№ 1022
гр. С., 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20211110157302 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „{фирма}” ЕАД срещу Т.Р. Д. - З., с която
са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно
основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 3485,86 лв., представляваща цена на доставена
от дружеството топлинна енергия за периода от 1.5.2018 г. до 30.4.2020 г. ведно със законна
лихва от 15.06.2021 г. до изплащане на вземането; 405,56 лв. - мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.9.2019 г. до 21.05.2021 г.; 54,38 лв.,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.5.2018 г.
до 30.4.2020 г., ведно със законна лихва от 15.06.2021 г. до изплащане на вземането; 10,56
лв. - мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 1.7.2018 г. до
21.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 22.06.2021 г. по ч.гр.д. № 34125/2021 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е налице
облигационно отношение, възникнало по силата на сключен с ответника договор за
продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителя без да е необходимо изричното им приемане, като в изпълнение на
този договор е доставил на ответника топлинна енергия за имот с абонатен № *****,
находящ се в гр. С., общ. Т., ж.к. „Г.Д.“, бл. ***, вх. К(10), ет. 3, ап. 170, през периода от
01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., която потребителят не заплатил в 45-дневен срок от датата на
публикуването на месечните фактури на интернет страницата на дружеството, поради което
изпаднал в забава.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Ч., е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва размера на претендираните от
ищеца суми. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните.
Оспорва дължимостта на сумата, претендирана за услугата дялово разпределение, като
счита, че нямало годно основание за начисляване на същата. Релевира възражение за
настъпила погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца вземания.
1
При тези твърдения моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „Н.И.“ ООД на страната на ищеца не е взело становище по
спора.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. ***, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от
ГПК). Ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, следните
правопораждащи факти: 1/ по иска за главницата - това са обстоятелствата, свързани със
съществуване на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия и
качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално
доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума и 2/ по иска за обезщетение за забава в размер на
законната лихва - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и размера на законната лихва. Ответникът може да противопостави
защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения срещу исковете.
За да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на суми за консумирана
енергия и лихви върху тях, следва да се обсъди основният спорен въпрос, а именно: дали
Т.Р. Д. - З. е потребител на ТЕ през претендирания период – от 1.5.2018 г. до 30.4.2020 г. за
процесния имот.
Според нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), "клиенти" на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Според чл. 150, ал. 1 Закона за енергетиката (ЗЕ) продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената нормативна
уредба се извежда заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена законова
презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е собственик или вещен
ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, се счита по
силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно страна по неформален договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди с доставчика. Тъй като се касае за правна
норма с изключителен характер, установяваща законова презумпция, същата следва да бъде
тълкувана единствено стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни
предели на действие. Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните
ползватели, да се извежда заключение, че ползвателите на имота на облигационно
основание също са включени в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по
договор с доставчика на топлинна енергия. Поради тази причина настоящият състав намира,
че страна по неформалния презумптивен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди може да бъде единствено собственикът на имота и титулярът на вещото право
на ползване върху него, не и неговият наемател. Това заключение се извежда и от текста на
чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да
плаща разходите свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за вода,
електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на съответните
доставчици. В този смисъл е и практиката на ВКС, изразена в Решение № 504 от 26.07.2010
г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о., според което за заплащането на доставената
2
енергия на обекта отговаря винаги собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на имота, а задължението да заплаща разходи за консумативите, поето от
държателя или ползувателя по заем за послужване е към собственика.
Като се съобрази посочената уредба следва, че съгласно ЗЕ, по договора за доставка на
топлинна енергия клиент на топлинна енергия е собственикът, респективно - физическото
лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува ТЕ за
битови нужди.
Не е изключено наличието на облигационно правоотношение по повод доставяне на
топлинна енергия до имот и между ищцовото дружество и лица, което не са собственици
или носители на ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, тъй като
изброяването в чл. 153, ал. 1 не е изчерпателно и по силата на чл. 9 ЗЗД предвиждащ
свобода на договарянето, на волята на правните субекти е предоставено създаването на
облигационна връзка с конкретно съдържание. Това положение е посочено в ТР 2/2017 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в т. 1 от което е изяснено, че клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
За доказване наличието на такова правоотношение важат общите правила, като
установяването на това обстоятелство може да стане например посредством представяне на
декларация за откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество. В тълкувателното решение е посочено още, че облигационното отношение
между третото ползващо лице и топлопреносното предприятие не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
Настоящият съдебен състав е разпределил доказателствената тежест с доклада си по
чл. 146 от ГПК, като е указал на ищеца, че следва да докаже съществуването на
облигационно правоотношение между него и ответника за доставка на ТЕ за процесния
период.
По делото е представено писмо от 22.04.2021 г. от кмета на район "Т." – Столична
община, в което е посочено, че Т.Р. Д. - З. е наемател на общинското жилище на посочения
адрес: ж.к. „Г.Д.“, бл. ***, вх. 10 (К), ет. 3, ап. 170, съгласно настанителна заповед № РТР16-
РД66-6/09.08.2016 г. Представена е по делото и цитираната заповед от 09.08.2016 г.,
съгласно която Т.Р. Д. - З. и нейната дъщеря Х. Заповед са били настанени в процесното
общинско жилище, находящо се в гр. С., ж.к. „Г.Д.“, бл. ***, вх. 10 (К), ет. 3, ап. 170, като
ответницата се е задължила в срок до 31.08.2016 г. да сключи договор за наем с кмета на
район „Т.“.
Като взе предвид гореизложеното и доказателствата по делото, настоящият съдебен
състав намира, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване
съществуването на договорни отношения между ищеца и ответника Т.Р. Д. - З.. По делото
няма данни, нито доказателства, на името на Т.Р. Д. - З. да е била открита партида при
ищцовото дружество, или по друг начин да е обективирано сключването на договор с
ищеца, като предвид липсата на твърдения и доказателства същата да е собственик или
ползвател на процесния имот, следва, че между нея и ищеца не е доказано съществуването
на облигационно отношение, по силата на което за Т.Р. Д. - З. да е възникнало задължението
да заплаща стойността на доставяната до имота топлинна енергия пряко на ищеца. Отделно
от това, в чл. 64, ал. 1 от представените от ищеца Общи условия е посочено, че клиент може
да бъде и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика на имота, при условие,
3
че последният е представил писмено съгласие в нотариално заверена форма за това. В
случая по делото не са представени доказателства, от които да се установява, че
собственикът на имота е представил такова съгласие в нотариално заверена форма.
Ето защо, при липсата на доказателства за наличие на облигационно правоотношение
между ищеца и Т.Р. Д. - З., и при приложение на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест, предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149, ал. 1 ЗЕ следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на същия се обуславя от наличие на главно парично задължение,
настъпване на неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца. Предвид неоснователността на главната искова
претенция, неоснователна се явява и акцесорната за заплащане на обезщетение за забава и
като такава подлежи на отхвърляне.
Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от разпределението на
доказателствената тежест, предявените искове следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответникът Т.Р. Д. - З..
По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение за заповедното
производство:
В частност искането за присъждане на разноски в заповедното производство е
релевирано още с възражението по чл. 414 ГПК, като е претендирано адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е формална предпоставка за
прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно исково
производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Възражението по чл.
414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само
предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което
исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на
иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението
си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК
би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се
дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка, без
самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право
на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414
ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за
материалното право (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по
ч.т.д.№ 3074/2018 г.).
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер,
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Заповедното производство не се отличава с
фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение,
дължимо на ответника в това производство, следва да бъде намален до минималното
4
адвокатско възнаграждение. В Наредба № 1/09.07.2004 г. не е определен минимален размер
на адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу
издадена заповед за изпълнение, поради което възнаграждението, съобразно § 1 от
Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 г., следва да се определи по
аналогия, като се изходи от вида на процесуалното действие. Както се изясни,
процесуалното действие на адвоката се изразява в попълване на утвърден образец на
възражение по чл. 414 ГПК, който се връчва на длъжника и съдържа указания за
попълването му, поради което това действие следва да се приравни по сложност на
посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. - изготвяне на книжа и молби, за което е
предвидено минимално възнаграждение в размер на 50 лв. В конкретния случай е
неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като същата може да се отнесе в
заповедното производство само към заявителя, не и към защитата на длъжника срещу
заповедта. По гореизложените съображения съдът приема, че размерът на минимално
адвокатско възнаграждение по заповедното производство за подаване на възражение по чл.
414 от ГПК е в размер на 50 лв. (в този смисъл са Определение № 3262 от 10.10.2017 г., по
ч.гр.д. № 3474/2017 г. по описа на САС, Определение № 20071 от 27.09.2018 г. по ч. гр. д. №
10816/2018 г. на СГС, Решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр.д. № 10962/2016 г. по описа на
СГС, Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в.гр.д. № 4109/2019 г. по описа на СГС, Решение
№ 260510 от 12.10.2020 г. по в.гр.д. № 13206/2019 г. по описа на СГС, Решение № 2 от
08.01.2021 г. по в.гр.д. № 597/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд и др.).
По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение за исковото
производство:
По общото правило на чл. 78 ГПК, присъждането на разноски на страните се основава
на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска
или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на
закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна
сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди.
В частност с отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника е
претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора. Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна
правна помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в
рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ. от нейния процесуален
представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал.
2 ЗА, не обвързва съда. Ето защо ищецът дължи на адв. Ч. сумата от 506,94 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в исковото
производство, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с
оглед обжалваемия интерес).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „{фирма}” ЕАД, ЕИК *********,
5
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ястребец“, № 23Б, срещу Т.Р. Д. - З., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж.к. „Г.Д.“, бл. ***, вх. „В“, ет. 1, ап. 38, положителни
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за
признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 3485,86 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 1.5.2018
г. до 30.4.2020 г. ведно със законна лихва от 15.06.2021 г. до изплащане на вземането; 405,56
лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.9.2019 г. до
21.05.2021 г.; 54,38 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от 1.5.2018 г. до 30.4.2020 г., ведно със законна лихва от 15.06.2021 г. до
изплащане на вземането; 10,56 лв. - мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 1.7.2018 г. до 21.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2021 г. по ч.гр.д. № 34125/2021
г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА „{фирма}” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.С., ул.”Ястребец” №23Б, да заплати на адв. Д.Й. Ч., с адрес: гр. С., ул. „В.“ 19, партер, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., сумата от 50 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство, както и сумата от 506,94 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Н.И.“ ООД.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6