Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ………

гр. София, 18.04.2017 г.

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКO OТДЕЛЕНИЕ, I-21 състав, в публичното заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА

 

при секретаря С.А., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7386 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е образувано по искова молба от М.И.Б., със седалище и адрес на управление, находящи се в Руската Федерация, учредена по силата на „Спогодба за създаване на М.И.Б.“ от 10 юли 1970г., регистрирана в секретариата на ООН под № 11417 от 01.12.1971г. против Д.Ц.И. и А.Г.А., с която е предявен иск по чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД за прогласяване на нищожността като привиден на договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г., както и в условията на евентуалност иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на този договор за относително недействителен спрямо ищеца.

            Ищецът твърди, че на 30.08.2011г. между ответниците е сключен договор за доброволна делба на недвижим имот, с който е прекратена собствеността върху недвижим имот, представляващ апартамент № 5 /пет/, разположен на две нива – на 3-ти /трети/ и 4-ти /четвърти/ жилищни етажи в жилищна сграда – блок № 2 /втори/, находящ се в гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „******** /пет/, заедно с избено помещение № 4 /четири/, с площ от 16 кв. м., заедно с 30,16 % идеални части от общите части на сградата и 20,996 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, съставляващ УПИ № XVII – 369 от квартал № 212 по плана на гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „********, местност „Гърдова глава“, като гореописаният ап. № 5 /пет/ е нанесен в кадастъра като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1937.369.2.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, общ. Столична, обл. София. Поддържа, че ответникът Д.И. е съдружник в „А.П.“ ООД. Сочи, че „А.П.“ ООД е кредитополучател и длъжник на ищеца по силата на кредитно споразумение № 127/01/14.08.2007г. и допълнително споразумение № 1 от 12.02.2008г. към него, съгласно които ищецът е отпуснал на дружеството кредит в размер на 1 200 000 евро. Излага, че за обезпечение на кредита е сключен договор за поръчителство с ответника Д.И. под № 127/01/03, с който последният безотказно и безусловно гарантира изпълнението на задълженията на „А.П.“ ООД по посоченото кредитно споразумение в условията на солидарна отговорност. Навежда, че „А.П.“ ООД не е изпълнило задълженията си към него в уговорения в споразумението срок. Посочва, че към момента на подаване на исковата молба тези задължения възлизат в общ размер на 1 611 155,21 евро. Поддържа, че пред Международния търговски арбитражен съд в гр. Москва е образувано дело за заплащане на задължения по кредитното споразумение. Посочва, че ответникът Д.И. е съдружник в „А.П.“ ООД и е натоварен със специален мандат да представлява и води преговори с ищеца, като в този смисъл на него е известно неизпълнението на задължението на дружеството. Твърди, че Д.И., в качеството му на поръчител е поканен доброволно да плати дълга на „А.П.“ ООД по факс на 01.08.2011г., както и с нотариална покана № 132, том IV-б рег. № 8913 от 27.07.2011г., връчена на 11.08.2011г. след залепване на съобщение поради напускане на обявения в договора за поръчителство адрес. Посочва, че на 01.08.2011г. е изпратен и факс на Томислав Александров, също съдружник в „А.П.“ ООД и поръчител по кредитното споразумение, като е получил и на същата дата и нотариална покана, уведомяваща го за същото. Твърди, че към момента не са налице плащания от поръчителите по кредитното споразумение. Навежда, че ответниците са предприели редица действия, с оглед възпрепятстване на ищцовото дружество от извършване на изпълнение върху имотите, собственост на поръчителя Д.И.. Твърди, че на 08.08.2011г. ответниците са поискали от РС-Карлово да се постанови развод помежду им по взаимно съгласие, като с решение от 24.08.2011г. по гр.д. № 1180/2011г. такъв е постановен. Посочва, че на 30.08.2011г. е сключен  атакуваният договор за доброволна делба, с който се възлага в дял на втория ответник А.А. процесният апартамент, като за уравняване на дела на ответника Д.И. е заплатена сумата от 55 000 лв. Поддържа, че поведението на ответниците цели постигането на една неправомерна цел – да се осуети насочване на изпълнението срещу имотите на Д.И.. Твърди, че със сключването на атакувания договор единствената цел на страните е да се създаде привидност, че процесният имот не е собственост на Д.И.. Поддържа, че по договора за делба реално не е извършено парично уравнение между страните, а само се създава привидност за такова. Излага, че видно от спешния развод по взаимно съгласие и извършената успоредно с това бърза подготовка на необходимите документи за сделката преди и непосредствено след постановяване на развода е налице симулативно прехвърляне на процесния имот. По отношение на евентуално предявения иск по чл. 135 ЗЗД излага, че в качеството си на съдружник ответникът Д.И. е знаел за задълженията на „А.П.“ ООД към ищеца и в този смисъл на него е бил известен увреждащия резултат от сключената сделка. Поддържа, че между ответниците се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че ответницата е знаела за финансовите проблеми на И. и именно затова е осъществено процесното прехвърляне. Навежда, че сумата за уравнение на дела на И. в размер на 55 000 лв. е много по-ниска от данъчната оценка на имота, което свидетелства за наличието на увреждане на кредитора. Излага, че посоченото в договора за делба, че ответницата поема цялото задължение по договор за кредит от 19.08.2011г. не може да е аргумент за еквивалентност на престациите, доколкото тя самата е кредитополучател по този договор. Посочва, че с оглед датата на извършване на разпоредителната сделка, непосредствено след изпращане на нотариална покана за доброволно изпълнение и сумата за уравнение на дела от 55 000 лв., разкриват субективното намерение на ответниците да се постави в невъзможност банката да удовлетвори вземането си. Моли съда на основание чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД да обяви нищожността на договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г.,  евентуално, на основание чл. 135 ЗЗД да обяви неговата относителна недействителност по отношение на ищеца.

            Ответникът А.Г.А. оспорва исковете. Твърди, че предявените искове са недопустими доколкото е налице изтекла давност за предявяването им по смисъла на чл. 147 ЗЗД, като ищецът не е запазил евентуалните си права срещу поръчителя. Посочва, че процесният кредит е бил предсрочно изискуем и не е предявен иск срещу длъжника по него в срок от 6 месеца. Предвид това счита, че банката няма правен интерес да предявява иск за релевирането на нищожността на процесния договор за делба, нито за прогласяване на неговата относителна недействителност по смисъла на чл. 135 ЗЗД. Поддържа, че банката би имала правен интерес от предявяване на тези искове едва след успешното провеждане на осъдителен иск срещу него, като доказателства за това обстоятелство не са представени по делото. Излага, че предявените искове са изцяло неоснователни. Оспорва наведените от ищеца обстоятелства и представените от него доказателства. Посочва, че тя и първият ответник са във фактическа раздяла, считано от м. март 2009г., като през по-голямата част от времето е живяла в Лондон и не е запозната с подробности от дейността и действията на бившия й съпруг, които касаят самата нея, в т.ч. и относно отношенията му с банката. Твърди, че разводът между тях е в резултат на продължителна фактическа раздяла. Поддържа, че всички действия по разпореждане с тяхно недвижимо имущество са продиктувани единствено от желанието им да уредят техните имуществени отношения след приключването на брака им. Навежда доводи, че банката не е кредитор на ответника Д.И., доколкото по отношение на нея е изтекла, предвидената в чл. 147 ЗЗД давност и учреденото за обезпечение на вземанията поръчителство е прекратено. Посочва, че отразеното в процесния договор за делба е действителната воля на страните. Твърди, че със сключените между ищеца и „А.П.“ ООД допълнителни споразумения са налице съществени изменения на условията по кредитното споразумение, които водят до нови и различни от първоначалните права и задължения на страните по него. В този смисъл поддържа, че новите права и задължения не са обезпечени с поръчителството на Д.И.. Излага съображения, че искът по чл. 135 ЗЗД е изцяло неоснователен, доколкото такъв не може да бъден провеждан по отношение на поръчител, тъй като, както искът по чл. 135 ЗЗД, така и поръчителството са форми на обезпечение и тяхното кумулиране е недопустимо. Навежда, че ищецът не е доказал настъпването на увреждане по смисъла на чл. 135 ЗЗД, доколкото за отпуснатия кредит банката е получила множество обезпечения. Посочва, че е налице бездействие от страна на банката, доколкото по делото не са представени доказателства тя да е предявила вземанията си нито срещу главния длъжник, нито срещу поръчителя. Прави възражение за нищожност и унищожаемост на договора за поръчителство, на основание всички изброените в чл. 26 и сл. ЗЗД хипотези.

            Отговор на исковата молба с идентично съдържание е депозиран и от ответника Д.И..

            Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен е установителен иск чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД за релевиране на привидността на договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г., сключен между ответниците по делото.

В отговора на исковата молба са наведени възражения относно наличието на вземане по процесния договор за поръчителство, както и относно неговата валидност, като по този начин се аргументира недопустимостта и неоснователността на предявения иск. Настоящият състав счита, че при предявен иск по чл. 26, ал. 2 пред. последно ЗЗД от лице, което не е страна по атакуваната сделка, ищецът не следва да доказва в условията на пълно и главно доказване наличието на вземане към отчуждителя по нея. Нищожността има действие по отношение на всички и всяко лице може да предяви иск за обявяването й, стига да докаже правен интерес. Качеството кредитор на ищеца е от значение единствено с оглед правния му интерес от предявяването на иска, но не е част от фактическия състав на нищожността и в този смисъл част от предмета на доказване по делото. В същото време, когато нищожността на дадена сделка се претендира с иск, правният интерес произтича с оглед реализирането на други права на ищеца, в случая - осигуряването на допълнителен обект, от който да удовлетвори вземането си към длъжника. Този резултат обаче не би могъл да бъде постигнат единствено с решението по установителния иск по чл. 26, ал. 2 пред. последно ЗЗД и без наличието на осъдителен диспозитив по отношение на вземаното на ищеца. В този смисъл, дори в по-късен момент, със силата на пресъдено нещо да бъде отречено претендираното от ищеца вземане, то това няма да накърни интересите на ответниците, доколкото, въпреки релевирането на нищожността на сделката, върху имота, който е неин обет, не би могло да бъде предприето принудително изпълнение, поради липсата на изпълнително основание за това. От друга страна, обявяването за нищожна на разпоредителна сделка, при липса на вземане на ищеца, не би накърнила интересите на ответниците, страни по нея, в отношенията им с трети лица, които не са страни в процеса и по отношение на които не се разпростира силата на присъдени нещо на решението, постановено по иска за нищожност на сделката.  

С оглед на това, при преценката за наличието на правен интерес на ищеца, качеството му на кредитор на прехвърлителя по сделката следва да произтича единствено от наведените в исковата молба твърдения, като ищецът не следва да провежда доказване на възникването им. Видно от изложеното от ищеца, той е кредитор на ответника Д.И. на основание кредитно споразумение № 127/01/14.08.2007г., както и договор за поръчителство № 127/01/03, което обосновава неговия правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД.

Съгласно съдебната практика и правната доктрина привидни са тези сделки, при които страните извършват външно изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но участниците в нея не желаят настъпването на предвидените в нея правни последици. Така, за да се счете договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г. за привиден, следва да се докаже липса на воля и нежелание на страните по него за пораждане на предвидените в договора правни последици. Поначало привидността на дадена сделка се разкрива чрез нарочен писмен документ, изходящ от някоя от страните – обратно писмо, с който се разкрива симулативността на сделката и действителната воля на страните. При липсата на такъв е допустимо привидността да се доказва чрез косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност могат да обосноват в достатъчна степен на сигурност, че дадена сделка е симулативна (така Решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС).

По делото не се спори, че по силата на кредитно споразумение № 127/01/14.08.2007г. и допълнително споразумение № 1 /12.02.2008г. към него, ищецът отпуска на „А.П.“ ООД кредит в размер на 1 200 000 евро. За обезпечаване на отпуснатия кредит на 16.08.2007г. е сключен договор за поръчителство № 127/01/03, по силата на който ответникът Д.Ц.И. безусловно се задължава да отговаря спрямо ищеца за изпълнение на задължението на „А.П.“ ООД. С решение № 410 от 24.08.2011г. по гр.д. № 1180 /2011г., Карловски районен съд е прекратил брака между ответниците по взаимно съгласие. На 30.08.2011г. е сключен Договор за доброволна делба на недвижим имот, по силата на който ответницата А.А. е получила в дял апартамент № 5 /пет/, разположен на две нива – на 3-ти /трети/ и 4-ти /четвърти/ жилищни етажи в жилищна сграда – блок № 2 /втори/, находящ се в гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „******** /пет/, заедно с избено помещение № 4 /четири/ с площ от 16 кв. м., заедно с 30,16 % идеални части от общите части на сградата и 20,996 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, съставляващ УПИ № XVII – 369 от квартал № 212 по плана на гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „********, местност „Гърдова глава“. За уравняване на дала му върху процесния апартамент ответника Д.И. е получил плащане в размер на 55 000 лв. С оглед на релевирането на привидността на процесния договор за делба ищецът сочи, че плащането в размер на 55 000 лв., с което е уравнен дела на ответника Д.И. е симулативно, че семейните отношенията между ответниците са прекратени непосредствено преди и за целта на сключване на атакувания договор, както и че предприетите от първия ответник разпоредителни действия с негово недвижимо имущество.

В рамките на процеса не бе проведено доказване, че плащането за уравняване на дела на ответника Д.И. в размер на 55 000 лв. е симулативно. Видно от представените банкови извлечения от 02.07.2014г. и 08.07.2014г., издадени от „О.Б.“ АД, А.А. е заплатила по банков път на Д.И. сума в размер на 35 000 лв., като тази сума е получена в банковата сметка на последния. Това обстоятелство се потвърждава и от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. За заплащане на остатъка от 20 000 лв. са предоставени два броя разписки от 27.08.2011г. и 29.08.2011г. Формалната доказателствена сила на тези документи е оспорена от страна на ищцовото дружество, като е открито производство по чл. 193 ГПК. Видно от заключението на назначената по делото съдебно-графическа експертиза, подписите в разписките от 27.08.2011г. и 29.08.2011г. за суми от по 10 000 лв. са положени от ответниците по делото и страни по договора за делба – Д.И. и А.А.. По този начин, следва да се приеме, че представените документи, изхождат от А.А. и Д.И. и удостоверяват получаването на сумата от 20 000 лв. и в този смисъл, че уравняването на дела на Д.И. е извършено. В същото време по делото не се установява да е налице предходно предоставяне или последващо възстановяване на тази сума на А.А. или друго обстоятелство, което да разколебава реалния характер на тези плащания и действителната воля на страните за получаване/даване на сумата.

Не е доказано и твърдението, че разводът между ответниците е предприет с оглед по-лесното отчуждаване от страна на ответника Д.И. на собствените му недвижими имущества и избягването на принудително изпълнение върху тях. Действително, фактът, че между поканата за изпълнение на задълженията по кредитното споразумение, отправена до първия ответник по факс на 01.08.2011г. и чрез нотариална покана, връчена чрез залепване на 11.08.2011г. и молбата за развод по взаимно съгласие подадена на 08.08.2011г. и последващия договор за доброволна делба от 30.08.2011г. са настъпили в относително кратък период от време, индикира за твърдяната от ищеца цел на развода и в този смисъл на процесния договор за делба. По делото обаче са налице достатъчно данни, които свидетелстват, че в основата на предприетия между страните развод по взаимно съгласие е разрив в личните им отношения, което обстоятелство разколебава извода, че при сключване на атакувания договор, ответниците не са желали настъпването на предвидените от него правни последици. Видно от показанията на свидетеля Ю.Р. ответницата А.А. е живяла и работила в Англия в продължение на 10 години, докато Д.И. е останал в България, също така посочва, че ответниците не са живели заедно в продължение на 5 години от момента на провеждане на съдебното заседание, в което е проведен разпитът от 26.06.2014г. или от 2009г. насам, като не са поддържали близки и семейни отношения в този период. За разделното съжителство между ответниците, считано от 2009г., както и за липсата на съпружески отношения между тях, показания дават и свидетелите Д.Н. и М. П..

Аргумент за симулативния характер на атакуваната сделка не може да се изведе и от краткия период от време между сключването й на 30.08.2011г. и прекратяването на брака между страните по нея с Решение от 24.08.2011г. по гр.д. № 1180/2011г. на Карловски районен съд. Молбата за развод по взаимно съгласие е подадена на 08.08.2011г., като житейски логично е след като страните са взели решение за прекратяване на съпружеските си отношения да предприемат стъпки към уреждане на имуществените отношения помежду си след прекратяване на брака.

Що се касае до изброените в исковата молба разпореждания с имуществото на Д.И., макар същите да сочат за намерение на Д.И. да възпрепятства изпълнение върху негови имущества, те сами по себе си не са достатъчни за доказване на желанието на ответниците процесният договор да не породи предвидените в него правни последици.

Предвид изложеното, ищецът не е провел пълно и главно доказване, че ответниците са сключили договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г., без да желаят предвидените в него правни последици. С оглед на това искът по чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед отхвърлянето на иска по чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД е осъществена вътрешнопроцесуалната предпоставка за разглеждане на иска по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна действителност по отношение на ищеца на договор за доброволна делба от 30.08.2011г.

Налице е противоречива съдебна практика по реда на чл. 290 на ВКС отнсно въпроса приложим ли е Павловият иск по отношение на отговорността на поръчителя за дълг, от който произтича кредиторовото качество на ищеца. В Решение № 199 от 30.12.2010г. по т.д. № 966/2009г., Т.К., II Т.О и др., под "длъжник" по смисъла на чл. 135 ЗЗД следва да се разбира, само лицето, което е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т. е. носителят на главното задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение. Същевременно, в решения № 255/20.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1473/2016 г., IV ГО на ВКС; решение № 79/30.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3356/2008 г., II ГО на ВКС; решения № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., IV ГО на ВКС e прието, че срещу поръчителя е възможно реализирането на всички процесуални способи, които гарантират точното изпълнение на поетото задължение, вкл. предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на увреждащите кредитора действия, независимо от акцесорния характер на поръчителството. Настоящият съдебен състав споделя разрешенията, дадени във втората група решения за приложимостта на общо основание на чл. 135 ЗЗД  по отношение на сделки, сключени от поръчителя. В резултат на поръчителството се стига до възникване на солидарно задължение между поръчителя и главния длъжник по отношение на кредиторите, то няма основание да се приеме, че под понятието „длъжник“ по смисъла на чл. 135 ЗЗД не се включват лица, които отговарят за задължението с цялото си имущество. 

Претендираното право по чл. 135 ЗЗД произтича от следните обстоятелства: длъжник на ищеца да се е разпоредил със собственото си имущество, което разпореждане да е увреждащо за интереса на кредитора; знание у длъжника и третото лице, в случай, че разпореждането е възмездно.

Качеството на кредитор, което ищецът следва да притежава е обусловено от съществуване на вземане към длъжника, независимо дали същото е парично или непарично. Без значение за иска по чл. 135 ЗЗД е настъпилата изискуемост и ликвидност на това вземане към момента на осъществяване на разпоредителната сделка или действие. Съгласно трайната съдебна практика, по иска по чл. 135 ЗЗД съдът изхожда от твърдените факти за съществуване на вземането, без да е необходимо в процеса ищецът да доказва кредиторовото качество, като единствено в хипотеза на отречено качество на кредитор на ищеца по съдебен ред съдът по иска по чл. 135 ЗЗД е обвързан от последиците на това решение. Това е така, тъй като при евентуално последващо решение, с което е отречено кредиторовото качество на ищеца ще отпадне непротивопоставимостта на сделката, предмет на иска по чл. 135 ЗЗД, доколкото правата на кредитора няма да се упражнят чрез насочването на принудително изпълнение спрямо имущество, обект на разпоредителната сделка по чл. 135 ЗЗД, тъй като при такова решение последното няма изпълнителна сила спрямо вземането, което обусловило легитимацията му в производството по Павловия иск.

По делото се установява, че с договор за кредит – кредитно споразумение 127/14.08.2007 г., сключен между „А.П.“ ООД и ищеца М.И.Б., първото дружество е получило кредит в размер на 1 200 000 евро, срещу задължението за връщане след 60 месеца. Това задължение е обезпечено с договор за поръчителство, сключен с ответника Д.Ц. И. 16.08.2007 г. С решение от 01.06.2012 г. по дело № 128/2011 г. на Международния търговски арбитраж при Търговско – промишлената палата на Руската федерация кредитополучателят „А.П.“ ООД е осъдено да заплати на ищеца въз основа на договора за кредит сумата 1 712 194,72 евро. Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът се легитимира като кредитор на ответника – поръчител. Неоснователно е възражението на ответника за несъществуването спрямо ответника И. на вземане, доколкото поради непредявяване на иск в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД вземането е погасено. Шестмесечният срок по реда на последната посочена разпоредба касае предявяването на иск за събиране на вземането, за което поръчителства, не и за иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. В този смисъл - Решение № 120/03.04.2015 г., постановено по гр.д. № 5489/2014 г. на IV ГО на ВКС.

Разпореждането по чл. 135 ЗЗД следва да е увреждащо за кредитора. Увреждащо е това действие, с което се затруднява удовлетворяването на кредитора, включително ако разпореждането е възмездно и срещу него длъжникът е получил други имуществено благо или пари. В практиката на ВКС са възприето изцяло становищата на правната доктрина, че увреждащо действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които буха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора. В случая, договорът за делба, чиято относителна недействителност ищецът иска да бъде обявена е възмездна сделка и макар и такава затруднява удовлетворяването на кредитора, тъй като трансформирането на идеална част от правото на собственост в парична равностойност на дела затруднява удовлетворяването на кредитора, тъй като паричните средства не са налице. Цената, на която е извършена продажбата би имала значение за евентуалната преценка относно намерението за увреждане на страните по сделката, в случай на извършването й преди възникване на задължението, какъвто не е настоящият случай.

За основателността на предявения иск по чл. 135 ЗЗД от значение е знанието на длъжника за увреждането на кредитора, а знанието на третото лице – съконтрахент на длъжника – ако увреждането произтича от двустранна възмездна сделка. Както беше посочено по – горе, договорът за делба е двустранна възмездна сделка, поради което от значение за основателността е установяване на знанието за увреждането и за двамата ответника по делото.

Съгласно решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/2009 г. на IV ГО на ВКС, решение № 45/01.06.2011 г. по гр.д. № 450/2010 г. на III ГО на ВКС, решение № 200/17.03.2010 г. по гр.д. № 1417/2009 г. на III ГО на ВКС знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава платежната си неспособност или предприетото действие ще затрудни удовлетворението на кредитора, т.е. длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда кредитора. Предвид това, ответникът Д. И., знаейки за задълженията си към ищеца, следващи се от сключения договор за кредит и от уведомяването му за настъпилата изискуемост знае и за увреждането, следващо се от разпореждането с идеална част от съсобствен имот срещу получаване на парична равностойност на същия.

Разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД урежда презумпцията за знание на третото лице за увреждането на кредитора, което се намира в определена родствена връзка с длъжника, в това число и съпрузи. Както беше посочено по – горе за длъжника, то и за това трето лице трябва да е налице знание, че с извършеното разпореждане ще се затрудни удовлетворението на кредитора, т.е. третото лице ще знае за увреждането, когато знае, че съконтрахента му има кредитор и действието го уврежда. Предвид това, настоящият съд намира, че качеството на лицата, между които следва да се разпростре презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е от значение и се преценява към момента на поемане на задължението от длъжника към кредитора – ищец, тъй като при такова знание за наличие на дълг в третото лице ще се обоснове логичния извод и за знание за увреждане, в случай, че третото лице участва в разпореждането. В случая, по делото се установява, че дългът на ответника И. към ищеца е възникнал през 2007 г., когато е сключен договор за поръчителство и към който момент последният е бил в брак с другия ответник -  А.А.. Към момента на възникване на дълга бракът между двамата ответника не е прекратен, а и с оглед събраните по делото гласни доказателства, към 2007 г. ответниците не са били във фактическа раздяла. Предвид това, съдът намира, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и презумпцията за знание у третото лице – А.А.. Оборването на законовата презумпция за знание на основание чл. 154 ГПК е в тежест на ответниците, по отношение на които е приложима и те следва да установяват фактите, от които може да се направи категоричен извод за липса на знание. В случая такова доказване не е направено. Презумпцията не е оборна с доказване на факта, че към 2007 г. ответникът А.А. е живяла в Англия, отделно от ответника Д.И., трайно пребиваващ в България. Фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите, която се характеризира с прекъсване на емоционални, икономически и лични връзки между съпрузите. При наличие на такава съпрузите водят самостоятелен живот и макар бракът да не е преустановен по законов ред фактическото положение на двамата съпрузи е равносилно на положението на разведени съпрузи. В този смисъл установяване на трайно фактическо несъжителство между двама съпрузи, поради например полагане на труд в различни населени места не е равнозначно на фактическа раздяла, ако между живеещите разделено съпрузи продължава да съществува духовна и икономическа връзка. Обратно, може да е налице фактическа раздяла и между съпрузи по време на живеенето в едно и също жилище. Поради това, фактът, че през 2007 г. ответниците са живеели отделно, поради полагане на труд на съпругата извън България не доказва наличие на фактическа раздяла към 2007 г., която според показанията на свидетелите е настъпила през 2009 г. Предвид това, съдът намира за необорена презумпцията за знание у ответницата А. за увреждане на кредитора със сключването през 2011 г. на договора за делба, доколкото през 2007 г., когато съпругът й е поел задължението към ищеца двамата ответника са били в брак, не са били във фактическа раздяла и се предполага знание за поетия от съпруга й дълг. При знанието за това задължение логично е знанието и за увреждането на кредитора, когато през 2011 г. се сключва разпоредителната сделка.

По изложените съображения съдът намира да са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД.

По отношение на разноските.

При посочения изход на делото ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят адвокатско възнаграждение в полза на ищците, съразмерно на уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 2 933,74 лв.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника А.А. следва да бъдат присъдени разноски, съобразно уважения иск в размер на 315 лв., а в полза на ответника Д.И. – в размер на 2,50 лв.

Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на бюджета на съда, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса по уважения срещу тях иск в размер на 2 565 лв.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

 

Р  Е  Ш  И :

           

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.И.Б., със седалище и адрес на управление, Руската Федерация, 107078, гр. Москва, ул. „******** учредена по силата на „Спогодба за създаване на М.И.Б.“ от 10 юли 1970г., регистрирана в секретариата на ООН под № 11417 от 01.12.1971г. против Д.Ц.И., ЕГН ********** и А.Г.А., ЕГН ********** иск по чл. 26, ал. 2, пред. последно ЗЗД за прогласяване на нищожност, поради привидност на договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г. с нотариална заверка на подписите, рег. № 5781, том 3, № 20 на И.И.-*** действие СРС и рег. №384 в НК, сключен между Д.Ц.И. и А.Г.А., с който е прекратена собствеността върху недвижим имот, представляващ Апартамент № 5 /пет/, разположен на две нива – на 3-ти /трети/ и 4-ти /четвърти/ жилищни етажи в жилищна сграда – блок № 2 /втори/, находящ се в гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „******** /пет/, състоящ се на трети етаж от: дневна, трапезария, кухня, будоар, кабинет, две стаи и сервизни помещения, заедно с Избено помещение № 4 /четири/ с площ от 16 кв. м., заедно с 30,16 % идеални части от общите части на сградата и 20,996 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, съставляващ УПИ № XVII – 369 от квартал № 212 по плана на гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „********, местност „Гърдова глава“, като гореописаният ап. № 5 /пет/ е нанесен в кадастъра като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1937.369.2.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София. 

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на кредитора М.И.Б., със седалище и адрес на управление, Руската Федерация, 107078, гр. Москва, ул. „******** учредена по силата на „Спогодба за създаване на М.И.Б.“ от 10 юли 1970г., регистрирана в секретариата на ООН под № 11417 от 01.12.1971г. сключения между ответниците Д.Ц.И., ЕГН ********** и А.Г.А., ЕГН ********** договор за доброволна делба на недвижим имот от 30.08.2011г. с нотариална заверка на подписите, рег. № 5781, том 3, № 20на И.И.-*** действие СРС и рег. №384 в НК, с който е прекратена собствеността върху недвижим имот, представляващ апартамент № 5 /пет/, разположен на две нива – на 3-ти /трети/ и 4-ти /четвърти/ жилищни етажи в жилищна сграда – блок № 2 /втори/, находящ се в гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „******** /пет/, състоящ се на трети етаж от: дневна, трапезария, кухня, будоар, кабинет, две стаи и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 4 /четири/ с площ от 16 кв. м., заедно с 30,16 % идеални части от общите части на сградата и 20,996 % идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, съставляващ УПИ № XVII – 369 от квартал № 212 по плана на гр. София, район „Витоша“, кв. „Б.“, ул. „********, местност „Гърдова глава“, като гореописаният ап. № 5 /пет/ е нанесен в кадастъра като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1937.369.2.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София. 

ОСЪЖДА Д.Ц.И., ЕГН ********** и А.Г.А., ЕГН ********** да заплатят на М.И.Б., със седалище и адрес на управление, Руската Федерация, 107078, гр. Москва, ул. „******** учредена по силата на „Спогодба за създаване на М.И.Б.“ от 10 юли 1970г., регистрирана в секретариата на ООН под № 11417 от 01.12.1971г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 933,74 лв. – разноски по делото за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважения иск.

            ОСЪЖДА М.И.Б., със седалище и адрес на управление, Руската Федерация, 107078, гр. Москва, ул. „******** учредена по силата на „Спогодба за създаване на М.И.Б.“ от 10 юли 1970г., регистрирана в секретариата на ООН под № 11417 от 01.12.1971г. да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Д.Ц.И. сумата от 2,50 лева, сторени разноски по делото, съразмерно на отхвърления иск, както и на А.Г.А., ЕГН ********** сумата 315 лева, сторени разноски по делото, съразмерно на отхвърления иск.

            ОСЪЖДА Д.Ц.И., ЕГН ********** и А.Г.А., ЕГН ********** да заплатят в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 2 565 лв. – държавна такса, дължима по уважения срещу ответниците иск.

            Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

СЪДИЯ: