Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 12120 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 14.07.2020г., допълнено в частта за разноските с определение от
02.09.2020г., постановени по гр.д. № 66648/2019г., СРС, II ГО, 78-ти състав е признато за
установено,на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответницата К.Х.Г. дължи на
ищеца „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД следните суми като задължения по договор за кредит
„бяла карта“ № 460552/25.03.2016г., прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от
11.11.2016г.: 497. 27 лв. - главница, 29. 73 лв. - договорна
лихва, 124. 46 лв. -такса разходи, 53. 60
лв. - лихва за забава, като е отхвърлил иска за сумата от 84. 98 лв. – неустойка.
С решението е присъдена и законна лихва върху главниците от датата на подаване
на заявлениетопо чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане.
Срещу
решението в частта за уважаване на исковете, е подадена въззивна
жалба от ответницата К.Х.Г., с
оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените
правила и материалния закон. Счита, че неправилно първоинстанционният съд не е
приел за разглеждане възражението ѝ за прихващане на нейни вземания за
надвнесени суми въз основа на нищожни клаузи срещу задълженията ѝ по
договора. Жалбоподателката счита, че същото е било наведено в първия възможен
момент – след приемането на заключението на вещото лице, от което за първи път
е разбрала за надвнесените суми. Оспорва да е настъпила предсрочна изискуемост
на задълженията ѝ по кредита, доколкото тя не е обявена надлежно преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Оспорва клаузата,
предвиждаща заплащане на разходи за действия по събиране на задължението, като противоречаваща на правилата на Закон потребителския кредит
и добрите нрави. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявените искове, с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А.З.К.Н.П.З.”
ЕООД оспорва жалбата с депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част, както и спазване
на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
Предявени са искове с правно основание
чл. 422 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 9 от ЗПК, чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване на установено, че ответницата
К.Х.Г. дължи на ищеца „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД следните суми по договор за кредит
„бяла карта“ № 460552/25.03.2016г., сключен от ответницата с „А.Ф.“ ООД, прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 11.11.2016г.:
497. 27 лв. – главница, ведно със законната лихва от 09.09.2019г.
до окончателното изплащане; 29. 73 лв. - договорна лихва за периода от
31.03.2016 г. до 06.07.2018г.; 84. 98 лв. – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; 124. 46 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение; 53. 60 лв. - лихва за забава за периода от 07.07.2018
г. до 30.08.2019г. За тези суми е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 13.09.2019 г. по гр.д. № 51633/2019 г.
по описа на СРС.
С отговора на исковата молба са
наведени доводи за нищожност на клаузите чл. 21 и чл. 22 от договора, с които е
предвидено заплащане на неустойка при забава и непредставяне на допълнително
обезщетение, както и разходи за събиране на вземането. След приемането от
районния съд на заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, от страна на ответницата, чрез пълномощника е направено възражение за прихващане със сумите 606. 94
лв. – платена неустойка за непредставяне на обезпечение и 128. 04 лв. – платени
разходи за извънсъдебно събиране. Възражението за прихващане не е прието за
разглеждане от СРС.
С договор за кредит „бяла карта“ от 25.03.2016г.,
„А.Ф.“ ООД, в качеството си на кредитодател се е задължил да предостави на К.Х.Г.,
в качеството ѝ на кредитополучател револвиращ кредит в максимален размер
на 500 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
международна кредитна карта Access finans/iCard/Visa, а кредитополучателят се задължава да
го ползва и върне съгласно условията на договора. Уговорен е годишен процент на
разходите по заема от 45.9 пункта и срок на кредита от 6 години. В чл. 12, ал.
1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на текущо задължение,
ответникът се задължава да предостави обезпечение на задължението си, под
формата на поръчителство, както и да заплати 15 % от максималния кредитен лимит.
При неосигуряване на лице, отговарящо на условията по чл. 16 от договора, което
да се задължи като поръчител, кредитополучателят дължи неустойка поради непредоставяне
на обезпечението в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница - чл. 21 и
разходи за действия по събирането на вземането в размер на 2,50 лв. на ден -
чл. 22, ал. 4. Съгласно чл. 22, ал. 1, при забава на плащане на задължение по
договора за кредит, последният става предсрочно изискуем, като кредитополучателят
дължи и разходите за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 120 лв. – чл.
22, ал. 5 от договора.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която предявеният иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 84. 98
лв. е отхвърлен, поради нищожност на клаузата на чл. 21 от договора, с която е
уговрена. Поради изложеното, следва да бъде съобразен извода на
първоинстанционния съд за нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 26,
ал. 1, предл. трето от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
В
допълнение следва да се посочи, че клаузата на чл. 21 от договора е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД като противоречаща на закона. Процесният
договор за кредит „бяла карта“ от 25.03.2016г. попада в предметния обхват на
Закона за потребителския кредит. С процесната клауза се предвижда по същество
неустойка при просрочие на плащания по договора.
Действително, непосредствената предпоставка за възникване на неустойката е
непредоставяне на допълнително обезпечение под формата на поръчителство от физическо
лице, но основният елемент за възникване на отговорността е допуснатата от
кредитополучателя забава. Задължението за ангажирането на поръчител по чл. 16
от договора възниква именно при просрочие на текущо
парично задължение. С предоставяне на допълнителното обезпечение по същество е
предвидена възможност за длъжника да се освободи от заплащането на неустойка. Още
повече, тази възможност е трудно осъществима - не може да се очаква от
длъжника, независимо от размера на просрочената сума, в предвидения кратък
3-дневен срок, да осигури лице, отговарящо на подробните критерий на чл. 16 от
договора, което да е склонно да се задължи като поръчител. С оглед на изложеното,
неустойката по чл. 21 от договора е предвидена във връзка със забава на дължими
по договора плащания, а не неизпълнение на друго, непарично задължение по
договора – за предоставяне на обезпечение.
Така
уговорена, неустоечната клауза влиза в противоречие с правилата на чл. 33, ал.
1 и 2 от ЗПК, съгласно които, при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, която не
може да надвишава размера на законната лихва. Освен, че отговорността за забава
в случая не е уговорена като лихва, а като многократно начислявана определяема сума,
нейният размер значително надвишава размера на законната лихва от 10 пункта над
основния лихвен процент /ПМС № 426/18.12.2014 г./. В случая, с оглед начина на
начисляването ѝ, размерът на неустойката не може да бъде намален до
размера на законната лихва. В същото време, съгласно константната практиката на
СЕС, националният съд, след като констатира неравноправност на клауза в
потребителски договор, не може да допълни договора, като измени съдържанието на
тази клауза /така Решения по дела C-618/10, C-26/13 и др./. Въпреки че в случая
не се установява неравноправност на клаузата, а нейното противоречие със
закона, ЗПК дава уредба на обществени отношения, които по същността си са
потребителски.
Нищожни
се явяват и клаузите на чл. 22, ал. 4 и ал. 5 от договора, с която се предвижда
заплащането на разходи за действия по събиране на задължението. Доколкото задълженията
по тези клаузи възникват единствено от факта на забава на длъжника, а не по
повод конкретно направени и доказани разходи във връзка със събиране на
вземането, то по същността си те представляват мораторни неустойки и
начисляването им противоречи на горепосочените правила на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
от ЗПК. От друга страна, тези разходи следва да се квалифицират като такси във
връзка с управлението на кредита и като такива не могат да бъдат събирани от
длъжника по аргумент от чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Съдът,
по реда на чл. 162 от ГПК и като взе предвид неоспореното заключение на приетата от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, намира, че размерът на
задълженията общо за процесния период, без да се вземат предвид
начислените суми за неустойка и за разходи във връзка с изпълнението, възлиза
на сумата 6 475. 70 лв. От своя страна, не е спорно и установено от заключението
на ССчЕ, че ответницата е направила плащания в общ
размер на 6 630. 08 лв. СРС, въпреки че е приел неустоечната клауза на чл.
21 от договора за нищожна, не е съобразил извършените въз основа на нея
плащания. С оглед изложеното, следва да се приеме, че задълженията по договора
са изцяло погасени.
Следва
да се отбележи, че надвнесените въз основа на нищожните клаузи на чл. 21 и чл.
22 от договора суми следва да бъдат съобразени при отчитане на погасителния
ефект на извършените от ответницата плащания по реда на чл. 76 от ЗЗД, а не
като предмет на възражение за прихващане. Поради изложеното изявлението на
ответницата следва да бъде ценено от съда като възражение за прихващане на
изпълнение, а не като възражение за прихващане по чл. 103 ЗЗД.
Крайните изводи на двете инстанции не
съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените
от „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД срещу К.Х.Г. искове с правно основание чл. 422 от ГПК
вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи по
сключен с „А.Ф.“ ООД договор за кредит „бяла карта“ № 460552/25.03.2016г., вземанията
по които са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от 11.11.2016 г. следните
суми: 497. 27 лв. – главница, ведно със законната лихва от 09.09.2019 г. до
окончателното изплащане; 29. 73 лв. - договорна лихва за периода от 31.03.2016
г. до 06.07.2018 г.; 53. 60 лв. - лихва за забава за периода от 07.07.2018 г.
до 30.08.2019 г. и 124. 46 лв. такса-разходи, следва да бъде отменено, а
исковете отхвърлени като неоснователни и погасени чрез плащане.
Решението следва да бъде отменено и в
частта, с която К.Х.Г. е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата от 441. 75 лв. – разноски в първоинстанционното
производство и сумата от 66. 93 лв. – разноски в заповедното производство.
При
този изход на спора право на разноски има ответницата. За първоинстанционното
производство ѝ се дължат разноски в размер общо на сумата 300 лв. –
адвокатско възнаграждение, като следва да ѝ бъде присъдена допълнително
сумата от още 267. 74 лв. За въззивната инстанция на ответницата следва да
бъдат присъдени разноски в общ размер на 375 лв. – държавна такса и уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. , намалено по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК на основание чл. 7, ал.2, т. 1 НМРАВ по възражението на
въззивника, направено своевременно. Претендираното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в
размер на общо сумата 400 лв. е прекомерно с оглед фактическата и правна
сложност на делото.
Настоящият съдебен състав намира, че разноски за заповедното
производство не се дължат на длъжника в случаите на образувано исково производство
по чл. 422 ГПК, тъй като защитата в заповедното производство се включва в
защитата по исковото производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение от 14.07.2020г.,
допълнено в частта за разноските с определение от 02.09.2020г., постановени по
гр.д. № 66648/2019год., СРС, II ГО,
78-ти състав
в частта, с която е признато за установено на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК,
че ответницата К.Х.Г. дължи на ищеца „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД следните суми като
задължения по договор за кредит „бяла карта“ № 460552/25.03.2016г., прехвърлени
на ищеца с договор за цесия от 11.11.2016г.: 497. 27
лв. - главница, ведно със законната лихва от 09.09.2019г.
до окончателното изплащане, 29. 73 лв. договорна лихва, 124. 46 лв. – такса разходи
и 53. 60 лв. лихва за забава, както и в частта, с която К.Х.Г. е осъдена да заплати н.
„А.З.К.Н.П.З.” ЕООД, сумата от 441. 75 лв. – разноски в първоинстанционното
дело и сумата от 66. 93 лв. – разноски в заповедното производство и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД,
ЕИК *******срещу К.Х.Г., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК, 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване на установено, че ответницата дължи на
ищеца следните суми по договор за кредит „бяла карта“ от 25.03.2016г., сключен от ответницата с „А.Ф.“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за
цесия от 11.11.2016г.: 497. 27 лв. – главница, ведно
със законната лихва от 09.09.2019г. до окончателното
изплащане; 29. 73 лв. - договорна лихва за периода от 31.03.2016г. до
06.07.2018 г.; 124. 46 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение и 53. 60 лв. - лихва за забава за периода от 07.07.2018 г. до
30.08.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 13.09.2019 г. по гр.д. № 51595/2017 г. по описа
на СРС, 26 състав.
ОСЪЖДА „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД, ЕИК *******да
заплати на К.Х.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
сумата 375 лв. – разноски за въззивната
инстанция и сумата 267. 74 лв. – допълнително разноски за адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство.
Решението в частта, с която е
отхвърлен иска за заплащане на сумата от 84. 98 лв. – неустойка, е влязло в
сила като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.