РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.05.2022
г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I - 28 състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
Председател: ИВАЙЛО Д.
при
участието на секретаря Надежда Масова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5508/2021 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД от М.Ж. срещу П.НА Р.България за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинени
на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за
което лицето е било оправдано с влязла в сила на 15.03.2019 г. присъда от 16.10.2018
г. по НОХД №16933/2017 г. по описа на СРС, 5-ти състав, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба –
10226.04.2021 г., както и лихва за забава върху претендираното обезщетение в
размер на законната лихва в размер на 10 513,89 лв. за периода от влизане
в сила на оправдателната присъда – 15.03.2019 г. до предявяването на иска –
25.04.2021 г..
Ищецът
твърди, че на 12.06.2017 г. му е било повдигнато обвинение от Софийска районна
прокуратура по пр. пр. № 28565/2017 г., за извършено от него
престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК за това, че в периода от неустановена дата
през м. октомври 2014 г. до неустановена дата през м. ноември 2014 г. в гр.
София, с цел да набавя за себе си имотна облага е възбудил (по време на лична
среща) и поддържал в проведени телефонни разговори заблуждение у А.М.Д.,
формиращо у нея неверни представи, че е имал контакти с „правилните хора"
в Министерство на отбраната и че ще съдейства на Д. за закупуване на обитавания
от нея ведомствен апартамент, находящ се в гр. Варна, ж.к. „*********, като за
целта Д. е следвала да представи на М.Ж. парична сума в размер на 15 000 лева,
която сума той ще предаде на познатите си в Министерство на отбраната, като по
този начин на неустановена дата през м. ноември 2014 г., в гр. София, бул. „*********ѝ
причинил имотна вреда в размер на 15 000 лв. Сочи, че със същото постановление
на ищеца е взета мярка за неотклонение „гаранция в пари" в размер на 1000
лв. и с постановление на СРП от 12.06.2017 г. му е забранено да напуска
пределите на Република България, като същата е приведена в сила на 15.06.2017
г., видно от писмо на МВР - ДБДС с № УРИ 285300-7328-15.06.2017 г.
На
03.08.2017 г. в 09 РУ-СДВР на ищеца била извършена полицейска регистрация под №
10065/03.08.2017 г. и на тази дата срещу М.Ж. е внесен в Софийски районен съд
обвинителен акт, по които е било образувано НОХД №16933/2017 г. по описа на
5-ти състав, завършило с оправдателна присъда на 16.10.2018 г. и отмяна на
мярката за процесуална принуда „Забрана за напускане на Република
България".
По протест
на Прокуратурата било образувано ВНОХД № 5699/2018 г., по описа на 14 въззивен
състав, НО, на СГС, а с решение № 263/15.03.2019 г. съдът потвърдил
първоинстанционната присъда.
Ищецът
излага, че по време на цялото водено наказателно производство е изпитвал
непреодолим страх, бил силно притеснен, ограничил контактите си дори и с
най-близките си приятели, и се чувствал обезнадежден с голямо напрежение и
тревожност, поради обстоятелството, че е подсъдим за престъпление, за което се
предвижда наказание до 6 години лишаване от свобода. От притеснение е започнал
да получава обриви по тялото си от неизяснен произход, като за това е посещавал
лекари на 22.11.2017 г. и 15.12.2017 г. В резултат от висящото наказателно
производство настъпил сериозен срив на психиката му, била накърнена честта и
доброто му име, особено, когато го търсели, за да му носят призовки и да му
връчат протеста.
Твърди, че
наложената забрана за напускане пределите на страната му попречила да отиде на
погребението на неговата леля в Ливан, да замине на почивка със съпругата му
извън България и да пътува в чужбина по работа, с което са намалели драстично
приходите му, като през цялото това време той и съпругата му са издържали двама
студенти в „Нов български университет“. Настъпил бил срив в доверието към ищеца
от клиенти, предимно от арабската общност, тъй като той е заклет преводач и
търговски консултант, а получената информация в Сирийското посолство и власти,
че ищеца е обвинен за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, се е отразило зле
за останалата част от фамилията му и особено на брат му, който е главен
инспектор към Министерството на образованието и спорта в Сирия.
Ответникът П.НА
Р.Б.в писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковата претенция като
неоснователна. Поддържа, че не били представени доказателства за настъпили
вреди от наложената забрана за напускане пределите на страната и необходимостта
от пътуване (не са приложени доказателства, че ищецът е обжалвал мярката и че
му е било отказано напускане). Недоказани се явявали и твърденията му за вреди
върху бизнеса му, а от решението на съда било видно, че същият е безработен,
като не е налице и причина връзка между твърдените здравословни проблеми на
ищеца и воденото наказателно производство. Последното било приключило в разумни
срокове, с продължителност от само една година и девет месеца, а наложената
мярка за неотклонение парична гаранция не е ограничила правата на ищеца. Счита
претенцията на ищеца за изключително завишена и несъответна на претендираните
вреди, икономическия стандарт в страната и съдебната практика по аналогични
случаи. Възразява срещу претенцията за лихва, която била дължима не по-рано от
датата на влизане в сила на оправдателната присъда и то не в конкретен размер,
а изчислена съобразно дължимата за погасяване главница.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при
спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Между
страните не съществува спор относно проявлението в обективната действителност
на описаните в исковата молба факти, касаещи повдигнато на ищеца обвинение,
взетата мярка за процесуална принуда и продължителността на наказателното
производство, завършило с оправдателна присъда още на първа инстанция.
Установява
се от приложеното към настоящото дело НОХД № 16966/2017 г. на СРС, НО, 5
състав, че срещу М.Ж. е било е било образувано наказателно производство по
ДП-ЗМ-1814/2016 г. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 28565/2016 по описа
на СРП, като с постановление от 12.06.2017 г. на СРП, предявено му на
03.07.2017 г., е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. Едновременно с това му е
взета и мярка за неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 1000 лв., отменена с
протоколно определение от 16.10.2018 г., по НОХД №16933/2017 г. на СРС, 5
състав. С постановление от същата дата е постановена забрана за напускане
пределите на Република България, освен с разрешение на прокурора, като с
протоколно определение от 11.04.2018 г. по НОХД 16933/2017 г. на СРС е оставено
без уважение искането на ищеца да бъде отменена, въпреки изразеното от
прокурора становище за основателност на искането. Забраната за напускане
пределите на страната е отменена с протоколно определение от 16.10.2018 г. по
НОХД №16966/2017 г. на СРС, 5 състав.
Видно от
приложената на л. 24 от делото заповед от 17.06.2019 г. на Директора на ГД
„Национална полиция“ е свалена полицейската регистрация на М.Ж. от
информационните фондове на МВР, извършена на 03.08.2017 г. в 09 РУ-СДВР с рег.
№ 10065.
С
обвинителен акт от 03.10.2017 г. на СРП, на М.Ж. му е повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, като на 06.10.2017 г. СРП е
внесла в Районен съд - гр. София обвинителен акт, по който е било образувано
НОХД №16933/2017 г. по описа на 5-ти състав. С присъда от 16.10.2018 г. ищецът
е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, която присъда е била протестирана
от Прокуратурата и по образувано ВНОХД № 5699/2018 г., по описа на 14 въззивен
състав, НО, на СГС, е потвърдена с окончателно решение № 263/15.03.2019 г.
Според
показанията на свидетеля Д.. М.Ж., син на ищеца, цялото семейство е било
запознато с воденото срещу баща му наказателно производство, тъй като на адреса
им били получавани съдебни призовки. Здравословното състояние на баща му се
влошило и той започнал да получава алергии. Същевременно станал умислен и
трудно се разговаряло с него.
Съгласно разпоредбата
на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда от незаконно обвинение
в извършването на престъпление, ако лицето бъде оправдано, като отговорността
на правозащитните органи е обективна. За уважаването на предявения иск е
необходимо кумулативно наличието на следните предпоставки: повдигане на
обвинение на ищеца за извършване на престъпление; оправдаване на лицето, с
влязла сила присъда; наличието на вреди (имуществени и/или неимуществени) и
причинно-следствена връзка между незаконното действие на правозащитните органи
и настъпилите вреди, които следва да се докажат от ищеца. Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия
за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата
вреда се съизмерява.
В случая се
доказват всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на
ответника за неимуществени вреди. Установено е по делото, че ищецът е бил
обвинен в извършването на престъпление чл. 209, ал. 1 от НК, по което е
оправдан на първа инстанция, потвърдена от въззивната инстанция. Това
обстоятелство само по себе си е достатъчно да обоснове основателност на
претенцията за претърпени неимуществени вреди, доколкото е житейски логично
наказателното преследване да породи негативни психически преживявания в
емоционалната сфера на ищеца, което се потвърждава и от показанията на
изслушания по делото свидетел.
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се
съобрази тежестта на процесното обвинение, което е за тежко по смисъла на чл.
93, т. 7 НК престъпление, кратката продължителност от около една година и девет
месеца (03.07.2017 г. – 15.03.2019 г.), като още с присъда от 16.10.2018 г.
първата инстанция е оправдала ищеца. Наложената мярка парична гаранция от 1000 лв.
е била една от най-леките възможни, а забраната да се напуска територията на Р.
България, макар и да ограничава придвижването на ищеца, в конкретиката на
настоящото дело не се установява да му е причинила неимуществени вреди. В тази
връзка следва да се посочи, че липсват доказателства относно твърденията на
ищеца, че тази забрана му е попречила да отиде на погребението на неговата леля
в Ливан, да замине на почивка със съпругата му извън България и да пътува в
чужбина по работа, тъй като липсват ангажирани доказателства в периода на действие
на забраната да са били планирани или организирани подобни събития или роднина
на ищеца да е починала. Освен това, заминаването в чужбина е правно допустимо с
разрешение на прокурор, и ако ищецът действително е имал наложителна причина да
пътува зад граница, както твърди, то едва след отказ на прокурора може да се
приеме, че съществува причинна връзка между наложената забрана и претърпени
неимуществени вреди от неосъществено пътуване. Следва да се отбележи и че в
становището си от 30.12.2021 г. сам ищецът изтъква, че въпреки сирийския си
произход, живее в Р. България от 1980 г., т.е. установил е трайна връзка именно
с тази държава, поради което не може да се изведе са въз основа на опитните
правила, че самият факт на налагане на забрана да пътува в чужбина за период от
около една година и четири месеца води до емоционални страдания чрез ограничаване
на социалните му и бизнес контакти.
Недоказани
остават и твърденията, за влошаване на финансовото състояние и настъпил срив в
доверието към ищеца от клиенти, предимно от арабската общност, тъй като ищецът
е заклет преводач и търговски консултант, доколкото изобщо липсват данни за
упражнявана от ищеца професионална дейност като преводач и консултант. По
делото отсъства информация наказателното производство да е станало известно на Сирийското
посолство или в причинна връзка с него повдигнатото обвинение да се е отразило
негативно на част от фамилията на ищеца и особено на неговия брат, който
работел като главен инспектор към Министерство на образованието и спорта в
Сирия. В приложените към исковата молба амбулаторен лист №859/22.11.2017 г. и
№927/15.12.201 г. не се съдържат данни твърдените от ищеца кожни обриви да са в
резултат от стресово състояние, индициращо причинна връзка с процесното
наказателно производство, още повече че сам ищецът посочва, че обривите му са с
неустановен произход, поради което съдът намира за недоказани твърденията за
влошено здравословно състояние. Не са събрани доказателства повдигнатото
обвинение да е повлияло негативно на обичайния социален или професионален живот на ищеца,
нито да са довели до накърняване престижа му в обществото, въпреки твърденията
му в обратен смисъл. Съдът обаче отчита заявеното от свидетеля на ищеца, негов
син, че баща му е бил търсен за връчване на съдебни призовки на адреса, където
живеят, като намира за житейски логично това обстоятелство да е увеличило обема
и интензитета на негативните емоции у подсъдимия, тъй като е нормално тези
посещения от органите на реда да са предизвиквали притеснения в цялото му
семейство, което да е довело до допълнително емоционално напрежение и у М.Ж..
Изтъкнатото
от последния в становището му от 30.03.2021 г. обстоятелство, че допълнителен
стрес и унижение са предизвикани и от извършената му полицейска регистрация,
снета едва на 27.03.2019 г., съдът намира за доказано. Причиненият от
полицейската регистрация душевен дискомфорт, която се извършва именно по повод
повдигнато обвинение, за което отговорност носи Прокуратурата, е житейски
напълно обясним и по отношение на лице с чисто съдебно минало, каквото
притежава ищецът. Именно липсата на предходни наказателни производства, водени
срещу М.Ж., съдът намира за обстоятелство, засилващо негативното влияние на
повдигнатото обвинение върху личността на ищеца, отколкото то би имало спрямо
лице, срещу което е оказвана наказателна репресия. При определяне размера на
справедливото обезщетение от значение е и трудоспособната възраст на подсъдимия
(56 г.) към момента на привличането му като обвиняем, както и социално-икономическите
условия на живот в страна. Всички така разгледани обективни обстоятелства
мотивират съда да приеме, че общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в размер на 4000 лв. Тази
сума съответства на доказаните действително претърпени нематериални вреди, като
следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на
процесуалния ѝ субституент – П.НА Р.България за заплащане на обезщетение
само по себе си също има ефект на репарация за ищеца и в този смисъл размерът
на определеното обезщетение не следва да бъде източник на обогатяване.
Предвид
задължителните указания, съдържащи се в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС,
отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи възниква
от момента, в който те се признават окончателно за незаконни - в хипотезата на
чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ това е моментът на влизане в сила на
оправдателната присъда и оттогава държавният орган изпада в забава, дължейки
лихва върху обезщетението. С оглед влязлата в сила на 15.03.2019 г.
оправдателна присъда, искането за присъждане на законна лихва върху
определеното обезщетение съдът намира за основателно. Тъй като ищецът е заявил
акцесорната претенция в конкретен размер за периода от влизане в сила на
оправдателната присъда до предявяването на исковата молба, то и съдът дължи
присъждането ѝ в конкретен размер, изчислен спрямо определения размер на
обезщетението. При извършени от съда служебно изчисления с помощта на онлайн
калкулатор на интернет адрес https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html съдът определи, че дължимата се законна лихва върху сумата от 4000
лв., за периода 15.03.2019 г. – 25.04.2021 г., е в размер на 858,89 лв. Върху
определеното обезщетение се дължи и законна лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба – 26.04.2021 г. до окончателното плащане.
При този
изход на спора ищецът има право на разноски, като на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ следва да му бъде присъдена държавна такса от 20 лв., а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 160,59 лв. съобразно
уважената част от исковете. Релевираното от ответника възражение за
прекомерност на претендирания със списъка по чл. 80 ГПК адвокатския хонорар от
2000 лв. е неоснователно, тъй като е под минималния предвиден по чл. 7, ал. 2,
т. 4 от НМРАВ, който при материален интерес от 60 513,89 лв. е в размер на 2345,42
лв.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА П.НА Р.България с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, по иск с правно
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на М.Ж. с ЕГН ********** с адрес ***,
със съдебен адрес ***, чрез адв. П. Д., сумата от 4000 лв., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 26.04.2021 г., до окончателното
ѝ изплащане, представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени
вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с
влязла в сила на 15.03.2019 г. присъда от 16.10.2018 г. по НОХД №16933/2017 г.
по описа на СРС, 5-ти състав, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД осъжда
ответника да заплати лихва за забава върху присъденото обезщетение, дължима за
периода 15.03.2019 г. – 25.04.2021 г., в размер на 858,89 лв., като ОТХВЪРЛЯ главния иск за разликата над 4000 лв. до
50 000 лв. и акцесорната претенция за разликата над 858,89 лв. до 10 513,89
лв.
ОСЪЖДА П.НА Р.България с адрес гр. София, бул. „Витоша“ № 2, по иск с правно
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на М.Ж. с ЕГН ********** с адрес ***,
със съдебен адрес ***, чрез адв. П. Д., на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД, общо
разноски за производството пред СГС, в размер на 180,59 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: