Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 108
гр. Севлиево, 29.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание
на
двадесет и седми май
през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ГЕРГАНА БОЖИЛОВА
при
секретаря ВИКТОРИЯ ДРАГОЛОВА
като
разгледа докладваното от съдията БОЖИЛОВА
гр.д. № 1338 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правно основание чл. 128 т. 2, чл. 215, чл. 221, ал. 1, чл. 224, ал. 1 КТ от Н.Й.С. *** срещу “Шпийс транс” ЕООД за заплащане на следните суми: 4733,
36 лв., представляваща дължимо брутно
трудово възнаграждение за периода 21.02.2019 г. – 02.10.2019 г., ведно със
законната лихва за забава, считано от завеждане на исковата молба до
окончателното плащане; 4451,18 лв., представляваща неизплатени командировъчни
пари за трансгранична командировка в Европейския съюз за периода 11.03.2019 г.
– 07.06.2019 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението; ***
лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудов договор по чл. 221 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение и 330, 91 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на служителя за периода
21.01.2019 г. – 02.10.2019 г. Възнагражденията се претендират като брутни, като
ищецът претендира и разноските по делото.
Ищецът твърди, че между него и ответника е съществувало трудово
правоотношение, въз основа на което е заемал длъжността „***”. Същият твърди,
че е постъпил на работа на 21.01.2019 г. – датата на сключване на трудовия
договор. Ищецът поддържа, че още със сключването на договора му била връчена
Заповед за командироване от 21.01.2019 г. за осъществяване на международни
превози на товари в Европейския съюз. Командировъчните разходи били определени
на сумата от 2200 евро месечно или 4209,43 лв. в левова равностойност. Ищецът
твърди, че е изпълнил добросъвестно трудовите си задължения по повод
командироването му, което е приключило на 07.06.2019 г., когато по указания на
работодателя предал тежкотоварния автомобил и превозните документи за
извършване доставки на друг свой колега. В исковата молба се сочи, че и след
тези събития и въпреки че работодателят не заплащал навреме всички договорени
със служителя суми, ищецът останал в готовност да изпълнява нови възложени
задачи, но работодателят бездействал, като не ангажирал служителя с нови
курсове. При случайна проверка на осигурителното си досие ищецът установил, че
трудовият му договор не е регистриран по реда на чл. 62, ал. 3 от КТ и
работодателят не е внасял осигурителни вноски за него. Ищецът твърди, че на
02.10.2019 г., с волеизявление по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ,
едностранно е прекратил правоотношението си с ответното дружество поради
неизплащане на трудово възнаграждение, командировъчни пари и невнасяне на
осигурителни вноски. Изявлението било получено на 02.10.2019 г. от ответното
дружество. Ищецът сочи, че за целия период на трудовото правоотношение –
21.01.2019 – 02.10.2019 г. работодателят е извършвал в полза на служителя
частични плащания в размер на сумата от общо 8092,50 лв., като са останали
дължими следните суми:
Сумата в размер на 4733,36 лв. , представляваща:
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за девет отработени от ищеца дни за
месец януари 2019 г. – в размер на 229, 01 лв.
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за период от осем пълни месеца
(01.02.2019 г. – 30.09.2019 г.) в размер на 4480 лв.
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за един работен ден от месец
октомври 2019 г. в размер на 24,35 лв.
Сумата 12 543, 68 лв., представляваща:
-
2919,29 лв. – за 21 дни командировка за месец март
-
4309,43 ля. – пълен месец в командировка – за месец април
-
4309,43 – пълен месец в командировка – за месец май
-
1005, 53 лв. – 7 дни в командировка за месец юни
Сумата *** лв. – представляваща обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието.
Сумата от 330,91 лв. за 13 дни платен годишен отпуск.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор от ответното дружество. Ответникът не спори относно съществуването на
трудовото правоотношение, както и че на 02.10.2019 г. от него е получено
заявлението на ищеца Н.Й.С. за прекратяване на трудовото му правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Оспорва претенциите по размер. По отношение
претенциите за командировъчни разходи, ответникът поддържа, че не са в размер
на 2200 евро, а в размер на 4000 лева, което било видно от представения трудов
договор. Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че последният е постъпил на
работа на 21.01.2019 г., както е записано в трудовия договор. Поддържа, че на
същия ден ищецът заявил, че не може веднага да започне работа, т.к. иска да
бъде коректен към настоящия си работодател и да отработи уговорено предизвестие,
поради което и дружеството - ответник не е уведомило ТД на НАП за наличието на
сключения между страните договор. Ответникът твърди, че до 01.03.2019 г. ищецът
е имал трудово правоотношение с фирма “Булунг Логистик ГМБХ & Ко” и че ищецът е
започнал да полага труд при ответника от 11.03.2019 г. В отговора на исковата
молба се твърди, че на 07.06.2019 г. ищецът, с подписан между страните протокол,
е издал на работодателя поверения му тежкотоварен автомобил ведно с
принадлежностите към него и с уговорката, че ищецът напуска работа. Поддържа
се, че на същата датата на служителя е издадена Заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение, която бил поканен да подпише, но не се явил за
връчване, и тъй като съдържанието било известно на ищеца, работодателят приел,
че трудовото правоотношение е прекратено. Ответникът поддържа, че ищецът е
престирал труд само в периода 11.03.2019 г. до 07.06.2019 г., като след 07.06.
2019 г. ищецът не е полагал труд и не се е явявал на работа. Ответното
дружество навежда доводи, че без доказателства за реално извършена от ищеца
работа в периода от 21.01.2019 г. до 10.03.2019 г. и от 08.06.2019 г. до
02.10.2019 г. не му се дължи възнаграждение. С оглед изложеното, ответникът
признава, че на ищеца се дължат трудови възнаграждения, както следва: 325, 80
лв. - за месец март 2019 г. – 15 работни дни; 434,55 лв. – за месец април 2019
г. – пълен работен месец, 434,55 лв. – за месец май 2019 г. – пълен работен
месец и 108, 60 лв. – за месец юни 2019
г. – за пет работни дни. Искането към съда е да отхвърли иска за разликата от
сбора на горните суми – 1303, 50 лв. до пълния предявен размер от 4733,36 лв.
като неоснователен.
По отношение на иска за командировъчни разходи ответникът
поддържа, че издадената на 21.01.2019 г. заповед за командировка е отменена с
допълнителна писмена заповед, като с нова заповед от 08.03.2019 г. ищецът Н.С.
е командирован за периода от 11.02.2019 г. до 07.06.2019 г. при вписаните в
заповедта условия, а именно: 2045,17 евро или 4000 лв. месечно и се дължат
сумите, както следва: 2 709, 63 лв. за месец март 2019 г. – 21 дни в
командировка; 4000 лв. – за месец април 2019 г. – пълен месец в командировка;
4000 лв. – за месец май 2019 г. – пълен месец в командировка, 933, 31 лв. – за
месец юни – 7 дни в командировка или общо дължимите за командировки суми са в
размер на 11 642 лв., от които били заплатени 8 092, 50 лв., както ищецът сам е
посочил. Ответникът сочи, че между страните била постигната уговорка от
дължимата сума за командироване да му бъде прихваната сума в размер на 523, 98
евро/ или 1024,82 лв./, която сума е платена от работодателя за закупения на
работника служебен телефон и аксесоари. Съобразно изложеното ответникът
поддържа, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен за разликата над 2525, 62
лв. до предявения размер от 4 451,18 лв. като неоснователен.
По отношение на предявения иск по чл. 224 КТ за заплащане
на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, ответникът
поддържа, че съобразно престирания труд за три месеца на ищеца се дължи
обезщетение за платен годишен отпуск в размер на 5 работни дни, а именно 140
лв., като за разликата до пълния предявен размер от 330, 91 лв. искът е
неоснователен.
В отговора на исковата молба се поддържа, че искът по чл.
221, ал. 1 КТ е изцяло неоснователен, тъй като трудовото правоотношение между
страните не е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2.
Ответното дружество претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото намира следното:
По исковете за трудово
възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ:
Страните не спорят относно
възникването, съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение
помежду им. Установява се от представения по делото Трудов договор от
21.01.2019 г., че между “Шпийс транс” ЕООД, в качеството му на работодател, и Н.Й.С.,
в качеството му на работник/служител, е сключен безсрочен трудов договор за
длъжност с код по НКПД 83322006, за 8 часово работно време, при месечно трудово
възнаграждение в размер на *** лв. и възнаграждение за командировъчни в размер
на 4000 лв., платими до 10-то число на следващия месец. В договора е посочено,
че работникът/служителят има право на платен годишен отпуск по чл. 155 КТ за
срок от 20 работни дни. В трудовия договор е посочено, че работникът е постъпил на работа на 21.01.2019 г.
В приложение на
установената от чл. 8, ал. 2 КТ презумпция и при липсата на обратно доказване
от страна на ответника, съдът приема, че за същия период работникът е
изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, включително задължението си
да престира работна сила. Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника, че ищецът не е престирал работна сила от датата на сключване на
договора, а именно 21.01.2019 г., тъй
като имал сключен трудов договор с друг работодател, както и че не е
регистрирал трудовия договор с ищеца, тъй като последният поискал да отработи
предизвестие с предходен работодател, поради следните съображения:
Съгласно трайната съдебна
практика работодателят не може да влече благоприятни правни последици в процеса
на доказване от неизпълнение на административното си задължение по чл. 62, ал.
3 КТ, както и от неизпълнението на задълженията си за съставяне на ведомости и
други документи, удостоверяващи предоставянето на работна сила.
Добросъвестността, в т.ч. и престирането на труд, се предполага съгласно
презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ, която не би могла да бъде оборена въз основа
на постъпилата по делото справка за подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ за
ищеца. Това е така, тъй като съгласно чл.
111 КТ работникът може да сключва трудови договори и
с други работодатели за извършване на работа извън установеното за
него работно време по основното трудово правоотношение (външно
съвместителство), освен ако в трудовия договор по основното трудово
правоотношение не е уговорено друго, а съгласно § 1, т. 12 ДР
КТ "основно трудово правоотношение" е всяко трудово
правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е
съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен
труд. Двете трудови правоотношения - основно и по договор за външно съвместителство,
съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или
прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия
договор по другото.
Нещо повече, в приложения
по делото и неоспорен трудов договор изрично е посочено, че
работникът/служителят постъпва на работа на 21.01.2019 г. Трудовият договор в
тази си част е частен свидетелстващ документ, съдържащ неизгодни за издателя си
факти, поради което и се ползва, както с формална, така и с материална
доказателствена сила. Според чл.180 ГПК подписаните от лицето, което ги е
издало, частни документи /диспозитивни и свидетелстващи/ притежават формална
доказателствена сила и съставляват доказателство, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от това лице.
Съобразно гореизложеното съдът
приема, че началната дата, от която работникът е започнал действително да
полага работна сила при ответното дружество, е 21.01.2019 г.
По отношение на датата на
прекратяване на договора съдът намира следното:
Съгласно чл. 335, ал. 1 КТ трудовият договор се прекратява
писмено. Формата е за действителност. Ето защо не могат да бъдат споделени
възраженията на ответника, че на 07.06.2019 г., с подписването на протокол за
предаване на поверения му тежкотоварен автомобил, страните са се уговорили, че
ищецът напуска работа, като от същата дата му била издадена заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение, която той не се явил да подпише. По
делото липсват доказателства за издаване на заповед от страна на работодателя
на посочената дата. Следва да се отбележи, че заповед може да бъде връчена на
работника и при отказ, като последното се удостоверява с подписването и от
свидетели. Субективното убеждение на работодателя, формирано въз основа на
устна уговорка за прекратяване на трудовия договор, е правно ирелевантно.
Съобразно изложеното съдът
намира, че прекратяването на правоотношението между страните е извършено на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 02.10.2019 г., което основание дава право
на работника да прекрати едностранно правоотношението, без да отправя
предизвестие при наличие на предпоставките за това. По делото не са ангажирани
от страна на работодателя доказателства за заплащане на уговореното месечно
трудово възнаграждение, поради което потестативното право на работника да
прекрати правоотношението на това основание е било осъществено правомерно.
По силата на чл. 128 КТ като насрещна престация за предоставената и
ползвана от него работна сила работодателят дължи на работника заплащане на
уговореното трудово възнаграждение.
При липса на доказателства от ответното дружество за извършено плащане на
уговореното месечно трудово възнаграждение за процесния период предявеният иск
по чл. 128, т. 2 КТ се явява изцяло основателен. Т.е. на работника е дължима сумата в размер на
4733,36 лв., представляваща:
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за девет отработени от ищеца дни за
месец януари 2019 г. – в размер на 229, 01 лв.
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за период от осем пълни месеца
(01.02.2019 г. – 30.09.2019 г.) в размер на 4480 лв.
-
неплатено брутно трудово възнаграждение за един работен ден от месец
октомври 2019 г. в размер на 24,35 лв.
Следва да се отбележи, че съдът споделя съображенията, изложени в Решение
166/25.02.2010г. по гр.д.№ 220/2009г., ІІІг.о. на ВКС, постановено по реда на
чл. 290 ГПК, че вземането възниква за брутния размер на възнаграждението,
съответно при липсата на доказателства работодателят да е направил реално
плащания на удръжките към бюджета за дължим данък върху доходите и осигурителни
вноски, то следва да се присъди брутното възнаграждение, като работникът си
остава задължен за данъци и припадащата му се част от осигуровките, която
следва сам да внесе или да се съберат при принудителното изпълнение.
По отношение иска по чл. 215 КТ:
За да възникне субективното притезателно право
на работника за командировъчни пари, следва в обективната действителност да са
проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ищецът да е
полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на
ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови
задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността
и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в
друго населено място, определено от работодателя.
Установи се по делото, че през процесния период
между страните в настоящото съдебно производство е съществувало действително
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „***”.
Правният спор по настоящия иск се съсредоточава
върху размера на претендираното спорно материално право.
По делото са представени две заповеди, издадени
от орган на работодателската власт при ответното дружество, с които Н.С. е бил
командирован за повече от 30 дни. В първата заповед от 21.01.2019 г. е посочено
възнаграждение 2200 евро. Втората командировъчна заповед е била издадена на 08.03.2019
г., в същата е посочен период на командироването от 11.03.2019 г. до 07.06.2019
г., при финансови условия 2045,17 евро /4000 лв./ месечно, които са за сметка
на дружеството - работодател.
Неоснователни са твърденията на ищеца, че
размерът на обезщетението за дневни командировъчни пари следва да се определи
съгласно заповедта на работодателя от 21.01.2019 г., тъй като разпоредбата на
чл. 228, ал. 2 КТ предвижда, че размерът на обезщетението по чл. 215 КТ се
прилага, доколкото в акт на Министерски съвет, в колективен трудов договор или
в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Тълкувайки разпоредбите
на чл. 215 КТ и чл. 228 КТ се налага извода, че законодателят е предвидил
размери на командировачните пари, под които работодателят не може да слиза при
изплащането им на работниците. Работодателят може да определя размера на
командировачните, които ще изплаща, при
условие, че е по-голям от нормативно установения, като съгласно разпоредбата на
чл. 228, т. 2 КТ релевантен за определената сума е трудовия договор, в който в
случая е посочена сумата от 4000 лв. месечно, при липса на фактически твърдения
уговорената сума да е по-ниска от предвидените размери в Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина.
Между страните няма спор, че работникът е бил
командирован за периода от 11.03.2019 г. до 07.06.2019 г., както и че
дружеството ответник е извършило частични плащания за командировъчни разходи в
размер на 8 092, 50 лв.
Съобразно изложеното съдът намира, че за месец
март 2019 г. дължими – 21 дни в командировка е дължима сумата от 2709, 63 лв.,
за месец април 2019 г. – пълен месец в командировка е дължима сумата от 4000
лв., за месец май 2019 г. – пълен месец в командировка е дължима сумата от 4000
лв., за месец юни 2019 г. – 7 дни в командировка е дължима сумата от 933,31
лв., за дължимостта на които е налице и изрично направено признание от страна
на ответника в отговора на исковата молба. От тези суми следва да бъде приспадната
сумата от 8 092,50 лв., за която както беше посочено, страните не спорят, че е
била платена от работодателя, поради което дължима остава сумата в размер на 3
550,44 лв.
С отговора на исковата молба ответникът
своевременно е заявил, че между страните била постигната договорка от дължимите
командировъчни да бъде прихваната сума в размер на 523, 98 евро, която била
платена от работодателя за закупения служебен мобилен телефон ***.
Прихващането като едностранно волеизявление, с
което се погасяват две насрещни вземания до размера на по-малкото, е уредено в
чл. 103 ЗЗД. За да породи компенсаторното изявление целения погасителен ефект,
е необходимо да са налице следните материални предпоставки: наличие на две
насрещни парични задължения; задълженията да са ликвидни, т. е. да са
установени по основание и размер; активното вземане следва да е изискуемо.
Възражението за прихващане е възможно да се направи съдебно или извънсъдебно.
Съдебното прихващане е допустимо и когато активното вземане не е ликвидно, като
в съдебното решение този въпрос ще бъде разрешен със силата на присъдено нещо –
арг. чл. 298 ГПК.
Ответникът навежда компенсаторно възражение с
дължими от него командировъчни пари със сумата, която ищецът е дължал за
задържане на мобилен телефон и аксесоари за него, като за доказване
основателността на възражението за прихващане, ответникът е представил протокол
№ 1 от 07.06.2019 г. Ищецът е оспорил представения по делото протокол с
твърдения, че същият е бил допълнен от насрещната страна в частта относно
приспадане на суми за задържания мобилен телефон. Ищецът е представил копие и
фото снимка на протокол 1 от 07.06.2019г., в които липсва допълнителна уговорка
между страните за прихващане на дължимите суми за командироване срещу
задържания мобилен телефон. С оглед оспорването на протокола съдът е допуснал
свидетелят М. С. С., от чиито показания се установява, че действително е
извършено дописване, тъй като свидетелят С. трябвало да види точната сума за
телефона, за което е оставил празно място.
Съдът кредитира показанията на свидетелят С. в
частта относно обстоятелството, че текстът за стойността на телефона и
приспадането на същата от дължимите суми е добавен след подписването на
протокола и снимането му от страна на ищеца. В останалата си част относно
съгласието на служителя с добавения текст, съдът намира, че показанията на
свидетеля не следва да бъдат ценени, тъй като целят установяване на изменение
на писмени съглашения, в които страната е участвала, което като съдържание не
може да бъде установявано със свидетелски показания предвид забраната на чл.
164, ал. 1, т. 5 ГПК, без да е налице изрично съгласие на насрещната страна.
Предвид изложеното направеното компенсаторно
волеизявление се явява неоснователно, тъй като не е установено пълно и главно
ликвидно задължение на служителя за сума за задържан мобилен телефон, нито се
установява такова в хода на процеса.
Ето защо, предявения иск по чл. 215 КТ следва да
бъде уважен за сумата от 3 550, 44 лв.
По отношение исковете по чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ.
Правоотношението между
страните е прекратено поради забавено изпълнение на задължението на
работодателя да заплаща трудово възнаграждение, на основание чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ. В този случай работодателят дължи обезщетение съгласно чл. 221, ал. 1 КТ
в размер на едно брутно трудово възнаграждение, тъй като правоотношението между
страните е било безсрочно, съответно не е уговорен различен срок на
предизвестието от посочените в чл. 326, ал. 2 КТ. Обезщетението се определя на
база брутното трудово възнаграждение за пълен отработен месец преди
прекратяването, в случая от възнаграждението за м.септември 2019 г.., което е в
размер на *** лв.
Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск от 13 дни. По делото се установява, че служителят е отработил 8 месеца и
10 дни и 20 дни платен годишен отпуск годишно, съгласно трудовия договор,
поради което на ищеца се дължи обезщетение за 13 дни отпуск, което съдът на
основание чл. 162 ГПК определи в размер на 330,91 лв.
По разноските:
Право на разноски при този
изход от спора имат и двете страни, които са ги претендирали.
На ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 1384,11 лв. за
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
На ответника следва да се присъдят разноски в размер на 116, 21 лв. за
адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.
Ответникът следва да бъде
осъден да заплати държавна такса по сметка на Севлиевският районен съд по
уважената част от исковете в размер на 431,34 лева.
Водим
от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ШПИЙС ТРАНС ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Севлиево, ул. “Минчо Михайлов” № 10, представлявано от
Д. П. С., да заплати на Н.Й.С., ЕГН:
**********,*** следните суми:
- на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата в размер на 4733, 36 лв. /четири хиляди седемстотин тридесет и три лева и
тридесет и шест стотинки/, представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение
за периода 21.01.2019 г. – 02.10.2019 г.,
ведно със законна лихва за забава, считано от 29.11.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане;
- на основание чл. 215 КТ сумата в размер от 3550, 44 лв. /три хиляди петстотин и петдесет лева и четиридесет и
четири стотинки/, представляваща неизплатени командировъчни разходи за
трансгранична командировка за периода 11.03.2019 г. – 07.06.2019 г., ведно със
законна лихва за забава, считано от 29.11.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане.
- на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата в размер на *** лв. /петстотин и шестдесет/ лева, представляваща обезщетение за
прекратяване на трудовото правоотношение в размер на едно брутно трудово възнаграждение
и
- на основание чл. 224 КТ сумата в размер на 330, 91 лв. /триста и тридесет лева и деветдесет и една стотинки/, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск на служителя за периода 21.01.2019 г. до
02.10.2019 г..
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Й.С., ЕГН:
**********,***, против ШПИЙС ТРАНС ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Севлиево, ул. “Минчо Михайлов” № 10,
представлявано от Д. П. С., иск по чл. 215 КТ над размер от 3550,44
лв. до предявения размер от 4451,18лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА ШПИЙС ТРАНС ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Севлиево, ул. “Минчо Михайлов” № 10, представлявано от Д.
П. С., да заплати на Н.Й.С., ЕГН: **********,***, сумата от 1384, 11 лв. /хиляда триста и
осемдесет и четири лева и единадесет стотинки/, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Н.Й.С.,
ЕГН: **********,***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ШПИЙС ТРАНС ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Севлиево, ул. “Минчо Михайлов” № 10, представлявано
от Д. П. С., сумата от 116, 21 лв.
/сто и шестнадесет лева и двадесет и една стотинки/, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ШПИЙС ТРАНС ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Севлиево, ул. “Минчо Михайлов” № 10, представлявано от Д.
П. С., да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд гр.Севлиево държавна такса в размер на сумата
от 431,34 лв. /четиристотин
тридесет и един лева и тридесет и четири стотинки/.
ДОПУСКА
предварително изпълнение на решението, на осн.чл.242 ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
Габровския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: