната експертиза, през периода 10.09.2018 г. –
16.09.2019 г., ответницата изплаща общо 6 863,08 лв. През следващия период
07.09.2019 г. – 27.07.2020 г., когато ищецът твърди, че е прекратен договора
поради неплащане на вноските, дължимият остатък възлиза на общо 7 018,67
лв. Размерът на претендираната неустойка съразмерно уговорената стойност
на трите последни лизингови вноски преди прекратяване на договора, възлиза
общо на 1 799,04 лв.
Процесният договор за лизинг е потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК,
предвид препращащата норма на чл. 3, ал. 3 ЗПК, според която разпоредбите
на закона се прилагат и за договорите за наем или лизинг, при които се
предвижда възможност за закупуване на стоката - предмет на договора. По
силата на чл. 9 ЗПК, кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на Закона за потребителския кредит са повелителни,
поради което по отношение на тях са приложими разясненията на т. 1 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., ОСГТК на ВКС, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
4
може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства. Според чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да следи служебно
за нищожността по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Същото задължение има и
заповедният съд, който при установяване на неравноправна клауза отказва
издаване на заповед за изпълнение - 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
Клаузите на процесния договор не внасят достатъчно яснота, по смисъла
на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗПК, кои точно са компонентите, които
формират годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПР, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
В случая, кратките уточнения в договора и Общите условия не са
достатъчно изчерпателни, неясни са и вътрешно си противоречат. В
договора се посочва, че ГПР от 49,67 % включва такса ангажимент и лихва
върху главницата. Същевременно, според чл. 1.27 ОУ, общият разход по
кредита, по смисъла на ЗПК, включва такса ангажимент, лихва върху
главницата, лихва по разсрочен ДДС, такса услуга по регистрация на
лизинговия актив в КАТ, с ДДС, премии за застраховка „Автокаско“ и други
разходи по договора. Липсва достатъчно достъпна за разбиране от
5
непрофесионалист яснота, такса ангажимент и т. нар. „други разходи“, за
какви точно услуги или дейности, съответно срещу какви стойности се
дължат. Вземанията за данъци изобщо не са посочени като включени в ГПР.
Това не касае вземанията за неустойки поради неизпълнение, които не се
включват в разходите по кредита и при изчисляване на ГПР – чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК. В този смисъл, договорът не посочва изрично и несъмнено взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, съгласно изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, които разходи на практика според погасителния план,
ответницата дължи разсрочено с всяка погасителна вноска.
Наред с всичко, уговорката за размер на ГПР от 49,67 % противоречи на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно 10
%, поради което е нищожна – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съобразно уточнението на
вещото лице, при съотношение с главницата от 16 500 лв., размерът на
възнаградителната лихва, като компонент от ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК,
уговорен за 31 418,63 и с фиксиран размер от 40.56 %, реално възлиза на
190,42 %. Налага се извод, че същата превишава размера на нормативния
минимум, като очевидно включва и още едно допълнително, но неуредено
изрично, възнаграждение за кредитора. След като тази лихва, участваща във
формирането на ГПР, превишава размера на нормативния минимум, това
неминуемо рефлектира и върху размера на ГПК, като го повишава.
Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на
договорната възнаградителна лихва от 40.56 %, който реално е 190,42 %.,
поради нарушен принцип на справедливост и добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1 ЗЗД, след като превишава петкратната стойност на лизинговата
вещ от 16 500 лв. При извършена преценка за нищожност към момента на
договарянето, въззивният съд съпоставя следните критерии: лихвата е
предвидени като възнаградителна за ползване на предоставения автомобил,
преди пълно изплащане на стойността му, а не като мораторна за
неизпълнение. Размерът значително превишава този на предвидимите към
момента на договарянето обичайни вреди за ищеца от пропуснатите ползи
6
при получаване на цената веднага при предаването, вместо последователно на
вноски. Същевременно уговореният размер несправедливо и прекомерно
оскъпява кредита за потребителя, като икономически по-слабата страна по
правоотношението. Получаването на подобна възнаградителна лихва вместо
да обезщети адекватно изправната страна, води до нейното неоснователно
обогатяване за сметка на потребителя.
По аналогични съображения, клаузата на чл. 15.5 ОУ за неустойка при
предсрочно прекратяване е нищожна поради накърняване на добрите нрави
към момента на договарянето – чл. 26, ал.1 ЗЗД, след като единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции (т.3 от ТР № 1/15.06.2010г., ОСГТК на
ВКС). Същевременно е и прекомерна по смисъла на чл.92, ал.2 ЗЗД спрямо
реално претърпените вреди от лизингодателя към момента на договорното
неизпълнение. Тези предвидими и действително настъпили имуществени
вреди, които не подлежат на доказване, са по-малки от пропуснатите ползи от
очакваната със сигурност печалба от насрещната престация, свързана със
своевременно плащане на лизинговите вноски през целия уговорен срок на
договора, след като тези вреди се компенсират с имуществена облага от
връщането на лизинговия автомобил. В подобен смисъл е решение №
193/09.05.2016 г., т.д. 2659/2014 г., ВКС, I ТО.
Съобразно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на
чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето
да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са
нищожни, като неравноправни поради противоречие със закона и добрите
нрави – чл.26, ал.2 ЗЗД, изключване и ограничаване правата на потребителя –
чл.20, ал.1 ЗПК, имащи за цел и резултат заобикаляне на закона – чл.21, ал.1
ЗПК и с оглед неспазено изискуемо съдържание – чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.
10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК, при плащания по договори, съдържащи
7
клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага
по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
С решение по дело С- 170/21 СЕС приема, че чл. 6, § 1 от Директива
93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд е длъжен служебно
да направи прихващане между плащането, извършено въз основа на
неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата
дължима сума по договора.
Според постановките на ТР № 3/27.03.2019 г. ОСГТК на ВКС, когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната
лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В мотивите се приема, че
относно изпълнението на паричните задължения законът не прави
разграничение между различните видове лихви - възнаградителна или
обезщетителна, договорна или законна. Всички видове лихви са акцесорни
вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на
задължението включва погасяване на главницата и на определените по
договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Интересът на
кредитора от изпълнението и принципът на неделимост на плащането в
съчетание с коректива на чл. 66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички
видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора -
първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се
олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за
вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с общата погасителна
давност за главницата.
При спазване на тази поредност, вещото лице приема, че ответницата
заплаща общо 6 863,08 лв., с което са погасени суми за такса ангажимент –
200 лв., разходи за регистрация в КАТ – 120 лв., главница за периода
07.10.2018 г. - 07.08.2019 г. от 548,23 лв., лихви за периода 07.10.2018 г. -
07.08.2019 г. от 5 992,48 лв. и 2,37 лв. – неустойка за периода 07.08.2019 г. -
27.07.2020 г.
Посочва, че с платените суми за периода 08.10.2020 г. - 26.04.2021 г. от
общо 2 433,60 лв. са погасени задължения за неустойка в размер на 1 799,04
лв. и 634,56 лв. - лихва за периода 07.09.2019 г. - 27.07.2020 г.
8
Според заключението, остават дължими суми за главница от 846,53 лв.,
възнаградителна лихва от 5 502,28 лв. за периода 07.09.2019 г. - 27.07.2020 г.,
35,30 лв. – неустойка за периода 07.08.2019 г. - 27.07.2020 г., данък за МПС за
2019 г. от 276,47 лв., данък за МПС за 2020 г. от 395,50 лв. и премия по
застраховка „Гражданска отговорност“ от 166,85 лв. за периода 10.09.2019 г. -
09.09.2020 г.
Въззивният съд, с оглед приетото от ССЕ, че уговореният размер на
изплатената от ответницата възнаградителна лихва превишава нормативния
праг, както и за недължимост на неустойката, след служебно прихващане по
реда на чл. 72, ал. 2 ЗЗД на надвзетите суми за лихва и неустойка с размера на
останалите дължими суми за данъци, застраховки и главницата от 846,53 лв.
за периода 07.09.2019 г. - 27.07.2020 г., по реда на чл. 162 ГПК изчислява, че
всички те са погасени чрез плащане, поради което не се дължат. Исковете чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърлят
като неоснователни.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, предл. 1 ГПК
следва да потвърди.
Въззиваемата пред настоящата инстанция не претендира и не
установява разноски, поради което такива не се дължат.
На основание чл. 47, ал. 6, изр. 1 ГПК, съдът определя възнаграждение
от 600 лв. за адв. С. К. пред въззивна инстанция.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.04.2022 г., гр.д. 24014/2021 г., СРС,
156 с-в.
ОСЪЖДА „А.Ф.“ ЕООД, с предишно наименование „М.Б.“ ООД, със
седалище: гр. София, бул. „******* да заплати на адв. С. К., САК, рег. №
**********, с адрес: гр. София, бул. „******* сумата 600 лв. –
възнаграждение за особен представител пред въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
9
касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа на страните в
частта относно иска за възнаградителна лихва, а в останалата част е
окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10