Р Е Ш
Е Н И
Е № 276
гр.
Пловдив, 03.10.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 669/2018 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 164 от 04.04.2018
година, постановено по т. дело № 106/2017 година по описа на Окръжен съд – С.З.,
е осъдено З. „Б.И.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,,Л.‘‘, ул.
,,***‘‘№ 87, да заплати на К.М.Р., ЕГН **********,***, сумата от 28 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които вреди се
намират в пряка причинно-следствена
връзка с ПТП, настъпило на 21.12.2016 г.
около 23,25 часа на път ***, км.226+300, ведно със законната лихва върху
главницата от 21.12.2016 г. до окончателното й изплащане.
С това решение е отхвърлен предявеният
от К.М.Р. против З. „Б.И.“ АД иск с
правно основание по чл. 432 от КЗ за сумата над 28 000 лева до претендираните
55 000 лева обезщетение за неимуществени вреди като неоснователен.
Осъдено е З. „Б.И.“ АД да заплати
на К.М.Р. сумата от 1530 лева разноски по делото съразмерно с уважената част от иска.
Осъден е К.М.Р. да заплати на З. „Б.И.“
АД сумата от 2037 лева разноски по
делото съразмерно отхвърлената част от иска.
Осъдено е З. „Б.И.“ да заплати в
полза на Държавата по бюджета на съдебната власт сумата от 1 120 лева, представляваща дължима държавна
такса по делото.
С определение № 1037 от
03.10.2018 година, постановено по делото в производство по чл. 248 от ГПК, е
изменено първоинстанционното решение в частта за дължимите разноски от К.М.Р.
на З. „Б.И.“ АД, като е осъден К.Р. да заплати на З. „Б.И.“ АД сумата от 1399 лева разноски по делото
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Срещу така постановеното решение
са подадени две въззивни жалби.
Ищецът в първоинстанционното
производство К.М.Р. чрез процесуалния си представител адвокат П.В. е обжалвал
решението в отхвърлителната му част досежно размера на обезщетението за
неимуществени вреди. Във въззивната жалба са изложени доводи, че справедливият
размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД съобразно претърпените от ищеца
болки и страдания е 55 000 лева, както и че не е налице съпричиняване от
страна на пострадалия, поради което обезщетението следва да бъде присъдено в
пълния му претендиран размер. Искането е за
отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и за постановяване
на ново по същество, с което да се присъди пълния размер на обезщетението от
55 000 лева ведно със законната лихва от датата на настъпване на ПТП,
както и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от закона за
адвокатурата.
Срещу първоинстанционното решение
е подадена въззивна жалба и от ответника в първоинстанционното
производство З. „Б.И.“ АД в осъдителната
му част за присъденото обезщетение за неимуществени вреди над 10 000 лева
до 28 000 лева. Оплакванията отново са за неправилно приложение на
принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди с оглед установените по делото болки и
страдания за ищеца. Справедливото обезщетение според жалбоподателя било около
20 000 – 25 000 лева. Освен това се поддържа, че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 50%, а не в приетия от
първоинстанционния съд размер – 30%. Искането
е да се отмени първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено
обезщетение над размера от 10 000 лева ведно със законната лихва върху
него, както и да се присъдят на жалбоподателя направените разноски и адвокатски
хонорар пред двете съдебни инстанции.
Срещу въззивната жалба на З. „Б.И.“ АД е подаден писмен отговор от К.М.Р.
с изразено становище за нейната неоснователност.
Пред въззивната инстанция е
приложено като доказателство по делото НОХ дело № 155/2018 година по описа на
ОС – С.З., по което е постановена влязлата в сила присъда срещу прекия
причинител на вредата С.О.К..
Съдът, съобразявайки оплакванията във въззивните
жалби, събраните по делото доказателства
и доводите на страните, приема следното:
Въззивните жалби са
процесуално допустими, подадени са
от лица, имащи правен интерес да обжалват, а именно от ответника по
предявения иск срещу решението в осъдителната му част частично и от ищеца срещу решението в отхвърлителната
част изцяло. При подаването на
въззивните жалби е
спазен срока по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед на правомощията си по чл.
269 от ГПК намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По същество съдът намира
следното:
С представените по делото и
неоспорени от ответника писмени доказателства, по-конкретно с представеното на
стр. 162 от първоинстанционното дело уведомление изх. № 1522 от 07.03.2017
година се установява, че ищецът К.М.Р. е сезирал ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди при ПТП, станало на 21.12.2016 година,
заведена е щета № **********. Претенцията
е основана на съществуващата застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника
за автомобила, с който е причинено ПТП – застрахователна полица ***. Безспорно е между страните, а и от цитираното
уведомление е видно, че до заплащане на
обезщетение от застрахователя по застрахователната
претенция на ищеца по реда, предвиден в
чл. 380 от КЗ не се е стигнало, поради непредставяне
от ищеца на поискани от ответника доказателства. При положение, че ищецът не е получил сума от застрахователя по заведената от него застрахователна претенция, предявеният пред
съда иск е допустим съгласно изискванията на чл. 498 ал. 3 от КЗ.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивната жалба, освен когато става
дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно
за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. /
Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе само по въведените
с въззивните жалби оплаквания, посочени по- горе. Те се свеждат до това какви
неимуществени вреди, за които претендира ищецът, са реално претърпени от
него при процесното ПТП по вид,
интензитет и продължителност и са установени със събраните доказателства, респ. какъв
е справедливият размер на обезщетението за претендираните и установени
неимуществени вреди, както и налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия
и в какъв размер.
Между страните са безспорни, а и
от събраните по делото доказателства се установяват следните обстоятелства,
имащи значение за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявения
срещу него пряк иск:
Първото от тях е наличието на
валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с ответното дружество за автомобила, с който
е причинено ПТП, станало на 21.12.2016 година, а именно автомобил марка М.с
рег. № ***, собственост на Л.И. Л.,
управляван от С.О.К..
В хода на производството по настоящото дело е
влязла в сила присъда № 34 от 18.09.2018 година, постановена по НОХ
дело № 155/2018 година по описа на Окръжен съд – С.З.. С нея С.О.К. е признат за виновен в това, че
на 21.12.2016 година в района на км. 226+300 от автомагистрала „Т.“, при
управление на МПС – лек автомобил марка М. с рег. № *** е нарушил правилата за
движение, установени в Закона за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2, изречение първо; чл. 101,
ал. 1, изречение първо във връзка с чл. 101, ал. 3, т. 9; чл. 133, ал. 1; чл.
139, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 9, б. „а“ и „б“ от ППЗДП, в
резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на едно лице и средна
телесна повреда на повече от едно лице, сред които и на К.М.Р.. С присъдата е
прието, че на К.М.Р. е причинена
многостепенна средна телесна повреда, изразяваща се в подкожен емфизем и
контузия на белите дробове, причинили разстройство на здравето, временно опасно
за живота, счупване на пет ребра вдясно
/ от трето до седмо/ и счупване на бодилестите израстъци на пети до осми
гръдни прешлени, причинило трайно затрудняване на движението на снагата за
повече от 30 дни и счупване на дясната ключица и дясната лопатка, причинило
трайно затрудняване на движението на десния горен крайник за повече от 30 дни,
като след деянието подсъдимият е
направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите –
престъпление по чл. 343 а, ал. 1 б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 3, б. „б“,
предложение първо във връзка с ал. 1, б. „в“ във вр. с ал.4, вр. с чл. 342, ал.
1 и чл. 54 от НК.
Тези доказателства установяват,
че ПТП, при което е пострадал ищецът, се
дължи на противоправното и виновно
поведение на С.О.К. – водача на
застрахования автомобил по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника.
По делото са въведени от
ответника обстоятелства, свързани със съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия К.М.Р.. Съдът
намира обаче, че въз основа на събраните доказателства не може да бъде направен
категоричен извод за наличие на такова съпричиняване.
От приетата по делото комплексна
експертиза, както и от обясненията на ищеца, дадени в съдебно заседание на
04.12.2017 година е видно, че при настъпване на ПТП той е бил без поставен предпазен
колан. Ищецът е седял на най-задната седалка в автомобила от дясната страна,
като от огледа на автомобила е установено, че макар по начало задната седалка
да е била оборудвана фабрично с колани, коланът на дясната седалка е липсващ,
отрязан. По тези въпроси заключението на вещите лица съвпада с обясненията на
ищеца. Показанията на свидетеля С.К. са в друг смисъл. Според тях ищецът се е
намирал на втората седалка / средната/ и
е бил от другата му страна с поставен предпазен колан. Съдът не дава вяра на
тези показания поради това, че не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства,
които съвпадат помежду си. Останалите
показания на този свидетел, който е шофьорът на автомобила, причинил ПТП,
включително за това, че ПТП е станало поради спукана лява предна гума, при
категорични доказателства по делото / експертизата и материалите от
предварителното производство/, че става дума за спукана дясна задна гума, дават
основание да се приеме, че те са недостоверни.
При наличие на данни по делото,
че на мястото, на което се е возел ищеца не е имало колан, тъй като е бил
отрязан, без да е установено кога и от кого,
не може да се приеме съпричиняване от негова страна поради нарушаване на
чл. 137а, ал. 1 от ЗДП, която разпоредба задължава водачите и пътниците в
моторни превозни средства от категории M1, M2, M3 и N1, N2 и N3, когато са в
движение, да използват обезопасителните
колани, с които моторните превозни средства са оборудвани. В случая липсва
обезопасителен колан по неизвестна причина, поради което ищецът не може да носи
отговорност за непоставянето му, респ. за съпричиняване на вредоносния
резултат.
Нещо повече, дори да се приеме,
че в случая е налице непоставяне на предпазния колан по вина на ищеца, това обстоятелство не е достатъчно, за да се намали дължимото
обезщетение поради съпричиняване. В множество решения на ВКС се приема, че за
да бъде намалено на основание чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде
доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от
страната, която го е въвела. Не е достатъчно да е установено, че пострадалият е
бил без предпазен колан, а е необходимо да се установи по несъмнен начин, че
причинените увреждания не биха настъпили
ако пострадалият е бил с колан. В
този смисъл са решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ТК,
II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.
о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/1 Зг. на ВКС, ТК, I т. о.,
решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 33 от 4.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.
Събраните по настоящото дело доказателства
не установяват по категоричен начин, че с поставен предпазен колан ищецът не би
получил уврежданията, причинени му при ПТП. В приетата по делото комплексна
съдебна експертиза е посочено, че МПС, в което е пътувал ищецът, не е
претърпяло удар с друго МПС, а е катастрофирало самостоятелно, като има
преобръщане на автомобила върху пътното платно и деформация от
съприкосновението му с мантинелата. Това са причините за разместването на
пътуващите вътре в купето, което е предпоставка за възникване на травматичните
увреждания от удари с или върху детайли от вътрешността му. При този механизъм
на настъпване на ПТП вещите лица са
посочили, че не е възможно да се отгатне какви са щели да бъдат уврежданията на
Р. при поставен или не предпазен колан с оглед действието на сили с голяма
кинетична енергия. Вещите лица само принципно са посочили, че с предпазен колан
уврежданията биха били по-малобройни, без да е възможно да се отгатне какви
точно. Посочили са, че счупването на дясната ключица и на ребрата в дясно,
както и контузията на главата биха се получили с или без предпазен колан. Що се
отнася до счупването на дясната лопатка и на бодилестите израстъци на гръдните
прешлени, вещите лица са отразили, че при поставен предпазен колан те биха били
защитени от директно въздействие благодарение
на облегалката на седалката. Категорични доказателства обаче за това, че при поставен предпазен колан тези увреждания не биха настъпили, липсват по
делото. Произнасяне по аналогичен случай
има в решение № 144 от 27.12.2016 година
на ВКС по т. дело № 1000/2015 година на второ т.о.,с което е прието, че липсва
съпричиняване.
По изложените по-горе съображения
съдът намира, че не са налице предвидените в чл. 51 ал. 2 от ЗЗД предпоставки
за намаляване размера на дължимото обезщетение поради съпричиняване от страна
на пострадалия. Изводите на първоинстанционния съд за съпричиняване в размер на
30% не се подкрепят от събраните по делото доказателства.
Уврежданията, причинени на К.Р.,
описани в присъдата срещу прекия им причинител, са установени и с приетата от
първоинстанционния съд комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза. От заключението е видно, че подкожният емфизем и контузията на
белите дробове са причинили разстройство на здравето на ищеца, временно опасно
за живота му, като възстановяването му от тези уверждания е продължило около
един –два месеца. Счупването на петте ребра вдясно и на бодилестите израстъци
на гръдните прешлени му е причинило трайно затрудняване на движението на
снагата, като възстановяването е за около два месеца. Счупването на дясната
ключица и дясната лопатка са довели до трайно затрудняване на движението на десен
горен крайник. В заключението е посочено, че обикновено такива контузии
зарастват за около два – три месеца. При ищеца обаче счупената ключица не е
зараснала и към датата на експертизата / около една година след ПТП/, без да са
ясни причините за това, като излекуването й според вещото лице можело да се
постигне с операция. Заради незарасналото счупване на дясната ключица на ищеца
качеството му на живот все още било влошено, тъй като то затруднявало
движението на дясната ръка. Вещото лице
е установило, че извън описаните по-горе средни телесни повреди ищецът е
претърпял и други контузии на главата и тялото, които са се възстановили за не
повече от две-три седмици.
Проведеното лечение на ищеца е
било консервативно, медикаментозно, като за около три-четири седмици е имал и
поставена ортеза на ключицата на дясната ръка. Болничният му престой е бил шест
дни – до 28.12.2016 година.
Досежно интензитета и
продължителността на болките и страданията, свързани с описаните увреждания,
вещото лице е посочило, че първият месец след ПТП е бил острият период на
травмата, когато болката е била по-интензивна. Впоследствие е стихвала, като и
за в бъдеще при промяна на климата е възможна нейната поява.
Освен обсъдените до момента
доказателства, свързани с причинените неимуществени вреди на ищеца, по делото са
събрани и гласни такива. От показанията на свидетелите А.Р. и С.Д.се
установява, че след катастрофата ищецът е изпитвал силни болки и не е можел да
си служи с ръката. Три-четири месеца
след катастрофата се налагало съпругата на ищеца и неговата майка да го
обгрижват, да му помагат, включително за
личната хигиена. До настоящия момент ръката му не била заздравяла и той не
можел да работи пълноценно. Налагало
се той да разчита на помощта на близки и
познати за осигуряване на прехраната на семейството и за извършването на
по-тежката работа, като цепене на дърва. От свидетелите и от представените
писмени доказателства се установява, че ищецът, който към момента на ПТП е бил
на 25 години, е семеен и има едно дете, родено след ПТП.
Съобразявайки вида на
установените по делото травми, интензитета
и продължителността на болките и страданията, промяната в начина
на живот на ищеца, който е млад
човек, невъзможността му да работи поради
незарастване на счупената ключица и да издържа семейството си за продължителен
период, включително и към момента на изготвяне на експертизата пред първата
инстанция, съдът намира, че справедливият
размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е 40
000 лева.
Първоинстанционното решение в
осъдителна част, с която е присъдено обезщетение в обжалвания размер над
10 000 лева до 28000 лева следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до решението в
отхвърлителната му част, което е предмет на обжалване с въззивната жалба на ищеца, същото следва да бъде отменено
в частта за разликата от 28000 лева до 40000 лева и следва да се постанови ново
решение по съществото на спора, с което на ищеца се присъди допълнително
обезщетение за неимуществени вреди от 12 000 лева, наред с присъдените с първоинстанционното
решение 28000 лева, или в общ размер от 40000 лева.
В частта, с която искът за
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата от 40000 лева
до претендираните 55000 лева, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Другият въпрос, на който съдът
дължи отговор с настоящото решение, е за началния момент, от който се дължи
законната лихва върху присъденото обезщетение. Макар да не е направил конкретни
доводи в тази насока, с въззивната жалба жалбоподателят З. „Б.И.“ АД е обжалвал
решението в осъдителната му част за главница над 10 000 лева, ведно с акцесорната претенция за лихвата.
Решението в необжалваната му и влязла в сила част, с която обезщетението
от 10 000 лева е присъдено ведно със законната лихва от датата на
увреждането 21.12.2016 година до окончателното изплащане на сумата е извън предмета на въззивното производство.
Що се отнася до законната лихва
върху обезщетението в размера над 10 000 лева , същата се дължи от друг
начален момент.
Разпоредбата на чл. 429 ал.
3 във
връзка с чл. 429 ал. 2 т. 2 от Кодекса за застраховане урежда по императивен начин въпроса за
дължимите лихви от застрахователя върху застрахователното обезщетение. Според
чл. 429 ал. 3 от КЗ от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими
от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430 ал. 1 т. 2 или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Ищецът по делото, въпреки
дадените му от въззивния съд указания, не е представил доказателства за датата,
на която е предявил застрахователната си претенция пред застрахователя. Няма и
данни за уведомяване на застрахователя от застрахования. При това положение
съдът намира, че следва да присъди законната лихва за обезщетението в размера
над 10 000 лева до 40 000 лева
с начален момент от 07.03.2017 година. Това е първата дата,
за която е установено по делото, че при застрахователя е имало заведена
щета от пострадалия К. М.. Става дума за
изходящото писмо № 1522 от 07.03.2017
година от застрахователя до ищеца, намиращо се на стр. 162 от
първоинстанционното дело, с което от пострадалия е поискано представяне на
доказателства, необходими за произнасяне по щетата. Доказателства за по-ранна
дата на уведомяване на застрахователя липсват.
По тези съображения съдът намира, че началният момент, от който
застрахователят дължи законна лихва върху обезщетението за забава е не датата
на настъпване на застрахователното събитие – 21.12.2016 година, както е приел
първоинстанционният съд, а датата 07.03.2017 година.
Първоинстанционното решение в
частта, с която е присъдена законна
лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размера от 10 000 лева до 28 000
лева за периода от 21.12.2016 година до 07.03.2017 година следва да бъде отменено.
Съобразявайки изхода на спора,
съдът следва да разпредели и отговорността на страните по делото за разноските,
направени в процеса.
Разноските на ищеца, направени
пред първата инстанция, включващи и адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2
от ЗА, които са присъдени с
първоинстанционното решение съобразно
изхода на спора, са 1530 лева при общ размер 3005 лева, от които 505 лева разноски
за експертизи и държавни такси и 2500 лева адвокатско възнаграждение.
Разноските на ответника пред
първата инстанция включват 350 лева възнаграждения за експертизи и 2500 лева
адвокатско възнаграждение / след намаляването му на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК с определение № 1073/03.10.2018 година по чл. 248 от ГПК, което не е
обжалвано/. С оглед изхода на спора на ответника са присъдени с цитираното
определение 1399 лева.
За въззивната инстанция
процесуалният представител на ищеца претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 във връзка с чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за
адвокатурата. При представеното пълномощно за оказана безплатна адвокатска
помощ поради това, че неговият доверител е материално затруднен, адвокатът има
право на възнаграждение. Общият обжалваем интерес за въззивната инстанция е
45 000 лева. Адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение е 1880 лева.
Направените от жалбоподателя –
ответник разноски пред въззивната инстанция са в общ размер 1360 лева, от които
360 лева заплатена държавна такса и 1000 лева заплатено адвокатско
възнаграждение. При данни за реално заплащане на сумата от 1000 лева съдът не
може служебно да начисли и да присъди по-голяма сума, включително такава за
дължимото ДДС съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Регистрираният по ЗДДС адвокат има право на
адвокатско възнаграждение с включен ДДС, дължимо от клиента. При разпределяне
на отговорността за разноски обаче се взема предвид реално заплатеното
възнаграждение от клиента, а не дължимото такова.
При тези данни за направените от
страните разноски и присъдени такива с първоинстанционното решение и с определението
по чл. 248 от ГПК от една страна, а от друга – при съобразяване с крайния изход
на спора пред въззивната инстанция, съдът намира следното:
С решението на ищеца са присъдени
разноски в общ размер на 1530 лева. Според настоящия състав за първата
инстанция ищецът има право на разноски в размер на 367 лева. Направените от
него разноски са общо 505 лева -
възнаграждения за вещи лица и такса от 5 лева и съобразно изхода на спора му се дължат 367 лева. За разликата над 367
лева до присъдените 1530 лева първоинстанционното решение следва да бъде
отменено. Що се отнася до адвокатското възнаграждение, дължимо по чл. 38 ал. 2
от Закона за адвокатурата, то се дължи не на ищеца, а на процесуалния му
представител. Размерът на адвокатското
възнаграждение за първата инстанция, определен по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба №
1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е общо 2180 лева. От тях с оглед изхода на
спора ответникът З. „Б.И.“ АД следва да бъде осъден да заплати на адвокат П.В. 1585
лева за първата инстанция. От общо дължимите 1880 лева за въззивната инстанция
следва да му заплати 1367 лева.
Ответникът З. „Б.И.“ АД следва да
заплати допълнително и държавна такса в размер на 480 лева за първата инстанция
и 720 лева за въззивната инстанция за допълнително присъденото обезщетение от
12000 лева.
По отношение на разноските на
ответника ищецът К.Р. му дължи от общо направените разноски за първата
инстанция в размер на 2850 лева сумата
от 777 лева. Първоинстанционното решение, което е изменено с определение №
1037/03.10.2018 година следва да бъде отменено в частта, с която К.Р. е осъден
да заплати на З. „Б.И.“ АД разноски за първата инстанция в размера над 777 лева
до 1399 лева. За въззивната инстанция съобразно изхода на спора З. „Б.И.“ АД
има право на разноски в размер на 453 лева.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 164 от 04.04.2018 година, постановено по т. дело № 106/2017 година по описа
на Окръжен съд – С.З., В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
-в частта, с която е отхвърлен предявеният от К.М.Р., ЕГН **********,***, против З. „Б.И.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***,,Л.‘‘, ул. ,,***‘‘№ 87, иск с правно основание по чл. 432 от КЗ
за сумата над 28 000 лева до 40 000 лева обезщетение за неимуществени вреди като
неоснователен;
-в частта, с която е осъдено З. „Б.И.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,,Л.‘‘,
ул. ,,***‘‘№ 87, да заплати на К.М.Р., ЕГН **********,***, законната лихва върху дължимото обезщетение
за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до 28 000 лева, за
периода от 21.12.2016 г. до 07.03.2017 година;
-в
частта, с която е осъдено З. „Б.И.“
АД да заплати на К.М.Р. разноски по делото съразмерно с уважената част от иска над размера от 367
лева до присъдените с първоинстанционното решение 1530 лева;
-в частта /изменена
с определение № 1037 от 03.10.2018 година по чл. 248 от ГПК/, с която е осъден К.М.Р. да заплати на З. „Б.И.“ АД сумата в
размера над 777 лева до 1399 лева
разноски по делото съразмерно с отхвърлената
част от иска; ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Б.И.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***,,Л.‘‘, ул. ,,***‘‘№ 87, да заплати на К.М.Р., ЕГН **********,***,
ДОПЪЛНИТЕЛНО
сумата от 12 000 лева, / или общо 40 000 лева наред с
присъдените с първоинстанционното решение 28 000 лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които се намират в пряка причинно-следствена връзка с ПТП, настъпило
на 21.12.2016 г. около 23,25 часа на път
***, км.226+300, ведно със законната лихва върху главницата от 07.03.2017 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“,
ЕИК ***, да заплати на адвокат П.В. ***, сл. адрес : град Б., ул. „В.А.“ № 18, ет. 3, офис 6, в качеството му на
процесуален представител на К.М.Р., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в размер на 1585
лева за първата инстанция и на 1367 лева
за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“,
ЕИК *** да заплати в полза на Държавата
по бюджета на съдебната власт държавна такса върху допълнително присъденото
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 480 лева за първата инстанция и
720 лева за въззивната инстанция / наред с присъдената от първоинстанционния
съд държавна такса от 1120 лева/.
ОСЪЖДА К.М.Р.,
ЕГН **********,*** да заплати на З. „Б.И.“,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,,Л.‘‘, ул. ,,***‘‘№ 87 сумата от 453 лева разноски за въззивната
инстанция съобразно изхода на спора.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 164 от 04.04.2018 година, постановено по т. дело № 106/2017
година по описа на Окръжен съд – С.З., В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.