Р Е Ш Е Н И Е № .....
гр.
Враца, 27 декември 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански
състав, в публично заседание на 28.11.2019 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието на секретаря М.Б.
като разгледа докладваното от съдия Иванов
гражданско дело № 2870 по описа за 2019 г. на Врачанския районен съд, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „***“ ***, офис сграда Лабиринт, ***е предявило срещу С.Л.П. с ЕГН ********** ***0.
В същата се твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ***и
ответника С.П. съществува валидно облигационно отношение въз основа на договор
за паричен заем с № 3026178/29.08.2017 г., както и въз основа на Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ***и
ред за предоставяне на потребителски кредити от същото дружество,
представляващи неразделна част от договора. С подписването на договора
заемодателят предоставил на заемателя парична сума в размер на 400,00 лева.
Твърди се, че съгласно разпоредбите на договора за паричен заем, заемателят се
е задължил да върне кредита заедно с договорната лихва, която е в размер на
26,72 лева, на шестнадесет равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на
26,67 лева, или общо в размер на 426,72 лева. Твърди се също, че срокът на
договора е изтекъл с последната погасителна вноска, дължима на 20.12.2017 г. и
същият не е обявяван за предсрочно изискуем. Съгласно
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем заемателят се задължил
да представи посоченото в същата разпоредба обезпечение, като при неизпълнение
на основание чл. 4, ал. 2 от договора заемателят дължал неустойка в размер на
153,44 лева, която следвало да бъде изплатена разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, или към размера на всяка вноска се добавяла сума в размер
на 9,59 лева. На
заемателя била начислена и лихва за забава в общ размер на 55,86 лева,
изчислена върху непогасената част от главницата, считано от 07.09.2017 г. до
02.04.2019 г., а на основание Тарифата на „Изи Асет Мениджмънт“ АД била начислена такса
разходи в размер на 45,00 лв. Сочи се, че към настоящия момент ответникът не е
извършвал погашения по договора.
На 01.03.2018 г. било подписано
приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ***и ищцовото дружество, по силата на
което процесното вземане станало собственост на ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ведно с всички привилегии и обезпечения.
Поради неизпълнението на ответника, на
03.04.2019 г. ищецът подал срещу ответника заявление по чл. 410 от ГПК за
горепосочените суми, било образувано ч. гр. дело № 5192/2019 г. на Районен съд
гр. В., изпратено по подсъдност и образувано в ч. гр. дело № 1709/2019 г. на
Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал заповед № 1067 от
10.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В срока по
чл. 412, т. 8 от ГПК от страна на длъжника е подадено писмено възражение срещу
заповедта за изпълнение, поради което е предявен настоящия иск.
Искането към съда е да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
400,00 лева-главница по договор за паричен заем с № 3026178/29.08.2017 г.;
сумата 26,72 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.09.2017 г.
до 20.12.2017 г.; сумата 45,00 лв., представляваща такса разходи; сумата 153,44
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от
договора; сумата 55,86 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
07.09.2017 г. до 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 03.04.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за които
суми е издадена заповед № 1067 от 10.05.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 1709/2019 г. на Врачански районен
съд. Претендира разноски както по исковото,
така и по заповедното производство.
Предявените искове са с правно
основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл.
79, чл. 86 и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД).
Ответникът С.Л.П., чрез пълномощника си С.П., е подал писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни по следните съображения: по
делото липсват доказателства ищецът да е предал във владение на ответника
посочената в договора за заем сума, предвид липсата на счетоводни документи по
чл. 8-10 от Закона за счетоводството; на ответника не е предоставена
преддоговорна информация чрез Стандартен европейски формуляр; ищецът не
притежава активна материалноправна легитимация да претендира посочените в
исковата молба суми; липсва редовно уведомяване на ответника за настъпилата
цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, поради което липсва основание за
ангажиране на отговорността на ответника към ищеца по процесния договор за
заем. Прави се и възражение за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско
възнаграждение.
В заповедното производство-ч. гр. дело
№ 1709/2019 г. на Врачанския районен съд е подадено от длъжника С.Л.П. възражение по чл. 414 от ГПК, с което не са наведени
конкретни правопогасителни и правоизключващи възражения.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
Представен е договор за паричен заем № 3026178 от 29.08.2017 г., видно от който между „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ***и
ответника Алексей Славков бил сключен договор
за потребителски паричен кредит за сумата 400,00
лв., която е следвало да бъде погасена на 16 седмични вноски, всяка от които в
размер на 26,67 лв. По този начин, съгласно договора, страните са уговорили
ответникът да върне на заемодателя сума в общ размер на 426,72 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40,00 % и годишен процент на
разходите на заема – 48,26 %. Видно е също така, че ответникът е подписал договора на
датата на сключването му – 29.08.2017 г. Съгласно посочения в договора
погасителен план крайният срок за издължаване на кредита е 20.12.2017 г.
Установява се
от приложените към исковата молба рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение
№ 1 към него от 01.03.2018 г., че с тях „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ***е
прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ООД с ЕИК ***, чиито
правоприемник е ищецът, вземанията си по горепосочения договор за заем.
От приложеното известие за доставяне с № 859995 се
установява, че писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/3026178, адресирано до ответника С.П.,
с което същият се уведомява, че процесното му задължение към „Изи Асет Мениджмънт“ АД е придобито от ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 16.11.2010 г., е
върнато в цялост като непотърсено.
В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът не е
извършвал плащания по процесния договор за кредит, като това обстоятелство не
се оспорва с отговора по чл. 131 от ГПК.
От правна страна.
Със
заявлението по чл. 410 от ГПК и с исковата молба процесните задължения се
претендират въз основа на настъпил краен срок за издължаване на кредита – 20.12.2017
г., който е бил настъпил към датата на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 02.04.2019 г., поради което съдът приема, че
изискуемостта на задълженията е налице.
Видно
от договор за паричен
заем № 3026178 от 29.08.2017 г., „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ***е
предоставил на ответника С.П. в заем парична сума в размер на 400,00 лева
(подписите на договарящите страни имат силата на разписка за предаване на
сумата в брой), а ответникът се е задължил да върне заема в сроковете и по реда,
предвидени в договора.
Не е спорно между страните, че
ответникът не е извършвал погашения по процесния договор за заем след
сключването му.
С рамков договор от 16.11.2010 г.
за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение № 1 към него от 01.03.2018 г.
„Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ***е прехвърлило на праводателя на ищеца
вземанията си по процесния договор за заем, ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности.
Видно от намиращото се на л. 21 от
делото пълномощно, с него „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ***е упълномощило
ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на
задълженията им по приложение № 1 от 01.03.2018 г. към рамков договор от 16.11.2010
г. за прехвърляне на задължения (цесия).
Въпреки че по делото не са
представени доказателства ищеца,
в качеството си на пълномощник на цедента „Изи
Асет Мениджмент“ АД, да е уведомил надлежно
ответника за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
ответникът следва да се счита за редовно уведомен за цесията поради следното:
Съгласно
трайната практика на съдилищата, цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото
от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата
молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В
този смисъл изрично: решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г.
на Върховния касационен съд, II т. о. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по търг.
дело № 1050/2015 г. на Върховния касационен съд, I
т.о. С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал качеството си на
кредитор по отношение на ответника.
В
заповедното производство съдът се е произнесъл въз основа на изложените в
заявлението по чл. 410 от ГПК твърдения, без да ги проверява. В образуваното на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 47, ал. 5 от ГПК исково
производство обаче съдът е длъжен, въз основа на събраните по делото
доказателства и закона, при съобразяване на наведените от страните доводи и
възражения, да извърши проверка за наличието, изискуемостта и ликвидността на
претендираните вземания, включително дали са налице нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и неравноправни по
смисъла на ЗЗП уговорки в договора за паричен заем, особено предвид
обстоятелството, че с отговора по чл. 131 от ГПК особеният представител на
ответника е оспорил всички предявени искове като неоснователни и недоказани.
При извършването на тази проверка съдът намира следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред
които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения
процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.
11 .
В настоящия случай съдът счита, че договорът е изготвен на
разбираем език и в тази връзка са спазени изискванията на закона.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т 7 – 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, посочени в чл. 23 от ЗПК,
а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно
цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
С оглед гореизложеното по повод съдържанието на сключения
договор за потребителски кредит между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 11 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен,
като за недействителността на договора съдът следи и служебно, като при
констатиране на такава се позовава на нея в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. При съобразяване на последиците на тази
недействителност съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят –
ответник по настоящото дело дължи връщане на чистата стойност по кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът счита, че не би могло да се приеме, че
заемополучателят би могъл да разбере какъв е лихвеният процент след извършване
на съответните математически изчисления, а именно от сбора на определените
погасителни вноски да извади размера на главницата по договора за кредит и по
този начин да получи сумата, която дължи, като договорна лихва. Посочен е
годишен лихвен процент, от който обаче не става ясно по какъв начин той се
отразява в размера на погасителните вноски. Липсва погасителен план, съставен
съгласно изискванията на закона, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В ЗПК е
посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.
Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с чл. 11 от ЗПК реквизити на
договора за кредит водят до недействителност на същия, като в закона не е
предвидена възможност тези реквизити да са определяеми такива.
Предвид така изложените доводи съдът счита, че ответникът
дължи връщане единствено и само на предоставената с договора за кредит заемна
сума в размер от 400,00 лв.
С оглед неоснователност на иска за главница, то
неоснователно е и искането за признаване на установено, че се дължи законна
лихва, което следва да се отхвърли.
Относно претенцията за обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва, то същата се дължи, доколкото се установява, че е
налице забава на плащането на дължимата сума за главница. Същата се явява
доказана по основание и по размер, тъй като след използване на онлайн
калкулатор съдът установи, че размерът на претенцията за обезщетение за
забавено плащане за периода от 07.09.2017 г. до 02.04.2019 г. е 63,66 лв., а
претенцията на ищеца за забавено плащане е в по-нисък размер – 55,86 лв.
Претенцията за договорна лихва, както и всички останали
претенции, с изключение на тези за главница и обезщетение за забава, са неоснователни по силата на чл. 23 от ЗПК.
Претенциите на ищеца за
начислена неустойка и за такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението
са неоснователни и поради следното:
Задължението за заплащане на
неустойка се извежда от чл. 4 от договора, който предвижда такава да е дължима
при неизпълнение на поетото задължение от страна на заемополучателя да осигури
обезпечение на заемодателя (осигуряване на поръчители – физически лица, които
следва да отговарят на конкретни изисквания, определени от заемодателя или предоставяне
на банкова гаранция) в тридневен срок от подписване на договора. Размерът на
неустойката е 153,44 лева.
Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя
да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора, с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Начинът, по който е уговорена
неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази
неустойка, което като резултат е
несъвместимо с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемателя. Съгласно чл.
21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед
изложеното съдът приема, че цитираната клауза е нищожна и като такива не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение, поради което искът за заплащане на неустойка е
неоснователен и следва да се отхвърли. По претенцията за заплащане на разходи
за извънсъдебно събиране на вземането не са представени доказателства съобразно
поетите в договора задължения и отговорности от страна на заемополучателя
последният да е поемал задължение за възстановяване на разходи в тази връзка.
Освен изложеното следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК императивно въвежда забрана да се
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, каквато представлява таксата за събиране на задължението, т.е. клаузата противоречи на цитираните норми на ЗПК. Дори и горното да
не бъде споделено, следва да се посочи също, че по делото не са ангажирани
доказателства за извършване на разходи във връзка с извънсъдебно събиране на
вземането, а това обстоятелство е спорно между страните. Гореизложеното
обуславя извод за неоснователност и на тази претенция.
При съобразяване, че единствените дължими от ответника на
ищеца вземания са тези за главница в размер на 400,00 лв. по предоставения
потребителски кредит – аргумент от чл. 23 от ЗПК и за обезщетение за забавено
плащане в размер на 55,86 лв. – аргумент от чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и
липсата на погашения, предявените искове са основателни само за тези вземания,
а в останалата си част подлежат на отхвърляне като неоснователни и недоказани.
По разноските:
При този изход на делото ответникът дължи на ищеца
разноски, съразмерно с уважената част от исковете. По заповедното
производство-ч. гр. дело № 1709/2019 г. на Врачански районен съд ищецът е направил
разноски в размер на 75,00 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, от които му се следва сумата 50,20 лв. По настоящото дело-гр.
дело № 2870/2019 г. на Врачански районен съд ищецът е направил разноски в
размер на 325,00 лв. за държавна такса и юрисконсултското възнаграждение
(последното определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл.
37, във вр. 1 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 100,00 лв.),
от които му се следват 217,54 лв.
Ответникът не е поискал присъждане на разноски и не е
представил доказателства за направени такива, поради което съдът не му присъжда
разноски.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р
Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по отношение на С.Л.П. с ЕГН ********** ***0,
че дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД с ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***“ ***,
офис сграда Лабиринт, ***сумата 400,00 лева – главница по договор за паричен заем с №
3026178/29.08.2017 г. и сумата 55,86
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 07.09.2017 г. до
02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 02.04.2019 г. до
изплащане на същата, за които суми е издадена заповед № 1067 от 10.05.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 1709/2019
г. на Врачански районен съд, като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 422 от ГПК като неоснователен и недоказан, както следва: за сумата 26,72 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 06.09.2017 г. до 20.12.2017 г.; за сумата 45,00
лв., представляваща такса разходи; за сумата 153,44 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4, ал. 1 от договора.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК С.Л.П. с ЕГН **********
***0 да
заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК ***, седалище
и адрес на управление гр. С., бул. „***“ ***, офис сграда Лабиринт, ***сумата 50,20 лева
– разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по ч. гр. дело №
1709/2019 г. на Врачански районен съд, както и сумата 217,54 лева – разноски за държавна такса, депозит за особен
представител и юрисконсултско възнаграждение по гр. дело № 2870/2019 г. на
Врачански районен съд, съразмерно на уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: